В края на 2021 г. излезе на книжния пазар пътеписът „До Света гора и назад“ на Стефан Шиваров, баща на блаженопочиналия професор протопрезвитер Николай Шиваров.
Издател на книгата е гл. ас. д-р Владимир Димитров, зам.-ректор и преподавател в департамент „Изящни изкуства“ на Нов български университет. Той е доктор по изкуствознание, чиито основни изследователски интереси са в областта на възрожденското изкуство, иконографията и опазването на културното наследство.
Д-р Владимир Димитров от дълги години е свързан с фамилия Шиварови и до последния ден от земния живот на отец-професора е бил в непосредствен контакт с него. Разговаряме с издателя на „До Света гора и назад“ за новата книга, за впечатленията и спомените му от отец Шиваров.
Как се запознахте с отец-професор Николай Шиваров?
Това се случи през 1995 г., когато в нов Български университет бе разкрита катедра „Изкуствознание“ и той бе поканен да води лекции по библейска археология, библейска история и символи в християнското изкуство. За много от нас той беше любимият преподавател. Освен като студент, аз поддържах контакт с него и по линия на администрацията на университета, където тогава работех. Отец-професор Николай Шиваров беше също така рецензент на дисертацията ми, посветена на българското възрожденско изкуство. След като преустанови преподавателската си дейност, с него продължихме да поддържаме връзка, като място за нашите срещи често се явяваше енорийският му храм – „Преображение Господне“. Впоследствие отец-професорът бе физически възпрепятстван да общува – недочуваше, недовиждаше, и в последните години се виждахме в дома му, като му помагах с каквото мога.
С какво Ви впечатли отец-професорът?
Със своята ерудиция, знания, чувство за хумор и добронамереност към хората.
Забележителен бе с това, че през годините, каквото и да се случваше, той винаги беше ведър, бодър човек. Дори да се окажеше с някого в кавга, той винаги успяваше да я превърне във весело недоразумение благодарение на своето пословично чувство за хумор. То го спасяваше от много неща, въпреки че понякога се извиняваше, че се шегува, поради опасения да не обиди някого. Отец-професорът беше високо ерудиран учен. Каквото и тема да се повдигне, той можеше да говори по нея.
В една негова лекция по библейска археология споменах, че се интересувам от Етиопия. Следващия път той изнесе цяла лекция за Етиопия, като се извини, че не разполага със снимки, които да ни покаже (това беше преди ерата на интернета), а може само да ни говори за етиопската култура и изкуство. Поради това, за да компенсира „пропуска“ си, ни донесе да разгледаме кръста, който му е подарък от Коптския патриарх Шенуда III.
Разказвал ли Ви е отец Николай за своето протопрезвитерско звание?
Дотолкова, доколкото че го е получил от Йерусалимския патриарх и че е било потвърдено след няколко години от Светия Синод на БПЦ. Винаги разказваше за един забавен момент от офикията, която се случила по време на поклонническо пътуване със семинаристи в Йерусалим. След като му дали званието „протопрезвитер“, учениците го попитали как да се обръщат вече към него, тъй като до този момент му казвали „Ваше Високоблагоговейнство“. А той им отговорил: „Ваше Небостъргачество!“.
Отецът обясняваше, че за тази титла не е предвидено специално обръщение, и разказваше за Руската църква, която имала само двама протопрезвитери: единият отговарял за военните свещеници, а другият – за редовите. Разказваше за руската традиция, в която протопрезвитерите, като служили литургия, слагали и митри (били митрофорни). Веднъж, когато служил във Виена, и на него му сложили митра. Той бързо се възпротивил, като изразил опасенията си от това да не бъде обвинен, че се е провъзгласил за владика.
Професорът беше много интересен и увлекателен преподавател. Наред с научните обяснения по време на лекции разказваше вицове, които винаги бяха по темата.
Споделяше ли отецът за своето духовно служение?
Да, но накратко. Разказваше за своя печален опит от взаимоотношенията с български общини извън България. Спомняше си за конференции, за комисии, в които е участвал. Имаше много спомени от Драговитийския епископ Йоан, игумен на Рилския манастир, с когото често са пътували по различни симпозиуми и ги е свързвало приятелството и чувството за хумор.
Вие подготвихте и издадохте книгата, написана от бащата на отец-професора – Стефан Шиваров. Какво научихте за сина му от пътеписа? Доколкото знам, семейство Шиварови дълго време не са имали деца.
Да, осем години. Оженили са се през 1922 г. и през 1930 г. се ражда единственото им дете, което кръщават Николай заради закрилата на св. Николай Мирликийски.
Пътеписът е бил завършен на 6 май 1934 г. От него разбрах, че от самото си раждане синът Николай е бил обречен на св. Богородица. Той е бил обещан пред чудотворните икони на Божията Майка и е бил посветен да бъде ревнител, пазител, разпространител на православието. Очевидно той е закърмен с вярата и поради това е напълно обяснимо, че е тръгнал по този път. Затова е избрал, освен пътя на науката, където са безспорни неговите качества и приноси, така и пътя на свещенството.
Интересен факт е, че на неговата венчавка са присъствали, освен православни духовници, също така равин и представител на мюсюлманското вероизповедание (това се вижда на снимка в книгата). Баща му, който бил дълбоко православно вярващ, настоявал всички в държавата да са обединени, независимо от своето вероизповедание, и да работят за развитието на България.
Какво друго можем да прочетем в тази книга?
Книгата е автентичен пътепис от 30-те години на миналия век. Със започването на Втората световна война секват поклонническите пътувания и пътеписи. От това време са известни повече текстовете, дневниците и бележките на български учени, които са успявали да пътуват, като скулптора академик Иван Лазаров и художника Цанко Лавренов. Този пътепис е от малкото автентични такива, защото е написан от истински поклонник и разказва за всички перипетии, през които се е наложило да премине. Групата се е състояла от двама възрастни и две момчета – Стефан Шиваров (тогава счетоводител в БДЖ), шестгодишният Николай, един колега на Стефан от железниците и неговия деветгодишен син.
Описани са с подробности моменти като изваждането на документите за посещение на Света гора и радостта при получаването им; самото пътуване с влак, което преминало през Одрин, Доростол и Дойран; дългия престой в Солун, наложил се заради визите и заради който изпуснали кораба за острова. Във времето, през което чакали следващия, те посeтили всички имоти на Зографския манастир и се поклонили на всички светини в Солун, свързани с българската история. Станали и свидетели на изграждането на новия храм на св. Димитър Солунски.
Пътеписът разказва и за една история, свързана със завод за килими. Българите отишли там, за да се запознаят с работата на килимарите. В завода се срещнали с група македонски деца, водени от сръбски учител, който направил голям скандал, дори извикал полиция, като обвинил българските пътешественици, че преследват него и децата. Тази история след това се повторила и в хотела, в който се настанили, тъй като се оказало, че двете групи щели да нощуват на едно и също място.
Тук проличава изключителната богословска подготвеност и осведоменост на Стефан Шиваров, който в спора си с този сръбски учител цитирал не кого да е, а тогавашния Охридски митрополит Николай Велимирович (по-късно канонизиран). Той повторил думите, които изрекъл митрополитът, когато бил на посещение в София, и на тях сърбинът не успял да противоречи. Тази случка показва, че Стефан Шиваров не е бил обикновен вярващ, изпълняващ църковните разпоредби, а се е вслушвал в това, което говорят духовниците, четял е и е разбирал богословските книги.
През следващите дни групата отишла на поклонение в подворието на сръбския манастир „Хилендар“ и служещият там сръбски духовник проявил коренно различно отношение, възприел ги като православни братя българи, с които имат една християнска вяра. Това е поредно доказателство, че политиката може много да разделя, но Църквата и вярата могат само да събират и обединяват.
В книгата той описва пазарища и други търговски обекти…
Пътеписът може да бъде полезен за историци на икономиката и да бъде част от стопанската история на онова време. На Стефан Шиваров като счетоводител са му правели впечатление цените на портокалите и на други продукти, дал е описание на Солун, на неговото разположение и забележителности. Въпреки че е бил голям патриот, той е похвалил чистотата и уредбата на Солун. Описал е проблемите, които е имал със спътника си, негодувал за това, че трябвало да ходи пеш и да яде един път на ден. Разказал е и за посещението в двете български килии – „Достойно есть“ и „Св. Богородица Ксилоргу“. А в архивите по-късно се вижда, че Стефан Шиваров е станал пълномощник за килиите в България и е извършвал свързани с тях дейности.
Какво споделя Стефан Шиваров за посещението си в килиите?
Разказва за радостта, с която монасите ги посрещали, и за това какво било щастието им, че сред групата имало дете. На няколко места в ръкописи споделя, че монасите, които били от петдесет години там, казвали, че не са виждали дете. Затова Стефан Шиваров определя, че синът му Николай е първото дете поклонник на Света гора от петдесет години насам. В началото на 1935 г. новината излиза във вестник „Илюстрована седмица“. Там може да се види публикувана снимка на малкия Николай, под която пише: „Първото дете поклонник от петдесет години на Света гора“.
Друга случка, свързана с отец-професора, разказва, че когато си тръгвали от манастира „Ксенофонт“, един монах възроптал защо са довели момиче (по това време малкият Николай имал по-дълга коса и наистина приличал на момиче). Възмутено, детето позадърпало брадата на монаха и настоявало: „Аз съм момче!“.
Как възприемате езика, на който е написан пътеписът?
Много е интересен. В книгата текстът на ръкописа е в осъвременен вариант и тя може да бъде прочетена от по-широк кръг читатели. Всъщност обаче нищо съществено не е променяно – наистина не съм очаквал разликите да са толкова малко. Имаше само някои изрази, за които трябваше да се провери какво означават. Предпочетохме да не го издаваме фототипно, а да го наберем като текст на съвременен български език и да сложим бележки под линия.
Споменавал ли е през годините отец Шиваров за пътеписа на баща си?
Целият съзнателен живот на отец-професора преминава в най-трудните години на новото време. Той навършва пълнолетие през 1948 г. и се пенсионира през 1989 г., когато настъпва демократичната промяна. Неговите публикации са в издания, които тогава не са се разпространявали. Част от богословите ги знаят, но тиражът е малък. Оказа се, че професорът има два текста за Света гора, писани след 1990 г. и публикувани в едни доста маргинални издания. Там той цитира пътеписа на баща си.
Доколкото знам, Стефан Шиваров е наставил сина си да издаде пътеписа, тъй като по някакви причини самият той не е успял да го направи. Коментира ли професорът излизането на книгата?
Тя излезе от печат на 22 декември 2021 г. (отецът почина на 2 януари 2022 г.). Още същия ден я занесох на професора, той се зарадва и заръча първата книга да предам на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит.
За какъв кръг читатели ще бъде интересна тази книга?
За широк кръг хора. Разбира се, за християни, които са въцърковени, за историци, които се занимават с по-млада история. Книгата също така би била полезна за пътешественици и за многобройните вярващи, които вече са били на поклонение в Света гора или се стремят да го осъществят. Така те могат да направят сравнение между снимките от пътеписа и своите впечатления.
Откъде може да бъде закупена книгата?
Продава се в книжарницата на Нов български университет в центъра на София и в електронни книжарници.
Интервюто взе Весела Игнатова
Представяне на книгата
През 1934 г. счетоводителят в Българските държавни железници Стефан Шиваров предприема поклонническо пътуване до светогорските манастири, разположени на Атонския полуостров. Както отбелязва в увода към своя пътепис, написан през същата година, желанието му да посети Света гора се породило още през 1908 г., но чак през 1933 г. той решава да се отправи на така бленуваното пътуване. Основният мотив да предприеме това начинание се състои във волята му да благодари на Божията Майка за това, че чрез нейните молитви пред Спасителя го е дарила със син след осем години бездетие, и да обещае пред чудотворните икони, съхранявани там, че ще възпита сина си в православната вяра и ще го дари на Църквата, за да служи като истински достоен служител и бранител на православието. Негов спътник в поклонническото пътуване през следващата година е тъкмо малкият Николайчо – бъдещият богослов, професор и протопрезвитер Николай Шиваров (1930 – 2022).
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2022, с. 24–27.
Views: 4
