На 7 март 2021 г. се навършват 50 години от блажената кончина на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Кирил. Тази година отбелязваме и 120 години от неговото рождение – роден е на 3 януари 1901 г. със светското име Константин Марков Константинов в Ючбунар, един от бежанските квартали на София. За неговата дейност на патриаршеската и митрополитската катедра ни споделя доц. д-р Павел Павлов, дългогодишен преподавател по история на Църквата и зам.-декан на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
За ситуацията в Българската православна църква преди избора на Българския патриарх и Софийски митрополит Кирил
Първоначално през 1938 г. бъдещият патриарх Кирил е избран за митрополит на овдовялата Пловдивска епархийска катедра, дотогава той изпълнява длъжността главен секретар на Св. Синод. В продължение на петнадесет години той изпълнява своите задължения като Пловдивски митрополит. Цялото това време е много сложно. От една страна, БПЦ се бори за признание и премахване на схизмата, а от друга – България започва да администрира и Беломорието. На Пловдивския митрополит Кирил се пада нелеката задача да управлява едновременно с Пловдивската и Маронийската епархия в Западна Тракия. Родопа планина става център на неговия обединен диоцез в този период и той хвърля доста усилия, за да го ръководи.
Ключов момент от това време е каузата за спасяването на българските евреи, като митрополит Кирил е от лицата, които стоят на предна линия. Тогава той е малко над 40-годишен, но радикално се противопоставя на депортирането им, за което през 2000 г. е провъзгласен от израелския институт за изследване на Холокоста „Яд Вашем“ за „праведник на народите“.
Отношението на новата власт след 1944 г. към (по това време) Пловдивския митрополит Кирил
След 9-и септември има много големи изпитания, особено за младите митрополити. Митрополит Кирил е арестуван за няколко месеца, заедно с митрополит Паисий Врачански. Те са и най-активните във времето на Втората световна война, двамата емблематични представители на младата висша йерархия на Българската църква в този период. Очевидно целта на техния арест е освен чисто сплашване и да се покаже отношението на новата власт към Българската църква и към активното поколение от българските архиереи. Дори не говорим толкова за идеологически различия, а чисто като физически възможности за изобличаване, за публичност, за активност. От изявленията му и като митрополит, и като член на Св. Синод, е видно, че той клони към патриотичната част от българската интелигенция, неговите предци са бежанци от Македония, близо до Корча (дн. Албания). В моето детство имаше много силна памет от чадата и на Паисий Врачански, и на патриарх Кирил, които детайлно разказваха за мъченията, на които са били подложени българските митрополити след 9-и септември.
От арестуването до избора на митрополит Кирил за Български патриарх
От арестуването минават почти десет години. Патриарх Кирил става много необходим на Българската църква, а може би и на българската политическа конюнктура, след оттеглянето на екзарх Стефан през 1948 г. В онова време се търси личност, която, от една страна, да е достатъчно енергична, за да може да отстоява историческите права на Българската църква и на християнството в България, т.е. трябва да е човек, който има самочувствие и същевременно да е малко или повече приет от утвърждаващата се нова власт. Търси се личност, която да може да балансира, но същевременно да не е отстъпчива до такава степен, че да може комунистическата власт да смачка Църквата. Ситуацията е толкова тежка, че малцина изобщо са смятали, че могат да се справят към онова време, особено що се отнася до по-възрастните митрополити. А и те са доста по-реакционно настроени, по-несговорчиви към новата власт, дори с известна доза презрение. Но в Църквата през комунистическия период имаше едно силно усещане за самосъхранение и консолидация, и се знае, че който и да е избран, той ще бъде човекът. Работата няма да му е лесна, може да го критикуваме, но знаем, че сме в един отбор – на тези, които вярват в Бога.
Заслугите на патриарх Кирил за възстановяването на Българската патриаршия
Възстановяването на Патриаршията така, както патриарх Кирил го вижда и постига, е благодарение и на разбирането му за достойнство въз основа на историческата памет. Защото вариантът, който ни се предлага по това време от Москва, е доста по-неблагоприятен – той е ние да бъдем нещо като Патриаршия към Руската патриаршия, като грузинския вариант. Но патриарх Кирил познава историята и има изследователски усет, а и той е израсъл в среда на мигранти, които са напуснали родните си места заради България, затова при него има много силна патриотична нишка. Като резултат при патриарх Кирил се вижда много по-ярко тази дълбока приемственост с историята на Българската църква, отколкото при който и да е друг от българските предстоятели след 9-и септември. Той има самочувствието и се бори Българската патриаршия да бъде приемник и наследник на всичките исторически институции на Българската църква от основаването ѝ през 870 г., от делото на светите Братя, което е част от делото на Българската църква, през цялото Средновековие, през Българската архиепископия в Охрид, през Търновската патриаршия и Българската екзархия. Неговата заслуга е стопроцентова в тази приемственост и между екзарсите Антим, Йосиф и Стефан и Патриаршията в 1953 г. Т. е. това не е нова църква, а това е старата Българска църква, която през вековете съществува и сега намира израз във възстановяването на Патриаршията. Патриарх Кирил се бори много и успява да наложи в България разбирането, че това дело е именно възстановяване, а не основаване.
Българската патриаршия като възстановена хилядолетна църква от св. цар Борис до наши дни
Тази приемственост ние като младо поколение през 80-те години много ясно я осъзнавахме и ни даваше самочувствието не само да бъдем част от Църквата, но и да искаме да работим за Църквата, да живеем в Църквата, да учим в Семинарията, да станем духовници и т. н. Тежко е положението на Църквата в комунистическия период, но тази Църква не беше само маргинализираната Църква в комунистическа България, защото нейната историческа нишка е на повече от хиляда години. Това е една от големите заслуги на патриарх Кирил, която дава перспективата на Българската патриаршия да намери мястото си сред останалите поместни църкви, а не да бъде една новородена, приютена от някоя друга голяма поместна църква Патриаршия. Цариградската патриаршия започва общение с нас едва през 60-те години, като почти до края на управлението си патриарх Кирил се бори Българската патриаршия да бъде всеобщо призната. И то най-вече от Цариград, защото оттам е и най-голямата съпротива. Не е било така през 1945 г., но особено при патриарх Атинагор има доста обтегнати отношения, които обаче патриарх Кирил успява да разреши. И слава Богу, защото след него това много трудно би могло да се постигне.
Личните качества на патриарх Кирил, допринесли за укрепване позициите на Българската църква
Като говорим за Кирил като патриарх, той има и самочувствието, и постоянството, тази характерна за него упоритост, за да може да докарва нещата докрай. Има самосъзнанието на предстоятел на една хилядолетна Българска патриаршия, това умее да го изразява и чрез историческите си съчинения, и чрез проповедите си, и с държанието си – било на заседанията на Св. Синод, било в комуникацията с други предстоятели или със светските власти. Патриарх Кирил умело стои на поста български предстоятел. Убеден съм, че компромиси – и лични, и свързани със ситуацията – се е налагало да прави, но цялостното му поведение и съзнание е на предстоятел една абсолютно достойна църква с автокефалия от много, много векове. Не е новопоявила се поместна църква, като например Румънската патриаршия, Полската, Чехословашката, Албанската църква и др. Патриарх Кирил утвърждава авторитета на Българската църква като Патриаршия, която е сред петте стари Патриаршии. Няма как Българският патриарх да се държи като архиепископ или митрополит на някоя поместна църква. Кирил успява да възвърне позициите на Българската църква и да стои достойно като патриарх в едно много недостойно време.
За трудностите начело на Софийската митрополитска катедра
Като епархиот на тази епархия с почти 2000-годишна история трябва да кажа, че в ново време се създава изключително неудобство от това припокриване на длъжностите – предстоятелят на Църквата да бъде и Софийски митрополит. Софийската е от най-големите по територия и най-многолюдната епархия, обединила територии и епархиоти от четири или пет бивши епархии, включваща и милионния столичен град. Епархийският архиерей има за пасоми повече от два милиона и едновременно с това трябва да е предстоятел на Българската църква. Той е раздвоен и в организационната, и в представителната си функция, и в богослужебната дейност. А патриарх Кирил до 1968 г. остава управляващ и на Пловдивската епархия, защото е смятал, че комунистите няма да го издържат дълго и, подобно на екзарх Стефан, ще го принудят да си подаде оставката като предстоятел на Българската църква, с което да загуби правата си и като софийски архиерей. Но въпреки това патриарх Кирил е много активен и служи не само в софийските храмове, а и навсякъде в епархията. Това разбираме и от многото антиминси, които е оставил при първото си посещение и богослужение в епархийските енорийски църкви.
Освен това той полага много грижи за високия образователен ценз на българското духовенство. Особено в това време, когато Богословският факултет е изгонен от Софийския университет и богословското образование битува като едно ведомствено висше училище на Българската църква. Патриарх Кирил е основателно притеснен от една страна – от падането на образователния ценз, а от друга – за нужното умение на българския духовник да бъде едновременно свещенослужител, пастир и авторитет на църковна образованост в енориите, след като вероучението е извадено от българското училище. Затова той подема много инициативи в тази посока, възползва се от това, че в рамките на Българската патриаршия и на Духовната академия има лектори, които ангажира в по-голяма степен с дообразоването на българското свещенство и верния народ.
За богословското образование на свещениците
Патриарх Кирил създава опреснителни курсове за българските свещеници, програми за събеседване с българското свещенство, свещенически конференции в Софийска епархия, които имат за цел (поне веднъж в годината) всички свещеници да се събират – като един събор на епархията. В това отношение патриарх Кирил е изключително активен в онзи период, когато книгоиздаването на Българската църква е разсипано – вестниците и списанията, които се издават, са унищожени, остават „Църковен вестник“ и списание „Духовна Култура“. Всички тези инициативи са важни, за да може да се компенсира тази загуба откъм просвета, образование и богословие; за да може във вътрешния живот на Църквата да се запази високото богословско ниво и образование. Нещо, което не виждаме след това да се прави – след кончината на патриарх Кирил се забелязва един упадък на инициативите за високо образование на свещенството, за богословска подготовка на свещениците, която да продължава след ръкоположението им. Това е изключително важен пример, който Софийската епархия и цялата Българска поместна църква дава по времето на патриарх Кирил. Мисля, че много от тези неща е крайно време да се възстановят. Сега имаме достатъчно духовни образователни институции и е важно да се върне образоваността в Българската църква, богословската образованост в църковната йерархия, да се цени богословието като знание и живот. Свещенството не е просто занаят, то е служение, за което е необходима много добра базисна подготовка, но и непрекъснато опресняване на знанията, за да може наистина богословието да е гласът на Православната църква.
Активната дейност на Патриарха в условията на атеистичен режим
Патриарх Кирил е доста отворен човек. Той общува с много хора, и в тази част от дневника му, която излезе от печат[1], може да се види лична кореспонденция с отделни свещеници, с архиерейски наместници, той е доста комуникативен човек. Нещо, което е много важно, за да се поддържа вътрешният дух и авторитетът на Църквата в самата среда на свещениците. По онова безбожническо време всички, които са в Църквата, в много по-голяма степен се чувстват като отбор – от патриарха, най-старшия митрополит, до последния семинарист или някое дете в енорията. Усещането за външна заплаха приобщаваше в много по-голяма степен хората в рамките на Църквата и много повече си вярвахме един на друг. Това обаче трябва да бъде подкрепяно, да се дава пример, да се подклажда от йерархията. А това патриарх Кирил е умеел да прави, той активно се е срещал с хората, служил е, въпреки че огромен антураж от службите за сигурност го е следял – какво точно ще говори и ще проповядва публично. Можел е да се затвори в някоя резиденция и да си пише мемоарите. Но патриарх Кирил не прави това, а тича, служи до последния ден. И се упокоява в Господа твърде млад за предстоятел на Църквата – само на 70 години. Можем да приемем, че това е последица от живота под голямо напрежение, от непрестанната будност в стремежа да да се компенсира ограничаването на външната граница на Църквата и стесняването ѝ в рамките на една маргинализирана общност. Но вътре в нея има достатъчно активност, която тя излъчва въпреки ограниченията. И това умее патриарх Кирил да прави блестящо, а и нямаме друг по-добър пример. Затова той и в свое време, и по-късно, привлича и немалко критики, защото много хора не можеха да предположат, че той е вършел всичко това самостоятелно; че е имал тази смелост, защото те не са я имали.
Историческото място на предстоятеля на Българската православна църква
Всички, които сме родени във времето на маргинализацията на Българската църква, носим и комплекса на една общност, която е притискана, която има много малък „диоцез“ и която не може да говори за и на всички. Тогава БПЦ сякаш говореше за определена група – имаше свои и други, чужди. А тук говорим за предстоятел, за когото всички са свои, защото Българският патриарх не е само длъжност, отговорна за определена територия за конкретен исторически период, той е патриарх и във времето. Първо на чедата на св. цар Борис, на св. Йоан Рилски, на св. Климент, на св. Патриарх Евтимий и т. н. Той е патриарх, както по историческия хоризонтал на настоящето, така същевременно е патриарх и по вертикала – на всички, които някога са били в лоното на Българската църква и като личности, и като територия. Двете се засичат и се получава един своеобразен кръст на историческото време и на есхатологичното време-вечност. Можем да кажем, че патриархът е предстоятел и в Царството Божие на всички, които някога са били в диоцеза на Българската църква. А тази 1150-годишна история на самостойната ни Църква не е никак малко време. Осъзнаването на това средищно място, което заема предстоятелят на Българската църква – пак казвам, че патриарх Кирил според мен най-ясно от всички разбира това – прави тежестта на короната наистина много голяма. Изисква се огромна сила, огромно смирение, за това, че не можеш да си като св. патриарх Евтимий или като първия епископ на българския език св. Климент, сравненията с които никога не са в полза на съвременниците. Кръстът за един предстоятел на Българската църква е много, много тежък и патриарх Кирил го носи с достойнство.
С доц. д-р Павел Павлов разговаря Пламен Михайлов
[1] Дневници, Патриарх Кирил Български, състав. Живко Левтеров, Момчил Методиев, богословски консултант Борис Маринов, изд. Нов български университет, 2018 г.
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2021, с. 43–47.
Views: 9
