Христос воскресе! На днешния празничен ден (24 май 2019 г. – точно една година преди опелото на интервюирания духовник – бел. ред.)се намираме в столичния храм “Рождество на св. Йоан Кръстител” в кв. Обеля, където разговаряме с неговия предстоятел иконом Иван Динков.
– Достопочтими отче, през идната седмица честваме празника на българската писменост и християнска просвета. На какво ни учат светите братя Кирил и Методий с мисионерското си дело?
– Светите равноапостолни братя Кирил и Методий ни учат преди всичко на вяра, на упование в Бога. Целият им живот е пример за това, всички техни трудове, мисии и дела са пропити от вярата им. Тя се е изразявала в техните писания, проповеди и в създаването азбука, с която на разбираем език да се молят нашите пра-прадеди, по думите на св. ап. Павел:“предпочитам да кажа пет думи разбрани”(1 Кор. 14:19) и да достигат до сърцето, а не да говоря на чужд език. Именно това Бог им внушава – както знаем и цялата азбука е внушена от Бога по чуден начин. Така и светите братя в името на Христа и любовта към своите съотечественици българи и славяни създават това средство, за да разбираме всичко, което се чете в Църквата, което се проповядва; да четем житията на светиите и богослужебните книги. Словото да достига не само до сърцето, но и до разума и да можем да го възприемаме по един наистина полезен начин, който да дава духовни плодове и да има спасителна сила.
– Днес всеки българин знае, че светите братя са ни дали азбуката, но защо св. цар Борис толкова усърдно подпомага учениците им, защо просветното им дело е било толкова важно за България през онази епоха?
– Като се има в предвид, че България тогава е била езическа страна, а Византия и други развити държави са били християнски, и най-вече желанието на св. цар Борис да утвърди българите като един просветен народ, към когото да няма пренебрежително отношение от другите страни, той също просветен от Бога въвежда християнската вяра. И то не я въвежда (както си мислят някои) за политически цели. Факт е, че той сам става монах, което говори, че от цялото си сърце и душа той е обикнал тази вяра, приел е тази вяра и е бил просветен свише. С такава радост той приема и учениците на свв. Кирил и Методий и обръща цяла България в спасителната вяра. Показателно е и какъв подем има нашата страна тогава, както казва един известен наш епископ Методий Кусевич “България… живота си дължи на Православието”, знаем и думите на митр. Климент (Васил Друмев)“Има православие у нас – има български народ, няма Православие – няма български народ”. Наистина, когато я е има вярата и семената, които са посяли свв. Кирил и Методий и техните ученици, приети от св. цар Борис, дават изобилен плод, тогава и резултатът е изключително силна книжнина и държава, превърнала се във фактор в Европа. Изключителни са заслугите и в културно, и в политическо отношение след като приемаме християнството – това се признава от всички и е един безспорен факт.
– Всъщност без тази силна държавна подкрепа от св. цар Борис делото на светите братя и техните ученици нямаше ли да бъде загубено, при положение, че те са прогонени от латинските духовници вън от всички други славянски страни?
– Така е, действително Бог промисля и когато нещо е в името на Бога, то винаги се запазва и винаги Бог го благославя. Той открива и на св. цар Борис тази нива, за да бъде разорана и обилно засята със семена на Евангелската проповед – това безспорно е Божие чудо и благословия за нашата страна, а и за всички славяни, на които след това даваме възможност на разбираем език да слушат Словото Божие. Това е била и целта – спасението на човешката душа, обучението и на децата. Феликс Каниц когато е идвал в България казва, че навсякъде, всяко село се стреми да има Църква, всеки дава децата си да се учат – а те са се учели на Часослова, на Словото Божие, учители са били свещениците. Това са плодовете от делото на учениците на свв. Кирил и Методий.
– А приближава ли ни до тези святи наши предци църковнославянският език, който често чуваме на богослуженията? И може ли той да ни помогне, за да запазим родната писменост и слово днес, когато много млади хора заместват българската азбука с латиницата, а в градовете масово четем надписи на чужди езици?
– Един език, който е благословен от Бога, има в себе си благодат. Целта на този език е била именно да се слави Бога, с него да се достига не само до сърцето, но и до разума. Само това ако погледнем, този език, благословен от Бога и дал толкова благодат на нашите пра-прадеди и утвърдил нашата страна, то по безспорен начин би трябвало както го използваме днес в богослужението, така и занапред този език да се използва като даден свише на нашите равноапостоли свв. Методий и Кирил и принесъл изобилен, стократен плод. Това не бива да го изоставяме, не бива да го пренебрегваме. А и нашият роден (книжовен) език също трябва да тачим. Някой политик беше казал, че трябва да преминем към латиницата, което е едно отстъпление точно от Божието благословение. А нямаме ли благословение, няма да имаме и успех и напредък за нашия народ, а нашите наследници ще бъдат претопени в едни чужди учения.
– Отец Иван, на днешната неделя си спомняме за онзи човек, когото Христос излекувал от 38-годишно боледуване, като му заръчал да не греши вече, за да не го сполети “нещо по-лошо”. Българският народ също боледуваше 45 години от воинстващ атеизъм, но не продължаваме ли да грешим вече 30 години, като все още лишаваме децата си от православна християнска просвета в училищата? И как трябва да се поправим, за да не ни сполети“нещо по-лошо”?
– Наистина, днешното Евангелие повествува за болният, който похвално е имал търпение, надежда и упование, че рано или късно ще успее да се излекува, въпреки че не е имал близък да му помогне. Но надеждата му не е останала напразна – Сам Бог го изцерява и му казва да вдигне одъра си. Това показва, че и ние трябва да имаме вяра, въпреки че толкова време все още нямаме Вероучение в училищата, което е много много необходимо. Нашите Св. Синод и духовници много пъти поставят този въпрос, имаше и всенародна подписка, която бе подкрепена с огромно мнозинство, но това за съжаление все още не е осъществено. А има голяма нужда от Вероучение – за нашите деца е абсолютно необходимо и ще бъде полезно, особено при тази бездуховност и агресивност, която пък се инспирира от медиите и от това, че децата седят много пред компютрите и играят игри с насилие, убийства и жестокости. Именно едно такова запознаване на децата с Православието би било много спасително, би могло да доведе до нашите корени, които са християнски и православни. Това е пътят, по който трябва да вървим и начинът, по който да излезнем от тази бездуховност, за да върнем отново здравият дух в нашите деца, а и чрез тях в семействата. Има голяма необходимост от духовност и у родителите, тя е нужно да се задоволи с Вероучение. Дори свободноизбираемите часове са малко, ако се въведе официално ще бъде изключително благодатно и полезно.
– А считате ли за подходящо в светско образование, което през последните десетилетия се основава на дарвинизма и хуманизма, да се изучават и истините на Христовата вяра? Или би било по-удачно изграждането на мрежа от частни училища на Българската патриаршия в градовете по примера на митрополит Гавриил в Ловеч?
– Може би наистина митр. Гавриил е намерил един добър начин, тъй като досега всички опити, всички тези настоявания на Светия Синод и на нашите висши духовници не намираха възможност да се осъществят. А с това училище има една реална възможност, вече първата стъпка е направена и има голяма перспектива. Още повече когато това са наистина училища църковни, то не би имало основание някой да пречи за изграждането на духовна култура у децата още в най-ранна възраст. Да се посеят семената в душите на децата и да им се даде една здрава основа, която да ги пази от всякакви други доста вредни учения, които виждаме в света сега.
– С какво би могъл един свещеник от другите епархии да подпомогне реализирането на подобни образователни инициативи?
– Най-вече с молитвата, която е основното, а и проповедта по време на богослужение и в домовете. Винаги да говорим за това и да се обединим всички свещеници в тази хубава инициатива, за да се постигне успех – въвеждане на така необходимото Вероучение. Всеки един свещеник може, защото“дето са двама или трима събрани в Мое име – казва Господ– там съм Аз посред тях(Мат. 18:20)”. А в нашите храмове са много повече от двама и трима. Нека да използваме тази благодат, която Бог ни дава – да обединяваме хората в тази хубава инициатива – не само в една, а във всяка митрополия да има по едно църковно училище, а защо не и повече – което ще доведе наистина до едни много добри духовни резултати.
– Може би и сред въцърковените хора в енорията да се търси връзка с православни учители, за да подпомагат създаването на частни църковни училища?
– Да, точно това направи митр. Гавриил, такива преподаватели е подбрал за училището – хора вярващи, които се черкуват и са запознати с основите на вярата. Така и ние в другите митрополии трябва да потърсим подкрепата на вярващите учители и това благочестиво дело да намери отзвук в цяата страна.
– Дай Боже! А как всеки един от нас е нужно да допринася за християнското благовестие, за да остане и в бъдеще жив примерът от просветното дело на десетки български светии и подвизите на безброй мъченици за истинната вяра по нашите земи?
– Това е наистина голям пример, голям подвиг, който са извиршили свв. Кирил и Методий, техните ученици и всички наши светии, които са били и патриоти. Те са били изключително вярващи, но и са обичали своята страна – били са готови заради вярата и заради родината да жертват дори и живота си и това са го показали на дело. Те са били истински следовници на Христа, Който пък е един жив Пример на саможертва за спасението на цялото човечество. А Бог благославя и обича всеки един народ. И всеки един народ с Божиите благословии и милост развива своята култура и самобитност, запазва се като етнос. Така че ние трябва да следваме тези стъпки и както казват светите отци да разораваме нивата на сърцата си. Истината е, че в сърцето е изворът на духовния живот – там да напояваме с вяра, със смирение, с истинска ревност и благочестие. А тази нива да дава плод и в сърцата на другите хора и делото на родните светии да не бъде забравено, а да бъде преумножено – както талантите в Евангелието (Мат. 25:14-30). Един човек скрил таланта си и той му бил отнет, а друг дал плод 30, друг – 60, друг – 100 – увеличил стократно заложбите, които Бог му дал. Така и ние би трябвало всичо, които ни е дадено от нашите светии не само да го четем, а да се стремим според силите и възможностите си да го живеем, да даваме възможност и на другите да чуят за тях. Да запалим в душите и в сърцата и на другите този духовен огън, който Бог говори, че е дошъл да донесе. Това е ревността, това е истинската вяра – тя се уподобява на огън, който изгаря всичко нечисто, греха. Истинната вяра дава доброто, дава жертвоготовността, обичта към родината и към всички. Защото християнството не е фанатична идеология, а е любов към всички.
– Отец Иван, откакто Вие сте предстоятел на храм “Успение Богородично” в кв. Обеля сте допринесли за изграждането на още три храма – този на “Рождество на св. Йоан Кръстител”, в който се намираме днес; в подземието има друг храм – на “Вси светии”, а преди няколко години се освети и новият храм на “Честния Кръст Христов”. Сега строите още един храм в с. Волуяк – в чест на “Св. Рафаил, Николай и Ирина”! Какво Ви стимулира към такава дейност и защо избрахте точно тези светци?
– Новостроящият се храм, с Божията помощ и с помощта на много хора, а и най-вече с реалното и осезаемо съдействие на светиите беше благословен от Негово Светейшество патр. Неофит на Еньовден преди няколко години, когато беше тук. Тогава и викарийният епископ дядо Григорий, който сега е Врачански митрополит, и протосингелът единодушно благословиха храмът да бъде посветен на тези светии, а в последствие храмът официално бе дарен на нашата енория с Нотариален акт и с Божията благодат и помощ започна неговият строеж. Тези светии наистина са много известни, с много чудеса, десетки книги има написани за тях от блаженопочиналата игуменка Евгения Клидара, която може би съвсем скоро ще бъде канонизирана за светица. Тя с голяма любов се е отнасяла към всички бедстващи и самата се е молела на светиите и всички казват, че в нейно лице са открили един изключително отзивчив духовен човек, котов да бъде съпричастен на нуждите на хората със сърце и душа. И светиите са помагали, тя е написала над 130 книги за тях, където са описани изцерения от неизлечими болести и избавяне от много тежки житейски ситуации. Така че това са големи светци, а имахме и благословение от игуменката – тя ни изпрати кръст и броеница, която подарихме на Негово Светейшество патр. Неофит. Затова може да се каже, че е Божий промисъл и желание на светиите тук в България да имаме техен храм. В Лондон има техен храм, в Гърция има много църкви и манастири в тяхна чест, а сега и в България ще имаме храм, в който ще се славят тези светци. А понеже тази църква е подарена на настоятелството на храм “Успение Богородично”, искаме да я посветим и на Пресвета Богородица в чест на нейното чудо – на 3-ти юли, когато София беше спасена от взрива в Челопечене. Знаем, че покойният проф. Божидар Димитров тогава имаше едно съновидение, че Пресв. Богородица идва в ръководения от него Национален исторически музей и му казва:“Отвори прозорците, защото сега ще има взрив, но Аз идвам с трите си Чудотворни икони – Рилска, Бачковска и Троянска (тогава на посещение в столицата – бел. ред.)– и ще спася София. Но вие гледайте да се изповядвате и да се каете, защото имате много грехове. А пък аз ще ви спася!” Затова там ще сложим големи образи на трите Чудотворни икони и ще честваме този ден, който чрез тях беше спасителен за гр. София.
– Благодаря Ви, отче! Дай Боже да имаме все повече посетители в храма и най-вече вяра и любов Христови в душите и сърцата!
– Амин! Дай Боже!
Интервюто взе: Пламен Михайлов (24.05.2019 г.)
Снимки: Весела Игнатова (заглавна, 2013 г.), Пламен Михайлов
Views: 1
