Продължете към съдържанието

Нашите малки (не)мъченичества

1520728Къде да намериш в днешно време любов, която не се разпада? Която няма срок на годност. Която не се трансформира в нещо неочаквано. Например в уважение. Или в отегчение. Понякога в омраза. Светът е пълен с търсачи на любов, които не искат да я намерят. Или не са готови да заплатят цената за нея. Очакват да я получат като бонус към купено от преоценен магазин огледало. Две в едно. Вземаш огледало – получаваш и любов, в която също да се оглеждаш. И с която да се хвалиш.

Много често се случва любовта да е част от меню на заведение за бързо хранене. Изяждаш картофките и кюфтето, изпиваш безалкохолното. Накрая остава част от хлебчето, за което не е стигнал сос, вече не изглежда апетитно и го изхвърляш в боклука. После чак се сещаш: ама чакай, може да е останала и малко недоизядена любов, а не само суха коричка… Но вече е късно да бъркаш в кофата. Колко му е да си поръчаш друг сандвич. Друга любов… Сега ги правят веднага. Бързите и краткотрайни любови са на мода. Много са изгодни и са евтини. Ние не знаем какво е истинска любов!

Обърнали ли сте внимание, че по време на Венчание, във върховния момент на Тайнството, се пее за светите мъченици? В храма са дошли двама души, които се обичат и които изживяват един от най-радостните моменти в живота си. Заедно с тях са и близките им, за да споделят щастието. И ето че Църквата им пее: „Свети мъченици, вие, които добре понесохте страданията и се увенчахте, молете се на Господа да помилва нашите души…“ Тоест, пак за кървища, пак за проблеми става дума. Виждал съм как някои хора правят изумени гримаси. Сякаш казват: „Толкова ли искате да развалите настроението на младите?“ Други по-възпитани гледат встрани с разбиране, че попът има думички, дето трябва да си ги каже задължително. А през това време младоженците се въртят в нещо като ритуално хоро и дори и външно изобразяват ликуването на светиите.

И едва малцина разбират защо се споменават мъчениците. И защо се чете този откъс от Посланието на свети апостол Павел до Ефесяни (Еф. 5:20-33), където младоженецът е сравнен с Христос, а невестата с Църквата. А всъщност в тези думи е концентрирана ярка проповед за любовта. Че мъжът трябва да обича жена си, както и Господ е възлюбил Църквата си – до Кръст! До смърт! До отиване в ада! До Възкресение! До вечен живот! И жената трябва да е покорна на мъжа си (не в светския смисъл на тези думи – да му е послушна домашна прислужница), а да отиде с него, ако трябва и на кръста. Ако трябва и в смъртта. И най-вече – да иска да бъде с него във вечния живот. Ето защо се споменават мъчениците. Защото техните жития са любовни истории. Христос умира за тях! А те умират за Него! Полагат душата си един за друг, защото са приятели. Свети Георги и свети Димитър оставят огромните блага на този свят. Свети Мина сам отива при езичниците, за да ги изобличи. Къде да попаднат тези хора, ако не в обятията на Бога? И макар и проливали кръв, но и приживе това са най-блажените хора на света, защото са имали любовта Божия. Ние не знаем нищо за тази любов.

Превърнали сме я в дъвка. В нещо, което известно време ти е в устата, но никога не влиза по-навътре. За малко е сладко, после го плюеш и поставяш капан за минувачите, които могат да го настъпят и да се поупражняват в попържни…

През годините много търсехме отговора на въпроса защо стана така в нашата страна. Защо, след като си отиде комунизмът, нищо не дойде на своето място? А животът е все така объркан. Все така труден за живеене. Ето ви един възможен отговор – не е заради крадците. Нито заради лъжците. Нито заради тираните… Имаше ли такива през годините? Разбира се, че имаше! И все пак – не те са главните виновници. А всички ние, които направихме тяхното значимо присъствие възможно и дори необходимо. Ние сами допуснахме всичко. И трябва да си дадем сметка за това. Защото отказахме да обичаме. Защото в нас няма елементарно усещане за мъченичество. Ние искаме да бъдем доволни и щастливи в най-светския смисъл на тези думи. Да сме наядени и облекчени. Здрави и проспериращи. А това смятаме за невъзможно без компромиси. Компромисът е нашето фалшиво мъченичество. Компромисът е нашият начин на живот. Компромисът е бичът, с който светският господар ни налага. Компромисът е нашето мазохостично удоволствие и нашата перспектива. Именно той и никой друг е виновен за начина, по който живеем. За бездушния климат около нас.

Колкото и страшно да беше времето на комунизма в други държави, той предизвикваше отговор на любовта. Раждаше мъченици. Прекрасни образи за следване. И хората ги припознаха и прославиха. Разбира се, и у нас е имало такива. И у нас е имало хора, които да предпочетат Христос пред компромиса. Но ние не ги помним. Не искаме да знаем за тях. Не искаме тяхното застъпничество, защото някой може да направи сравнение и в светлината на Христовата любов ние да лъснем такива, каквито сме. Компромисът винаги живее на тъмно. Той е прошепнат. Премества се от човек на човек като срамна болест, която се лекува с розови хапчета. И изобщо не вярва, че целомъдрието и безкористната и вечна любов са възможни.

48359299 1071503753021465 4356932975317745664 nМожел ли е свети Мина да не се вре там, където не са го викали и да не се обажда за това, за което не са му давали думата? Можел ли е свети Димитър да проповядва Христос по-тихичко, само сред верни и да не нарушава така нагло политическата линия, която му е наложил императорът? Можел ли е свети Георги да опази високия си пост и чрез него стратегически да помага на християните? Всички мъченици са можели да прехапят език. Временно да се снишат. И древните, и днешните. И тогава нямаше да има „депресиращи“ песни на Венчанието. Щяхме да слушаме нещо от сорта на: „Свети политици, добре оцелели, молете се за нас.“

Навремето имаше една песен на „Щурците“, която се казваше „Стълбата“. В нея ставаше дума за това как всички се изкачват по стъпалата на успеха. И ти се включваш. Буташ един с лакът, друг с крак. Задъхваш се от яд, че не си първи, а все още втори… И това са страдания. Но обратни на мъченичеството. Не казвам, че човек трябва да говори под път и над път каквото му падне. Или да съди постоянно. Но трябва да отличава Христос от Велиара. Истината от лъжата. Трябва да помни на Кого служи. Нашите малки немъченичества са нашият позор. Малката корупцийка. Ласкателствата към силния на деня, колкото и лош човек да е той. Лакейското поведение, което ти урежда пост, който не заслужаваш. Затворените очи пред грубиянството. Спокойствието на мълчащата пред тиранията уста. И най-вече оцеляването на всяка цена. „Мен това не ме засяга. Не е моя работа. Изобщо, какво можех да направя в тази ситуация? Не е по силите ми. Аз гледам мене си. Тази държава не ми е никаква. Този град не е мой. Тази Църква не ми е дала нищо…“ Ето това е нашият позор. Всички престъпления – духовни и материални – се извършват пред безброй свидетели, които мълчат. И то мълчат, не само, за да са живи и здрави, а защото дори от мълчанието им има изгода. Равнодушието се осребрява с процент от престъпната печалба. Пък и да няма процент. Това, че си оцелял, малко ли е? Че си жив, че не ти си ограбения, че не ти си набития, тормозения… И това е печалба!

Виждал съм много пъти очите на хора, които безмълвно ми казват: „Ще го направя, в каквото и да ме обвиняваш. Ти не си по-различен от мен.“ И наистина, аз не съм по-различен. Затова също замълчавам понякога. Така кръгът се затваря. А после човек си внушава друга история, за да приспи угризенията: „Не беше така. Аз го заслужавах – не стана с връзки. Не съм правил поклони на идоли, просто се държах възпитано. Сега на мен трябва да се покланят. Тоест, да бъдат добри с мен и аз ще им отвърна със същото. Колко хубаво е да има добри хора като мен.“ Аман от „добрината“ ни! И нея успяхме да превърнем в нещо обратно на еволюцията, което навежда човека към земята и го кара да ходи на четири крака, а после да пълзи. Или както пееха „Ревю“: „Пълзете, пълзете, гъсеници модни, торете земята и пускайте корени,… копайте по двама, копайте по трима, за вашето щастие работа има…“

BrandShop Here’s Why Disruptor Brands Are Going Direct to Consumer 3Един отец живял, може би през четвърти век, а може би през осми, или пък през двадесет и първи, забравил съм вече (или пък така ми изнася), разказваше: „Случи ми се да изобличавам една ерес. Срещу мен застанаха обичайните мотивирани защитници на лъжите. Тогава започнах да търся подкрепа от други свещеници, които знаех, че мислят точно като мен. Но знаенето е едно, а делата – друго. Всички отваряха изумено очи и по един и същи начин смирено отговаряха, че това не е тяхна работа. Че свещеникът трябва да си гледа енорията, да кръщава и опява, а с ересите да се занимават владиците или там който друг трябва на по-високо в йерархията.“ Ако светите отци разсъждаваха така „смирено“, сега ние нямаше да имаме нищо…

Успяхме да въцърковим компромиса. Понеже уж сме вярващи и някак сме длъжни да го направим. Да упоим съвестта, доколкото това е възможно. Измислихме ново име на духовните си отстъпления. Дадохме нов смисъл на най-красивите думи – смирение, послушание, търпение. Превърнахме ги в раса, с които обличаме овчедушието, сервилността, раболепието, нагаждането. Провиращият се обича смирението, подмазвачът изповядва послушанието, тиранинът проповядва търпение. И твърдим, че всичко това е от любов. Оцеляване от „любов“. Всички го правят. Всички си намираме извинения. Не е ли така? Само дето малките компромиси винаги водят до големи отстъпления. Невинният флирт с колежка често завършва с изневяра. Погрешното разбиране за смирение може да доведе до предателство на вярата.

А ти какво искаш от мен? – питам се сам. Да полудея ли? Да спра да търся своето? Да изтърва изгодата си? Да ме изпреварят тоя и оня, които нямат моите заслуги, моя интелект, моя опит, моята емоционалност, които не са от моето село? А къде ми е компенсацията? Тези въпроси издават причината за компромиса. Дълбокото искрено фанатично неверие. И вярата единствено в себе си и в келепиреца. Не сме готови да пожертваме нищо. Нищо няма да получим и на Небето! Там, където ликуват всички мъченици, добре понесли страданията и увенчали се…

Има ли днес изобщо място за мъченичество? Това е същото, все едно да попиташ има ли място за любовта. И има ли смисъл изобщо светът да съществува… „Аз обичам, а това значи, че дишам и живея…“ – пееше Висоцки.

Вярвам, че такива хора все още има. Че има „луди“, които знаят как да обичат. В повечето случаи изглеждат невзрачни и лесно уязвими. Затова тържествуващите в този свят ги подценяват. Но почакайте малко. Нещата се обръщат. Празникът на тяхната любов няма да има край. А нашето оцеляване ще бъде погибел.

Автор: протойерей Владимир Дойчев

Visits: 2

Skip to content