Интервю с иконом Стефан Стайков
Отец Стефан, от младини ли искахте да следвате пътя на свещенството?
Не, израсъл съм в доста светска среда, тогава атеистичната държава бе в силата си. Моите родители не бяха религиозни, за разлика от моя дядо и целия ми род. Завършил съм механотехникум и шест години работих в „Кремиковци“. Мой колега от там постъпи преди мен в Духовната академия и от него научих за нея. По това време тя не беше много рекламирана като учебно заведение, за нея имаше много малко информация. А аз търсих реализация в хуманитарната сфера и това предизвикателство бе много интересно за мен. Така на 25 години постъпих в Духовната академия, която завърших през 1990 г. Аз бях в последния випуск на Академията, а ректор по това време беше нинездравстващият Български патриарх Неофит. След нас беше възстановен закритият през 50-те години на миналия век Богословски факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По време на следването се оформи моето отношение към Православната църква и желанието ми да стана духовник.
От колко време служите като свещеник и къде?
От 1 април 1995 г. Тогава бях въдворен в храм „Св. св. Кирил и Методий“ в столичния кв. „Красно село“, където и до момента служа. Свещеник съм от 26-годишен, като от 2015 г. съм и предстоятел на храма. Това бе голямо предизвикателство, тъй като храмът бе един от най-изоставените в София. С благословението на Негово Светейшество Софийския митрополит и Български патриарх Неофит и на Софийската света митрополия, заедно с моя събрат протойерей Пламен Ангелов, който твърдо застана зад мен, като ми гласува доверие и безрезервна подкрепа, започнахме обновяване на храма и около храмовото пространство. В това начинание получихме всеотдайна помощ от църковното настоятелство и съпричастност от цялата енория. Така успяхме само за година и половина да възродим храма, и той се превърна в чудесен символ на проспериращата ни епархия.
Понастоящем, освен че сте предстоятел на храма „Св. св. Кирил и Методий“, Вие сте и епархийски съветник на Софийската света митрополия. Как съчетавате тези отговорни длъжности?
Човек предполага, но Бог разполага. Наред с всички тези добри неща, които се случиха в и около храма, дойде и това предложение за епархийски съветник. Бях доста притеснен в интерес на истината, все пак епархийската работа е доста отговорна. Но си казах: „Ако е рекъл Господ, нещата ще потръгнат“. Разбира се, задачата се оказа нелека, но слава Богу, усещам как вече и аз успявам да отдам своя принос за Софийската света митрополия и за Епархийския съвет. Според мен Софийска епархия в момента се намира в прекрасно състояние и пред нея се очертава светъл път на развитие. А и резултатите са видни – огромният и перфектен ремонт на сградата на Софийската света митрополия, многото църкви, които бяха доизградени, подпомогнати финансово и административно, множество ръкоположени свещеници и т.н.
Как решихте в същото време да запишете и докторантура, и да работите като асистент в Богословския факултет?
Затова казах, че понякога Бог подрежда нещата така, както Той реши. Това не е случайно, аз съм асистент в Богословския факултет от 1992 г., така че започнахме заедно със сегашните професори и доценти. На някои от тях съм водил упражнения още като студенти, а след това сме били колеги като асистенти, например с настоящия декан, доц. д-р Ивайло Найденов, и с други преподаватели. По една или друга причина свещенството измести това мое желание да се реализирам в богословските среди и предпочетох свещенството. Заслугата да се върна във факултета като редовен асистент е изцяло на доц. д-р Павел Павлов, който е мой близък приятел, съратник и съработник на Божията нива. Отвори се конкурс за редовен асистент и той ми предложи да кандидатствам. Аз отново бях много притеснен, все пак бяха минали повече от 30 години, откакто се бях занимавал редовно с богословие, въпреки че дълги години бях хоноруван асистент. Държах да остана свещенослужител към Софийската света митрополия, но реших да приема и това предизвикателство, след като получих благословение от Негово Светейшество. Успявам да съчетая тези две мои задължения благодарение на моите събратя от храм „Св. св. Кирил и Методий“, на които съм признателен, че ме подкрепят безрезервно в това ми начинание и че понасят причиненото неудобство. Стъпил отново в Богословския факултет, вече като редовен асистент, пред мен се разкри възможността да завърша следващия етап от моето научно развитие, а именно – да защитя докторска дисертация.
На каква тема е Вашата дисертация?
Поради настъпили промени в организацията на факултета се наложи за много кратко време да финализирам моите изследвания по дисертационния труд, който подготвям. Темата на моята работа претърпя доста промени, преди да се получи в този вид. Бях затруднен, когато започнах да търся в началото. Имах много повече изисквания от преди, търсех дълбочина и стойност. Не можах да намеря конкретна тема, но тя ме намери. Когато се върнах в началото, за да потърся здравите основи на Христовата църква, на които да изградя своята теза, нямаше как да подмина факта, че водещият център в тази древна Църква се явява Рим. Реших да се концентрирам върху Римската църква, като при задълбоченото изследване най-силно впечатление ми направи фактът, че тя е безапелационно православна в рамките на периода I – III век. В работата не акцентирам върху претенцията за непогрешимост на римокатолицизма, а точно обратното – върху това, че епископите, предстоявали първенствуващата по онова време в целия християнски свят Римска катедра, са се показали като изключително значими православни мъченици на предела между двете епохи: преследваната Църква и триумфиращата Църква. Моята дисертация е на тема: „Епископите на Рим – служение на предела между две епохи (ІІІ – ІV век)“.
А по какви предмети преподавате?
Като асистент покривам доста голям периметър – обща история на Църквата, история на Българската православна църква и история на поместните православни Църкви. Също така водя упражнения и чета лекции в рамките на двете направления в богословското образование – „Теология“ и „Религията в Европа“, където има доста избираеми дисциплини, които са с акцент ислям и история на исляма на Балканския полуостров и в България.
Според Вас как православната история би могла да запълни ценностната празнина в българското образование, останала след атеистичния период?
Тук засягаме една много болна тема – за светското образование в страната. То е плод на един атеистичен режим, който унищожи православния облик на българското образование. Обикновено днес изчерпваме тази тема с желанието на Църквата да се въведе задължително вероучение, а държавата подминава това искане с дълбокомъдрено мълчание и бездействие. Проблемът обаче е по-дълбок и същностен. За да придобие ценност нашето образование, е необходимо да потърси онзи православен коректив, който е неотменна част от светогледа на православния християнин. В това число, на първо място, през историята на Християнската църква и нейното богословско разбиране.
Вие като духовник и като човек, който се занимава с история и богословие, мислите ли, че си противоречат вяра и наука?
Никога науката не е противоречала на богословието, точно обратното. И точно в курса на доц. д-р Павлов – „Въведение в история на Църквата“, има много интересни и ценни приложения като разработките на протойерей Георги Флоровски, на митрополит Йоан Зизиулас, както и задължителното приложение, върху което се водят и упражненията в тази дисциплина – Шестоднева на св. Василий Велики. Едно съчинение на великия кападокийски светител, което е уникално не само със своето богословие, но и с тази своя част, в която показва, че в IV век нямаме заблуда за света – хората тогава не вярват, че Земята е плоска и се държи от четири слона например, наясно са с космоса, с небесните светила, с измерването на светлината, звука и с всички други общи постижения на цивилизацията като цяло. В същото време св. Василий вплита и обяснява богословието чрез тези постижения, както като пример, така и като антитеза на древното езическо общество. Така че никога науката не е противоречала на вярата, дори учените, които са се опитвали да отрекат Бога, най-често са стигали до Него. Но има антиклерикализъм – да, в светското образование днес не се преподава явно отрицателно отношение към Църквата, но се неглижира ролята и проявлението на Църквата заедно с нейния клир и управление. И това незнание води до реакцията на младите хора и на онези, които не са богословски образовани. Нашето задължение е да запознаем хората с това, което представлява Църквата.
А считате ли, че Шестодневът на св. Василий Велики и творбите на други св. отци от древността биха могли да имат по-широко приложение днес в общообразователните предмети?
Да, биха имали приложение. Шестодневът е една от първите книги, която е преведена на църковнославянски, след Евангелието, Апостола и богослужебните книги. Тя е употребявана изключително много още от Средновековието. В него се разглежда Сътворението на света, където св. Василий Велики терминологично и в много аспекти доказва или оборва различни тези на езичеството от своето съвремие и дава богословско обяснение на уникалния акт на Сътворението. Днес ние сме в подобна ситуация с т.нар. „неоезичество“ и посланията от Шестодневът звучат много актуално. Самият Шестоднев би бил едно много интересно и полезно четиво, при едно подходящо преподаване между 10. и 12. клас на общообразователните училища. Освен това в него има много философия, много мъдрост, опит и вяра. Св. Василий наистина успява по уникален начин да предложи на слушателя едни много стойностни философски постановки, които са в класическа форма като сложност и изказ. Аз винаги припомням, че това не са писания само за високообразовани хора, това са проповеди в църквата, където той е служил – за обикновени енориаши, които, макар да не са завършили високо образование, са ги разбирали и осъзнавали. Ако са могли древните християни, които са слушали тези беседи, да бъдат огласени и образовани чрез тях, ние би трябвало с лекота да го постигаме, още повече че ние имаме по-висока образованост. Преданието на Църквата носи в себе си много мъдрост, традиция и опит, които днес безспорно биха отдали огромен принос за качеството на българското образование.
Интервюто взе Пламен Михайлов
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2021, с. 23–26.
Views: 27
