Интервю с протойерей Петър Калчев
Трудно би забелязал малкия храм, сгушен сред промишлени сгради в столичния квартал „Военна рампа“. Приютен в малкото свободно пространство между високите блокове, той ненатрапчиво присъства и само напомня за един друг живот, различен от светския шум и суета. Без претенция за благолепие и устроеност той ласкаво приема и духовно обгрижва търсещите и живеещите искрено с Христовата вяра. Както капчицата, падайки често на едно място, напоява семенцето и то израства, и се превръща в красив цвят, така и вярващите, приели храма за любимо духовно място, редовно го посещават и черпят от своя пастир духовен опит и уверено вървят по пътя на християнското усъвършенстване.
Обединени край своя отец Петър Калчев, те като жива боголюбива енория, с искрената си вяра в Христа, с неугасваща ревност по Бога, в мир и разбирателство, преживяват трудностите на съвременния живот и вървят по пътя, окрилени с надеждата за вечен блажен живот.
Всеки празничен ден в храма ги посреща отеца. Така го наричат всички, които са го приели за свой духовен наставник. Той е винаги там, когато го потърсят, и винаги отговаря на телефонните им питания, освен ако не извършва богослужба. Скромен, тих и винаги усмихнат, с приятен глас, той с търпение ги утешава и учи какво и как да направят, за да бъдат в мир с човеците и Бога. Никога не нагрубява и не укорява, но в открития му поглед виждаш неодобрението му и ясно разбираш вярната посока на духовния ориентир. Не обича да говори за себе си, но винаги споделя своя опит, когато преценява, че ще бъде полезен. Той е от онези свещеници, които, приели ръкоположението в зряла възраст, ясно съзнават към какво пристъпват и каква е тяхната духовна мисия в света.
Протойерей Петър Калчев Петров е роден на 16 декември 1943 г. в гр. София. Завършва Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Дяконско ръкоположение получава на 4 декември 1983 г. от Браницкия епископ Герасим и е назначен като дякон по администрацията в Софийската света митрополия.
Ръкоположен е за свещеник през следващата година, на 15 август, от Знеполския епископ Дометиан и за една година обгрижва храм „Св. Николай“, с. Пожерево, а от 1 март 1986 г. е назначен за енорийски свещеник в храм „Св. пророк Иеремия“. На 11 март 2017 г. в столичния катедрален храм „Св. Неделя“ е отличен за неговите трудове, служение и пастирска дейност с офикия „протойерей“ от Браницкия епископ Григорий.
Отец Петър с голяма любов говори за храма „Св. пророк Иеремия“, в който служи вече 35 години и в който, както казва самият той, има богохранима енория.
Църквата е построена през 1937 г. Тя е еднокорабна, с притвор, край нея има камбанария. Има предание от жители на квартала, че някога имало манастир, който бил разрушен от турците. Мястото било превърнато в нива. По време на оран воловете се спирали на определено място и не искали да продължат. При разкопки там били намерени два каменни кръста и църковни утвари. Стопаните дарили нивата за построяването на църквата. Друго предание твърди, че в този манастир е бил свикан Сердикийският събор през 343 г. Днес храм „Св. пророк Иеремия“ се намира на ул. „Просвета“ и е единственият храм, посветен на светия пророк. Първият свещенослужител в него е йеромонах Григорий.
„Работих в един голям производствен завод и когато имаше служба, аз помолвах майстора да ме пусне да отида на църква. Той имаше много добро сърце и винаги ме пускаше, черкувах се с голяма благодарност и Бог ме благослови да му служа“, разказва отец Петър, с когото непринудено разговаряме пред храма.
Често духовници споделят, че храмът, в който служат, става като техен роден дом, за който се грижат и милеят. Как храмът „Св. пророк Иеремия“ стана Вашето място за изпълнение на свещеническо Ви служение?
Той стана „мой“ храм, защото голяма милост от Бога видях от него. Винаги св. пророк Иеремия невидимо ми е помагал. Каквото и да съм поискал, се е изпълвало. Бог ме е насочил, а Той прави чудеса.
Последните близо две години светът бе обзет от пандемия. Хората непрекъснато се лутаха между неверието и страха. Ние като християни как трябва да възприемаме този вирус? Трябва ли да се плашим от него?
Защо да се плашим?! Нали Бог ни е закрилата и ние знаем, че „Той е с нас през всички дни до свършека на света“. Всичко, което Господ ни е обещал, Го е изпълнил, защо сега да се съмняваме?! А има и още да се изпълва… Тази дума „пандемия“ сега я чух, след като се заговори за нея… Знаем какво е епидемия, но пандемия? Няма страшно – и да се разболееш, ще оздравееш! Това иска Господ от нас – да Му се доверим, а Той ще се погрижи!
Какво казвате на хората, на които не им стига вяра да преживеят тези сполетели ни времена, и на тези, които твърдят, че ако отидат на църква, ще се заразят?
„Не си стойте в къщи!“ – им казвам, защото тук е лечебницата, тук е Христос! Елате в храма, защото той е Дом Божий и тук е нашата надежда. Ако я няма църквата, тогава какво? Тук е Лекарят на лекарите! Бог да ни пази и закриля! Без Неговата помощ човекът нищо не може да направи!
Мислите ли, че Бог изпраща на хората изпитания?
Изпраща, разбира се! То без изпитания не може. Как ще се утвърдим в Христовата вяра, ако няма изпитания. Ако не се разболеем и не викаме: „Боже помогни ни!“.
На какво ни учат изпитанията? Какво се случва с човека, след като ги преодолее?
Ставаме още по-силни и с още по-голяма вяра. Надявайки се на Бога, никога няма да се посрамим! Той е нашият закрилник, такива са и Майката Божия и светиите. Какви закрилници са те на хората!
Струва ми се, че днес повечето млади хора не търсят Христовата лечебница, не идват в храма или само когато са принудени от злочестиви обстоятелства…
А, идват, но трябва ние като свещеници да ги посрещнем и да ги упътим какво трябва да правят по пътя на спасението. Един постоянен враг, който доброволно допускаме в домовете си, е телевизията. Забелязва се как се променят човеците, независимо от възрастта, от постоянното, денонощно гледане на телевизия. На всеки половин час от синия екран се повтарят някакви картини и внушават безсмислени послания, което е вредно за човека.
Вредят ли съвременните технологии на човешката душа? И по какъв начин?
Вредят. Вредят, като всяват страх в хората. Ето сега, по време на т.нар. „пандемия“, по телевизията ни съобщават статистики, които не знаем дали са истина. Само ни казват колко са заболели, колко са умрели, а дали е така, Бог знае. При мен дойде един човек, който работеше там, и сподели какво може да направи медията. Един дребен, незначителен факт може да се представи като нещо мащабно и грандиозно.
Кой има сметка от това хората да бъдат страхливи и да не ходят на църква?
Антихристът. Той си подготвя мястото. Какво чуваме: „Честит празник! Стойте си вкъщи! У дома се молете и гледайте по телевизията как се случват нещата навън“. Това ли каза Христос? Той призова апостолите и каза да вървят подире Му. Това иска и днес от нас, християните. Да Го следваме, нарамил всеки своя кръст.
Има тенденция все повече от християните да пристъпват често към св. Причастие, и то само след като са постили сряда и петък. Какво мислите за това?
Не може така. Трябва да има ред. Трябва да се обърне по-сериозно внимание. В сряда и петък пости всеки християнин, но за да приемеш причастие, трябва подготовка. Трябва да се покаеш със сърце, душа… Добре е да се попости една седмица, който е болен може и да не пости, но да се изповяда, да си прочете молитвите преди причастие и така да пристъпи. Тук християните в енорията знаят.
Има практика вярващи да се причастяват последователно няколко дена. Редно ли е това и има ли духовна полза?
Добре е да се причастяваме в неделя, защото това е Господен ден, ден на Възкресението, ден на всеобща радост. В събота не се причастяваме, а в неделя пристъпваме.
Има ли духовен урок, който сте научили през живота си и никога не го забравяте?
Аз имах голям личен проблем – детето ми беше много болно и се чудех какво да правя. Моят майстор ми каза, че ще ме запознае с една жена, която работила безвъзмездно и която можела да ми помогне. Аз отидох, споделих мъката си и тя се помоли на Бога пред мене. Настави ме да отида в старинния храм „Св. Петка“ и там свещениците да направят маслосвет за детето ми, което плюеше кръв и гной. Събраха се трима свещеници, помня, че един от тях се казваше отец Войн. Още по средата на маслосвета детето оздравя.
Вие затова ли станахте свещник, от благодарност към Бога?
Поех свещенството, защото видях къде е истината. Видях, че този свят е суета. Аз имах хубава работа в мебелния завод „Москва“. Беше ми много приятно и с желание вършех всичко, но видях, че идва друго време, което ще промени живота. Видях колко нетрайно е всичко земно и пожелах да тръгна по пътя на непреходните ценности. След време видях и потвърждение на това, което вече бях установил. Моето предприятие, което беше много модерно, с машини от запад, го изметоха така, че и спомен от него не остана. Мисля, че Бог Сам ме призова, а аз само се реших да Го последвам.
Интервюто взе Весела Игнатова
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2021, с. 10–12.
Views: 9
