Повече от две десетилетия Варненска и Великопреславска света митрополия е организатор и гостоприемен домакин на Седмицата на православната книга – единствения православен форум за православна книжнина. През настоящата 2019 година, в края на месец септември в морската столица за пореден път се събраха автори, преводачи, издатели, духовници и почитатели на православната книга.
Един от редовните и активни участници в Седмицата е доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател в Богословския факултет на Великотърновския университет.
+++
Доцент Д-р Мариян Стоядинов е роден през 1964 г. Завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София през 1991 г., специализира в Аристотелевия университет, Солун. Президент е на Балканския православен младежки съюз (BOYA) от 1994 до 2006 г.
В момента преподава догматическо богословие, инославни изповедания и богословие на иконата в Православния богословски факултет във Велико Търново.
Автор е на книгите: Символите на Църквата – от апостолския век до тържеството на Православието; Божията благодат – богословско изследване; Църква. Общност. Общество; Иконология на догмата. Преводач, редактор и издател на сборници с текстове, статии и книги на християнски автори.
~~~~
Знам, че от дълги години Вие сте част от Седмицата на православната книга, бихте ли проследили нейното развитие? Какво Ви е впечатлението от тазгодишното издание?
Давам си сметка, че това е 21-та Седмица на православната книга, а аз съм идвал на това събитие сигурно двадесет пъти. Като си спомня началото и времето, в което книгата на хартия беше фактор и бе единственият носител на сериозна информация…. Нямаше книги онлайн, нямаше бързия електронен обмен на информация…всичко беше по-различно. Радвам се, че хората които тогава започнаха нещата имат същата енергия и желание да ги развиват. Това е много хубаво. Едно място само по себе си не е интересно, ако не са хората, които го правят такова. Според хората може да оцениш и ръста, и застоя, и спада. Хората са носители на тази оценка. Не бих оценявал резултатите – ценя желанието, мотивацията, постоянството. Може веднъж в годината да ти се случи да дойдеш, може книгата вече да не е това, което беше преди двайсет години, но идваш заради хората.
Промени ли се според Вас отношението към книгата? И книгата промени ли своето място и значение в живота на човека?
Ще говоря за Седмицата на книгата като образец. В началото книгата беше самодостатъчна. В следващия момент присъствието на авторите, преводачите и редакторите започнаха да правят седмицата по-наситена. Всеки може да застане пред щанда с книгата в ръце. Общуването с живия автор може да бъде още по-интересно, още по-диалогично. Всеки, който пише, знае повече от онова, което вече е написал. Четеш го по нов начин, написаното става по различен начин осезаемо. Това е едно своеобразно човешко въплъщение на текста. Срещайки се с автора може да чуеш неговите въпроси и да зададеш свои, това е динамичен обмен на знание.
Мнозина от авторите, които идват от чужбина, са били разпознати у нас тук първо като текстове, след това се е случила и срещата „очи в очи”. Много хора помнят тези срещи. Това е, което оставя следа и се помни. Срещата с човека, който те е развълнувал, се помни цял живот. Останала е следа. Книгата винаги можеш да я вземеш и да я препрочетеш, но не винаги имаш пред себе си човека. Надявам в България да има все повече автори, с които може да се говори, не просто повече книги, а повече автори.
Според Вас, младежите, които са носителите на новото и иновативното, намират ли време за четене от книжен носител?
Това вече е въпрос за специфичен интерес. В миналото като че ли е било по-лесно да прочетеш „Война и мир”. Качваш се на каретата, или там с каквото са пътували, и докато стигнеш до Москва вече си прочел „Война и мир“. Сега няма време за такива приключения, при все че сме скъсили времето за пътуване. Повечето хора четат само заглавията, други се затрудняват с всичко по-дълго от „постинг”. Кратката форма е норма, а психолозите говорят за клипово мислене. Защо да четеш „от кора до кора”, след като имаш възможност за един час да обходиш примерно 60 източника в мрежата, които да ти кажат „всичко”. Да останеш насаме с един текст е форма на посвещение. Книгата е вече нишов продукт, който не е за всеки, тя не е масов продукт, както беше преди. Затова и книжарници не останаха. В един град като Търново, в който отидох преди двайсет години имаше поне 5 книжарници, край които можеше да минеш всеки ден и нямаше как да не се обърнеш към витрината. Сега витрините са други.
Това означава ли, че няма необходимост, нужда от книга?
Не, хората които имат нужда от нея, знаят къде да я намерят. От една страна интересът е профилиран, а от друга, когато знаеш какво искаш – границите се преодолими. Един електронен четец може да върне интензивно книгата в ежедневието ти, буквално навсякъде. Хартиено копие можеш да си поръчаш онлайн и от другия край на света. Читателските кръгове са виртуално отворени, авторите и идеите преминават и границите и езиковите бариери. Важно е да го има любовта към ученето, към четенето, към знанието. На български имаме толкова хубава дума за това: любознателност.
Историята на Седмицата на православната книга има своя дългогодишен опит. В нея са участвали изявени богослови от различни страни, с различни специалности. През последните години митрополит Йоан застана на мнение, че трябва да се представят предимно български издателства и български писатели. Какво мислите затова?
Сигурно е въпрос на баланс. Православието няма само едно лице, така че всичко, което може да нахрани душите, сърцата и умовете, трябва да бъде ценено. И тук няма значение кой от къде е. Формално обаче, е добре да го има както диалога с автори и издатели от чужбина, така и вътрешния диалог в нашата църква. Това е изключително важно, защото нито диалога с гостите може да компенсира липсата на вътрешен такъв, нито обратното. Добре е да има в нашата църква вътрешна динамика, динамика на разпознаването, на четенето, на споделянето. Тогава и големият автор от чужбина, чиято значимост надхвърля границите на една поместна църква, ще може да се впише при нас като акцент. Когато наситиш програмата само с акценти, а водиш вътрешоцърковния диалог основно във фейсбук или бг-мама, тогава идваме до формалната тема за баланса.
Имате предвид диалог между духовници и богослови ли?
Между хората в църквата. Реално ние сме влезли първо в Църквата. След това сме станали духовници, богослови и др. Ако сме влезли в Църквата с една нагласа, добре е да я запазим до края. Тази нагласа винаги ще бъде подложена на изпитание и никога не бива да се превръща в рутина. Трябва да бъде провокирана, обновявана, постоянно да е жива. Но по-горе поставих акцента върху диалога автор-читател. Не само авторът влияе на читателите си. Обратното също е вярно. Нещо повече – това е условие, без което не може – поне от моя гледна точка. Затова смятам, че нашият вътрешноцърковен диалог е толкова важен, колкото и междуцърковният. Ако Господ е оставил таланти някому, а последният ги зарови в земята, закономерно те ще отидат при другите, които знаят какво да правят с тях. Тогава обеднелият ще има едно единствено утешение – да е консуматор.
От колко години вече сте преподавател?
От миналия век (смее се). От 1995 г.
Вече със сериозен преподавателски опит…тъй като тази година темата на Седмицата е: „Църквата и младите“ бих искала да споделите Вашите наблюдения, предизвикателства през годините на преподаване и срещите ви с младите хора, които вероятно се променят?
Да. Променят се. Мога да сравнявам студентите си и у нас, и в Румъния. Но преди всичко, има една мисъл, която държа в паметта си от години и тя е: „Всеки избрал да учи богословие е злато“. Такова трябва да е отношението към него. И дори да има тук-там примеси от сребро, важно е златото. Винаги съжалявам, когато го забравям… примерно пишат ми, а аз пропусна да отговоря, забравя да нанеса оценка… Студентът по богословие е със статут, който няма равен. Затова не ги деля на сегашни и предишни. Златото няма давност. Дали са в България или Румъния, те заслужават уважение и е истинска радостта общуването с тях. Чрез общуването се учиш, а няма как да учиш, ако не се учиш. А ние всички сме студенти, ученици на един Учител – едните учили по-рано, другите по-късно, трети – тепърва.
Различават ли се студентите по богословие в Румъния и България?
Формално мащабът е друг. Много неща са различни, особено ако ги мерим в числа. Но съдържателно – богословският език е един и същ. И всички студенти се учат да говорят на него. Някои определено го владеят добре, други сричат, но съдържателно разговорът е един и същ. Това, което говоря там в аудитория от сто човека, говоря и тук пред аудитория от двама и обратно. И все пак, ако се върнем към формалното: там водя лекциите си на английски, без превод, аудиториите са пълни, първокурсниците в бакалавърската степен идват непосредствено след училище. Имат всичко най-ценно преведено на румънски в критични, а не в популярни, издания. Библиотеките им са все по-близо до това, което на Запад е стандарт. Наблюденията ми са само от няколко години и въпреки това виждам че формални различия се увеличават.
Защо според Вас в Румъния младежите на 18 годишна възраст отиват да учат богословие?
Възможни са много отговори, но виждам, че тези, които идват да учат, идват с желание. Не просто училищата, а семействата ги въвеждат в Църквата от малки. Всеки един тях се чувства по такъв начин ангажиран с църковния и литургичния живот. Единствено притеснение, което съм забелязвал у тях, е да не закъснеят за църква. До сега не съм ставал свидетел на някаква дискусия за световните работи, за това кой патриарх къде, какво, що рекъл, какво не направила коя църква, или какво се помислил някой някъде на другия край на света… Те не живеят живота на другите. Спасяват себе си, а не „международното положение” или „световното православие”. Вечернята е в 19 часа. Часът е 19 без петнайсет и студентите вече си поглеждат часовниците. Там утренята и вечернята не са само за църковните певци и служещите духовници. Студентите гледат много сериозно на това, което се случва всеки ден в храма и не само в университетската църква, но и във всички църкви в града. Ежедневно са на богослужение. Предполагам не всички, но много голяма част от тези, които познавам. И още нещо – те определено разбират какво четат или пеят в църква.
Защо при нас не е така, и може ли да бъде така?
Не знам. Още търся отговор. Не съм сигурен, че ще го намеря, а не знам и дали си струва да го търся. Но си мисля, че ако в нашите църкви всеки можеше да влиза и да говори каквото си иска – сигурно щяха да са пълни. Ние не обичаме да слушаме, да мълчим, да сме заедно… Искаме за всичко да дадем акъл, всеки да о(б)съдим, всички ДА НИ ЧУЯТ. Е, в църквата на утреня и вечерня това няма как да стане. Затова може би църквите ни са празни. Там е място за молитва, а ние питаме има ли WI-FI… Та в този смисъл – ако спасяваме себе си, вместо света, сигурно щяхме да сме по-близо и до отговора и и до оправията изобщо. Верният в най-малкото е верен и в многото, а ние все сме „скъпи на триците, евтини на брашното”.
Само един пример. През май 2016 г. ми направи впечатления, че никой в Румъния, или поне в моя кръг, не му идваше и наум да коментира, да пита или да се вълнува от събора в Крит. У нас това беше въпрос на живот и смърт за някои хора. Там гледаха да не закъсняват за служба.
Това означава ли, че архиерейският събор в Румъния дава ясни послания и ясни насоки какво, как ще се случи и как трябва да бъде осъществено?
Категорично: да. Всяка година църковния живот в Румънската църква е посветена на нещо. Има тема, която ангажира хората на всяко ниво. Ако темата е за селото, както примерно е тази година, поне в няколко университета ще има международни конференции върху различни аспекти на урбанизацията, мисията, служението в селските енории и пр. Във всяка епархия ще има събития, ориентирани към тази тема. Ако темата е за младите хора, цялата църква ще работи в тази насока. Ако темата е за новите технологии, индустриализацията или семейството, преподаването на религия – също. Когато при тях се заговори за отпадане на задължително вероучение в училището, тогава родителите създадоха неправителствена организация, която за няколко месеца стана най-влиятелната НПО в Румъния. Накрая намериха решение, заедно – Църквата и училището.
Друг пример. Специалността, в която бях поканен да преподавам, с програмата, плановете и всичко останало, първо бе одобрена от Светия синод на Румънската православна църква, след това от Министерството на образованието, след това започна процедурата по акредитация. Между църква и държава има ясно разписани споразумения във всички сфери, които се спазват и от двете страни. Всеки знае своето място: в образованието, в социалната грижа, във всичко, в което църквата може да даде принос с подготвени хора и компетентна оценка. Това не е просто протокол, пиар-акция или работа „на парче”. Църквата не е търсена само за водосвет или за трибуната, а се взаимодейства на всички нива – от най-високото до най-ниското. В този смисъл всички е организирано отгоре-надолу и всеки знае какво се очаква от него.
За децата, студентите, младите хора, в църквата остава най- естественото: всеки да намери своето място в това цяло.
Иска ми се да си поговори за развитието на богословието у нас. Вие сте един от създателите, основателите на Търновския богословски факултет. Как се развива той?
Православния богословски факултет бе създаден в среда, която не бе готова за това. И досега, почти тридесет години по-късно има хора, които не разберат смисъла на богословието. Ще дам пример. Първият декан на Факултета в Търново е трябвало да бъде отец проф. Николай Шиваров. Неговата кандидатура е била отхвърлена само затова, че той е духовник. Онези хора не са искали по коридорите да има расо, говорим за 1991-92 г. За разлика от София, където Богословския факултет е бил три десетилети част от Софийския университет, в Търново всичко започна от 0 (ако не броим, разбира се, времето на славната Търновска книжовна школа от преди 600 години). Факултетът премина през всички първоначални фази на растежа и вече има своята кратка история. Но университетската работа е тиха. Както казва апостолът, едни садят, други поливат, а Бог прави израстването. Богословският факултет в структурата на един държавен университет е по дефиниция църковната мисия там. За хората, които не ходят на църква, срещата с богословите е свидетелство. Когато преди стотина години са обсъждали създаването на Богословския факултет в Софийския университет, тогавашните членове на Светия синод са знаели за възможността да го създадат като отделна институция, примерно Духовна академия по руски образец. Но те са избрали да го въведат в СУ, за да може Алма матер да има този квас, който да заквасва цялото тесто т.е. цялото академично общество. Да бъде солта, която няма да стои изолирано в края на масата, а ще осоли ястието. Ще му дава друго качество. Тава е своеобразно мисионерско поприще, в което самият факт, че те има, вече е отправна точка за всичко останало. А когато е ангажирана и Църквата, тогава богословските факултети са единствените институции, в което Държава и Църква правят нещо заедно.
Богословският факултет зае ли свое място в Търновския университет, изпълни ли своята мисия, стана ли квас за академичното образование в Търново?
Донякъде мога да кажа: да, надявам се. Но мисията не е изпълнена, тя е процес. И в този процес има нужда от много работа, тиха, ежедневна…
Както се разбра в Румъния има много младежи, които искат да учат богословие…
Ще отговоря с числа. Студентите по богословие в Букурещ са близо 2000. В другите големи университети като в Яш, Сибиу и Клуж-Напока са по около 1000. В Алба Юлия, който е на 70 км. от Сибиу и на 100 от Клуж, в Православния богословски факултет студентите са близо 500. В повечето факултети има по няколко специалности. В Клуж примерно са Пастирско богословие, Социални дейности, Педагогика и Свещено изкуство, в Алба Юлия на мястото на Социални дейности е Музика и т.н. Но не са само младежите. Техните епископи, архиепископи и митрополити им отварят вратите в университетите. Митрополитът на Крайова е ръководител на отдела за докторанти на университета в Крайова, архиепископът на Алба Юлия е почетен декан на факултета там. На други места е положението е сходно.
Колко са при нас, в Търново?
В пъти по-малко. Ако си представим, че Търново беше на 70 км. от София, сигурно щеше да има още по-малко. Но ние от самото начало имаме две специалности Теология и Иконография, така че определено има специфична атмосфера.
Иска ми се да поговорим за връзката между Църквата и богословите в Румъния. Църквата, представена от архиереите и свещенството, и миряните. Има ли връзка?
Дори не може да се разделят, това е едно и също.Там, за да бъдеш епископ трябва да бъдеш богослов с университетска докторска степен, а нерядко и с по няколко специализации в чужбина и владеене на поне два от европейските езици на експертно ниво. Освен това още през 90-те година имаше лимит, спрямо който се изискваше кандидатът за епископ да има публикувани най-малко четири богословски книги. Когато се срещам с румънски епископи аз вече съм ги чел. При тях постигането на образователен стандарт е форма на духовна атестация и дисциплина. Какво по хубаво от това свещениците да бъдат най-образованите хора и епископите да бъдат най-добрите богослови. Високото образование не е просто допълнение, а една от централните оценки и най-важната предпоставка за отговорното църковно служение.
А в България?
В България има наложена огромна изкуствена дистанция и това ми направи впечатление още по времето, когато бяхме студенти преди 1989 г. Ще Ви дам пример с епископ, който се е върнал от Москва със степен „кандидат на богословието” (у нас това е равно на докторска степен). И когато го попитахме защо го крие, той ни отговори, че в наша църква не се гледа с добро око, ако висш духовник има научна степен. Виждате ли разликата? Защо в Румъния образоваността е толкова важна, редом с всичко останало, разбира се – а у нас е на 180 градуса? Може би не е въпрос на някаква уникална, специфична етноцърковност, а и на народопсихология. Димитър Благоев неслучайно прави паралел между идеите на богомилството, сиромахомилството и тесния социализъм у нас, но… това е друга тема. Ценностната ни система е обърната по начин, който е труден за разбиране, особено гледано отвън. След като не мога в чужбина да обясня ситуацията у нас, така че да ме разберат, в един момент се питам – „а ти самият можеш ли да я проумееш?” Затова по-горе на въпроса „Защо при нас не е така, и може ли да бъде така?” отговорих:”Не знам”.
Имам чувството, че това нарочно и изкуствено дистанциране ни дава някаква измамна идентичност. Да се дистанцираш от другия, като се оградиш с високия зид на своето его или страх, това е начин да потвърдиш себе си. Там да си със другия, неговото знание да ти е от полза, а твоето – на всички останали, това ти дава идентичност и затова всеки печели от другия. И пак се връщаме на въпроса за дистанцията и диалога. За мен формалното, униформеното дистанциране и липсата на диалог е зло. В него няма нито академизъм, нито църковност, нито съборност, нито нищо.
През 90-те години, когато създадохме Православното християнско движение „Св. Патриарх Евтимий Търновски” . Много млади хора бяха ентусиазирани да изучават богословие, искаха да навлязат в църквата чрез различни дейности и да бъдат полезни и личностно осмислени. В годините на изграждане на ново демократично общество имаше налице едно ”богословско пробуждане” и на практика се осъществи тясна връзка между младежите и църковната власт на всички нива. Многообразните дейности бяха припознати от духовниците. Постепенно в годините, под въздействие на различни фактори и обстоятелства, то се саморазпадна. Мислите ли, че сега има нужда от едно такова младежко православно движение, необходимо ли е да се появи отново?
Това беше най-естественият начин да се заяви, че служенията сами по себе си нито са отделни църкви, нито са отделни касти. Ако комунизмът беше затворил църквата в собствения й двор, като гето, достъпно само за свещеника, семейството му и шепа възрастни хора, в един момент стената рухна, изчезна. И затова няколко човека, които бяхме студенти по това време, решихме, че трябва да стъпим върху руините й (това беше нашата трибуна) и да казваме отчетливо на затворените – „излезте, няма страшно”, а на външните – „влезте, хубаво е”. Четем, че овчарят събира овцете, пастирът събира стадото. При нас получи друго. Пасомите тръгнаха да си търсят пастири. Някои се намериха, други се разминаха. Трети почнаха нови стени да зидат.
Какво казвате винаги на Вашите студенти? Те идват от различни среди, с различно възпитание и различни представи за църквата. Какво държите винаги да им казвате или да разясните, или да им поставите като провокация за разсъждение.
Най-важното е да знаят, че никога няма да научат за всичко, а и да го научат, ще го забравят, ако не го използват ежедневно. Давам им пример с моята дисертация. Темата беше близко до един от 100-те въпроса в конспекта по догматика. За да стигна до момента, в който да си кажа: „направих всичко възможно, не мога повече”, ми трябваха пет години. И им казвам: ако трябва за всеки въпрос от конспекта да отделим по пет години, за да го изчерпим …..нямаме такова време. Т.е. ние никога няма да научим всичко, но не бива да спираме. Освен това е важно да казваме: „не знам”. Някой ден ще намерим отговорите. Кога? – Бог знае. Всички отговори са в Христос. Имаме ли Него, имаме всичко, дори да не знаем за всичко.
Какви са въпросите, на които Ви е било най-трудно да отговаряте?
Каква е семестриалната такса?
Не мога да не Ви попитам за писмото, което бе публикувана от името на търновските богослови в Официалния сайт на църквата? Какво е Вашето послание, което изразявате с него.
Ние не писахме това писмо, за да бъде публикувано. То си има конкретен адресат. Изпратихме го, за да провокираме дебат в Светия Синод. Това бе първата и последната ни цел. Ако митрополитите включат в този дебат и специалисти в различни области и се проведе спокоен разговор на всички нива, резултатите ще са добри.
Получили се това, което искахте?
Ако в Св. Синод анализират всички законодателни промени през последната година по отношение законите за закрила на децата и мястото на социалните служби в този механизъм, би било добре. Но това е само едната страна на монетата. Нашата църква трябва да има своята организирана система социална закрила, да работи със семействата, вкл. и тези в риск, да има грижа за децата. Никой не знае колко са семействата, в които родителите са на гурбет, а децата ги гледат роднини. Възможно ли е във всяка енория да се посвети месец (примерно), в който да се издирят адресите на такива семейства, доброволци от вярващите да ги посетят, да им занесат нещо, да ги попитат от какво имат нужда, да ги поканят на църква, на пътуване … елементарни неща. Виждал съм православните църкви в други страни да го правят. И хората, които го правят не са извънземни. Същите като нас са. Защо ние не сме като тях?
Трябва ли да я има Седмицата на православната книга?
Разбира се!
Интервюто взе: Весела Игнатова
Views: 6
