Разговор със ставрофорен иконом Антон Вълчанов
Срещаш го в митрополитския храм „Св. Неделя“. Висок, достолепен, излъчващ спокойствие и увереност, той винаги е готов внимателно да те изслуша и духовно да те посъветва. Когато го заговориш, видимата сериозност преминава в приветливост и внимание. Изразителният му баритонов глас ти вдъхва надежда, че има изход от поредната заплетена житейска ситуация, и те увещава, че Бог може всичко, стига ти да Му се довериш. Присъстваш на богослужение, което той отслужва, и неволно те обзема респект от неговата съсредоточеност и ревност, с която извършва чинопоследованията. И вече знаеш – всичко, за което ти говори, е истина и дава надежда. Не се уморява да съветва и да общува и има толкава много духовни чеда, за които се грижи. Защото помни, че е поел отговорност пред Бога за тях и не бива да ги изоставя.
Дори да те види случайно, той забелязва, че нещо те терзае, и те приканва към лечебницата, в която те подготвя с пост и изповед, за да приемеш истинското лекарство – светото Причастие. Мнозина вярващи го определят като „истински духовен лекар“, защото, дори да си се отдалечил от Бога и да не го осъзнаваш, отецът сам те намира и те води при Христа. Както баща наставлява децата си, за да ги предпази, така и той със словата на светите отци напътва и вдъхновява за спасителен духовен живот.
Ставрофорен иконом Антон Вълчанов вече 45 години всеотдайно служи на Българската православна църква, през повечето време – в митрополитската катедрала „Св. Неделя“. Този начетен, отзивчив и всеотдаен духовник, радеещ за храма и богослужението, истински се интересува от живота на духовните си чеда и енориашите.
Малцина знаят, че той има голяма заслуга за дарителството в катедралния храм. Самият отец Антон е голям ктитор, спомогнал за обновените катедрални стенописи, а и не само за тях. Но за своето добротворство той не говори – споделят тези, които са станали неволни свидетели.
Разговаряме с този скромен свещеник, от когото вярващите търсят съвет не само при изповед, но и за духовен разговор и за житейски съвети.
Разкажете ми накратко за Вашето семейство и за християнското Ви възпитание. И Вие, и Вашият брат сте се насочили към духовното образование, това въпрос на Ваш личен избор ли е?
Родени сме с брат ми Славчо – приснопаметен и сестра ми Николинка от нашите благочестиви родители Пенка и Вълчан – Бог да ги упокои и спаси! Те са ни закърмили и възпитали в истините на светата православна вяра. От малки сме присъствали на богослужения в храм „Св. Троица“ (с. Ивански, Шуменско), където баща ми е пял цял живот като клиросен певец. Тази семейна и църковна благодатна среда ни помогна да се насочим по Божий промисъл по пътя на бъдещото ни служение.
По мой избор и следвайки примера на брат си, постъпих през есента на 1959 г. в Духовната семинария „Св. Йоан Рилски Чудотворец“ (гара Черепиш, Врачанско), която завърших благополучно през пролетта на 1965 г., ведно с 25 други семинаристи. Сред тях бяха нинездравстващият Български патриарх и митрополит Софийски Неофит, епископ Тихон и други достойни съученици, които също избраха църковното служение.
Пазите ли някой ярък спомен от този период?
Под мъдрото ръководство на блажено починалия епископ Тихон, както и на нашите мастити учители, ние израснахме чрез благодатта на Света Троица духовно, интелектуално и телесно.
Голям е приносът на ректора на нашата Алма Матер, този мъдър и облагодатен архиерей и духовен наставник. Той спомогна за духовното и богословско израстване на стотиците излезли от тази школа семинаристи, голяма част от които се посветиха на свещенослужение на св. Църква. Мнозина и от нашия випуск станахме духовници… Спомням си за посещението на блажено починалия Светейши патриарх Кирил със синодалните архиереи през есента на 1962 г. и душеполезните срещи с тях.
Какво предопредели желанието Ви да станете свещеник?
След отбиване на военната си повинност, в периода 1968 – 1971 г. следвах в Духовната академия „Св. Климент Охридски“. Като студент, през 1969 г., бях назначен за стенограф при покойния Български патриарх Кирил, а по-късно – като инспектор във външния отдел на Светия Синод на БПЦ. Работех и като възпитател в студентското общежитие на Духовната академия, а след завършване на висшето образование бях изпратен на специализация в Швейцария.
Изучавайки и усвоявайки богословските дисциплини, ползвайки се и от ценните съвети на родители, брат и духовници, се постарах се молитвено да направя своя избор в живота.
Възложените послушания изпълнявах скромно, но душата и сърцето ми се възпълниха духовно и благодатно, едва когато поех по пътя на свещенослужението на св. Църква.
Всичко се осъществи благодарение на Божествения промисъл: чрез църковния ми брак с Владимира, която даде своето съгласие, станах свещеник през месец декември 1974 г. Бях ръкоположен от блажено починалия епископ Партений, тогава Софийски викарен епископ. Той беше изтъкнат духовник, одухотворен, светоотечески надарен и облагодатен от Светия Дух, който проникновено извършваше светите богослужби. Познавам го още като боговдъхновен проповедник и богоозарен редактор на свети богослужби, например на св. Йоан Рилски Чудотворец, на св. Седмочисленици и др.
От една страна, той беше много контактен, а от друга – мълчалив и молитвено вглъбен в себе си. Избягваше произволни разговори по улиците, но беше общителен със своите чеда и целеше да ги подпомага в тяхното духовно просветление за вечно спасение.
Цялото Ви свещеническо служение е свързано с храм „Св. Неделя“: първоначално служехте там като енорийски духовник, за известно време – като предстоятел на храма и след завръщането Ви от Франция, вече отново сте част от храмовото духовенство на катедралата…
През юли 1975 г. бях назначен за енорийски свещеник, а по-късно, през периода 1980 – 1985 г., бях председател на църковното настоятелство при катедралния храм „Св. Неделя“. Този пост ми бе отреден от приснопаметния Български патриарх Максим.
Какви нови хоризонти, но и какви отговорности се откриха пред мен – да служа на Бога и на народа! Трябваше преди всичко да се моля, да се смирявам и да преодолявам трудности и проблеми. За всичко разчитах на Бога, допитвах се до епархийската власт и имах разбирането на съпругата ми, презвитера Владимира, и на децата ми, Мария и Вълчан.
По решение на Св. Синод на БПЦ бях изпратен за периода 1985 – 1990 г. в Париж, Франция, като председател на Българската православна община „Св. Патриарх Евтимий Търновски“. В едноименния православен параклис извършвах с Божия помощ, в присъствието на моето семейство и на нашите сънародници, св. богослужби. Имахме духовен и родолюбив живот, който и днес продължава успешно.
Завърнахте се в България и продължихте служението си в храм „Св. Неделя“ тъкмо в началото на Прехода. Промениха ли се мястото и ролята на православния духовник?
След завръщането си в България продължих отново свещенослужението си в катедралния храм „Св. Неделя“, ведно с моите обични събратя. Някои от тях вече не са сред нас – Бог да ги прости, спаси и всели в небесните Си селения!
Настъпи новото време – време на свободна изява на вярата, но и на нови предизвикателства и изисквания към нас, духовниците.
Вярващи и невярващи очакваха от нас духовна храна и духовно просвещение. Въпреки желанието си невинаги съм успявал да бъда на висотата на пастирското служение (за което съм се покайвал), но съм се старал да откликвам на търсенията и потребностите на християните и да ги насочвам по пътя на спасението. Призовавал съм ги към четене на Словото Божие и на св. Отци, упражняване в добродетелите и в усърдната молитва (особено Иисусовата – „Господи Иисусе Христа Сине Божий, помилуй мене грешния/грешната“), към редовно изповядване, достойно приемане на св. Божествени Тайни и деен християнски живот за придобиване на Божието царство. Както е казано в Св. Евангелие: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33).
Какво е да служиш на Бога в митрополитска катедрала?
Църковният живот в митрополитската катедрала „Св. вмчца Неделя“ е много дълбок, изпълнен с вяра, с богослужби и традиции. Проследяването му през годините е дълъг и почти необхватен процес, но в крайна сметка е въпрос на лично отношение и изживяване от страна на свещеници и вярващи. Не може накратко да се предаде необятната небесна реалност на Божието присъствие и духовна сила, които този храм излъчва, особено чрез богопрославените мощи на св. крал Стефан Милутин.
От векове този сръбски крал се почита чрез молебен, акатист (всеки вторник), на 29 октомври – с чина на преобличане на св. мощи и на 30 октомври – с отслужване на архиерейска св. Литургия в присъствието на много български, сръбски, македонски и др. вярващи и духовници. Многобройни са чудесата, които са станали при неговите св. мощи, макар да няма книга, в която да са описани. Повечето от християните, които са идвали да търсят при него утеха, са духовно удовлетворени. След прочетена от свещеник молитва мнозина споделят, че се чувстват обновени и стимулирани за своя семеен и духовен живот в Бога!
Дълго време митрополитската катедрала беше единственото място за обучение на млади духовници и Вие самият сте подготвяли свещенослужители. Как ги наставлявахте, към какво ги насочвахте да се стремят, за да бъдат изрядни свещеници?
Паралелно с извършването на св. Божествена литургия и на другите св. Тайнства, в катедралния храм „Св. Неделя“ ние, събратята, подготвяме новоръкоположените дякони и свещеници. За преминалите стажа си мога да кажа, че всички те се посвещаваха с радост и ревност на това свещенослужение. Полагаха усилия, трудеха се и усвояваха с Божия помощ богослуженията, св. Тайнства, требите и др. Поемаха енорийското си служение в съответния храм, след което се случваше отново да се връщат при нас и да търсят съвети. Препоръчвахме им да следват възвишения пример на св. Отци на светата ни Църква, за да бъдат и те самите пример на подражание, с думи, дела и вдъхновена проповед на вярващите. Споделяхме, че християните търсят и ще търсят от нас, духовниците, утеха, опрощение (при св. Тайнство Изповед) и ръководство за постигане на истински духовен живот, защото, според думите на св. Серафим Саровски, „целта на християнския живот е придобиване на Светия Дух“. Наставлявахме ги да укрепват своя духовен стремеж и че едва тогава ще намерят решение на проблемите си и ще пребъдват в общение с Бога.
Как според Вас вярващият човек трябва да приема пандемията, обзела целия свят?
В този дух трябва да се разбира и възприема пандемията в света – като изпитание и като допущение, и като обещание за дръзновение. Самият Господ Иисус Христос е казал: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света!“ (Йоан 16:33).
Затова и целта на днешните вярващи и духовници е съвършенството, според думите на Спасителя: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).
Имате ли в семейството възприемник, който да продължи Вашето дело на духовник и богослов?
Със скромност мога да споделя, че синът ми Вълчан е църковен хорист, доктор по богословие и преподавател в Богословския факултет и във Факултета по класически и нови филологии при Софийския университет. Радвам се, че неговите музикални интереси и научни занимания са свързани и с богословието, и с християнската философия, за да бъде и той, както много други преподаватели, полезен на светата ни Църква и народ.
Вие имате публикации на богословска тематика, някои от които преводни. През 2004 г. за първи път в България излезе книгата „Любовта прогонва страха“, чиито преводач от френски език сте Вие. Тя съдържа уникални наставления на св. Антоний Велики и се радва на вече две издания. Какво бихте казали за нея?
Публикувал съм в „Църковен вестник“ преводни статии върху св. Евхаристия, а така също и превод от френски език на живота, писмата и поученията на преподобни Антоний Велики, събрани в книгата „Любовта прогонва страха“. Това са богоозарени творения на този богомъдър основател на монашеството на Източноправославната църква и духовен титан на православната святост, която той е постигнал в благодатна пълнота и в истинско богопознание, изпълнявайки на дело собствените си чудни слова: „Който е познал себе си, познал е Бога и Неговия промисъл за спасението!“.
Какво си пожелавате?
Единственото, което бих казал, са думите на св. Йоан Златоуст: „Слава Богу за всичко!“.
Благодаря за интервюто!
Интервюто взе Весела Игнатова
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2022, с. 9–12.
Views: 108
