Интервю с проф. Иван Христов,
ръководител на катедра „Систематическо богословие“ в Богословския факултет на Софийския университет
Проф. д-р Иван Христов е професор по история на философията (християнска философия) в катедра „Систематическо богословие“ в Богословския факултет на алма-матер. Директор е на Центъра за изучаване на патристичното и византийско духовно наследство към СУ „Св. Климент Охридски“ и е преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и ЮЗУ „Неофит Рилски“. Специализирал е в Рим, Оксфорд, Кьолн, Регенсбург. Научните му интереси са в областта на античната философия и нейното пречупване в християнското богословие. Осъществява научни издания на богословската и философската класика, сред които: „Григорий Назиански. Пет богословски слова“ (1994), „Аристотел. Топика“ (1998), „Аристотел. Метафизика“ (2000), „Григорий Нисийски. За душата и възкресението“ (2001), „Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия“ (2001), „Аристотел. Органон. Съчинения в 6 тома“. Т. І, част І – II (2008 – 2009). Участва в изданието на ареопагитския корпус в превода на Исай Серски: Das Corpus des Dionysios Areiopagites in der slavischen Übersetzung von Starec Isaija (14. Jahrhundert). Monumenta linguae Slavicae dialecti veteris, t. LV 4.1-3 (в съавторство, 2012). Автор е на десетки научни публикации.
Проф. Христов, в Богословския факултет вече има четири катедри – „Библеистика“, „Историческо богословие“, „Практическо богословие“ и последната, формирана през настоящата година – „Систематическо богословие“, чийто ръководител сте Вие. Какво наложи откриването на нова катедра?
Факултетът се развива, в неговата изследователска и преподавателска дейност навлизат нови теми и в тази връзка възникна потребност от разширяване на академичния състав. При това има административни прагове, които, като се прехвърлят, е необходимо да се създадат нови катедри. Предишната катедра по историческо и систематическо богословие се разшири, достигна до около тридесет човека с докторантите и стана сложно да се координираме и да общуваме при провеждане на заседанията. Добре беше също и в тематичен план двете направления да бъдат разделени, защото те имат специфики. В големите богословски школи систематическото богословие не само е отделено, но заема централно място. Някъде точно него го наричат богословие, а всички други определят като някакъв вид църковни науки, като библейски науки и др. По такъв начин потребностите за по-нататъшно развитие на специалността наложи едно такова обособяване.
Как бихте обяснили систематическото богословие на хора, които не са навлезли навътре в сферата на богословието?
Едва ли е най-сполучливо да се определя богословието като наука. Богословието е духовно знание. По инерция от предишни, атеистични и сциентистки, времена, искаме всичко да вкараме в сферата на науката, сякаш единствено на нея е позволено да съществува във висшето образование.
Отдавна вече не е така. Не говорим само за изкуствата, но и за философията, която също не би се съгласила да бъде определена като наука. Има хилядолетна традиция в Европа, която определя в структурата на човешката личност различни аспекти. Според нея не може всичко да се свежда до рационалността и това наистина е така, защото в нас има много повече. В нас има едно друго присъствие, което не произтича от човешката природа и съответно се нуждаем от знание за него. Подобно знание няма как да подлежи на научните критерии и да съответства на наукометрията и на всички ония механизми, които е създала науката за своето оценяване и за своето доминиране в обществото. Богословието е духовно знаниеи в него има сърцевина, която се занимава с осмисляне и тълкуване на учението на Църквата. Тук попада догматиката, тук се отнася християнската философия, която е тясно свързана с патрологията и с догматиката. В систематиката се съдържа и определен пласт от творенията на св. Отци, този, който прибягва до езика на високата култура и използва метафори, символи и други изразни средства от философията.
Може да си спомним за началото на християнството по нашите земи. Св. Кирил Философ е почитан в Църквата през средните векове именно с това прозвище и едва в по-ново време възникнаха предубеждения към него и опити да бъде заменено с друго. При нас патрологията и християнската философия се преподават в много тясна връзка. Практически християнската философия върви комплексно с преподаването на патрология и представя учението на св. Отци, в този негов аспект, който е свързан с използването на философския език. В светоотеческата традиция има много ясни примери, но това е една специална тема.
При всички случаи в богословието се търси израз на истините на вярата и този израз се стреми към точност. В ранното християнство, в епохата на Вселенските събори, св. Отци говорят не само на библейски език, но използват и други изразни средства от литературата и философията. Оказа се, че точното формулиране на истините на вярата предполага и по-голяма строгост на изказа и това е така, за да могат да бъдат ясно отграничени ересите. Тогава започва да се използват думи като единосъщие, думи, които ги няма в Свещеното Писание. Ето каква е връзката между християнската философия, патрология и апологетиката.
Какво стои като предизвикателство в съвремието пред систематическото богословие?
Стоят всички онези предизвикателства, пред които е било изправено богословието през вековете. На първо място, това е отношението с научното съзнание, което е понятийно и смята, че истината съвпада с понятието. Съответно че отношението истина – понятие е еднозначно и обратимо и затова няма истина извън понятийното мислене, а също и че не може да се използват каквито и да било други изразни средства – метафори, символи, така че да се достига до нея. Това е претенция за монопол върху истината, който научният разум има в модерно време. Той просто не признава нищо извън себе си и смята, че до него се свежда всичко. Още св. Отци са показали особеното отношение между вяра и разум. Една част от истините на самото рационално знание не произтичат от рационално доказателство. Техният произход е от нещо извън него. Добрите учени, които познават историята на науката, отбелязват това обстоятелство и не се разграничават от вярата.
Друго предизвикателство са унаследените монополи от социализма. Говорихме за духовното знание и научното. В предишни времена целият държавен ресурс се насочваше към науките, но и сега трудно се получава държавна подкрепа за духовно познание и за богословие. Много положителен сигнал е, че получихме финансиране от Националния фонд за научни изследвания. За първи път печели чисто богословски проект. Това е успех на наши млади учени, докторанти и постдокторанти, които не само получиха одобрението на Фонда, но и проектът им беше класиран на първо място. Акцентът в тяхното изследване е върху духовното съзерцание, върху иконообраза, върху света на символите и се разглежда тяхното отношение с рационалното мислене и познание.
Това означава ли, че светските учени вече гледат на религията и богословските дисциплини по друг, положителен начин?
Вече е неприлично да се подхожда по-стария начин, с велико самомнение на рационалния дискурс, с това, че той съвпада с истината и всичко извън него е нещо недоразвито и невежествено, че е проява на някакво бабешко суеверие и предразсъдъци и пр. Всичко това днес е неприлично да се афишира, но са запазени едни инерции, схеми на усвояване на средства и трудно се допускат такъв тип проекти и дейности за финансиране. И до днес финансираните дейности в България, които изработват сайтове за светостта, са направени от филолози. Като се разгледа тяхното съдържание, се вижда, че познанието на филолозите за светостта се свежда най-вече до описване на ръкописи, което безспорно има своята важност, но е видно, че темата няма как да бъде изчерпана само през призмата на филологията.
Една много положителна тенденция, особено през последните две години, е, че самите слависти започнаха да работят активно с нас. През 2013 – 2014 г. Богословски факултет дори стана базова организация на проект, който е интердисциплинарен. В него, освен граматика, литература и история, има и богословски курсове. Това е проектът E-medievalia, който активно ползваме и днес чрез системата „Мудъл“. Благодарение на него развиваме електронна платформа за обучение и научно общуване. Разполагаме с голяма база, която да ползваме, имаме и няколко лекционни курса. Един от тях е този по византийски гръцки език, който е разработен от Богословския факултет и е наистина уникален.
Може странно да прозвучи за някои, но Богословският факултет е един модерен факултет. Преди доста години мой студент сподели, че една сутрин, докато си пиел кафето вкъщи, близките му забелязали, че нещо чете в интернет. Той пояснил, че това са му лекциите по теология, и тогава домашните му с учудване отбелязали колко съвременно работи Богословският факултет в сравнение с множество други специалности.
През септември във Виена се състоя юбилейният 20-ти патристичен колоквиум, в който участвахме с доц. Риболов. Аз имах честта преди време, през 2015 г., да организирам сесия на този колоквиум във Варна. Той се осъществи с благословията на Светия синод на БПЦ и под духовното наставничество на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан. Тогава осъществихме видеоконферентна връзка с някои традиционни участници за такива срещи, които не можаха да присъстват, включително и митрополит Иларион, завеждащ „Външноцърковни връзки“ на Руската църква. За онези времена това беше много необичайно – онлайн конференция…
Доколкото си спомням, това е първата видеоконференция, осъществена от богослови?
Първата беше година преди това, през 2014 г., от зала 8 на Богословския факултет. Осъществих два видеосеминара с Киевската и Московската духовна академия. Има видеозаписи от тези конференции, заснети чрез платформата „Мудъл“, която по онова време току-що прохождаше. Получи се много живо и интересно общуване и почувствахме как модерните технологии могат да служат и на богословската специалност…
… и доказахте, че теолозите имат предзнание за това, което предстои.
Действително, впоследствие се коментираше, че ние като теолози сме изпреварили времето чрез прилагането на дистанционни технологии в патристичния колоквиум. Едва сега те станаха обичайна практика за подобни събития. Трябва да кажа, че тези семинари са едно много полезно начинание, в което се срещат православни и католически патролози, които сверяват позициите си по различни принципни въпроси на светоотеческото наследство. Така се получават и много интересни сборници, в които от различни гледни точки се осветяват проблемите от тази сфера на богословието. Такива колоквиуми са правени и се правят във Виена, други са осъществени в Гърция, Румъния, Украйна, Полша, Люксембург. Следващата среща ще е отново в Гърция.
Къде е пресечната точка между философията и богословието? Докъде се простира философията и откъде започва богословието или те всъщност се припокриват? Какво означава „спасителен духовен живот“?
Ще започна малко по-отдалече. Смисълът на нашето преподаване се състои изключително в това да се помогне на студентите да стигнат до учението на св. Отци. Ние сме посредници между светоотеческото наследство и изучаващите го. Схоластичното преподаване по учебници е анахронизъм. То пренася една традиция, която идва от протестантските школи и е чужда за нас. Но и когато преподаването на богословието (θεολογία) се основава на съчиненията на отците, то не трябва да се смесва с боговидението (θεοπτία), с мистичния живот в Църквата. Факултетите (и въобще духовните школи) не са място за боговидение, а за богословие.
Църквата е мястото за спасителния духовен живот. Там е мястото и на монашеската духовност, а св. Григорий Палама, като исихаст, отделя особено внимание на умната молитва. За богословието, което е знание за истините на вярата, знание за догматите, той говори положително, но призовава да не се приравнява с най-висшата християнска духовност. Да, с негова помощ се осъществява възвръщането на Божия образ в човека, но не в него се крие богоуподобяването, към което повежда боговидението. В богословието се случва възстановяване на онова, което е замътено в човешката природа заради прелестта. В нея изпада умът, който, при все че е създаден, за да познава Бога, се е отклонил се към познание на природата и така всъщност е забравил за нейния Творец. Именно чрез богословието става обръщането му отново към Бога, за да се очисти той като Божи образ в човека. Не тук обаче е най-висшата християнска духовност. Богоуподобяването прераства в боговидение, с Божията благодат – в съзерцание на Таворската светлина, в единение с Божествените енергии, но мястото за това не е университетската аудитория, по време на лекции и упражнения.
Ние школуваме студентите да четат и да разбират съчиненията на св. Отци. В това упражнение своето място има християнската философия, понеже тя обяснява елементи от учението им, които са трудно разбираеми за студентите и предполагат специална подготовка. По правило св. Отци имат високо образование и подготовката им е според стандарта на тяхното време. Трябва да имаме предвид обаче, че във Византия никога не е имало специализирани богословски школи, а такива отци, като св. Григорий Палама, са изучавали философия, граматика, диалектика – всичко онова, което е включвало общото образование на тяхното време. В Русия през XVII – XVIII в. навлизат протестантски богословски школи и за да им се противостои, са създадени православни школи. Тоест последните са се появили не толкова от вътрешна потребност, а за да бъдат алтернатива на първите. В отношението на православните школи към протестантските има както противоборство, така и стремеж да се покрият единни стандарти, за да може да се отговори пълноценно на модерната религиозна тенденция. Не всичко, до което е довел този стремеж, е положително. Възприемат се неща, които не са свързани с православната традиция. Такова например е формалната административна йерархия, документопотокът. От знак на признание от страна на Църквата прозвището богослов се превръща в такова с формален статус и се свежда до притежаването на диплома. Това не е присъщо на нашата традиция. Ако поискате да видите дипломи по богословие у големите богослови на Църквата, никой няма такава. Тоест, според наложилите се впоследствие критерии, истинските богослови формално не са богослови. В светоотеческите времена не са виждали смисъл в създаването на специални школи, които да издават подобни дипломи. Отците са се обучавали на това, което са изучавали хората на тяхното време, понеже духовният път не подлежи на школско преподаване. Истините на вярата се постигат в духовния опит, който не може да бъде формално преподаден. Това, което може да се научи, са техниките на говорене, както и умението да мислим и да се аргументираме, за да достигнем до съзнанието на хората и по-добре да служим на истината. Именно такова образование е получил големият учител на исихастката духовност св. Григорий Палама. По свидетелството на неговия биограф, св. патриарх Филотей Кокин, в хода на своето обучение той проявявал като толкова задълбочен в познанието си за Аристотел, че бил поканен в императорския двор да изнесе лекция за учението му, и възхитил присъстващите. По-късно неговите хулители се опитвали да го представят като невеж монах, на когото, тъй като единствено можел да си гледа пъпа, от прекомерно взиране в него му се привиждала някаква светлина. Освен хула срещу духовността на исихастите тук се съдържа и невежество. Св. Григорий е създал богословие на исихазма. Освен че е извършвал тази духовна практика, той е успял да я защити и да я обоснове богословски. В тази аргументация му е помогнало високото образование, което е получил в дворцовата школа в Константинопол. Винаги съм се ръководил от това разбиране за отношението между богословие и философия, както и от различаването на външната философия от вътрешната християнска философия, която преподавам. Затова влагам усилия както в превода и издаването на съчиненията на светите отци – св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Григорий Нисийски, св. Дионисий Ареопагит и др., така и в превода и издаването на Аристотел. В средата на октомври под мое ръководство стартира един подпроект към университета в Оксфорд, който ще разгледа въпроса за наличието на философски аналитични елементи при тези отци и тяхното трансформиране в духовен контекст, превръщането им в помощно средство на духовното знание.
Имате ли любима творба или автор от Античността или от епохата на светите Отци?
В интерес на истината аз не съм богослов, а съм професор по богословие и преподавам християнска философия, т.е. богословие, което си служи с философски изразни средства. Затова между отците с особено внимание се отнасям към тези, които в своите тълкувания на истините на вярата ползват елементи от философския език, каквито са св. Дионисий Ареопагит, светите отци Кападокийци, преп. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин и св. Григорий Палама.
Мога да споделя, че преди време направих един експеримент, който повече не си позволявам да повторя. Дадох на студенти, с които тъкмо започвах лекции, извадка от съчинение на св. Григорий Палама, но без да казвам, че е негово. Помолих ги да помислят и да предположат кой може да го е написал. Трябваше да изберат между три варианта – философ, еретик и православен богослов. В една аудитория от около 40 души само един успя да допусне, че това са думи на богослов. В учението на отците има такива елементи, които на някого може да прозвучат необичайно. Ние се смущаваме от това, защото сме загубили този пласт на богословието през вековете, както впрочем сме загубили и ученото монашество. Помислете за силното начало, което имаме благодарение на непосредствените ученици на св. братя Кирил и Методий. Какъв е изборът на преводната книжнина от Златния век? Сложни и важни текстове на византийското богословие като: „Точно изложение на православната вяра“ от св. Йоан Дамаскин, в значителна част преведен от Йоан Екзарх; „Словата срещу арианите“ от св. Атанасий Велики в превод на Константин Преславски; „Спасителната книга“ (т.нар. „Симеонов сборник“), съдържащ четири въпроса по съчинения на св. Отци, в които се използва езикът на Аристотел и поради това са наричани от някои „Философски трактат“. Моята дейност е свързана с това да изучавам такива отци и да допринасям за техния превод и издаване на съвременен български език. В тази връзка мога да споделя, че наскоро приключихме с издаването на трети том на „Извор на знанието“.
Какво представлява поредицата „Извор на знанието“ от св. Йоан Дамаскин?
Три тома, които съдържат трите части на съчинението „Извор на знанието“ на св. Йоан Дамаскин, преведено за първи път в пълния си обем на български език от А. Атанасов, който защити докторантура в нашия факултет. През X в. Йоан Екзарх е превел малко по-малко от половината на едното от тях – „Точно изложение на православната вяра“, третото съчинение.
Първият том съдържа философските глави. Колко от нашите питомци са в състояние да осмислят това философско съчинение, посветено на метода, видян през гледището на св. Йоан Дамаскин? Там се съдържа адаптирано за нуждите на богословието логическо учение. Изключително тежък за разбиране текст. Вторият том е посветен на кратко опровержение на ересите, а третата част е озаглавена „Точно изложение на православната вяра“.
За втори път в историята преводът е направен от гръцкия оригинал. Иначе спомената трета част може да ви звучи познато, защото се разпространяват и два други съвременни превода на „Точно изложение на православната вяра“. Те обаче са в превод от руски език, а знаем, всеки превод от превода неизбежно страда от недостатъци. Наше задължение е да се обръщаме непосредствено към съчиненията на отците.
Имате ли съмишленици в тези Ваши трудове?
Това е много важен аспект, свързан с живота на нашата катедра. Членове на катедрата са в основата на един нов изследователски център, който има особен статус към Софийския университет.
Към алма-матер има около 30 изследователски центъра. Един от тях – Центърът за изучаване на патристичното и византийско духовно наследство, е именно този, който с колегата Светослав Риболов стартирахме преди 9 години. Ключова инициатива, която се осъществява в рамките на Центъра, е издаването на две книжни поредици. Едната е за извори на християнската философия и богословие, а другата – за изследователски текстове.
Част от изданията на Центъра са книгата на Риболов „Сирийското християнство“ и моята книга „Византийското богословие през XIV в.“. Наскоро издадохме и една интересна дисертация, дело на дългогодишния църковен зограф Люба Стефанова, със заглавие „Учението за образа и символа в Ареопагитския корпус“. В момента търсим финансиране за четвърта книга, също дисертация – „Пътят на духовен възход според Евагрий Понтийски“ от Янис Каминис. В поредицата за изворови текстове публикувахме трите тома на „Извор на знанието“ от св. Йоан Дамаскин, за които вече разказах по-подробно, а също „Второ слово против арианите“ от св. Атанасий Велики, на старобългарски и на гръцки език, като тук въведението и критичното издание на славянския текст са дело на Пиринка Пенкова. С това наследство предадох на доц. Риболов директорството на Центъра, след като го ръководих два мандата.
Важно ли е да се превеждат творенията на светите Отци? Имате ли планове за следващи издания?
Превеждането и издаването на св. Отци е много важен аспект в дейността и развитието на една катедра, в която има централни богословски дисциплини. Правим постъпки за издаването на четвърти том на съчиненията на св. Йоан Дамаскин, в който ще бъдат поместени неговите малки догматически и апологетични трактати, както и трактатите в защита на светите икони. Едва когато издадем и това, ще можем да кажем, че имаме преведени на български език основните съчинения на големия свети отец на Църквата. Изданието е двуезично и тези, които искат да се задълбочат, вече могат да сверяват превода с гръцкия оригинал. Следващият, който предвиждаме да преведем в пълнота, е св. Максим Изповедник. Надявам се да намерим разбиране и да получим необходимото финансиране. Трябва да сме благодарни на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерския съвет, която до този момент подпомогна публикуването на всички томове от поредицата за патристични извори.
Днес в интернет пространството мнозина си позволяват да говорят по църковни, догматически и уставни въпроси и позовавайки се на прочетени и осмислени от тях богословски съчинения, натрапват своето разбиране. Не Ви ли се струва, че има известен хаос в съвременния богословски живот?
Не мисля, че в България има такава пълнота на богословския живот, че да се стига до крайности. Но в по-широка перспектива се срещат и екзотични позиции, каквито виждаме в електронните медии. В наше време всеки може да публикува каквото си пожелае във Фейсбук, в различни сайтове, но това не е показател за състоянието на богословието в България. На професионално ниво никой не си позволява екзотични, частни мнения. Затова смятам, че е от изключително значение да служим на мисията си да сме мост към учението на св. Отци, да издаваме техните съчинения и да основаваме преподаването си на светоотеческата традиция. Мисля, че това е начинът да се избегнат всички тези залитания, част от които са потенциално опасни.
По-рано споменах за проекта на младите колеги – той е изключително интересен с това, че центрира вниманието върху един проблем в модерната християнска духовност, който се изразява в термина „религиозна секуларизация“. Това е парадоксален термин – „религиозна“, но „секуларизация“. Става дума за тенденцията към секуларна абстрактност в религиозното съзнание. Такава наклонност в действителност съществува, но тя не се наблюдава точно в професионалното богословие. Тази мисловна тенденция присъства на различни нива. Понякога се наблюдава загуба на духовното възприятие и липса на разбиране на смисъла на литургията и преживяването ѝ. Има много хора, склонни да теоретизират и по същество да губят живото духовно съзерцание. Този проект е добър сигнал за това какво всъщност се прави в Богословския факултет.
Как би могъл съвременният човек да бъде заинтригуван от богословието и от църковното битие, да пожелае да бъде религиозно ограмотен и възпламенен за духовен живот?
Нашите колеги правят много. Те са канени на църковни празници в различни епархии, срещат се с хора… За съжаление, обаче нашето време е ограничено, имаме своите ангажименти към студентите, към преподаването, към изследователската работа. Това е сериозен проблем, но сега модерните комуникации предлагат възможност за неограничено общуване, затова и би могло да се помисли за беседи онлайн. Не би трябвало да съществува предубеждение към този начин на комуникация. Разбира се, той притежава своите недостатъци, но има и предимства. Сега, покрай пандемията, всички се оборудвахме, за да можем да работим в онлайн среда.
Ако трябва да направите кратък речник, който да предложите на младите хора, с които общувате повече от 30 години, за да го носят като духовен ориентир, пътеводител към правилните житейски избори, кои съчинения или свети Отци бихте включили в него?
Ние всъщност бяхме направили такъв речник, публикувахме го, но за съжаление, той не може да се разпространява по обичайните канали. Това е терминологичният речник на Йоан Екзарх, в който се говори по всички въпроси на вярата и християнското учение. Там намираме тълкувание на понятията от неговите преводни текстове и от оригиналните му съчинения. Той възприема тези термини от св. Йоан Дамаскин, който отлично познава преданието на отците. В лицето на Йоан Екзарх имаме едно изключително добро начало не само на нашата, но изобщо на славянската богословска традиция. Дано и ние днес да сме на онова ниво, на което са били нашите предци! Речникът е качен в електронен вид и е на свободен достъп.
Защо избрахте Богословския факултет за Вашата академична работа?
Това е дълга история… Истината е, че аз никога не съм правил планове да дойда в Богословския факултет, макар и по-рано да съм бил свързан по някакъв начин с него. Преди около двадесет години започна моето общуване с колеги от богословската специалност. Те бяха в течение с работата ни върху „Мистагогия“ от преп. Максим Изповедник. В един момент беше обявен конкурс и колегите ми обърнаха внимание на тази възможност.
Самият аз съм следвал в Петербург. Моята първа специалност бе „История на философията“ със специализация и със съответните курсове по класическа филология и славистика. Интересите и заниманията ми винаги са били интердисциплинарни. Дипломната ми работа беше върху „Шестоднев“ от Йоан Екзарх, а докторската дисертация – върху неговите византийски източници. В Петербург общувах с хора от центъра на академик Д. С. Лихачов по древна руска литература и от там се породи връзката ми с един от неговите сътрудници – проф. Г. М. Прохоров. Благодарение на него се осъществи моето участие в издаването на седемте тома на Ареопагитските съчинения в превода на старец Исаия, които бяха публикувани в Германия. Изданието е уникално. Благодарение на участието си в проекта имах възможност да го подаря на библиотеката на нашия факултет. Св. Кирил Философ е отдавал голямо значение на тези съчинения. Според него, ако те бяха били открити по-рано, са щели да помогнат много в борбата срещу ересите. В тях има задълбочен богословски изказ, в който е интегриран и философски език. Това е важен пример за богословие, което говори на езика на високата култура. Такъв е заветът и на нашия славянски първоучител св. Кирил, когото почитаме като светец на Църквата, но и като небесен покровител на славянската култура. При великия Фотий и при Лъв Математик и Философ той се е обучавал на философия. Самият св. Кирил в определен период от живота си я е преподавал. Блажени Теофилакт Охридски в житието на св. Климент говори за него като за голям във външната философия и още по-голям във вътрешната. Във Византия са различавали два вида философия – школската, която е част от светската култура и образование, и християнската – богословието, което използва езика на първата. Светите Отци са били школувани като всички хора на своето време и са познавали външната философия, и са се ползвали от нея колкото е било нужно. Не е такова образованието на нашите студенти. Налага се да улеснявам достъпа им до съчиненията на отците, като им преподавам историята на основните понятия, символи и метафори, за да могат да вникнат в тези богословски учения. И най-важното – усилията ми са насочени към това да им помогна да разберат, че философските изразни средства в богословието не се възприемат без промяна. Те трансформират своите значения и дори семантичната си функция според духовния контекст, в който биват привлечени. За да разберем тази трансформация, трябва добре да познаваме тяхното съдържание при философите. Затова проявявам активност и по отношение на издаването на Аристотел и към това дело постепенно привличам и по-млади колеги от Факултета.
Какво си пожелавате като преподавател?
Да имаме все така добри студенти, каквито имаме винаги, въпреки че в момента българското образование не е в най-цветущо състояние. В Богословския факултет има интересни, будни млади хора с особен опит, различен от този на техните връстници в другите специалности. Мисля, че при нас има академична среда и добри студенти, и дай Боже това да продължи!
А като човек, който е изследвал толкова задълбочено светите отци и е черпил от чистия извор на знание?
Да имаме сили да издадем на български език най-важните съчинения на преподобни Максим Изповедник.
Интервюто взе Весела Игнатова
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2021, с. 21–23 (част 1) и бр. 1/2022, с. 19–23 (част 2).
Views: 6
