Продължете към съдържанието

Уханието на Христовата любов

DSC 2835

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на манастира „Есфигмен“

На връх 24 май за първи път в България бяха посрещнати за поклонение частици от мощите на светите братя Кирил и Методий. Тази светиня бе донесена от светогорския манастир „Есфигмен“, затова и бе придружавана в България от Негово Високопреподобие архимандрит Вартоломей (Газетас), игумен на патриаршеската ставропигиална света обител на Света гора. Разговаряме с игумен Вартоломей за историята на мощите, за впечатленията му от българския народ, за духовното измерение на пандемията и войната, както и за духовните авторитети в съвременния свят,

Отец Вартоломей, изключително сме благодарни, че ни дарихте с тази радост и донесохте тази велика светиня в България. Някои наши историци обаче се усъмниха в автентичността на мощите. Разкажете ни повече за мощите и затова как вашия манастир ги е получил?

Тези мощи са ни дар от покойния митрополит на Лангада Йоан, който поддържаше с нашето братство духовно близки отношения. Той ни предостави тези мощи за наша духовна подкрепа и благослов. Преди да стане митрополит, той беше протосингел на Солунската света митрополия и председател на храма на светите братя Кирил и Методий в Солун. Мощите са му предоставени от Вселенската патриаршия при освещаване на храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Солун.

Как се почитат светите братя в Гърция, и по-специално на Света гора?

Почитта към тях е такава, каквато има и към другите светии. Но в нашия манастир ги почитаме с особена почит, тъй като имаме техни мощи.

Какво все още не знаем за светите Братя?

Повечето от нещата, които можем да кажем за тях, са от историческите факти, които са са известни. Те са описани подробно най-вече от славянските историци, които са изследвали живота им.

Това, което мен лично особено ме докосва от историята на техния живот е, че след период на голямо гонение, през което е преминала Църквата, е имало съществена нужда да бъде представена истинската православна вяра, така че да има ново просвещение и християнизация на хората. За разлика от латините в този период, които са извършвали своя прозелитизъм, като са налагали на всички да изучават вярата посредством латински език, светите Братя, имайки благодатта Божия и притежавайки истината и вяра в истината, са счели за правилно да поучават славянските народи на собствения им език. И затова са написали славянската азбука, защото когато говориш на някого за нещо толкова висше и значимо, редно е то да бъде казано на неговия език, за да бъде разбрано. По този начин те предавали истината, посредством собствения им роден славянски език. ащото Христос, за Когото знаем, че е Истината, принадлежи на всички. Затова и светите братя Кирил и Методий са превеждали на езика на тези народи – за да стане Христос техен живот. Мисля, че това е най-значимото, което те са извършили чрез своите дейности и живот.

Трудно ли беше да се организира идването на мощите в България?

За нас това беше радостно събитие. Има, разбира се, някаква формална процедура – да се оформят документи,разрешения и прочие. Но тези усилия са много малки в сравнения с това благословение, което това поклонение дава. Аз лично, както и отците, които ме съпровождат, го почувствахме като една голяма награда, защото усетихме любовта на хората, благоговението и почитта им към мощите. Видяхме трепета, с които те очакваха дори само да видят светинята.

Защото, както каза г-н Президентът, който ни благодари за този безценен дар, който предоставихме чрез идването на мощите: Не можете да си представите какво е това благословение за нас!

В момента в света все още има пандемия, избухна война, налице е и икономически срив, човечеството е в големи изпитания. Именно в тези трудни дни за първи път мощите на светите Братя излизат от Гърция и идват в нашата страна. Случайно ли е това или е нарочно подбран момент?

Няма нищо случайно в нашия живот. Всичко се движи в промисъла Божий, целият ни живот. Ние имахме намерение още преди пандемията да ги донесем до България. Но ето че плановете ни се преобърнаха  наопаки заради пандемията. А сега успяхме. Наистина, много е знаков този момент, може да кажем дори символичен, защото навсякъде битува тъмнина, властва смут и страх. Войната ни показва, че хората не са се поучили от историята и сред този мрак и смут ние имаме абсолютна необходимост от светиите. И ето че самите просветители на славянските народи идват, за да ходатайстват пред Бога не само за българския народ, но и за целия свят. В този момент имаме нужда от светлина в нашия живот, макар да усещаме безпокойство от това, че войната продължава. Виждаме гибелта на невинни хора, виждаме потока от бежанци, виждаме и разделението, което се настанява между хората. Единствено Църквата ги обединява.

Има ли справедлива, оправдана война?

Не! Никога. Когато оръжията започнат да говорят, означава, че човеците са се обезчовечили. Вече не говори човекът, а оръжието.

Съвременният свят се променя особено динамично, променя ли се по някакъв начин и мисията на духовника?

Мисията на духовника е винаги една и съща и тя никога няма да се промени. Неговата мисия е да утешава душата на човека, да го напътства, да му създава чувството за сигурност. Да го защити насред всички трудности и пречки, които се явяват в живота му, държейки винаги светлината на знанието и вярата в Христа. За съжаление, има хора, които са част от църковната общност, дори и духовници, които се възползват от възможностите, които Църквата им е дала. От пастири те се превръщат в диктатори, в насилници. Такъв, вместо да прегърне духовното си чедо и да го утеши, му говори чрез богословието на страха. На практика духовно го тероризира. Говори му за дявола, за бесовската сила, във всичко открива въздействие на зли сили. Така човекът, който сред целия смут на заобикалящия го свят,  търси чрез съвет от духовника да почувства душевно умиротворение, в крайна сметка се случва така, че погубва душата си. Защото подобни духовници всъщност не са никакви духовници. Свещеникът трябва да говори за Христос, ако обърнем по-детайлно внимание на думите, използвани от такива духовници, ще забележим, че те никога не употребяват думата Христос, а акцентират на силата на сатаната. Те цитират писанията за наказанията и адовата участ, а не за радостта и рая. Искат да виждат хората потиснати, за да могат да ги контролират. Да ги държат в страх, защото тяхната цел е не да им помогнат да намерят  и духовен мир и упование в Божия промисъл, за да живеят в пълнота, а се опитват чрез страха да ги държат обвързани в свое подчинение. По този начин те извращават  илли напълно унищожават онази така свещена връзка между духовен наставник и духовно чедо.

За нас, миряните, вие – светогорските монаси сте духовен авторитет, и очакваме от вас съветипо духовни проблеми, за които чуваме противоположни позиции в обществото.  . баче напоследнък от монашеската Като че ли обаче напоследък от Света гора до нас достигат противостоящи си послания по един  и същи проблем…

Има монаси, които произхождат от Света гора и се възползват от авторитета ѝ, като се крият зад името ѝ, запазвайки лична анонимност, за да разпространяват псевдотеории, които предизвикват смут сред миряните. Тези, за които говоря, имат абсолютно същия начин на мислене с онези духовници, за които стана въпрос преди малко. Те нямат дръзновението и смелостта да застанат открито с името си. Използват прозвището Светогорец, а на практика се опитват да прокарат в света някаква сатанистична пропаганда, представяйки я за светогорско мнение. Само че мнението на тези хора причинява разделение и в самата Света гора, и в света.. Думите им сеят паника у народа. И така го фанатизират, и такова богословие му предават, от което излиза, че Христос е някакъв жесток наказващ съдник. Докато автентичното послание на Света гора е единство и любов, вяра и доверие в Господа, надежда, че благият Бог, въпреки нашите грехове, ще ни помилва по молитвите на Пресвета Богородица.

Знаем, че прародителският грях е свързан с гордостта и с неговите последици са белязани всички човешки поколения. Може ли да кажем, че има грях, от който най-масово боледува съвременният човек?

Бихме могли да кажем, че това  е егоизмът. Във всички хора го има. Бих казал също, че най-големият грях на човекаособено в наши дни, е безразличието, и това, че много лесно той забравя. Първите човеци в рая паднаха в грях, когато греховният помисъл им бе внушен от сатаната. Те в този момент бяха забравили Кого всъщност сатаната обвиняваше! Той обвиняваше Бога! А те забравиха Кой е Бог. И ако си бяха спомнили Кой е Бог, те щяха да направят друг избор. Така паднаха човеците в грях, като забравиха своя Творец. Същото важи и днес. Забравяме Бога, забравяме любовта, забравяме светлината, забравяме, че сме християни. Забравяме, че християните трябва да излъчваме светлина,. И заедно с това се наслагва егоизмът ни, който подпомага нашето затваряне в мрака. Опитваме се винаги да прехвърлим отговорността на другия. Тоест, вторият голям грях е липсата на лична отговорност. Ние не поемаме вина и винаги виновен е другият. Когато прехвърляме непрекъснато вината на другия, означава, че ние никога няма да се поправим – нали винаги другият е виновен…

Как тогава да се опазим в този лукав век и да не отпаднем от Христовата църква?

Христос казва в Евангелието: да обикнем ближния като себе си. На друго място казва: обичай врага си. Христос говори за любовта, защото тя е едно от основните свойства на Бога, тъй като Бог е любов. И това е едно от свойствата, които Той е предал на човека – да живее с любов. Христос дойде на земята, за да ни говори отново за любовта, да прикани да се обичаме помежду си. И когато казва да обикнеш и врага си, съвсем не означава да отидем да потърсим врага си и да започнем да го прегръщаме! Това, разбира се, по човешки е някаква лудост. Бог ни казва: започни да обичаш! А за да започнеш нещо, ще трябва да тръгнеш от най-сигурните неща. Това са първите крачки. И най-сигурната първа крачка е да започнеш от себе си. Да погледнеш вътре в себе си, своите собствени проблеми. Да ги разровиш и да извадиш на светло всичко, което си затаил дълбоко. Защото, освен укритите в нас грехове, положително там ще открием и загубените ни духовни дарования. Така че това първо действие на любовта се нарича любов към себе си. И когато вкусиш от тази първа любов, ти много по-лесно ще я дадеш и на ближния. И ще почувстваш, че любовта съвсем не е нещо външно, нещо, което се взима някъде отвън, а че тя съществува в теб, че я има в човека. И с това разораване на твоето сърце, ще се понесе уханието на любовта. Както, когато някой си сложи парфюм, той не вика: ела, помириши ме, а просто усещаш как от него се носи ухание, така е и с любовта. Любовта не е нещо, което се дава, за да получиш, а е начин на живот. И ако другият  има любов в себе си, ще я отдаде естествено, не от задължение. Ако в другия има оскъдица на любов, преумножи любовта си към него, така че изобилието на твоята любов да го достигне и той в един момент ще усети сърцето си изпълнено от нея… о

е Споменахте, че днешните християни имат силна нужда от утеха, може ли да кажете Вашето утешително послание към православните българи?

Ние, православните християни, знаем, че с Възкресението Христово смъртта бе победена и че живеем в светлината на Пасха. Всичко вече е осветено чрез пасхалната светлина. Който не иска да я види и да заживее в тази светлина, ѝ обръща гръб.

Ето например Велики петък,. За някой  Разпятието може да изглежда като победа на дявола, по човешки погледнато. Докато ние знаем, че Разпнатият Христос винаги побеждава! Няма по-голяма надежда от тая!

Много благодаря за интервюто!  

Интервюто взе Весела Игнатова

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2022, с. 50–53.

Visits: 0

Skip to content