[1] Две са иконографските сцени в стенописната програма на православния храм, които почти никога не променят своето място: Благовещение (25 март), на източната стена, над централната абсида, и Успение Богородично (= заспиване, в минея за месец август: Успение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария, Κοίμηση τῆς ὑπεραγίας δεσποίνης ἡμῶν Θεοτόκου καὶ ἀειπαρθένου Μαρίας, Успение Пресвятой Славной Владычицы нашей Богородицы и Приснодевы Марии, 15 август), срещуположно на западната стена. Тези образи са част от цикъла на Великите Господски и Богородични празници.
Св. Благовещение започва с архангелския възглас: „Радвай се, благодатна!“ (Лук. 1:28). Химнографията на празника Успение Богородично повтаря думите на св. арх. Гавриил, който идва, за да посрещне душата на Св. Богородица и да я въведе в Божието Царство: „О, най-дивно чудо! Източникът на живота се полага в гроб и лествицата към небесата става гробница; весели се, Гетсимания, Богородична свята обител! Да викнем, верни, имайки Гавриил за предводител: Благодатна, радвай се, с теб е Господ, Който чрез тебе дава на света велика милост!“[2].
Това повторение е следствие от отговора на Девата: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лук. 1:38). С нейното съгласие започва новозаветната история на спасението. Христос не се въплъщава, за да спаси човека насила, а Въплъщението е резултат от смирената готовност на „новата Ева“, която поради праведния си живот се превръща в най-подходящата жена да стане съсъд на Бога, утробата й да се превърне в по-широка от небесата, обиталище на Живия Бог[3].
Затова първият празник в изобразителния цикъл на Великите Господски и Богородични празници е „Благовещение“, а последният – „Успение“, който завършва както църковната година, така и делото на Пресветата в Божия домостроителен план.
От книгите на Новия Завет знаем, че Божията майка заема особено място между апостолите (Деян. 1:14). Тя е живяла в дома на св. ап. Йоан в Йерусалим (Йоан. 19:27), но след Възнесението на Господ Иисус Христос за нея липсват всякакви сведения.
На Ефеския съборпрез 431 г. (Трети вселенски) побеждава истината, че Мария е „Богородица“, родила Бога Слово по плът. След утвърждаването на Богородичния догмат се появяват множество апокрифи, които описват живота на Св. Богородица и нейното успение. Книга на Йоан за Успението на Девата (известна също като „Книга на Псевдо-Йоан за Успението на Девата“, „Слово на св. Йоан Богослов за успението на Пресвета Богородица“, V-VI век) е най-известният гръцки вариант на апокрифните текстове. Интересни са сведенията, съхранени в т. нар. Евтимиева история (VII век), достигнала до нас във Второто похвално слово на св. Йоан Дамаскин за успението на Божията майка. Апокрифите разказват за „древно и достоверно“ предание, според което предчувствайки края на дните си Божията майка събира апостолите от всички краища на света. Смъртта й е подобна на заспиване (= Ўспeніе). Тялото й е пренесено и погребано в Гетсиманската градина, а в продължение на три дни там се чува пеене на ангели. Душата й е приета от нейния Син Христос, а след това посрещната от ангелските сонмове и св. арх. Гавриил. Един от апостолите закъснява и иска да види тялото на Св. Богородица, на третия ден гробът й е отворен и се оказва, че тялото липсва, а в него се намират единствено нейните одежди. Св. отци изказват предположения кога се случва това – от 43 до 58 г. [4] Относно въпроса „къде“, в литературата съществуват две традиции – Ефеска и Йерусалимска. Според първото предание тя следва св. Йоан Богослов в малоазийския град Ефес, където почива. Това твърдение е поддържано по-късно и от Римокатолическата църква[5]. Другото предание свързва края на земните й дни с Гетсиманската градина. Смъртта й е определяна като „живоносна“, за разлика от „животворящата“ Христова.
По правило след 431 г. се установяват празниците, свързани с възпоменаването на отделни събития от живота на Св. Богородица. Успение Богородично е сред най-рано установените празници в нейна чест. Още през IV-V век християните в Йерусалим отбелязват паметта на Пресвета Богородица в Гетсимания. Император Маркиан (392-457) построява храм над гроба и го посвещава на нейното успение. Вероятно в него за първи път 15 август е отбелязан като празник на успението на Божията Майка. По време на управлението на св. имп. Юстиниан Велики (527-565) празникът се въвежда в Църквата на Изток. През XII век св. Неофит Затворник (+1214) коментира установяването на празника Рождество Богородично (8 септември) в началото на църковната година, а Успение Богородично (15 август) в края, за да благослови св. Богородица цялата година.
Докато апокрифните разкази описват последните дни и действия на Св. Богородица, иконографската схема се концентрира около самото й успение и преселение в Божието царство с душа, а по-късно в горната част на композицията се изобразява и нейното възкресение с тяло и възнесение, теми, които вече съществуват в химнографията на празника.
Иконографията на „Успение Богородично“ се оформя в следиконоборския период (X-XI), макар и да са запазени някои образци от IX век (Chiesa di Santa Maria Egiziaca в Рим напр.). Към края на X – началото на XI век композицията се сдобива с конкретни образи и елементи, които се запазват в основни линии през следващите векове.
За да разберем богословското значение на тази иконография, ще разгледаме стенописите от Боянската църква „Св. Николай и св. Пантелеймон“ (XIII), църквата „Св. Богородица Одигитрия“ в Печката патриаршия (XIV), църквата „Успение Богородично“, манастир „Грачаница“ (XIV), и от католикона “Рождество на св. Йоан Кръстител“ на манастира в Света гора „Дионисиат“ (XVI).
В Боянската църква действието е концентрирано около погребението на Св. Богородица (фиг. 1). Откъм главата й е св. ап. Петър с кадилница, а откъм краката е св. ап. Павел. Св. Йоан Богослов, изобразен вече стар по възраст, е наклонил глава от горната част на ложето на Св. Богородица. Останалите апостоли са в две групи отляво и отдясно, достигайки до числото дванадесет. Над одъра на Св. Богородица е Христос в мандорла (слава), който държи душата й във вид на пеленаче, а архангелът е протегнал покрити с кърпа ръце, за да поеме душата на Божията майка. Отдясно на Христос са изписани двама архиереи в полиставриони, предният държи богослужебно Евангелие. Случващото се развива на фона на сгради. Архитектурната средав православните композиции еднозначно посочва къде завършва земния си живот Божията майка – а именно в Йерусалим. Правят впечатление някои детайли като: свещници, богато украсената покривка на погребалното ложе и подиум с обувките (или чехлите) на Св. Богородица.
Посочените образи и сюжети съществуват в апокрифната литература, но навлизат в иконографията през химнографията, характерна за X-XI век, и в голяма степен запазена в днешното последование, както и през светоотеческите слова за празника.
Стихирите от вечернята на Предпразненството на Успение Богородично, глас 4 („Слава…“) споменават св. ап. Петър и Яков – брат Господен и първи епископ (на Йерусалим): „Когато си отиваше (Пречистата)… присъстваха Яков – брат Господен и първи епископ (на Йерусалим), заедно с Петър, най-почитания и висш корифей на богословите, и целият хор на апостолите…“.
Св. ап. Петър е изобразен прекадяващ с кадилницата, за да се покаже неговата водеща богослужебна роля, за която споменава св. Герман Константинополски, казвайки, че именно той е започнал молитвата към Бога за изпращане на Божията майка.
Апокрифът на Йоан за Успението Богородично споменава, че св. ап. Павел, Йоан и Тома са прегърнали краката на Св. Богородица. От тримата единствено св. ап. Павел е изписан по този начин в иконографията. Обяснение намираме в Третото слово на св. Герман Констанинополски, където се описва преклонението на св. ап. Павел пред краката на Св. Дева и нейното успение.
Икосът на Предпразненство на Успение Богородично запява: „Бог, Който стана твой Син, чрез светли облаци събра от всички краища божествените Си апостоли около твоя одър, показа на всички, че си Богородица и Чертог прекрасен, като взе душата ти в пречистите Си ръце и я постави в рая…”. В иконографията душата на Св. Богородица е визуализирана като бебе пеленаче в ръцете на Христос, символизирайки факта, че когато почива, душата й се ражда за нов небесен живот. Много композиции я представят единствена с ореол (с изключение на Христос и св. Йерарси, в Боянската църква, тя е единствената с червен ореол). Тя е претърпяла смърт, но е преминала към живот, тя е нова твар, ново небе, нова земя по думите на св. Николай Кавасила и затова нейната душа е изписвана под формата на „младенец в Христа“ (срв. Гал. 3:28).
От двете страни на Св. Богородица са апостолите, които се сбогуват с Божията майка.
На стенописа в Боянската църква правят впечатление двама епископи, които са отдясно на Иисус Христос. Обикновено се изобразяват споменатите в химнографията на празника: св. Дионисий Ареопагит (+ ок. 96), св. Йеротей, св. ап. Яков (+63) и св. ап. Тимотей (+97). Акатистът на Успение Богородично ги възпява в кондак втори със следния стих: „Виждайки апостолския лик, взет по всесилна заповед на облаци от краищата на земята за твоето успение, Пренепорочна, свещеноначалниците Дионисий, небесен тайник, дивният Йеротей и Тимотей с благолепната чест на свещенството пееха на Бога: Алилуя” (кондак 2).
Когато са трима, Преданието ги определя като св. Дионисий Ареопагит, член на върховния съвет на Атина – Ареопага, който се обръща към Христос, след като чува речта на св. Павел пред Ареопага, а по-късно св. ап. Павел го ръкополага за епископ на град Атина, където и умира като мъченик. Вторият е св. Йеротей, който става епископ на Атина след смъртта на Дионисий и който на свой ред също умира като мъченик за вярата. Третият е св. Тимотей, един от 70-те Христови апостоли, спътник при пътуванията на св. Павел и по сведения от Църковната история на Евсевий Кесарийски първи епископ на град Ефес, също умира с подвига на мъчениците. Понякога на иконата са представени двама епископи (в нашия случай), това са св. Дионисий и св. Йеротей. Свещеното Предание споменава за пеенето на духовни песни от св. Йеротей и св. Дионисий Ареопагит по време на пренасянето на тялото на Пречистата към нейния гроб в Гетсимания. Св. Дионисий Ареопагит сам свидетелства за присъствието на св. Йеротей: „Защото известно ти е, че той бе сред нашите боговдъхновени йерарси, когато и аз, и мнозина от светите ни събратя, се бяхме събрали да видим живоначалното и богоприемно тяло, и присъстваха (още) Яков и Петър, главата на най-достопочтения връх на богословието.“
В немалко образци, от двете страни на композицията, са изписани св. Козма Маюмски (+776) и св. Йоан Дамаскин (+ок. 753?), автори на канони за Успение Богородично (фиг. 6, 8). Въпреки че не са присъствали физически, св. отци са изобразени съпричастни духовно на събитието, съзерцавайки тайнството и проникнали в неговата същност, което им е дало възможност така добре да го опишат и възпеят в химни.
Много интересен детайл от Боянската църква е подиумът с обувките на Св. Богородица пред одъра й: те са червени с бисери, тоест царски (Св. Богородица е от Давидовото коляно, а също така и Царица Небесна). Събутите обувки на Св. Дева са рядкост в периода XIII-XIV век, проф. Бисерка Пенкова посочва единствено пет примера[6]. Изследователите не са единодушни за значението на този иконографски елемент. Първото тълкуване интерпретира обувките като символ на „оставяне на земния път“. Те напомнят и за апокрифните разкази, в които Мария раздала преди сетния си час дрехите си на йерусалимските жени и полегнала за сън. В църковната живопис често е необходимо да се позовем на други образци и контекст, за да достигнем до правилното тълкуване. На запазени миниатюри от IX-X век подобно изобразяване на обувките е прилагано като атрибут на царете (Par. gr. 510, Par. gr. 139). Ангелът Господен, в разговор с Мойсей при горящата къпина, на планината Хорив, а също така и Вождът на воинството Господне към Иисус Навин в близост до Йерихон казва: „събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя свята“ (Деян. 7:33, Изх. 3:5, Ис. Нав. 5:15). Ангелът Господен, който е Сам Господ Бог – Второто Лице на Света Троица, открива на Мойсей, че е безкрайно свят. Събуването на обувките е свързано с необходимостта от чувство на дълбоко смирение, благоговение и особена чистота на човека при общение с Бога. Мястото, където старозаветните персонажи се намират, е осветено от Божието присъствие.
Христос и Бог Отец са изобразени боси на икони на т. нар. Новозаветна Света Троица. Това еднозначно ни обяснява детайла с обувките на Св. Богородица, тя преминава в Царството, закъдето трябва да остави „плътското“, това е място свято, в постоянно общение с Бога.
Иконографски модул, който липсва в Боянската църква, но от XII-XIII век присъства в сцената Успение Богородично, е сюжетът с отрязването на ръцете на евреина Йефоний (фиг. 7). Той е свързан с апокрифите и с канона на св. Козма Маюмски, трипеснеца на Константин Преславски и с повечето от светоотеческите текстове за празника. В кондак четвърти от Акатист на Успение на Пресвета Богородица четем: „Изпълнен с буря от помисли, неверният евреин Атоний (Афоний, Йефоний: името му се среща в различни вариации), виждайки пречистото тяло на Божията майка, носено от богоносните апостоли всечестно към гроба, се спусна към него да го събори. Но внезапно, когато очите му ослепяха и ръцете му прилепнаха към одъра като висяха отсечени, той с вяра изповяда, че Тя е Божията майка и извика към Бога, Алилуя“.
Според св. Григорий Палама (+1359) ръката, която иска да преобърне „живоначалното и богоприемно тяло“, е олицетворение на целия еврейски род и в един по-голям мащаб – на „богоборческата ръка и воля на атакуващите и противящите се на Христос“. Отсичането на ръката на Йефоний е отсичане на богохулството, което се противи на почитта на Божията майка. Веднъж повярвал в тайната, той е опростен и чудодейно изцерен от наказанието.
Ако долният регистър на иконографията възпоменава завършването на земния подвиг на Божията майка – нейното успение, от XIV-XV век нататък горният регистър представя идването на апостолите на облаци, нейната прослава, възкресението й и възнасянето й на Небето с нейната пречиста плът.
Макар и да съществуват някои отделни примери от периода XI-XIII век, сюжетът с идването на апостолите на облаци се налага през XIV-XV век. Изследователите свързват изображенията от т. нар. „облачен тип“ с апокрифа на Йоан за Успението на Богородица, където авторът пише, че Божията майка поискала да види апостолите преди смъртта си и те пристигнали на облаци. Словата на отците и химнографските текстове говорят за идването на апостолите на облаци, но след нейната смърт, за да участват в нейното погребение и преминаването й към вечния живот. Допълнителен елемент на облаците е предаването на честния пояс от Св. Богородица на св. ап. Тома (фиг. 5). За този сюжет разказват апокрифните текстове, според които св. ап. Тома закъснява, а гробът е отворен на третия ден, за да се прости той с Божията майка. Това става повод за свидетелство за нейното възкресение, защото гробът е празен и в знак на това, че Св. Дева е на небето, тя му спуска своя пояс.
Възкресението и възнесението на Божията майка са представени чрез: небесната врата (фиг. 9), Св. Богородица, възнасяща се в слава (фиг. 3-4.) и Св. Богородица на престол, като пребиваваща в Рая. Св. Андрей Критски пише, че се отваря небесната двер, за да приеме в царско величие пренебесната Двер Божия в царството небесно.
Тези иконографски елементи са отражение на темата за възкресението, вземането на Божията майка с тяло и пребиваването й в Рая, развита в църковната химнография и словата на отците. Трябва да се каже, че до IV век не съществува текст, коментиращ вземането на Св. Богородица с тяло в Божието царство. В по-късната традиция, например във втория вариант на Слово на св. Йоан Солунски (+610-625?), т. нар. Мадридски ръкопис (Escorial II. Y. 11, F. 84), се наблюдава съществена промяна. Един щателен анализ на еволюцията на текстовете за Успение Богородично доказва, че макар и възкресението с тяло и възнесение да не се приемат от ранните извори, те се валидират в по-късните съчинения (от св. Йоан Солунски, св. Модест Йерусалимски (+634), св. Йоан Дамскин и др.). Констатирането на физическата смърт на Св. Дева Мария и приписваната й телесна прослава след смъртта не стават обект на догматически формулировки в Православната църква. Същевременно никъде по света не са открити мощи на Св. Дева. Според апокрифите, по-късните слова на отците и химнографията, Св. Богородица е вторият човек, след Богочовека Христос, който е възкръснал с тяло и се е възнесъл в Божието царство. Така празникът на Успението на Божията майка, който честваме на 15 август чрез слово, литургия и образ, се превръща в честване на есхатологичното начало на живота в новия век, начало, на което всички ние, православните християни, се надяваме и възпяваме.
Гл. ас. д-р Татяна Иванова, Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“
[1] Иконологията (от гр. εἰκών – „изображение, образ“, и λόγος – „слово, учение“) е богословска наука, която има за предмет разкриването и интерпретацията на отделните символични стойности на иконографията.
[2] Чиликов, Стоян. Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция. София: Омофор, 2019, с. 133-136 (Тази традиция съществува още от XI-XII век), на Великата вечерня (15 август), първа стихира на „Господи, към Тебе виках“, глас 1.
[3] Това е изразено в централната апсида на олтарното пространство чрез иконографията на Св. Богородица Ширшая Небес. През XII-XIII век във византийското и руското изкуство се оформя образът на Божията майка „Оранта Велика Панагия“ (гр. Παναγία – Всесвята). Тя е изобразявана в поза „Оранта“ със „Знамението“ – образа на Христос Емануил в слава пред гърдите й. Тази иконография е известна още като „Богородица Ширшая Небес“, Πλατυτέρα των Ουρανών (по-широка от небесата), „Знамение“. Терминът „Знамение“ навлиза от Ис. 7:14 (и Мат. 1:23) „Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“, където думата „личба“ на руски и църковнославянски е „знамение“. Наименованието „Ширшая небес“ има своето обяснение. От Свещ. Писание знаем, че: „…небето и земята не побират Бога“ (ІII Царств. 8:27), че „небето е Негов престол, а земята е Негово подножие“ (вж. Ис. 66:1; Деян. 7:49). Св. Дева Мария става обиталище на Живия Бог и нейната утроба се явява по-пространна от всичко сътворено, дори и от небесата. Така, чрез чудото на Боговъплъщението, Св. Богородица става по-широка от небесата – „Ширшая небес“. Младенецът се изобразява като въплътен, но все още нероден, за разлика от иконата на Св. Богородица Одигитрия например, където Божията майка държи Христос в ръцете си.
[4] Според св. Иполит Римски Св. Богородица почива през 43 г. Св. Епифаний Кипърски пише, че това става 25 години след възнасянето на Спасителя, т.е. през 58 г., св. Мелитон Сардийски споменава 55 г., а Никифор Калист – 44 г.“
[5] Съгласно преданието на Западната църква Св. Богородица почива и е погребана в малоазийския град Ефес в местност, наречена „Богородични порти“. Това предание намира подкрепа в неголям брой апокрифни съчинения. Началото му трябва да търсим в особеното отношение към Св. Богородица в град Ефес, където в осветен на нея храм е свикан Третият вселенски събор. Авксентий, архим. Еортология (история на православните празници и пости). Пловдив: ИМН, 2012, с. 307.
[6] Пенкова, Бисерка. За един забравен мотив от иконографията на Успение Богородично в Боянската църква. – В: Memory and oblivion in Byzantium / Памет и забрава във Византия. Военно издателство: София, с. 190. Давидов-Темерински, А. Циклус Успења Богородице. – В: Зидно сликарство манастира Дечана. Грађа и студије. Београд, 1995, с. 191.
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2022, с. 35–41.
Views: 35
