Продължете към съдържанието

Богословското свидетелство на църковния историк проф. Христо Стоянов

Има един впечатляващ текст на проф. Николай Глубоковски, посветен на кончината на неговия професор и научен ръководител Алексей Лебедев. Статията, озаглавена „В памет на покойния проф. Алексей Лебедев“ е с подзаглавие „под първите впечатления от тежката загуба“. Този удивителен текст е провокацията и моделът на моите размишления тук, макар и това което казвам да не е под първите впечатления от тежката загуба, а да е дълго обмисляно. Разбира се, ние помним нашите наставници и ясно съзнаваме дълга си пред учителите и преподавателите, които ни откриха големия свят на богословието и историята. Приемствеността между поколенията в България и особено в църковно-богословските среди е доста сложно нещо, което често се характеризира с диаметрални противоположности. Във връзка с честването днес на 75 годишнината от рождението на нашия професор ще се опитам да поговоря за неговите приноси обективно, макар че субективността в случая е налична. В моя доклад ми се ще да откроим личността на историка-богослов иззад текстовете и архивните документи. Макар и да е твърде кратко времето ще се опитам да ви разкажа за нашия професор Христо Стоянов преди всичко като църковен богослов, преподавател и изследовател на историята на Църквата. Личните свидетелства са съчетани с конкретните житейски обстоятелства и с богословския му мироглед. През целия си живот той свидетелстваше за Истината, а и други привличаше за това свидетелство със заразителния си пример.

1.    Поколението
Поколението на което принадлежи професорът (това е поколението и на моя баща, който е роден в същата 1941 г.) е първото, прекарало целия си съзнателен живот през комунистическия период, чак до промените през 1989 г. Това е поколение, което, от една страна не познава войната, както предните две-три български поколения, а от друга живее в епоха на разделение, когато хората се разделят на „наши“ и „чужди“. Налагането на тоталитарния режим в България по съветски модел създава цели групи в страната, които са дамгосани с определението „народен враг“. Това особено се отнася за тези, които избират пътя на служението в Църквата. Именно там обаче се усеща и най-силно разделението, защото макар и тя да е приемана традиционно за „буржоазна“ в средите й постепенно се появяват „прогресисти“, които се опитват да се нагодят в конкретната ситуация.
Изключително трудно е да си семинарист през 50-те години, когато все още непрекъснато изчезват хора от църковните среди в лагерите и политическите затвори на България. От друга страна обаче това е и особена привилегия – затворен между два жп тунела и два завоя на реката в Искърското дефиле любознателният младеж има за свои учители невероятни ерудити от „старото поколение“. Разбира се, това лека-полека ще се промени и за нас семинаристите от 80-те години (само 25 г. по-късно) нещата ще изглеждат по-различно – други ректори, други учители, възпитатели и т.н. Поколението на семинаристите от късните 50-те даде своите приноси в различни църковни поприща, макар че мнозина не оставаха на служение в Църквата. Причините за това са много – липса на чисто светска перспектива, изолация от връстниците по места, поставянето на семинаристите в групата „утайка на обществото“, но и все по-голямата незаинтересованост от страна на някои църковни фактори, които се опитват да се спасяват поединично, нагаждайки се към създалата се ситуация и т.н. и т.н.
Христо Стоянов завършва семинарията с пълно отличие през 1960 г. и получава диплома №2149/19.06.1960 г. Трудно е да си пълен отличник в Семинарията. От една страна, в програмата има широка палитра от дисциплини – общообразователни предмети, но и църковно пеене, класически езици, но и централни богословски дисциплини. Трябва наистина да притежаваш доста умения за да получаваш отлични оценки по всички предмети. От друга страна обаче стои изкушението, че не е необходимо толкова да се стараеш, защото няма кой знае каква полза от твоите знания, липсва конкурентна среда, перспектива и т.н. Второто разваля до такава степен средата, че на подобни отличници се гледа като на амбициозни натегачи, като на хора, които на по-следващ етап биха напуснали Църквата, защото тя не може да осигури пространства на подобни амбиции, а и знания. Нашият професор преодолява всички тези изкушения и остава завинаги в лоното на Църквата със своя избор да бъде богослов и учител на богослови. Може би за това има заслуга и духовният му отец, който десетилетия наред не преставаше да мотивира курс след курс и семинарист след семинарист за безкористно служение на Църквата и Отечеството.
В следване на своите църковни и богословски идеали той влиза в Духовната Академия „Св. Климент Охридски“ през 1962 г. Записан е под албумен номер 400. Ще завърши преждевременно своето следване вместо за 4, за 3 години, като последните две години взима за една. Това става възможно с решение на Св. Синод от 2.10.1964, което му препоръчва да завърши ускорено. Общият успех от следването му е 5,93 – има само две петици (по Нравствено богословие и по Тълкувание на Новия Завет). На страницата на Христо Стоянов в книгата за редовни студенти четем бележка от проф. Тодор Събев: „студентът представи много добра работа (теза) при катедрата по Църковна история“. След задграничната му специализация (Швейцария и ФРГ) е приет за аспирант по Църковна история, както се нарича тогава. След защитата на докторската си дисертация той печели конкурс за асистент в същата катедра. Така от 1971 г. до края на живота си през 2000 г. той ще преподава църковно-историческите дисциплини в Духовната Академия/Богословски Факултет.
Не знам дали си даваме сметка днес за трагизма на богословското изгнаничество през комунистическия период, особено на честно посветилия се на „академичното” богословие млад човек, ясно осъзнаващ ограничения характер на своето лично богословско свидетелство. За него сякаш в най-пълна сила важи възгласа от Св. Литургия „Да стоим добре, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение!” Защото силата на богословския подход в онова време не е само в способността да се усещат съществено важните богословски въпроси и да се предлагат отговори, а в това преди всичко да се очертаят посоките на най-ключовите измерения на богословската проблематика, които ще се превърнат в пътеводител за онези, които могат да слушат, а и да чуват.

2.    Специалността
„Като историк се чувствам у дома във всяка епоха“, казва един историк на църквата от ХХ век. Никой изследовател няма право да си затваря очите за времето. Вредно е да се пренасяме в епохите, когато ги изследваме, напротив трябва да изследваме и оценяваме всяка една епоха според плодовете, които е дала. Трябва да гледаме епохата през нашия прозорец, защото дистанцията е далекоглед или увеличителна лупа, която ни дава възможността по-отчетливо да различаваме релефите. Често пъти неща, които не биха били забелязани от съвременниците, стават видими и различими от увеличителната дистанция на времето. Сякаш времето има характера на изцелител и завършител на започнатите или само загатнати въпроси. Освен това, гледайки от дистанцията на времето, ние гледаме епохата като на филм, динамично, а не като картина, статично. Непрекъснато изникват нови неща, които украсяват или развалят всеки отделен кадър.
Нужно е да погледнем положително и по човешки съдбата на всеки един от примерите на богословско свидетелство през ХХ в. Единствено посочването на добрите примери ще покаже по един убедителен начин и предателите на богословското свидетелство в близкото минало. Антиперсоналистичният ХХ в. не обичаше особено положителните герои или обяваваше за такива само тези с безспорно отрицателни качества. Днес ние желам да дадем за пример, за образец нашия любим професор.
Макар и да бе получил възможно най-доброто за тогавашните условия образование и да бе постигнал забележителни общобогословски успехи, все пак пряката научна специалност на нашия професор бе Историята на Църквата. А „тя се рисува необикновено трудно дори и в случай, че обектът на изследване би бил достъпен на непосредствено наблюдение. Но, в това е и огромното затруднение, че за това служи твърде нищожна част от бързо преминаващата и едва уловима съвременност, защото главната маса принадлежи на миналото, отдавна потънало в мрака на вековете. До нас са се запазили само отражения на тази отминала история в разнородни паметници, поради това преди всичко е необходим пълен подбор и най-строга оценка на съществените извори за всеки период“, казва проф. Глубоковски.
За да се занимава човек с такава обемна дисциплина са необходими широта на кръгозора, обективизъм на възпроизвеждането и точност на оценката. Трябва да се види историята на цялото пространство на миналото и от всички страни. Принципността, почерпана от потапянето в дълбините на историята, е душата на истинно-научното историческо построение, за да не се превърне то в статистическа хронография на копиране на фактите.
Проф. Стоянов беше верен на тези принципи, които прилагаши във всички по-тесни научни дисциплини, които му се налагаше да разработва и преподава. Във всяко конкретно изследване той привличаше всички възможни извори, като понякога за целта му се налагаше да превежда, да анализира и да сравнява до най-голямата прецизност. Използваше винаги много авторитетни научни издания – изобщо онова поколение се доверяваше изключително на авторитетите, което понякога се оказваше доста измамно. Днес има безкрайно много възможности и алтернативи, което прави авторитетите доста мимолетни. Друго време, други нрави!
Друга забележителност на неговия метод бе използването на възможно най-обемна литература при изследването на всяка, дори и най-дребната и маловажна тема. За това му помагаше широката ерудиция и доброто познаване на немската и руската църковно-историческа литература.

3.    Преподавателят
В продължилата почти цели 30 г. преподавателска дейност професорът преподаваше различни дисциплини: Обща История на Църквата, История на БПЦ, История на Съвременните Православни Църкви, История на НРБ. Последната дисциплина е наложена от Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове към Министерство на външните работи. Веднага след промените, през 1990 г. сам дойде при нас студентите от първи и втори курс с предложението да направим подписка за премахването на тази дисциплина. Така и сторихме.
Седмичната натовареност на асистента, доцента ( от 30.10.1979 г.) и по-късно професор (от 24.06.1985 г.) Стоянов се увеличава значително след заминаването на проф. Събев на работа в централата на ССЦ в Женева. В протокол № 11/15.05. 1979 г. на Академическия съвет четем, че по молба на проф. Събев съветът решава да възложи ръководството на катедрата временно на проф. Цоневски, а преподавателската работа да се поеме от гл. ас. Христо Стоянов, като АС да замоли главния секретар на ССЦ д-р Потър да осигури евентуално възможност на проф. Събев за „едноседмичен курс лекции в ДА поне през единия учебен семестър“. В протокол №1/29.08.1979 г. четем за отговор от страна на ген. сек. д-р Филип Потър, в който благодари на ДА: „в рамките на възможното и при съчетаване на тамошните задължения на проф. Събев, с регионалните задължения на ССЦ в Източна Европа и Близкия Изток, необходимо е той да продължи и поддържа своята връзка с ДА и другите църковни поделения“. От тази година на нашия професор се налага в рамките на повече от 12 г. (до приемането на хон. асистенти през 1992 г., вече в рамките на Университета) сам да чете лекциите и да води упражненията по посочените 4 дисциплини.
Средната натовареност на дисциплините през годините за зимния и летния семестър е следната: ОИЦ – 3+9, БПЦ – 3+6, СПЦ – 3, НРБ – 2. Или през зимния семестър чете четирите дисциплини в четири дни, с обща натовареност 11 часа лекции. Днес бихме приравнили тези 11 лекции на 22 часа обща натовареност. През летния семестър продължават само първите две дисциплини с 10 лекции и 5 упражнения или обща натовареност от 25 часа. В този случай общата годишна натовареност само за редовните студенти възлиза на 330 зимен и 375 летен семестър (общо 705 часа). И още половината за задочниците или 353 часа, което прави общо 1058 часа. Това е учебна натовареност за повече от три университетски щата днес. Всичко това може лесно да бъде открито и днес (30 г. по-късно), когато се отвори материалната книга, в която се изчисляват седмичните часове – професорът има по-голяма натовареност дори от ст. преподаватели, чиито часове се броят като упражнения, т.е. с двойно по-ниска натовареност.
Дисциплините, които преподаваше професорът са особено важни в програмата на един богословски факултет: ОИЦ е водеща дисциплина с максимална натовареност, Историята на БПЦ е дисциплина, която създава идентичност на нашия факултет и съществува от самото му създаване, Историята на СПЦ още от времето на проф. Иван Снегаров е богато разработвана дисциплина с огромен курс и е изключително трудна, както за преподаване, така и за взимане на изпита. За четвъртата дисциплина вече стана дума – тя е наложена и е под специалното наблюдение на службите. Всичко това създава допълнително напрежение и усилие при воденето на лекциите по тези дисциплини.
За сметка на всичко това пък професорът имаше любовта на своите студенти. Той беше изключително усмихнат човек, който създаваше жизнерадостно настроение около себе си. Всички го познаваха и го поздравяваха, а той учтиво отвръщаще. Бързаше, но винаги можеше да отдели достатъчно време, за да говори с някой студент. Като лектор беше изключително взискателен, но като изпитващ беше великодушен, затова пък се налагаше на неговите асистенти често да играят ролята на „лоши ченгета“. Мнозина си спомняме как на една от първите окупационни стачки срещу комунистическото управление в края на 1990 г. професорът дойде със супругата си Здравка Христова да донесът чай на студентите, докато други преподаватели или се бяха покрили, или се опитваха да провокират студентите, раздразнени от окупацията. Той обичаше и подкрепяше младите хора. Христо Стоянов беше известен със свободолюбивия си характер и това допълнително правеше от него един от най-харесваните преподаватели в нашите студентски години. Беше открит и честен със студентите, което понякога създаваше условия за провокации. Можеше да спори с часове и по най-маловажната тема – истината никага не беше маловажна за него. Лекциите му понякога придобиваха мистичен характер, разбира се за хората, които се интересуваха от богословие и история. Преподавателската му работа имаше характера на особен вид християнско свидетелство и изповедничество.
Той даваше изключителен пример и с църковното си поведение. Редовно присъстваше на богослужението в параклиса и много често участваше в песнопенията, както на клироса, така и в хора. Това правеше силно впечатление на студентите. Той умееше да запали и други с църковното си поведение и да ги убеди, че изключително важно за богослова е да бъде верен син на Православната ни Църква. Никога не криеше църковната си позиция и това му донесе доста лични неприятности във времето на разкола през 90-те години. Беше много взискателен към студентите-духовници, както монаси, така и свещенници – това е бъдещата йерархия на Църквата. Беше много критичен към част от висшия клир, най-вече от времето на Разкола. Въпреки това беше особено верен и привързан към БПЦ и Св. Синод. Той ясно съзнаваше мястото и ролята на Българската патриаршия в историята и настоящето – на която беше горещ проповедник през целия си живот.

4.    Изследователска работа
През целия си живот професорът разработваше различни теми и периоди от църковно-историческите дисциплини, които преподаваше. Или своята изследователска дейност беше подчинил на преподавателската си такава. От текстовете му проличава и още една обща черта – участието му в най-различни чествания, конференции и сборници, в които е трябвало понякога да участва и по задължение, независимо дали по поръчение на Св. Синод или на Академическия и Факултетен съвет. Понякога се е налагало да пише и среднощни текстове по поръчка за някое мероприятие в чужбина на някои от архиереите. Това, разбира се, са правели и други преподаватели тогава, както има такива и днес.
В началото на неговия научно-изследователски път той започва с тема от областта на Историята на БПЦ, от епохата на Възраждането. Това е дисертационното му съчинение „Протестантските мисии в България през ХІХ век“. Идеята насетне е била да се занимава и с Римо-католическата пропаганда по българските земи в същия период. Това не се осъществява по много причини. Въпреки всичко основните теми в неговите изследвания са свързани с българското църковно минало и то главно от Възрожденския и Следвъзрожденския период. По теми, свързани с Българското Средновековие той работи по-малко и то главно по конкретни въпроси: Покръстването, Епархията на св. Климент, канонично положение на Българската Патриаршия и т.н. Главното му съчинение от областта на ОИЦ е студията му за началото на иконоборството. Преместването му в тази област е обусловено от необходимостта да поеме и лекциите по ОИЦ от 1978 г. Другите текстове, свързани с Втория и Шестия вселенски събор са по повод кръглата годишнина от тях. Най-малък литературен принос професорът има по отношение на историята на СПЦ, но в архива му има текстове, които той четеше на лекции, но не са публикувани. Също така, през 80-те години той има активна обществено-просветна дейност, за която подготвя множество доклади, които не намират място в тогавашните издания или пък професорът заради скрупульозният му перфекционизъм не ги дава за публикуване.
Професорът притежаваше един много цветист език и стил. Това е характерен белег на неговата творческа работилница. Обичаше българския език и го използваше в неговия висок регистър. Понякога е критикуван за „ приповдигнатия и цветист стил“ от свои колеги – това четем в рецензии и отзиви за него, особено в годините, когато текат процедурите му по неговото научно израстване. Този стил обаче често пъти издава неговото участие и в други текстове (ако не друго, то поне редакторско), които не са негово авторство. Неговото отговорно отношение към родния език е характеристика на неговите текстове. Не обичаше да пише от прима виста, четеше и събираше по възможност всички материали, макар и за най-малкия текст. Когато напишеше нещо веднага започваше да го препрочита и обикновено не си го харесваше. Затова много често пишеше голяма част от текстовете си първо на ръка. След това идваше пишещата машина, компютри нямаше, колкото и чудно да изглежда това за по-младите ни колеги днес.
Професорът често говореше и за компромисите, които се е налагола да прави по определени теми и в конкректни текстове – тях не препоръчваше да четем. Той ни напусна в разцвета на творческите си сили – само на 59 г. Последните години от неговия живот, особено след смъртта на съпругата му през 1995 г. той се раздаваше без остатък. Преподаваше освен в София и в Търново и Благоевград. Това допълнително го изтощаваше и създаваше затруднения по отношение на научната му работа. Иначе имаше доста планове и беше започнал доста изследвания. С особен интерес изследваше обновленческия разкол в Съветска Русия след болшевишката революция и правеше съответните аналогии със ситуацията в България.

5.    Грижа за наследниците
През десетте години, в които имах честта да познавам и да работя с професора, основната му грижа бяха наследниците. Дал е десетки препоръки на студенти и специализанти за продължаващото им обучение в чужбина. Съкровеното му желание беше да има трима асистенти, съответно и наследници в трите основни дисциплини, които преподаваше. Същата грижа проявяваше и за университетите в Търново и Благоевград. Макар и сравнително млад тогава (ок. 50 годишен) професорът имаше идеи за развитие на дисциплините с оглед на новата ситуация в България след промените и големия интерес в онова време към специалността богословие. Много от тези неща постепенно бяха осъществени в годините. Днес в БФ освен старите три дисциплини в бакалавърския план има още една задължителна дисциплина – Въведение в История на Църквата. Освен това има и десетки избираеми дисциплини в сектора по История на Църквата. Отделно в Магистърските програми има няколко задължителни и множество отделни избираеми църковно-исторически дисциплини. В областта преподават един професор, един доцент и един гл. асист. доктор. Във връзка с откриването на новата специалност от тази година се създават и нови възможности.
Професорът, с поведението си и като преподавател и като църковник, успя да убеди неговите наследници, че вярата и историята са сред най-важните неща. Учеше ни да помним, да пазим като зеницата на окото си идентичността си като православни християни и като българи. Научи ни, че историкът-богослов не само информира, а преди всичко намира смисъла, същината, най-важното и след това го представя така, че да реконструира, да оживотворява личностите във времето. За последното обаче се изисква и специален талант, който той притежаваше като разказвач на историята.
Свободолюбието, което притежаваше професорът смяташе, че се полага на всеки, затова ни даде възможност в ранните си преподавателски години да се занимаваме с теми от по-широкия богословски кръг, често надхвърляйки рамките на традиционните църковно-исторически дисциплини. За всичко това благодарим на нашия професор и толкова години след неговата кончина той продължава да ни липсва. В налото за нас беше шок ранното му отхождане в по-добрия свят – никой не беше готов. С времето лека-полека се справяме, но ни липсва неговата усмивка и подкрепа, липсва ни радостта от плодотворните разговори и неговото приятелство. Липсва ни и примерът на неговото богсловско свидетлство като църковник, като преподавател и като християнин-изследовател на миналото. Споменът за него и постоянното споменаване на неговото име пред нашите студенти, особено по отношение на някои от най-важните за него теми, остава завинаги.
Вечна памет!

Павел Павлов
2.12.2016 г.

Hits: 0

СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ

ВАЖНО

АРХИВ

ВРЪЗКИ

Skip to content