Възлюбени в Господа братя и сестри,
В утрешния ден ние встъпваме във великия подвиг на светия пост. С какво и как най-добре трябва да започнем дните на светата Четиридесетница? Светата Църква напътства нас в попрището на поста и покаянието с евангелската заповед за примирение с вички наши братя в Христа Иисуса, за опрощаване на всичките им прегрешения извършени спрямо нас.
„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец – говори сам Господ в четеното днес Евангелие, – ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Ето първото и необходимо условие за нашето примирение с Бога, за очистване и оправдание на греховете. Без това всесърдечно примирение с всички, без това погасяване на взаимните огорчения и вражди не трябва да пристъпваме към Господа, не трябва да започваме и самото поприще на поста и покаянието. Защо? Защото на първо място „Бог не е Бог на безредие, а на мир” (1 Кор. 14:33).
Как е възможно да се явим пред лицето Божие, като в сърцето си питаем вражда и злоба, като нямаме мир, любов и свети чувства към всички.
„Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12:14) – казва апостолът.
На второ място, Царството Божие е светло общество на синовете Божии. Светото семейство на Небесния Отец е царство на мира, любовта и единодушието, царство на благодатта, милосърдието, кротостта, смирението и дълготърпението. Може ли да принадлежи към това Царство този, който таи в своето сърце огорчение, досада и злопаметство към своя ближен, който няма единодушие и мир със своите събратя – сънаследници на това царство.
Мирът е висше благо, което Господ Иисус Христос завещал като драгоценно наследие на Своите ученици, когато се отдалечил от тях, за да тръгне по пътя на страданията. „Мир ви оставям, Моя мир ви давам (Йоан. 14:27).
Мирът е висше щастие, което Спасителят преди всичко преподал на Своите приятели, като ги приветствал след Своето Възкресение от мъртвите и заставайки сред тях, им казал: „Мир вам!” (Йоан. 20:19). Който лишава себе си от това духовно съкровище чрез вражда и злопаметство, той се лишава и от вечното наследие – Царството Божие, което Господ завещал на тези, които Го обичат.
Мирът е благодатен дар на Духа Светаго и затова присъствието му или неговото отсъствие в сърцето на човека свидетелства за това кой обитава в самия човек: Духът ли Божий, или дух лукав. И както този последният по преимущество е дух на злоба и вражда, то и мястото на човека, питаещ злоба и недоброжелателство към своя брат или сестра, не е в Царството на мира, а с всички отхвърлени духове.
Очевидно е, че без искрено всесърдечно примирение с всички наши братя в Христа, благодатното поприще на светия пост ще премине за нас безплодно, макар и да се стараем да проведем поста по правилата на църковния Устав. Каква полза ще има от поста, когато ние строго въздържащи се от телесна храна, със своя гняв и избухливост разяждаме душите и сърцата на своите ближни? Когато, боейки се да не оскверним своята уста с някаква забранена храна не се боим същевременно от това, че от тази уста продължават да излизат като зловонен дим от пещ слова на осъждане, клевети и злословия, язвителни насмешки, пълна зараза и съблазън душевна.
„Ето поста, който избрах – говори Господ чрез пророк Исаия, – разкъсай основите на неправдата; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро (Ис. 58:6; 1:16-17). Не само никакъв пост, но и самият мъченически подвиг няма да замени истинската любов към ближния, тази любов, „която е дълготърпелива, пълна с благост, която не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли… на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:4-7).
Ако ние ще влезем в храма за молитва не с примирени сърца, то какво ще чуем от Господа? „Кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви” (Марк. 11:25). Каква е ползата от молитвата, когато със същите уста, с които прославяме Господа, проклинаме своя брат, когато назовем Бога свой Отец, а нашите ближни, които Отецът ни небесен нарича Свои чеда – злословим, ненавиждаме и смущаваме със злопаметство?
Каква е ползата от молитвата, когато външно смиряваме себе си, а назоваваме своите ближни с вътрешен глас, подобен на фарисея: „Не съм като другите човеци… неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар (Лука. 18:11). Когато със своите уста произнасяме молитвата на преподобния Ефрем Сирин: „Ей, Господи Царю дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си…”, а на дело ставаме неумолими съдии за всички и всичко, като забелязваме сламката в окото на брата си, а не виждаме гредата в своето? За такива „молитвеници” Господ отдавна вече е казал чрез пророка: „Понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далече от Мене…” (Ис. 29:13). И Сам в светото Евангелие е рекъл: „Не всеки, който ми казва Господи, Господи, ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21). Каква полза, накрая, ако не бъдем и не се каем пред престола Божий, молейки прошка за своите грехове, но с ожесточени сърца сами не прощаваме и не се помиряваме със своя ближен („Защото, ако простите на човеците съгрешенията им – говори Господ, – и вам ще прости Небесният ви Отец, ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15). Каква полза от покаянието, когато някои падат на колене в храма, просейки прошка за своите грехове, а излизайки от храма – са готови да преследват своите ближни, с уста принасят покаяние, а в сърцето си таят злоба и мъст. Просят прощение от Господа, но не смиряват своята гордост, не изправят своето самолюбие и тщеславие! Който иска разкаянието му да бъде прието от Бога като благоприятна жертва, той е длъжен не само да прости съгрешенията на своя ближен от цялото си сърце, но трябва да се постарае да разположи и своя ближен към такова прощение, да го направи от свой враг свой брат, единодушен и единомислен с него. Господ говори: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и отиди първом се примири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Ако ние дръзнем да пристъпим към тайнството Причащение, към Жертвата, която е принесена преимуществено заради любовта на Единородния Син Божи към човешкия род, без истинска любов един към друг, то няма ли да бъде това велико оскърбление спрямо височайшата любов Божия? Имайки в себе си дух на злоба, отмъщение, вражда към ближните, ние потъпкваме Светинята и Кръвта Господня принизяваме.
Обични братя и сестри,
Древните християни имали добър и благочестив обичай, през Сирна неделя да изпросват прошка един от друг. Нека да последваме този обичай, по призива на нашата майка Църквата, и ние да поискаме прошка един от друг, особено от тези човеци, които сме оскърбили. По немощта на нашата природа, по обстоятелствата на живота в нашите условия са неизбежни стълкновения, огорчения и затова ще се постараем чрез взаимно опрощение да смекчим нашите души и взаимни отношения.
Някога в Киево-Печерската обител живеели двама иноци, които били свързани с тесните връзки на взаимната любов и дружба. По завист от дявола тази дружба пропаднала и се възцарила взаимна вражда и ненавист между тях, така че те не могли да се гледат един друг: в църквата взаимно не се понасяли, а се разминавали. Но ето, че единият от тях, презвитер Тит, тежко заболял и чувствайки, че се приближава смъртта, чрез свой пратеник започнал да проси прошка от своя брат – дякон Евагрий. Същевременно последният не искал и да чуе за това. Тогава насила довели този дякон до постелята на умиращия презвитер. Отец Тит се повдигнал от болничния одър и казал: „Прости ме, брате мой, може би като човек съм те оскърбил!” Но Евагрий отвърнал: „Няма да ти простя нито в този, нито в бъдещия живот”. И с тези слова той паднал мъртъв, при това братята не могли да свият ръцете му, нито да изправят устните му, защото тялото на покойника мигновено се вдървило. А презвитер Тит веднага оздравял. На въпроса на братята как се случило това, Тит отговорил, че когато Евагрий казал тези думи, то ангел Господен поразил нещастника, а презвитер Тит повдигнал от болничното легло.
И така, обични в Господа братя и сестри, нека да простим на всички от цялото си сърце и с примирение да пристъпим към попрището на поста, като изпросваме от Господа прошка за нашите съгрешения. При това да не забравяме и думите на св. апостол Павел: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци… и Бог на любовта и мира ще бъде с вас (Рим. 12:18; 2 Кор. 13:11). Амин.
автор: Варненски и Великопреславски митрополит Йоан
Views: 5
