СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО БОЖЕСТВЕНО ОТКРОВЕНИЕ
Главното Свое откровение Бог съобщава на хората по особен, необичаен начин или, както ние казваме, по свръхестествен начин. Това става, когато Сам Бог ни открива необходимото за Самия Себе Си или чрез Себе Си, или чрез ангели. Това откровение се нарича свръхестествено Божествено откровение.
Тъй като не всички хора могат сами да приемат откровение от Самия Бог поради своята греховна нечистота и немощ на духа и тялото, то Господ избира особени, праведни хора, които могат да приемат това откровение.
Първи възвестители на Божието откровение били Адам, Ной, Мойсей и другите пророци и праведни хора. Всички те приели от Бога и проповядвали елементарната част от Божественото откровение.
А пък пълнотата и съвършенството на Божественото откровение донася на земята Самият въплътил се Син Божий, нашият Господ Иисус Христос, Който го разпространява по цялата земя чрез Своите апостоли и ученици.
Това Божествено откровение и сега се разпространява между хората и се пази в истинската свята Православна Църква по два начина – посредством Свещеното Предание и Свещеното Писание.
Първоначалният начин на разпространение на Божественото откровение е Свещеното Предание. От началото на света до времето на Мойсей нямало свещени книги, а учението за вярата в Бога се предавало чрез устно предание, т. е. чрез думи, чрез примери, от един на друг, от предци на потомци.
Сам Иисус Христос преподал Своето Божествено учение и определения на Своите ученици (чрез проповед) и примери от Своя живот, а не чрез книга (чрез писание). По такъв начин и апостолите в началото разпространявали вярата и утвърждавали Църквата Христова.
Свещеното Предание винаги е предшествало Свещеното Писание. Това е напълно понятно, защото книгите могат да се ползуват не от всички хора, а преданието е достъпно за всички, без изключение.
По-нататък, за да се запази напълно точно Божественото откровение, по внушение от Господа, някои свети човеци записали на книга най-важното. Сам Бог Дух Светий невидимо им помагал в това, всичко написано в тези книги да бъде правилно и истинно. Всички тези книги имат безспорно особения признак на боговдъхновено писание, т. е. те са се появили в първоначалната си форма при особеното въздействие на Дух Светий върху напълно съзнателния и свободен човешки дух на богоизбрани мъже, които са ни съобщавали записани от тях истини и познания, необходими за нашето духовно просвещение и религиозно-нравствено усъвършенстване. Тези книги се наричат Свещено Писание или Библия.
Думата „Библия" е гръцка и означава „книги". С това название се посочва, че Свещените книги, като произлезли от Самия Бог, превъзхождат всички други книги.
Книгите на Свещеното Писание са написани от разни хора и в различно време. Всички те се делят на две части: на книги на Стария Завет и книги на Новия Завет.
Книгите на Стария Завет са написани във времето до Рождество Христово, а книгите на Новия Завет са написани след Рождество Христово. Всички тези свещени книги се наричали с библейската дума „завет", защото тази дума означава завещание, тъй като в тях се съдържа Божественото учение, завещано от Бога на хората. Думата „завет" означава още съюз, договор (съюз, договор между Бога и хората).
Главното съдържание на Стария Завет се състои в това: Бог обещал на хората Спасител на света и ги подготвял, за да Го приемат чрез постепенни откровения, чрез свети заповеди, пророчества, предобрази, молитви и свещенослужение.
Главното съдържание на Новия Завет се състои в това: Бог действително е дарил хората с обещания Спасител, Своя Единороден Син, нашия Господ Иисус Христос, Който дарил хората с Новия Завет (новия съюз, договор) с Бога.
Старозаветните книги са 50, ако ги броим всяка поотделно. Някои изследователи съединяват (обединяват) няколко книги в една и ги считат за 38, а други – за 22 според числото на еврейската азбука.
Според съдържанието си старозаветните книги се разделят на четири отдела: законоположителни, исторически, учителни и пророчески.
І. Законоположителните книги, които съставляват главната основа на Стария Завет са следните:
1. Битие
2. Изход
3. Левит
4. Числа
5. Второзаконие
Тези пет книги са написани чрез пророк Мойсей. В тях се говори за сътворението на света и човека, за грехопадението, за обещания от Бога Спасител на света, за живота на хората в първите времена.
Те съдържат в себе си преди всичко изложението на Закона, даден от Бога чрез Мойсей. Самият Иисус Христос ги нарича Закон Моисеев (Лука 24:44).
II. Историческите книги, които съдържат в себе си преди всичко историята на религията и живота на еврейския народ, запазил вярата в истинския Бог, са следните:
6. Книга Иисус Навин
7. Книга Съдии Израилеви
8. Книга Рут
9. Първа книга Царства
10. Втора книга Царства
11. Трета книга Царства
12. Четвърта книга Царства
13. Първа книга Паралипоменон
14. Втора книга Паралипоменон
15. Първа книга на Ездра
16. Книга на Неемия
17. Книга Естир
III. Учителни книги, които съдържат преди всичко учението за вярата, са следните:
18. Книга на Иова
19. Псалтир, съдържаща 150 псалма или свещени песни, написани по вдъхновение от Светия Дух. По-голямата част от псалмите са написани от свети цар и пророк Давид. Псалтирът се употребява при почти всяко православно богослужение.
IV. Пророчески книги, които съдържат пророчества или предсказания за бъдещето и главно за Спасителя Иисус Христос, са следните:
23. Книга на пророк Исаия
24. Книга на пророк Иеремия
25. Книга Плач Иеремиев
26. Книга на пророк Иезекииля
27. Книга на пророк Даниила
Към тях спадат и 12 "малки" пророци:
28. Книга на пророк Осия
29. Книга на пророк Иоиля
30. Книга на пророк Амоса
31. Книга на пророк Авдий
32. Книга на пророк Иона
33. Книга на пророк Михей
34. Книга на пророк Наума
35. Книга на пророк Авакума
36. Книга на пророк Софония
37. Книга на пророк Агей
38. Книга на пророк Захария
39. Книга на пророк Малахия
Всичките изброени свещени книги на Стария Завет се наричат канонически, т. е. несъмнено истински, както по произход, така и по съдържание. Думата „канонически" е гръцка и означава „законен, правилен, истинен".
Освен канонически в състава на Старозаветните книги влизат и „неканонически". Това са тези книги, които иудеите загубили, които ги няма в съвременния еврейски текст на Стария Завет. Те са взети от гръцкия превод на старозаветните книги, направен от 70-те тълковници (от 12 еврейски колена – рода по 6 човека учени преводачи в III век преди Р. Хр., през 271 г. преди Р. Хр.) и от древност се намират в състава на Библията. Този превод се ползва с особено уважение в Православната Църква. От него е направен нашият славянски превод на светата Библия.
Към неканоничните книги на Стария Завет се отнасят:
I. Исторически :
40. Втора книга на Ездра
41. Книга на Товит
42. Книга Иудит
43. 44. 45. – Първа, Втора, Трета книги Макавейски
II. Учителни:
46. Книга Премъдрост Соломонова
47. Книга Премъдрост на Иисуса син Сирахов
III. Пророчески:
48. Послание на порок Иеремия
49. Книга на пророк Варуха
50. Трета книга на Ездра
Свещените книги на Новия Завет са двадесет и седем. Всичките те са канонически. По съдържание те, както Старозаветните, могат да бъдат разделени на законоположителни, исторически, учителни и пророчески.
I. Законоположителните книги, т. е. тези, които съставящи преди всичко основата на Новия завет, са:
1. Евангелие според Матей
2. Евангелие според Марк
3. Евангелие според Лука
4. Евангелие според Йоан
Думата „евангелие" е гръцка. Тя означава „благовещение", т. е. блага, добра вест за идването в света на обещания от Бога Спасител на света и наш Господ Иисус Христос, благовестваща Неговия земен живот; кръстна смърт, възкресение от мъртвите, възнесение на небето, а също така преподаваща Неговото божествено учение и чудеса. Евангелията са написани от светите апостоли, ученици на Иисус Христос.
II. Историческата книга е:
5. Книгата Деяния на светите апостоли е написана от свети евангелист Лука. В нея се разказва за слизането на Светия Дух върху апостолите и разпространението на Христовата Църква от апостолите.
III. Учителните книги са:
Седемте съборни послания (писма до всички християни):
6. Съборно послание на свети апостол Иаков
7. 8. Първо и Второ съборно послание на свети апостол Петър
9. 10. 11. Първо, Второ, Трето съборно послание на свети апостол Йоан Богослов
12. Съборно послание на свети апостол Иуда (Иаковов)
13-26. Четиринадесет послания на свети апостол Павел:
– до римляни
– първо и второ до коринтяни
– до галатяни
– до ефесяни
– до филипяни
– до колосяни
– първо и второ до солуняни
– първо и второ до Тимотей, епископ Ефески
– до Tит, епископ Критски
– до Филимон
– до евреите
IV. Пророческа книга е:
27. Апокалипсисът или Откровението на свети Йоан Богослов, написана от свети евангелист Йоан Богослов. Тази книга съдържа тайнственото изображение на живота и бъдещата съдба на Църквата Христова и целия свят.
Свещените книги на Новия Завет били написани първоначално на гръцки език, който в това време бил най-много употребяван. Само евангелието според Матей и посланието на свети апостол Павел до евреите първоначално били написани на еврейски език. Впоследствие евангелието според Матей през първи век било преведено на гръцки език, както се предполага от свети евангелист Матей.
Книгите на Свещеното Писание – както на Новия, така и на Стария Завет, представляващи Божествено откровение, написани по внушение на Светия Дух, се наричат боговдъхновени. Свети апостол Павел казва: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата" (2 Тим. 3:16).
За истината на божествения произход на свещените книги убеждават висотата и чистотата на християнското учение, пророчествата и чудесата. Особен признак на боговдъхновеност на свещените книги представлява могъщото действие на словото Божие върху човека. Навсякъде, където се разпростирала проповедта на апостолите, покорявала човешките сърца на Христовото учение. Против християните се надигнали иудейският и езическият свят с цялата сила на човешката злоба. Християните мъченически умирали с хиляди, а възвестеното слово Божие растяло и се утвърждавало. Съществували случаи, в които хора се захващали да изучават Библията с желанието да опровергаят съдържащото се в нея учение, но достигали до това – ставали искрени нейни почитатели и вярващи хора. Всеки от нас, внимателно четейки Свещеното Писание, може да изпита върху себе си неговата могъща сила и да се убеди в това, че то е откровение от Самия Бог.
Цялото Божествено откровение: книгите на Свещеното Писание (т. е. Библията) и Свещеното Предание, т. е. това, което първоначално не е било записано в тези книги, а е предадено устно и след това записано от светите хора в ранните векове на християнството (IV и V в.) и следователно притежава дълбока древност и достоверност – всичко това се съхранява (се пази) от Светата Църква. Църквата е основана от Самия Спасител, нашият Господ Иисус Христос, Който я поставил да бъде пазителка на Неговото Божествено откровение. А нея, Църквата, невидимо я пази Самият Бог Дух Светий.
Светата Православна Църква след смъртта на апостолите се ръководи от Свещеното Писание и Свещеното Предание. В Писанието ние четем думите на пророците и апостолите така, все едно че сме живели с тях и сме ги слушали.
В особени пък случаи, за изобличение на лъжеучителите или за разрешение на различни недоразумения, на основание заповедите на Самия Спасител (Мат. 18:17) и по пример от свeтите апостоли (Апостолският събор през 51 година – Деян. 15:1-35) се свикват събори. Те биват вселенски, на които се събират пастири и учители на Църквата по възможност от целия свят, и поместни, когато се събират пастири и учители само от една поместна църква, от която и да е страна (държава).
Вселенският събор е висшата власт в светата Христова Църква тук, на земята, осъществявана чрез невидимото ръководство на Светия Дух, както е било казано най-напред в постановлението на Апостолския събор: „Угодно бе на Светаго Духа и нам" (Деян. 15:28).
Вселенските събори са седем. На Първия и Втория Вселенски събор е съставен нашият православен Символ на вярата.
КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ВСЕЛЕНСКИТЕ СЪБОРИ
Вселенските събори на истинската Православна Христова Църква са седем:
1. Никейски.
2. Константинополски.
3. Ефески.
4. Халкидонски.
5. Втори Константинополски.
6. Трети Константинополски.
7. Втори Никейски.
ПЪРВИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Първият Вселенски събор е бил свикан през 325 г. в гр. Никея при император Константин Велики. Свикан бил срещу лъжеучението на александрийския свещеник Арий, който отхвърлял Божеството и предвечното рождение на Второто Лице на Светата Троица – Божия Син от Бог Отец, като учел, че Божият Син е само висше творение. На Събора участвували 318 епископи, сред които били свети Николай чудотворец, свети Иаков, епископ Низибийски, свети Спиридон Тримитунтски, свети Атанасий Велики, който в това време все още бил в дяконски чин, и други.
Съборът осъдил и отхвърлил Ариевата ерес (че Божият Син не е Бог, а творение – бел. ред.), като утвърдил неоспоримата истина догмат: Синът Божий е истински Бог, роден от Бог Отец преди всички векове и също вечен, както Бог Отец; Той е роден, а не сътворен и е единосъщен с Бог Отец.
Всички православни християни точно знаят истинското учение на вярата. То било ясно и кратко изложено в първите седем члена на Символа на вярата.
На този Събор било установено да се празнува Пасха – Великден в първия неделен ден след първото пролетно пълнолуние. Било определено също свещениците да бъдат женени, установени били и много други правила.
ВТОРИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Вторият Вселенски събор бил свикан през 381 г. в гр. Константинопол по времето на император Теодосий Велики. Този събор бил свикан против лъжеучението на бившия ариански Константинополски епископ Македоний, който отхвърлял Божеството на Третото Лице на Светата Троица – на Светия Дух. Македоний учел, че Светият Дух не е Бог, а Го наричал твар или сътворена служебна сила на Бог Отец и Бог Син, такава, каквато са ангелите.
На Събора присъствували 150 епископи, сред които били свети Григорий Богослов (който бил председател на Събора), свети Григорий Нисийски, Мелетий Антиохийски, Амфилохий Иконийски, Кирил Иерусалимски и други.
На Събора била осъдена и отхвърлена Македониевата ерес (че Светият Дух не е Бог, а творение – бел. ред.). Съборът утвърдил догмата за равенството и единосъщието на Бог Дух Светий с Бог Отец и Бог Син. Съборът допълнил Никейския Символ на вярата с пет члена, в които се излага учението: за Светия Дух, за Църквата, за тайнствата, за възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век. По такъв начин бил съставен Никеоцариградският Символ на вярата, който служи за ръководство на Църквата за всички времена.
ТРЕТИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Третият Вселенски събор бил свикан в 431 г. в гр. Ефес при император Теодосий II Младши.
Съборът бил свикан против лъжеучението на Константинополския архиепископ Несторий, който нечестиво учел, че Пресвета Дева Мария родила обикновен човек Христос, с Когото след това Бог се съединил нравствено; обитавал в Него като в храм, подобно на това, както преди е обитавал в Мойсей и в другите пророци. Затова Несторий наричал Господ Иисус Христос богоносец, а не Богочовек, а Пресветата Дева наричал Христородица, а не Богородица.
На Събора присъствували 200 епископи.
Съборът осъдил и отхвърлил Несториевата ерес (че Иисус Христос има само човешка природа – бел. ред.) и постановил да се признава съединението в Иисус Христос от времето на въплъщението две естества – Божествено и Човешко, и определил: Иисус Христос да се изповядва като съвършен Бог и съвършен Човек, а Пресветата Дева Мария – за Богородица. Съборът също така утвърдил Никеоцариградския Символ на вярата и строго забранил да се правят в него каквито и да са изменения и допълнения.
ЧЕТВЪРТИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Четвъртият Вселенски събор бил свикан в 451 г. в гр. Халкидон при император Маркиан.
Съборът бил свикан против лъжеучението на Константинополския архимандрит Евтихий, който отхвърлял човешката природа в Господ Иисус Христос. Опровергавайки ереста и защитавайки Божественото достойнство на Иисус Христос, той сам изпаднал в крайност, като учел, че в Господ Иисус Христос човешкото естество било напълно погълнато от Божественото, затова в Него следва да се признава само едно Божествено естество. Това лъжеучение се нарича монофизитство, а последователите му се наричат монофизити (едноестетвеници).
На Събора присъствували 650 епископи.
Съборът осъдил и отхвърлил лъжеучението на Евтихий (че Иисус Христос има само божествена природа – бел. ред.) и определил истинското учение на Църквата, а именно, че нашият Господ Иисус Христос е истински Бог и истински човек: по Божество Той вечно се ражда от Отца, а по човечество Той се е родил от Пресветата Дева и във всичко е подобен на нас, освен в греха. При въплъщението Божеството и човечеството се съединили в Него като едно Лице, неслитно и неизменно (против учението на Евтихий), неразделно и неразлъчно (против учението на Несторий).
ПЕТИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Петият Вселенски събор бил свикан в 553 г. в гр. Константинопол при знаменития император Юстиниан I.
Съборът бил свикан по повод споровете между последователите на Несторий и Евтихий. Главен предмет на споровете били съчиненията на трима учители на Сирийската църква, ползващи се в своето време с известност, а именно Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски и Ива Едески, в чиито съчинения ясно се изразявали несторианските заблуди, понеже на Четвъртия вселенски събор нищо не било упоменато за тези три съчинения.
Несторианите в спор с евтихианите (монофизитите) се позовавали на тези съчинения, а евтихианите намирали в това предлог да се отхвърли самият Четвърти Вселенски събор и да се оклевети Православната Вселенска Църква, че тя уж се била отклонила в несторианството.
На Събора присъствали 165 епископи.
Съборът осъдил всичките три съчинения и самия Теодор Мопсуетски като неразкаял се, а относно другите двама осъждането се ограничило само с техните несториански съчинения. Самите те били помилвани, тъй като се отказали от своите лъжливи мнения и завършили живота си в мир с Църквата.
Съборът отново повторил осъждането на ересите на Несторий и Евтихий.
ШЕСТИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Шестият Вселенски събор бил свикан в 680 г. в гр. Константинопол при император Константин Погонат, на който събор присъствали 170 епископи.
Съборът бил свикан против лъжеучението на еретиците – монотелити, които, макар да признавали в Иисус Христос две естества – Божествено и човешко, твърдели за съществуването само на Божествената воля.
След Петия Вселенски събор вълненията, подклаждани от монотелити, продължавали и заплашвали цялата Византийска империя с голяма опасност. Император Ираклий, желаейки помирение, решил да склони православните да отстъпят пред монотелитите и със силата на своята власт заповядал да се признава в Иисус Христос една воля при двете естества.
Защитници и изяснители на истинското учение на Църквата се явили Иерусалимският патриарх св. Софроний и Константинополският монах св. Максим Изповедник, на когото заради твърдостта във вярата отрязали езика и отсекли ръката.
Шестият Вселенски събор осъдил и отхвърлил ереста на монотелитите (че Иисус Христос няма човешка, а само Божествена воля – бел. ред.) и определил да се признават в Иисус Христос две естества – Божествено и човешко, и по тези две естества – две воли, но така, че човешката воля в Христа не е противна, а е покорна на Неговата Божествена воля.
Достойно е за внимание, че на този Събор бил отлъчен заедно с другите еретици и Римският папа Хонорий, който признавал учението за една воля…
Определението на Събора подписали и римските делегати – презвитерите Теодор и Георгий и дякон Йоан. Това ясно показва, че висшата власт в Църквата принадлежи на Вселенския събор, а не на Римския папа.
След 11 години Съборът отново започнал заседанията в царските палати, наречени Трулски, за да се решат въпросите, отнасящи се предимно до църковното благочиние (добро управление).
В това отношение той като че допълнил Петия и Шестия Вселенски събор, затова и се нарича Пето-шести.
Съборът утвърдил правила, по които Църквата трябва да се управлява, а именно: 85 правила на светите апостоли, правила от шестте вселенски и седемте поместни събора и правилата на 13 свети отци на Църквата. Тези правила впоследствие били допълнени от Седмия вселенски събор и от още два поместни събора, които съставили така наречения „Номоканон", а на руски „Кормчая книга", която представлява основата на църковното управление на Православната Църква.
На този Събор били осъдени някои нововъведения в Римската Църква, несъгласувани с духа на постановленията на Вселенската Църква, а именно: принудата за безбрачие на свещениците и дяконите, строги пости в съботите на Великия Пост и изображение на Христос във вид на агне.
СЕДМИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Седмият Вселенски събор бил свикан в 787 г. в гр. Никея при императрица Ирина (вдовица на император Лъв IV) и се състоял от 367 отци.
Съборът бил свикан против иконоборската ерес, възникнала 60 години преди Събора, при византийския император Лъв Исавриец, който, желаейки да обърне мохамеданите в християнството, сметнал за необходимо да унищожи почитането на светите икони. Тази ерес продължавала при сина му Константин Копроним и внука му Лъв IV.
Съборът осъдил и отхвърлил иконоборската ерес и определил да се полагат и поставят в светите храмове заедно с изображението на Честния и Животворящ Кръст Господен и светите икони; да се почитат и да им се отдава поклонение, издигайки ум и сърце към Господ Бог, Божията Майка и светиите, изобразени върху иконите.
След Седмия Вселенски събор гонението против светите икони отново било повдигнато от следващите трима императори: Лъв Арменец, Михаил Балбоа и Теофил, което около 25 години вълнувало Църквата.
Почитането на светите икони било окончателно възстановено и утвърдено на Поместния Константинополски събор в 843 г. при императрица Теодора.
На този Събор, за благодарност към Господ Бог, Който дарил победа на Църквата над иконоборците и всички еретици, бил установен празникът Тържество на Православието, който бил определен да се празнува в Първата неделя на Великия пост, наречена Православна неделя, който и до днес се празнува в цялата Православна Църква.
ПРАВИЛАТА НА СЕДЕМТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА ПРОЧЕТЕТЕ ТУК
Източник: http://pravoslavenhram.com
Views: 101
