Продължете към съдържанието

За трудните избори и Божия промисъл

5А 0 Фото Пламен Михайлов

Разговор със ставрофорен иконом Николай Коцев, предстоятел на столичния храм „Св. Седмочисленици“

Отец Николай, защо решихте да станете свещеник?

 При мен стана лесно. Беше някак предопределено. Няколко поколения назад в моя род са свързани с църквата. Така се е предавало от дядовци, бащи, синове и внуци, та до ден днешен. Имаше и личен избор. Мое решение бе да отида в Софийската духовна семинария. Разбира се, бях подпомогнат, най-вече от моя вуйчо отец Димитър Пунев, но решението си беше мое и не съм разочарован. Благодарен съм, че тогава Бог ми е дал тази зрялост на ума, защото на 14-15 години младежът има други желания естествено свързани с младостта. Но когато отидох в Семинарията (това беше през 1959 година), почувствах, че там ми е мястото.

Ще разкажа една лична история. Бях в 7. клас в училище „Никола Вапцаров“, кв. „Редута“. В междучасието се заиграваме, а аз носех кръстче под блузата. По време на игра то е излязло отвън и веднага се намери някой да каже, където трябва, че имам кръстче. Майка ми беше привикана в училище за порицание с обвинение, че снът й е демонстрирал вярата си. Но едва ли само времената са виновни… И днес в модерния свят не е препоръчително да се показват символи на нашата вярата – кръст, икона, молитва. С това порицание се размина тогава и продължих да уча в същото училище. За мен обаче вече беше ясно накъде да се насоча след завършване на основното ми образование.

От 43 години сте свещеник и вече 34 години сте предстоятел на храма  „Св. Седмочисленици“, малко или много са тези години, за да споделите – кое е най-важното за призванието на духовното служение?

Казват, че сега, със засилването на възможностите на медицината, средният човешки живот се движи в интервала между 65- и 80-годишна възраст. Така че половината от моя живот е минала в този храм.

Най-важното, според мен за всеки свещеник трябва да е богослужението. Защото ние сме тайноизвършители. Винаги когато се изправяш пред св. Престол, трябва да си със съзнанието, че стоиш пред Бога. Разбира се, младият свещеник, който няма необходимия опит, се страхува до известна степен, не е сигурен дали правилно извършва нещата, понякога се нуждае от помощ и подкрепа. Ние трябва да имаме това съзнание пред св. Престол – че има моменти, в които и небесните ангели изпитват страхопочитание, заради тайнството, което се извършва, заради претворяването  на хляба и виното в кръв и плът Христови. И това е велика тайна!

Как трябва да се подготви свещеникът преди да застане пред светия Престол? Какво може да го подпомага, да го настрои подходящо преди да отслужи светото Тайнство?

Църквата го е определила. Има си канон за подготовка и свещеникът трябва да се ръководи от него. Преди самото Тайнство той се моли дори още преди да влезе в светия олтар. Възрастният свещеник знае тези молитви наизуст, понякога може да ги казва механично, но пристъпвайки трябва да бъде духовно буден, независимо колко пъти служи – всеки ден, всяка седмица или само на празник. Тук количеството не води до качествено наслояване. Всеки път свещеникът трябва да пристъпва към молитвата като към велико Тайнство. Да има съзнанието, че той става посредник между земята и небето, между Бога и човека. На проскомидията, която се извършва при подготовката за св. Евхаристия, се споменава каква е точно ролята на духовника. Той става гарант и се моли за починалите и за живите като споменава и имената. Тази роля не е лека и трябва да се изпълнява с особено съзнание.

Това съзнание виждате ли го при младите свещеници?

Да се надяваме, че го има. И ако го няма, с опита, който ще трупат с годините, трябва да се стараят да го придобият. Свещеникът е човек в плът и кръв, и като всички останали той е подложен на изкушения, които предлага светът. Това е борба и в тази борба свещеникът трябва да се утвърждава във времето, с годините, с желанието и с надеждата за Божията помощ. Тази помощ не винаги е директна, лесна за разпознаване. Но когато ние внимателно анализираме това, което се случва в живота ни, и когато сме водени от своята вяра, тогава може да правим заключения. Това е много ползотворно за духовното ни развитие.

Вие сте ръкоположен за дякон и свещеник от покойния Левкийски епископ Партений, Софийски викарий, известен със своето красноречие и неподкупна обективност…

Щастлив съм от това до ден днешен, защото той беше изряден духовник. Когато ме ръкополагаше, по време на самото тайнство, в  момента, в който  бях коленичил пред св. Престол и той беше сложил епитрахил на главата ми, след като каза определените слова, започна да говори свободно от себе си…Той винаги говореше конкретно към и за човека, който ръкополага. Помня, че, заедно с другите напътствия, ми каза: „Ти имаш дълбок корен, но колкото и да е дълбок коренът, ако не се полагат грижи за него, той ще изсъхне. Трябва да се напоява, за да дава плод“.

Какъв духовник беше дядо Партений?

Мисля, че беше далновиден. Няма да сгреша, ако кажа, че беше прозорлив.

Ще споделите ли повече за тази негова прозорливост?

В личен план мога да кажа, че той прозря голямо изпитание за семейството ми. Имам двама синове – Васил и Ивайло. Когато Васил беше в първи клас, изпадна в безсъзнание, в кома, вследствие на сериозна вирусна атака. Приеха го веднага в болница. Още на следващия ден отидох при дядо Партений. Споделих с него безпокойството си и го помолих да се моли за детето ми и за нас. Срещата ни беше в кабинета му. Той отиде до шкафа, оттам извади едно памуче и ми го подаде с думите: „То е от мощите на св. Пантелеймон. С него ще правиш кръстно знамение върху детето, най-вече върху главата и челото, защото тази болест атакува мозъка и може да бъде фатално. Но ти не се безпокой, нещата ще се оправят“. Така и стана. Оттогава нещата наистина тръгнаха нормално. Васил завърши гимназия, придоби висше богословско образование – винаги е бил с отличен успех, а сега е секретар на Висшия църковен съвет на Светия Синод на БПЦ. Владиката прозря какво ще се случи и ми даде.

Чувала съм за него, че е бил пламенен проповедник…

Той имаше енциклопедични познания в много области, но особено в областта на богословието. Словата му бяха наистина много интересни. Имаше една жена, която ходеше на всички места, където дядо Партений служеше и стенографираше словата му. Времената бяха такива, че човек трябваше да преценява какво може и какво не трябва да говори. Оказа се, че са го следели  властимащите и са го предупреждавали, че не може да проповядва това, което проповядва, а той им отговарял, че не говори нищо по-различно от това, което говори патриарх Кирил. Опонирали са му, че патриарх Кирил може да го каже, но не и той. Дядо Партений обаче не се страхуваше. Ако трябваше нещо да се каже, той го казваше.

Имаше ли любима тема, на която често е посвещавал проповедите си?

Можеше винаги да даде подходящо наставление с оглед на времето, в което живеехме. Много обичаше да говори за българските светии. Написа много оригинални  жития на български светии. Когато нашия храм беше само голи стени и предстоеше изографисване, той направи богословския проект, как да се изграфиса. Обичаше да казва за нашия храм: „Той е пантеон на българската святост“. Като изключим евангелските сцени, другите образи са преобладаващо на български светии. Много обичаше българската святост.

Чувала съм да определят църквата „Св. Седмочисленици“ не само като „пантеон на българската святост“, но и като „академичната църква, и като „погребалния храм“…

Като „академичната църква“ го определи един от нашите предшественици – отец Неделчев. Защото светите Седмочисленици, обясняваше той, са били първите академици и са създали Академията на България.

Храм „Света Неделя“ навремето си бе извоювал славата да бъде „храмът на венчавките“, а при нас се извършваха много опела, особено след 1990 година. За това в известна степен има и утилитарна причина: при нас има удобен достъп, може да се влиза в градинката, няма стъпала към входа на храма и е удобно за погребалните фирми.

Какво е за Вас храмът „Св. Седмочисленици“?

Той е неизменна част от моя живот. Още преди да стана духовник (през1978 г.), когато бях във втори клас в Духовната семинария, моят учител по църковна музика Аврам Вачев, който беше и диригент на смесения хоров състав при „Св. Седмочисленици“, ме покани да се включа. От трети семинарски клас аз вече редовно пеех в църквата. Продължих да пея и като учител в Семинарията, а и след това няколко години, когато бях студент в Духовната академия, идвах в храма и вземах участие като хорист.

Неслучайно тук сте станал и свещеник. По Ваше желание ли дойдохте да служите тук?

Не. Вече бях завършил Духовната академия, тогава почина моят предшественик отец Николай Ковачев, който завеждаше енорията. Дядо Партений ме попита дали ще правя научна кариера или ще се отдам на свещеническа служба. Доста мислих дали да приема веднага свещенство, защото ме възпираше един мой спомен, свързан със срещата на духовника със смъртта…Когато бях в Семинарията, вече като преподавател, един летен ден, в който давах дежурство като учител, дядо Герасим, който по онова време бе ректор на Семинарията, ме прикани да отида с него на едно опело. (При него дошли хора, които, след безуспешни опити  да намерят духовник в околността да опее тяхната близка, стигнали до него с молба той да извърши погребението.)

Отиваме с епископ Герасим на опелото, а в селото, където беше погребението, имало обичай възрастни жени, т.нар. оплаквачки, застанали около ковчега на покойника, да нареждат и мелодично да оплакват покойника. Тези жени така започнаха да пеят и да извиват глас… Покъртителна картина! Дядо Герасим трябва да отслужи опелото, а от очите му текат сълзи. Така му въздействат изпълненията, че той започна да плаче и едва завърши опелото. Въпреки тези трудни моменти, които всеки духовник среща в своето служение, когато владиката ми каза да направя избор, защото има свободно място в храма, аз се реших да стана свещеник и не съжалявам за своето решение.

Избрали сте духовното служение пред научната работа…

В България трудно се прави наука, особено в областта на богословието. Иска се силно желание и необходими качества.

Промени ли се духовното образование от тогава до днес?

За съжаление, да, защото промените не са в полза на днешното състояние според мен Правя сравнение с времето, в което аз съм учил, и днес, защото имам наблюдения. Сега не е по-добре, отколкото беше тогава – и в Семинарията, и в Богословски факултет.

Сега за прием във факултета не се изисква дори кръщелно свидетелство. Може да отиде атеист, протестант, католик, дори мюсюлманин с някаква определена цел, затова мисля, че не е по-добре.

В семинарията имахме прекрасни учители. Ректор тогава беше Смоленският епископ Тихон, беше подбрал много добър състав, с помощта на патриарх Кирил.

Какъв трябва да бъде преподавателят в Семинарията и какви са спомените Ви от преподавателския състав от времено на Вашето обучение там?

Всеки учител трябва постоянно да развива компетентостта си, да е подготвен не само в своята област. Но преди всичко трябва да е добър педагог. Особено, когато Семинарията беше на гара Черепиш, в изолиран район, помня огромната роля, която учителите имаха за нас, учениците. Ние бяхме около 200 младежи в редовния курс, имаше и паралелен курс, в който се обучаваха мъже. Там бяхме денонощно – там учим, там се храним, там спим и всичко е на показ, всичко се вижда. Учителите бяха почти постоянно с нас.  Присъствието им се не изчерпваше само с влизането в час, за да си изнесат урока, а общуваха непосредствено с нас и бяха нашият пример.  

Спомням си за г-н Ганчо Велев, преподавател по църковна история, прекрасен човек и учител. Той ни учеше в столовата как да разположим приборите по правилния начин, и други детайли от ежедневния живот, малки, но важни за възпитанието и поведението ни. Грижеха се за нас като за свои деца. Това е много важно.

Какво може най-вече да научи младежът в средата, която предлага Семинарията?

За младежа е важно да се приобщи към общност и да се научи да живее в нея. Ако младият човек идва от семейство, което е чуждо на църквата и вярата, за него ще по-трудно, но не и невъзможно. Имаме много такива случаи. Деца, които идват от нерелигиозна среда, стават ревностни християни и духовници. В това се състои ролята на учителите и възпитателите. Те са тези, които ограмотяват младежите, но и ги възпитават в добродетели. Те са примерът, който учениците искат да следват.

Наблюдавала съм семинаристки випуски повече от 25 години и винаги съм била впечатлена колко трогателен е Денят на прошката в Семинарията. Трогателно е,  когато тези момчета, надмогвайки собствения си егоцентризъм и гордост, търсят развълнувани прошка от тези, които са обидили и засегнали през годината.

Колко трудно е приобщаването! Човек да се приучи към нещо което не е типично – да признае вината си и да обвини себе си, а не другия. Да се изповядаме беше част от учебната практика.  Някои за първи път се изповядваха, но разбираха какво е да се разтовариш от нещо, което ти тежи. Впоследствие разбираш, че това е свободен акт, вследствие на вътрешна необходимост и сам започваш да го търсиш.

Така се получава една общност, с която оставаш силно свързан през целия си живот. Може да си учил други специалности, да упражняваш впоследствие други професии, но за цял живот си оставаш семинарист.

Така е. Навремето това беше много валидно. Този общ живот, който имахме в Семинарията, ни свързваше завинаги. Но днес сякаш тези неща се поразмиха малко… Днес имат пансион, някои се хранят заедно, но те могат да ходят където си поискат, да отсъстват от занятия… като че ли няма я вътрешната спойка, която естествено се получава, когото няма какво да правиш, дори и да излезеш навън. Тогава приличаше малко на казармата – две години живееш с хора, искаш или не – научаваш се да разчиташ на тези, които са около теб, и това остава за цял живот.

 А в Духовната академия?

Там се предполага, че отиват хора в по-зряла възраст, с утвърдени характери, там нещата са по друг начин. Но семинаристите веднага си личат, и когато са в смесена компания, винаги се отличават.

Трябва ли свещеникът да има семинаристко образование?

То е важно, но не е най-важното за свещеническото служение. Има хора без такова образование, които, водени от вярата и съзнанието за дълг, са станали  изрядни духовници.

Били сте член на Софийския епархийски съвет. Кои са най-трудните решения, които се е налагало да взимате?

Там решенията се вземат колективно. Това, което ми е тежало като епархийски съветник,  е моментът, когато се налагаше да отида някъде на ревизия, за да се разгледа конкретен случай. Да взема отношение по нечие оплакване, да проуча случая, да го опиша и да го докладвам.

Били сте и духовен надзорник на Софийска епархия…

Там е същият проблем с още по-голяма сила. Духовният надзорник няма оперативни функции. Той не разглежда преписки, касаещи финансовия и стопанския живот на епархията. Трябва да надзирава духовния живот, и където има нужда да се намеси. Той е човек, към когото другите да се обръщат за съдействие – за съвет, за препоръка и когато е възникнал конкретен проблем.

Какви спомени пазите за патриарх Максим?

Когато преподавателските ми години в Семинарията приключиха, дядо Максим ме извика и ми предложи да отида на специализация в Русия, в Загорск. По това време дядо Неофит беше там на специализация. Аз току-що се бях оженил, очаквах дете и много не ми се искаше. Но патриархът ме убеди, а и няма как да откажа на такава чест. Но какво значи Божия промисъл?! Освен мен имаше и други, които трябваше да отидат в Русия, но в Санкт Петербург. Беше необходимо да отидем на инструктаж в Светия Синод, във външния отдел. Разбрах, че другите момчета са ги извикали, а на мен никой не ми се обажда. По това време дядо Дометиан беше главен секретар, а началник на външния отдел беше дядо Панкратий. Попих главния секретар защо никой не ми се обажда, а той ми каза, че пречката е в Комитета по вероизповедания. Така се случи, че не отидох в Русия. И бях много доволен.

Комитетът е казал, че сте „неблагонадежден“…

Да, защото открили нещо в рода ми. Не е тайна, че моя леля е монахиня  Касияна, която беше игумения  на Врачешкия манастир. Тя, ръководена от християнски чувства, беше помогнала на един човек, който беше издирван от тогавашната власт. Затова че го е приютила, сформираха едно дело и я осъдиха, че е укрила враг на народа. И тя излежа няколко години в Сливенския затвор. Може би това е била причината…о важното е, че не стана.

Само добри спомени имам от патриарх Максим… Когато почина, председателят на храма „Св. Седмочисленици“ отец Христо Ковачев ме извика и ми каза, че са решили на мен да възложат председателското място. Другите свещеници тук бяха по-възрастни. По силата на природния закон трябваше да дойдат по-млади духовници. Аз приех, но имах молба аз да подбера състава, когато дойде моментът.

Той не ми каза веднага: добре, а само ме насърчи: „Ти почни, почни…“. Но взе под внимание тази моя молба и ми позволи да избера събратята си. Доволен съм, защото вече толкова години имаме братски живот.

Отец Анатоли Балачев преподаваше пастирско богословие в  Духовната академията. От комитета го бяха нарочили и го притискаха да се маха. Тогава дядо Максим пак ме извика и ми каза, че е препоръчано аз да отида на неговото преподавателско място. Обясних му, че не съм подготвен, че нямам записки, а той ме успокои, че имам достатъчно практика и ще им говоря неща с практическа насоченост, не толкова научно-академично. Така преподавах четири години пастирско богословие.  Патриарх Максим беше мъдър духовник. Не бързаше да взема решение и може би това му помагаше в онези трудни времена да запази Църквата.

Има ли нещо, което сте се опитвали винаги да спазвате в живота си, независимо какво Ви се случва? Което никога не сте пренебрегвали и Ви е било като личен критерий…

Честността. Да си честен пред себе си и пред тези, с които животът те среща. Това е много важно. Да бъдеш комбинативен и, когато се наложи, да бъдеш снизходителен, особено като изповедник.

Като изповедник, който е живял и в миналия век, и в този, забелязвате ли промяна във вярващите?

Променят се. Не само в църковния живот. Променят се настройките в нашето общество.

Как се отразява това на духовния живот?

Не винаги добре, защото във времето на моята младост нещата вървяха по-канализирано. Нямаше такива резки промени. Днес във всеки момент можеш да видиш какво става на другия край на света; можеш всеки момент да се свържеш с човек на голямо разстояние от теб. Това преди време го нямаше, а и е спорно доколкото това е от полза.

Преди време беше ясно, какво можеш и какво не можеш. Умният човек се съобразяваше. Този, който е настроен неблагоприятно към църквата, можеше да спекулира по всякакъв начин. И това се знаеше. Сега не знаеш човекът срещу тебе кой е.

Настоящите устои почиват на материални ценности, а материалното е като движещи се пясъци. Променят се и то много бързо. Здравият темел, който е плод на вярата и касае нравствеността, това е твърдата основа, върху която може да се надгражда. Но светът не винаги го признава. Културата, към която се стремяхме навремето, вярвайки, че е нещо добро, и която беше недостъпна за нас, вече е , но покрай доброто се промъкнаха и неща, които не са ползотворни.

Пандемията отключи много страхове, и най-вече страха от смъртта…

Кога се страхуваме от смъртта? Когато ни е слаба вярата или когато тя липсва. Човек не трябва да се страхува от смъртта! Най-напред защото вярата учи, че има вечен живот и че смъртта не е крайна точка. Смъртта е толкова реална, колкото реален е и животът. Духовно просветеният човек знае през целия си съзнателен живот, че трябва да се подготвя за момента на смъртта си. Той живее с мисълта за смъртта като за нещо неизбежно. За да не се главозамайват от статута си, византийските императори носели пришита в дрехите си кадифена торбичка, пълна с обикновена пръст. За да им напомня, че са тленни, че всеки е направен от пръст и в пръстта ще се върне. Така трябва да живее всеки – с разбирането, че на този свят най-напред идваме сами и си отиваме сами. Нищо не отнасяме със себе си освен добрите си дела.

Какво е пандемията в духовен план?

Духовна инфекция, и то заразна. Именно поради това, за което говорихме – многоликостта на материалния свят, някои издигат материалното благополучие в култ.

Навсякъде виждаме примери, дори с деца на свещеници, за неспособност да устояваме на изкушенията на съвременния свят…

Да, така е. Но изкушението винаги е съществувало. То е затова, за да се борим с него… Особено коварно е изкушението на властта. Трябва да имаш много вътрешни сили, морални сили, които да почиват на твоята вяра, за да устоиш. Иначе властта покварява и развратява. Понеже е свързана и е с много материални облаги, човек трудно може да й устои.

А духовната власт?

Стожер на духовната власт е вярата и съзнанието, че ние сме Божии чеда и че отговаряме пред Него. Това регулира духовната власт.

Какво си пожелавате?

Бог да даде някоя и друга година, за да мога още да служа в този свят храм. Пожелавам си да усетя силата на Христовите думи, които са изказани за Църквата, че портите адови няма да й надделеят.

Надвиснали ли са вече над света?

Ще видим.

Благодаря за интервюто!

Интервюто взе Весела Игнатова

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2022, с. 10–17.

Visits: 0

СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ

ВАЖНО

АРХИВ

ВРЪЗКИ

Skip to content