Споменът за дните, свързани с кончината на Негово Светейшество, Българския Патриарх Максим, винаги ме връща в часовете на пътуването към манастира. Този дълъг път към Троянската света обител, многото автомобили, построени в кортеж, мълчанието, което бе завладяло пространството и притихналото време, притиснато и понесло тежестта на тъгата. Помня хората, обикновените хора, натъжените жители на селата и градовете, през които преминавахме, как при вида на първия автомобил, който превозваше тялото на патриарха, хвърляха цветя. Много, много есенни цветя, които като древни монети падаха с оранжево кафявите си багри и правеха сивия студен асфалт топъл и живописен. Автомобилите не спираха своя бяг, мъже и жени стояха покрай пътя, държаха свещи и стелеха цветя, полетата и планините присъстваха някак по своему самотни, а цяла България, цялата ни страна се прощаваше със своя патриарх, който бе поел своето последно земно пътуване.
Помня също и навлажнените очи на множество столичани, отронвайки сълза за този, който беше благият, сърдечен митрополит на града им, градът на Божията Премъдрост, в който град патриархът устоя времето на трудните периоди, за да запази вярата Христова на родната ни Църква. В съзнанието ми са многото лица на опечалени, които носеха върху си тъгата и заставаха смирено пред саркофага в деня на прощаването в столичния митрополитски храм. Те целуваха патриаршеската десница, прекръстваха се и преминаваха, за да дадaт място на следващите. Когато видях дългата редица от хора пред храма, осъзнах, че нашият патриарх беше много обичан и неговият народ демонстрираше това толкова ярко чрез множеството присъстващи.
Отговорността на духовника е голяма пред Бога и вярващите. Тази отговорност се осугубява с приемането на йерархическите достойнства, за да се стигне до патриаршеското служение, което е отговорност пред Бога за целия поверен народ. Приснопаметният наш светейши отец Максим показа през своя живот, че винаги е стоял в тази отговорност. Дългото му служение като първосветител на родната Църква засвидетелства Божията повеля, Божието желание, че той трябваше да бъде между нас в това време и точно такъв – вглъбен духовник, разкриващ своето смирение, доброта и мъдрост. Патриарх, преминал времето на многото трудности и изпитал цинизма на тоталитарния, атеистичен, комунистически период, а след това и трудното време на разкола, за да устои и представи пред Бога едната цяла, неразделна Христова Църква и доведе народа си при истините на Православната вяра . Патриарх, който прости на всички онези, които сипеха хули и обиди по неговото достойнство на духовник и така остана в историята, като истинският Христов следовник, добрият старец и всеопрощаващ пастир.
Тази вечер за мен е вечер на спомени. Пред мен са последните месеци от живота на приснопаметния наш патриарх. Дните на престоя в болницата и часовете за свиждане, когато се срещахме с него, ние митрополитските служители и го запознавахме с всички дела на митрополията. Разговорите, надеждите, радостите. Всичко това помня.
Помня и онзи ден. Бях сам, вървях през парка, за да стигна до болницата. Този ден беше наистина хубав, топъл и слънчев. Когато влязох в стаята видях патриарха във видимо добро настроение. Посрещна ме с онази негова усмивка, толкова характерна, леко закривена нагоре, която като ли че задвижваше невидим механизъм, който даваше радостно сияние на цялото му лице. Очите му се смееха, а гласът му ставаше все по – топъл и топъл. Седях до леглото, а той ме попита за текущите работи в митрополията. После се върна в спомените си. Обичах да слушам Негово Светейшество. Той разказваше бавно, топло и искрено. Правеше малки паузи и пак продължаваше. Спомените му бяха за старите архиереи, за които аз само бях слушал, за техния опит и вяра, за оставеното от тях в Църквата и как той е успял да запази и пренесе във времето завещаното от тях. За онова, което той е изградил в служението си, за отговорността да си патриарх. Говореше спокойно и за вярата си, за идващото, за срещата с Бога, за радостта на живота. Мисълта му обаче беше винаги свързана с Църквата. Единствено в Църквата виждаше здравината и смисъла на света. Замисляше се и пак продължаваше своята равносметка на живот, отдаден на Църквата. Тогава осъзнах, че колкото и белите болнични стени да искаха да ограничат пространството в този свят, улавяйки го самотата на болничната стая. Колкото тежестта на времето да беше притиснала крехкото му тяло върху одъра на немощта, патриархът изглеждаше някак величав, голям. Положил бялата си скуфия, покрит с болничната завивка, патриархът сияеше без мантия и корона в своето величие, защото винаги мислеше като патриарх. Той остана добрият, благ старец, наситил себе си с мъдрост, градил битието си с честността на доблестния монах и преминал времето на този свят с крачките на чудака, опленен във вярата по Бога. Духовник, който понесе и изпълни думите на ап. Павел от второто послание до Тимотей: „ С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих“.
Такъв остана за мен приснопаметният наш патриарх. Усмихнат мъдрец, взел чрез молитвата си скърбите и греховете на народа си, за да ги принесе пред престола на Господа и да проси спасението за цялата ни родина, да бъде молитва за цяла България. Амин.
ставр. ик. Ангел Ангелов
Views: 1
