Продължете към съдържанието

Поклонение за празника на Врачешкия манастир „Св. Четиридесет мъченици” (9 март 2015 г.)

Поклонение за празника на Врачешкия манастир „Св. Четиридесет мъченици” и посещение на Горнобогровския манастир „Св. вмчк Георги Победоносец” (9 март 2015 г.)

За пета поредна година Братството „Св. арх. Михаил” при Софийския катедрален храм „Света Неделя” организира поклонническо пътуване до Врачешкия манастир „Св. Четиридесет мъченици Севастийски” за празника на манастира, който се чества ежегодно на 9 март. Четиридесет и петимата поклонници тръгнаха в 7.15 ч. с автобус от София и въпреки лошото време и немалкото препятствия по пътя, с Божията помощ, след час и половина успяха да стигнат до вратите на Врачешкия манастир. Той е разположен в Западна Стара планина, под връх Мургаш, и се намира на около 4 км. от с. Врачеш и на 7 км. западно от Ботевград,  Ловчанска епархия. Манастирът е построен по времето на Второто българско царство, след победата на цар Иван II Асен /1218-1241/ над епирския владетел Теодор Дука (Комнин) при Клокотница (9-ти март 1930 г.). Освен Врачешкия манастир, в памет на светите Четиридесет мъченици била построена и историческата църква в подножието на търновския хълм Царевец, Мерданският манастир, Великотърновско, възрожденската църква в с. Сапарева баня, както и новият манастир, издигнат между селата Доброславци и Балша, северозападно от София.

При нашествието на османските турци в края на XIV в. Врачешкият манастир бил частично опожарен, а при набезите на кърджаиите през XVIII в. той бил сринат напълно и потънал в забвение до 1890 г. Тогава, според преданието, Пресвета Богородица се явила на един местен младеж и му показала мястото на опожарените сгради и лековитото аязмо, недалеч от манастира и му поръчала да възстанови светата обител. През 1891 г. върху основите на старата църква била построена скромна църквичка. Манастирът постепенно възродил функциите си мъжка обител, а от 1937 г. бил превърнат в девически, какъвто е и в момента, с впечатляващо сестринство по броя на монахините и послушничките. Чудесата, които Божията майка извършва по молитвите на покланящите се пред нейната чудотворна икона в манастира са многобройни. Много бездетни, на които медицината е безсилна да помогне, се сдобиват с деца. Всеки, който пристъпи с вяра, искрена молитва и покаяние за греховете си получава милостта на Всемилостивия Бог, по застъпничеството на Пречистата дева Мария. Пред иконата е поставена малък реликварий с вградени мощи от светите Четиридесет мъченици.
На много места по света има частици от тези светии защото след мъченическата им смърт местният епископ събрал от морето, където били хвърлени, останалите от тях частици и заповядал те да бъдат разпратени по целия християнски свят като свидетелство и спомен за подвига на 40-те римски войници-християни от арменската кохорта на ХІІ легион в гр. Севастия (Малка Армения), наречен още Fulminata. Те останали предани на вярата си в Иисус Христос и в 320 г., след жестоки мъчения, дали живота си за вярата по време на гоненията, започнати през 316 г. от имп. Ликиний – съперник на имп. Константин Велики. Имената на светите мъчениците са: Кирион, Кандид, Домн, Исихий, Ираклий, Смарагд, Евноик, Валент, Вивиан, Клавдий, Приск, Теодул, Евтихий, Иоан, Ксантий, Илиан, Сисиний, Ангий, Аетий, Флавий, Акакий, Екдикий, Лисимах, Александър, Илий, Горгоний, Теофил, Дометиан, Гай, Леонтий, Атанасий, Кирил, Сакердон, Николай, Валерий, Филоктимон, Севериан, Худион, Мелитон и Аглай.
Празничната служба във Врачешкия манастир за поредна година бе оглавена от Ловчанския митрополит Гавриил в съслужение с Неврокопския митрополит Серафим, който продължава традицията на своя старец – приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил (†16.11.2013), дългогодишен духовен наставник и изповедник на сестрите, да идва в манастира на празника на светите четиридесет мъчници. Много духовници, монаси, монахини и миряни от Ловчанска, Неврокопска и Софийска епархии също бяха дошли да споделят радостта на празника и да вземат участие в Преждеосвещената литургия.  
В края на светата Литургия Ловчанския митрополит Гавриил се обърна със слово към богомолците, в което каза: „Всяка година на днешния ден повтаряме разказа за житието и страданието на светите Четиридесет муъченици. Те са пострадали отдавна, но паметта им от самото начало била много почитана в Православната църква. Това е един от малкото празници, които се празнува доста тържествено през св. Велик пост.
Действително, ако малко поне погледнем какво всъщност е станало, ще разберем, че това е времето когато в едната част от Римската империя тържествувало Православието и хората очаквали, че всеки момент по цялата империя ще бъде позволено свободно да вярваш в Христос и да не се преследва християнската вяра… [Това е] все едно вече е краят на войната и ти са трябва да загинеш?! [Именно] този момент е много силен: Когато действително хората са очаквали, което е и станало, края на гоненията, точно в този момент Ликиний, понеже знаел, че Константин Велики е християнин и се опасявал, че в една война с него неговите войници, които са християни могат да го предадат, започнал гонение и да принуждава, особено в армията, християните да се отричат от Христос и чрез обещание и лукавство да ги прелъсти. Но те останали непреклонни, както знаем от житието [им].
Тогава [светите мъже] били осъдени на едно наистина много страшно мъчение: завели ги в езерото, което било замръзнало и там [те] трябвало да стоят в ледената вода, а на брега имало подготвена гореща баня, което било също едно голямо изкушение и съблазън… Тогава, към три часа през нощта, се появила небесна светлина, въздухът станал топъл, водата се размръзнала, и всички видели как 40 венеца слизат, но единият започнал да се връща отново към небето заради този, който се предал и [така] предал Христос. Тогава един от стражарите, който видял това се разсъблякъл и скочил във водата и отищъл при мъчениците, казвайки: И аз съм християнин! Дори това чудо не подействало на закоравелите, прелъстени от дявола мъчители.
Ние много пъти си казваме: Да, бихме повярвали, но ако се случи някое чудо. Не е така! Ето вижте какво чудо е станало. Мнозина са повярвали, но тези които действително са били съвсем прелъстени от дявола, това не е имало значение. Тогава мъчениците били подложени на нови тежки мъчения. Разбили им костите с чукове, като по този начин те да починат от болките. Изгорили телата им и хвърлили костите им в морето, за да не остане никакъв спомен от тях. На следващия ден обаче, Севастийският епископ събрал всички частички и е казано, че те били разпратени по целия свят, та навсякъде да има благословението на светите Четиридесет мъченици.
Искам да кажа това: че не е възможно драги отци, братя и сестри човек да издържи страдания по-тежки отколкото естеството може да понесе. То е възможно само ако има особена благодат Божия, поради което в трудни моменти на живота някои хора, които сме мислели, че са духовни не издържат. Други, много пъти, които са били незначителни, се оказва, че имат сила да понесат трудностите. Защото тези хора са живели така, че са придобили Божия благодат. Ние също много пъти в живота си казваме: Това е дребно, това е маловажно, но така или иначе от днес, от утре губим възможността да придобием Божията благодат, Господ да дойде, да ни посети… Когато се случи нещо трудно в живота се оказва, че ние се отчайваме и нямаме сили да го понесем защото не сме придобили във времето когато е било възможно Божията сила и благодат.
Днес в света има също мъченици. Виждаме какво става в Близкия Изток, виждаме какво става в Украйна… и там хората са подложени на изпитание. Не знаем какво ще стане утре, Бог да пази, но не зависи от нас. Сега в Украйна хората си налагат особен пост, за да има мир. Нека ние, докато не е дошло, и дай Боже да не дойде при нас, да се постараем действително сериозно да прекараме тези свети Велики пости. Нека, докато има мир, Господ да види усърдието на християните в нашата страна, да види нашето искрено покаяние и да опази нашата църква и народ от събития страшни и нежелани!… Благодарим на всички, които са дошли днес на празника и нека по молитвите на светите Четиридесет мъченици да вземете всеки един от вас благословение и да го отнесете в домовете си и то да благослови вашите близки! Честит празник на всички, за много години!”
След края на службата Ловчанският митрополит Гавриил раздаде нафора, а Неврокопският митрополит Серафим извърши празничния водосвет пред входа на храма. Накрая духовниците, хористите и някои от богомолците бяха поканени на празнична трапеза в манастирската трапезария, а на останалите бе раздаден корбан в една от манастирските сгради. След трапезата някои от поклонниците се върнаха в манастирския храм, а другите се пръснаха из двора, за да се порадват на снега и природата около манастира. Точно в 14.30 ч. всички поклонници от Софийската катедрала потеглиха от Врачешкия манастир към втората цел на поклонението си – Горнобогровския манастир „Свети Георги Победоносец”, където бяха посрещнати изключително радушно от о. Антим, въпреки почивния ден – понеделник, който се падаше за него. Духовникът лично въведе поклонниците в манастирския храм и им разказа историята на светата обител и една особена негова реликва: камъка, който се издига в олтара на храма.
Горнобогровският манастир “Св. вмчк. Георги Победоносец” се намира в края на с. Горни Богров, на 16 км. източно от столицата, в началото на автомагистрала „Тракия”. Мястото е едно от християнските места, свързани със св. Георги Победоносец. Според археолозите в района е съществувало праисторическо селище (около 3000 г. пр. Хр.), като на мястото на сегашният манастир някога е имало тракийско светилище, а впоследствие и римско. Намерени са и останки от римска вила. По време на Второто българско царство светата обител вероятно носела името „Възнесение Господне”, тъй като се е запазила традицията на Спасовден на това място да се прави корбан за здраве.
Преданието разказва, че през XIII век, на връщане от Йерусалим, рицарите кръстоносци донесли два камъка от Голгота с вдълбани върху тях йерусалимски кръстове, които оставили в района източно от София. Двата камъка бил с височина около 1 м. Камъкът в Горни Богров се превърнал в оброчен и бил посветен на Св. Георги (Самото име „Богров” най-вероятно също е свързано със святото място). Още един такъв камък, наречен на Св. Никола има край с. Яна. Специалистите потвърждават, че особеният пясъчникът не е характерен за региона и по състав е твърде възможно да бъде именно от Йерусалим.
Когато през Руско-турската освободителна война ген. Гурко разбил турските сили при Горни Богров (23 декември-4 януари 1878 г.) и влязъл в град София, рубежът тогава се е намирал на мястото където е оброчният камък в Горни Богров (сегашният манастир е един от паметниците на Руско-Турската освободителна война). Манастирският храм е строен три пъти. Първоначално той бил в югоизточния край на двора, но бил разрушен. Тогава богровци събрали иконите и различни материали, за да построят нова църква в селото, която нарекли на св. Харалампий. Тя обаче също била разрушена и през 1898 г. местните хора решили да изградят нова църквичка от кирпич. Избрали мястото, където се намира камъка и именно около него съградили храма, по инициатива на тогавашния кмет Цветко Дунев. През Втората световна война, преди да заминат на фронта мобилизираните мъже от селото преспали една вечер в църквата. Явил им се св. Георги и обещал да ги пази и действително: всички войници от селото се върнали живи и здрави у дома.
Камъкът започнал да расте известно време след построяването на манастира. Най-старата баба, която го е виждала като дете – баба Рилка, го помни малък, не повече от метър. Когато о. Антим дошъл в манастира (2001 г.), бабите започнали да му казват: „Камико расте”. Първоначално той не повярвал и помислил, че това са бабешки приказки. Разчуло се обаче за камъка и започнали да идват хора, които питали дали наистина той расте, колко е голям и искали да го измерят. Така, през 2002 години о. Антим го премерил за първи път. Оказал се 206 см. Записал го на напрестолното евангелие дори забравил за бележката, но десетина месеца по-късно хората го подсетили да го премери отново. Този път той вече бил 208 см. Премерил го втори път и се оказало, че действително е 208 см., а в Евангелието било написано 206 см. Значи расте?! По- късно камъкът станал 210 см. и отецът се отказал повече да го мери защото преценил, че не е негова работа да изпитва Бога. „Хората питат: на ширина, на дължина… За мен това е чудо, не ми е работа да го меря”, споделя той убеден, че камъкът продължава да расте по Божия воля. „Да се донесе камък в тези размери дори и със сегашните превозни средства ще е трудно, а и кой ли ще си прави труда да изсича такъв камък? Много е вероятно той да е бил малък когато е бил донесен като един вид тържество на Християнството – голямата мечта за тогавашното Западно общество. Специалистите са учудени и от факта, че камъкът е силно наклонен напред и настрани, а не се е счупил, въпреки че е ронлив и крехък”, споделя о. Антим.
Местните хора казват, че камъкът помага при различни заболявания и затова ходят в манастира да се докоснат до него, да се помолят и да потърсят изцеление. Отец Антим пък казва, че не камъкът, а Бог помага на хората. „Чудото се случва благодарение на благодатта, която приемаме, че този камък излъчва. Той расте от Бога като човек, значи има благодат в него”! В манастира идват много семейства, чете се молитва, оставят дрехи, за да получат тази благодат. Много хора се изцеряват от всякакви болести – стерилитет, онкологични заболявания, миоми и т.н. Отец Антим и има тетрадка, в която са описани историите на изцеление след посещение в манастира. Впечатленията си оставят тези, които са получили помощ за проблемите си. „Идват след това да споделят и казват: Отче, излекувах се, роди ми се дете, като ми чете молитвата. Аз ги карам да пишат, за да може ако някой ден се издаде книга за манастира, да се опишат и тези чудеса. Мъже, които са кръстени, ги пускам в олтара, жени не се допускат. Без вяра обаче, ако щеш на камъка да спиш, няма полза”.
Освен с тайнствения камък, манастирът се слави и с аязмото си. През 2004 г. тук временно пребивавала послушницата Сийка. Тя получила съновидение от самата Богородица, че в двора на манастира има лечебна вода и дори посочила точното място. „Малко не вярвах на сестра Сийка – разказва отец Антим – но повиках мой познат научен работник, геофизик. Дойде с уреда си и на същото място, което бе посочила тя, и той потвърди, че би следвало да има вода”. С помощта на вярващи от с. Горни Богров, начело с Божидар Костадинов, започнало сондиране и на 6 м. избликнала вода със странен горчиво-солен вкус. Водата била занесена за анализ и се оказало, че тя е силно минерализирана, сякаш идентична като химически състав с тази от библейското Мъртво море. Сега аязмото е каптирано, със спонсорството на г-н Костадинов, и представлява красива чешма с елекропомпа с две малки каменни статуи на лъвове пред нея. Водата помага за бъбречни проблеми, при кожни заболявания и има антисептични свойства, но трябва да се пие в малки количества, като лекарство.
Отец Антим се радва на все по-нарастващата известност на светата обител и съжалява, че няма достатъчно сили и средства, за да я превърне в място, в което хората да търсят не само физическо изцеление, но духовен път към Бога. Зад манастирския храм, с дарения и труд на хората от селото, е изграден и параклис „Св. архидякон Стефан”. Той е гордостта на о. Антим, като според него започнал да се строи от само себе си. Една сутрин отецът просто станал и решил да измери мястото, нужно за параклиса. „Тъкмо го очертах и набих колчета и дойде едно момче, което искаше да помага на църквата. Аз му дадох лопата, колички и то до вечерта изкопа основите. Така тръгнаха нещата. Една жена дойде със сина си, помагаха и те, дариха 50 лв. Слава на Бога, този помогне, онзи помогне и ето го: готов. Господ винаги ми пращаше нужните хора, дариха ми мрамор, един мъж дойде да му чета за здраве и се оказа, че е каменоделец. Така за три дни подът беше готов“. Манастирът е ограден с внушителен зид, като старите постройки контрастират с параклиса и новопостроената чешма. Нека Бог даде сили на о. Антим още дълги години да се грижи за светата обител, да помага с молитвите си на идващите хора и да завърши започнатото дело за обновяването на манастира!
Около 17 ч. поклонниците се качиха в автобуса и се отправиха към София. Доволни и щастливи, след около 40 мин. те пристигнаха в столицата, а на връщане новоръкоположеният свещ. Петър Симеонов изнесе беседа за значението и смисъла на изповедта, особено в периода на Великия пост, и за важността на подготовката за посрещането на Великден – този най-светъл празник за всички християни. Нека Бог ни укрепва и дава сили и здраве на всички, които достойно носят кръста си и са поели по пътя на Христос, нашия изкупител и избавител! Той да ни дари своята благодат и духовна радост в посрещането на Неговото Възкресение – най-великия християнски празник! Амин.

За историята на Горнобогровския манастир е ползвана информация от сайтовете: http://strannik.bg, http://svetimesta.com, http://www.nasamnatam.com, http://www.monitor.bg

Текст и снимки: свещ. д-р Петър П. Симеонов,
стажант при Катедралния храм „Света Неделя”,
гр. София, 11.03.2015 г.

 {gallery}gallery/09.03.2015{/gallery}

Views: 2

СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ

ВАЖНО

АРХИВ

ВРЪЗКИ

Skip to content