Продължете към съдържанието

Слово за Сретение Господне на покойния Български патриарх Кирил

 
Слово, произнесено от блаженопочиналия Български патриарх Кирил в столичната църква “Св. Георги” на Сретение Господне,
15 февруари 1957 г.
(По стенограма)
 
Среща с Господа! Това наистина е нещо много велико! Велика е обаче не обикновената среща с Господа, при която човек може да Го отмине, а такава среща, при която той не само не Го отминава, а се бори, за да Го задържи, за да не би да бъде отминат поради маловерие и духовна слабост; да Го задържи, за да бъде при Него всякога. Тогава тая среща е щастлива и е много велика.

Каква полза за човека, ако при случайна среща зърне образа на мъдростта, без трайно да се отрази той в душата му? Каква полза, ако срещне доброто и любовта, па ги отмине, въпреки красотата им? Или какво ползува човека срещата му с истинската радост, ако не я спре, не я попита за нейната родина и накъде отива, и особено ако не тръгне с нея, за да стане тя постоянна негова подруга?

А срещата с Господа е щастлива среща с мъдростта, с доброто, с любовта, с радостта. Такава е била срещата на праведния Симеон с Иисуса в Иерусалимския храм.

Според еврейския обичай, установен в старозаветния закон, Младенецът Иисус е бил заведен в храма, за да бъде принесена жертва, две гургулици или две гълъбчета. А в Йерусалим е живеел един праведен старец по име Симеон, който е очаквал от Бога утехата израилева и Дух Божий бил върху него. „Нему бе предсказано от Духа Светаго, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма. И когато родителите донесоха Младенеца Иисуса, за да извършат на Него обичая по закона, той Го прегърна, благослови Бога и рече: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защого очите ми видяха Твоето Спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля“ (Лук. 2:26-32). След това праведният старец се обърнал към Божията майка с думи, които са се потвърдили в живота и в историята както на нейния Син, тъй и на основаната от Него света Църква: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“ (Лук. 2:34-35).

Ще направя само няколко поучителни извода от този евангелски разказ за общо назидание. Как да приемем Христа Иисуса? Като праведния старец Симеон. Той е жадувал да види Спасителя на света. И ние трябва да жадуваме да видим нашия Спасител. Той Го е прегърнал, с което е изявил своята дълбока вяра и безпределната си обич, защото само оня, който е обичан, бива прегръщан и притискан до сърцето. Тъй и ние трябва да вярваме в Спасителя и да Го обичаме. Той е дал израз и на своята безсъмнена надежда, че светлина изгрява чрез Иисуса за всички народи. Тая безсъмнена надежда трябва да имаме и ние. И още: той е благословил и възхвалил Бога, Който е изпратил Спасител на човеците. Така трябва и ние да постъпваме сега и всякога.

Кога душата ни е жадна, сърцето ни копнее за нещо. Това безсъмнено трябва да бъде нещо много въжделено, много високо, което, като приемем, приемаме като праведния Симеон с утеха, т. е. ставаме щастливи. За вярващия християнин такъв е Бог, такъв е Неговият Син, Спасителят Иисус Христос. Подобно на светия Псалмопевец и ние изповядваме: „Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори; за Тебе жадува душата ми“ (Пс. 62:2). Ние трябва силно Да желаем Иисус да дойде при нас, да Го посрещнем, да Го приемем. Друг не може да ни помогне и спаси. Той е Спасител: на човечеството и светлина за просвета на народите. Това ни е известно от историята на Християнската църква, от вековната история на всички народи, защото тая светлина, която изгря с Неговото идване в света, проникна навред, по света и стана светлина за виждане. Тя пропъди мрака, от сърцето и душата, посочи нови пътища на живота и даде сили на повярвалите да вървят по тях.

PAM1404Иисус е светлина не само за нас, които вярваме в Нея и се стремим чрез вярата да се спасим; Той е светлина и за всички останали, които още не са в силата на спасението „защото веднъж изгряло слънцето, то грее за всички" (Мат. 5:45) неговите лъчи стигат навред по света. И оня, който не ги търси, не може да отбегне тяхното въздействие, не може да се освободи от тяхната сила, не може да затвори очи, за да ги не вижда, и сърце, за да ги не почувствува. Лъчите на Христовата светлина просветляват съзнанието и сърцето, независимо от това, дали го желаем или не. Високите начала на светото Евангелие са квас, който е заквасил мисълта и съвестта на човечеството и продължава да е такъв квас и до сега.

Затова ние вярваме, че чрез светлината, която е изгряла с идването на Христа Иисуса, земята е получила голямо благословение, постигнала е големи успехи, узнала е нови висини на духовни издизи. Може ли тогава за нас да има нещо по-въжделено, по-жадувано от спасението и светлината, които ни донася Иисус? Чрез Него ние се спасяваме и можем да станем синове на светлината (Иоан. 12:35). Кой е по-радостен – дали днешният слънчев и ведър ден или вчерашният мъглив ден? Дали ведрият ден на живота, окъпан в светлината на слънцето, или ден угнетен от черни и сиви облаци, легнали почти на земята? В кой ден се раждат светлите копнежи, високите стремежи? Жадуван е светлият ден. Затова ние, които вярваме и приемаме Иисуса като светлина (Иоан. 8:12), трябва да сме жадни. За среща с Него и да Го приемем с пълна, сърдечна преданост; да Го прегърнем като праведния Симеон, да Го притиснем близко до нашето сърце, да Го обикнем от цялото Си сърце, с всичката си мисъл. Това е първата и най-възвишена Заповед (Мат. 22:37-38).

Да притиснем Иисуса до сърцето си, то ще рече да Му подчиним сърцето си и да няма за нас по-голяма любов от тая. А вие знаете, какво е това Иисусово слово: да нямаме по-голяма любов от тая. То значи да обхванем с любовта си всичко, което е светло, благородно и възвишено и което преобразява и човека и човешкия живот в светлина. Да притиснем с всичката си обич Иисуса до сърцето си, то значи да Го направим господар на нашето сърце и то да тупти, да живее за възвишеното и божественото, за това, което Иисус е поръчал и което, по Негова оценка, има най-голяма цена.

Не ще ли рече това да обичаме всички човеци, на всички да помагаме според нашите възможности, пък и извън тях, според силата Божия, която ще се всели в нас? Не значи ли това да обичаме човека в неговите нужди, беди и изпитания, в неговите радости, в неговия личен, семеен и обществен живот, да обичаме всички човеци в техните стремежи към по-добър живот, даже в техните падения, поради което страдат? А обичаме ли Иисуса така, ние все по-дълбоко ще вярваме, че Той е Спасителят, Който ни е потребен; ще живеем с твърдата надежда, че Неговото слово няма да премине, че нито една черта от новия закон на любовта няма да бъде отменена, а всичко ще се осъществи, че ще дойде и обещаният ден да бъдат всички едно стадо и един Пастир (Иоан. 10:16)

Затова по примера на праведния Симеон да се обърнем и ние към Небесния Отец с благодарност и възхвала, или както е казано в словото – да благословим Бога, Който ни благославя с толкова милост и обич.

Ето какви са поуките за нас от днешното евангелска четиво, от смисъла на днешния свет празник Сретение Господне, Да бъдем честити и да имаме такава велика и спасителна среща, за да ни бъде светло в душите, в домовете и в отношенията с всички човеци, да ни бъде светъл целият живот, да имаме Божий мир в душите си, какъвто е имал праведният Симеон. Това е голяма утеха, защото Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази мислите и сърцата ни в Христа Иисуса (Фил. 4:7). Амин.
 
Източник: „Път Господен”, том II., Синодално издателство, С. 1959; с. 298-302.

Visits: 2

Skip to content