Продължете към съдържанието

Да въведем Атонския дух и в нашето съвремие

8А 1 1

Разговаряме с проф. Константинос Нихоритис за Божия промисъл и личния избор, за научния му интерес към старобългарската книжнина, за просветното дело и светогорската традиция, за европейската толерантност и др. 

Вие сте завършили Атонската духовна академия (1976 г.), а през 1981 г. и Духовната академия в София. Защо избрахте да се обучавате и във висшата богословска школа в България? Как се породи този Ваш интерес към България и славянската писменост?

В Атониадата довърших последните две години от гимназията, т.е. средно образование. Интересът ми към България възникна с интереса ми към старобългаристиката, българистиката и въобще славистиката, докато бях ученик в последния курс на Атонската Академия. Тогава посетих библиотеката на Иверския манастир в Атон (през юни 1976 г.). Библиотекарят йеромонах Калиник ми посочи купчина ръкописи, които нарече „славянски”, без да спомене нищо повече. Когато се позаинтересувах какви са, той ми поясни, че все още  не са описани. Това бе една от причините да се породи у мене интерес към славянските ръкописи и към славистиката въобще. И тогава разбрах, че има перспективи за работа. 

Това ме  подтикна да дойда да следвам в България богословие със стипендия от Еладската Църква. По време на моето следване посещавах упражненията по старобългарски език в Софийския университет, за да мога да изпълня задачата, която си бях поставил на Света Гора – да има специалист в Гърция, който да може да проучва тези архиви и да подготви последователи. 

Бихте ли споделили нещо повече от образователната програма на Антониадата? Има ли различие в двете школи и в какво се състои?

От теоретична гледна точка, едната те кара да потънеш в умозрението на богословието (исихия-безмълвие, пост, молитва, духовни старци и др.), а другата те учи как на  практика да изповядваш (споделяш) религиозните си убеждения, особено по време на тоталитарната система. Едното е ниптично-теоретично (умотрезвено- съзерцателно) богословие, а  другото е практично, т.е. на практика какво значи да изповядваш своето Верую по време на тоталитаризма.

По отношение на мястото. Едното е в Атон, а другото в София. Едната школа образова ученици, а другата студенти. Едната е в пряк досег със светогорската святост, а другата с православното изповедничество по време на тоталитарната система.

Разликата е, че Атониадата се намира в Атон, близо до Атонските старци и до Светогорското новоисихастко движение (занимаващо се с упражнаването на Иисусовата молитва), а да си студент в Духовната академия на София, и то по време на тоталитарната система, означава да усвоиш православната доктрина на практика, т.е. да се увериш колко е трудно да упражняваш религиозните се потребности по това време.

С какво запомнихте годините прекарани в София, освен с научните Ви търсения и занимания?

С приятните ми срещи с хората. Чувствах се приет по братски, по съседски.

Издадохте фототипно “Славянският език по Христоматията на славянския език – речник (1852 г.), съставен от йеромонах Неофит Рилски”, с Ваши подробни коментари, с което показахте подчертан интерес към Рилския манастир и неговото духовно наследство. Какво ви заинтригува да се заемете с изследване на творчеството на Неофит Рилски и рилските духовници? Разкажете повече за изданието.

С името на отец Неофит Рилски българо-гръцкото духовно общуване бележи висок връх в многовековната си история, която започва през ІХ век с изнамирането на славянобългарската писменост. Характерна черта на средновековните български книжовници и преводачи е дълбокото познаване на гръцкия език. Това споделя и самият Неофит Рилски, когато в „Описание болгарскаго священнаго монастиря Рилскаго” (1879 г.) коментира трудовете на последния търновски патриарх св. Евтимий от края на ХІV век: „Той знаменитый Патриарх (Евтимий) толко е глубокъ славонистъ, <…> вероятно че е купно таковъ и еллинистисъ былъ, и отъ това познаваме въ какво състояние е былъ славянский языкъ въ неговата епоха, и съ колко прилежание е изучаванъ и обработванъ тогава (стр. 103-104). Косвено доказателство за правотата на това наблюдение е извършеният през 1851 г. превод от йеромонах Дамаскин Рилец на Евтимиевото „Житие на св. Йоан Рилски” от старобългарски литературен език на съответния му по стил литературен гръцки език.

Още като ученик в известното гръцко училище в Мелник будният ученик от Банско Никола Поппетров (Неофит Рилски) започва да съставя гръцко-български речник, който остава недовършен и неиздаден. По-късно  той съставя славяно-гръцки речник за нуждите на преподавателската си дейност във Висшето богословско училище на Вселенската патриаршия на остров Халки, където през 1847 г. е поканен за професор титуляр на новооснованата там катедра по славянски език. През 1839 г. речникът е бил готов, но се отпечатва в Константинопол през 1852 г. със заглавие „Христоматия на славянския език”. Освен за нуждите на обучението в Халки, речникът бива приет от българските учители като желано и необходимо помагало в педагогическата им работа. Заглавието започва на славянски език, след което идва гръцкият текст: Христоматия на славянския език, съставена от Неофит, йеромонах Рилски, учител по този език в Халкинското богословско училище на Великата Христова Църква. За епиграф са сложени изречения за говоренето на родни езици от известното послание на св. ап. Павел (1 Кор. 14:5, 11). 

Структурно, Христоматията включва Предговор (22 страници означени с буквени числа), четива (350 страници) и славяно-елински речник на думите, които се съдържат в Христоматията (357 страници). От 342 до 357 страница е поместен Глосар и са приложени диалектните изрази, които се срещат в Христоматията. Предговорът е представен успоредно на двата езика – “педагогически похват, който улеснява възприемането на непознатия език и по-бързото му усвояване”. Сега, след повече от 150 години, този речник е отново на разположение на гръцките студенти.

Делото на Неофит Рилски, по специално неговото преводаческото изкуство, не е достатъчно проучено. Аз се удостоих да преиздам в Гърция неговият превод но Фотиевата Служба и сега в момента преиздавам отново неговия речник. Също, за нуждите на нашите студенти от специалността Балканистика, издадохме книгата „Старославянски и църковнославянски език и граматика“ (Солун, 2004). Книгата е предназначена за студентите от специалността Балканистика, които чрез нея се запознават със старобългарския и църковнославянския език и литература. По този начин се възстановява една стародавна традиция на обмен и сътрудничество между православните гръкоезични и славяноезични народи. 

Вашият голям докторат е свързан и с българското монашество на Света Гора, който издадохте в книга, озаглавена „Света гора-Атон и българското новомъченичество“. Какво Ви накара да се насочите към тази тема? Какво открихте за българското новомъченичество в Атон?

Интересът към тази проблематика възникна през 1987, когато получих покана от Великотърновския университет да участвам в симпозиума на тема: „Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVII век”. Включих се с доклад на тема: „Атонските новомъченици, загинали от турците”. Последваха няколко публикации и така можах да придобия представа за ролята, която е играл Атон в духовната култура на българския народ през годините на османското владичество.

Въпросът за българските новомъченици, духовен плод на Атон, е разгледан през призмата на техния културно-нравствен подвиг и е определено тяхното заслужено място в историята. Разгледани са също ислямизациония процес, причините и поводите за мъченията на новомъчениците. Проучването на ролята на Света Гора за развитието на българското новомъченичество и влиянието ѝ върху просветата на православните българи през ХVIII-ХIХ в. дава повод да се заключи, че новомъченичеството, подготвяно в Атон, не е било случайно или стихийно, а организирано. 

В резултат на проучванията си въведох термина „атонска традиция за новомъченичество” относно изграждането, подготвянето, съпровождането на новомъчениците до мястото на мъчението, увековечаването им с написване на жития и служби и накрая, с разпространението на техния култ в поробените балкански страни. Очерта се подвигът на българските новомъченици през вековете. Публикувах неизвестна, малко известна или непроучена досега агиографска и химнографска книжнина за българските новомъченици. Гръцките текстове са съпроводени с новобългарски превод, който се публикува за първи път. Надявам се, че в бъдеще ще продължат изследванията за ролята на Атон и в други области от българската култура.

Специално внимание заслужават оригиналните бележки на св. Онуфрий Габровски в непубликувана досега българска редакция на неговото Пространно житие, в ръкопис № 356 (698) от НБКМ (атонски по произход). Характерното в нея е, че са включени пасажи, които не се срещат в гръцкото издание. Още по-интересно е, че в началната част се говори от първо лице, което означава, че началото на житието е написано от самия мъченик, както е и засвидетелствано: 

„И това, което написах, да не мислите, възлюбени мои братя, че го пиша за  възхвала, не дай си Боже, защото аз съм мръсен червей, но понеже ме принуди отец Акакий два и три пъти и затова написах тези думи да бъдат и за другите нещо от полза и простете ми и помолете се за мене грешния… дотук писах сам“.

В житието има и съвети на св. Онуфрий за мъченико-творческата програма на кандидати мъченици: „Който брат обича да започне това божествено дело, да яде на ден по 70 грама хляб и ако не се насища ….“ 

В своя труд представих и ролята на Иверския скит „Св. Йоан Предтеча” за развитието на българското новомъченичество. Той е бил духовен център за подготовката на българските новомъченици. Специално внимание отделих и на един много важен момент в българската история: на влиянието на атонското новомъченичество за оформянето на борбения дух на Апостола на свободата – дякон Игнатий (Васил Левски). Пламенният и мъченически дух на Света гора се е разнесъл по целия Балкански полуостров от таксидиотите, какъвто е бил и вуйчото и по-сетне духовен старец на Васил Левски – хаджи Василий. Хилендарският монах и старозагорският новомъченик са възпламенили  сърцето и духа на бъдещия герой да бленува свободата, която ще дойде само с борбата.

Мъченичеството и народномъченичеството/народомъченичеството (мъченичество за отечеството) са два термина, които много често се преплитат в историята, а само Бог, който познава душите на хората, само той знае кои загиват първо за вярата и после за отечеството или първо за родината и после за вярата. Но вярата и отечеството по времето на робството са се преплитали толкова много, че трудно могат да се разграничат. Така че народният будител и герой дякон Игнатий (Васил Левски) пряко е бил заразен от атонския дух за свободата.

Какви други научни открития,  текстове направихте по време на работата си в Света Гора?

Гръцка служба в чест на св. Прокопий Варненски, в рък. № 308 от скита «Св. Анна». Молебен канон в чест на четиримата нови мъченици от Иверския скит: Евтимий, Игнатий Старозагорски, Акакий и Онуфрий Габровски, съхранен в ръкопис от Иверския скит. Българска редакция от Пространното житие на св. Онуфрий Габровски, в ръкопис № 356 (698) от НБКМ. Стихири на църковнославянски език за св. Онуфрий Габровски в същия ръкопис.  Нови преписи от службата за св. Онуфрий Габровски и от общия канон на св. Евтимий, Игнатий и Акакий, в ръкопис № 252 от скита Кавсокаливя. Църковнославянски превод на службата на св. Онуфрий Габровски (от непроучен ръкопис от Зографския манастир). Неизвестни, малко известни и неизследвани икони с образите на българските новомъченици Игнатий Старозагорски и Онуфрий Габровски. Неизвестният дотогава сръбски иконописец Доситей от Света гора, творец на гореспоменатите икони. Неизвестният славянски майстор на сребро – Вениамин, подготвил ореолите на светците в гореспоменатите икони. Сега ще повторя мотото на книгата като благопожелание на всички нас: „Ублажавай искрено преподобномъченика, за да станеш мъченик по добронамереност, да премине животът ти без гонение, без огън, без бичуване, и да се удостоиш с почитта на тези мъченици” (св. Василий Велики) 

Има ли послание, текст, от който сте много впечатлен и който, според Вас, би могъл да се отнесе към нашето съвремие?

Бих споделил откъс от Житието на Свети Онуфрий Габровски (увод):  „Сега, когато страхът Божий не съществува сред хората, а навсякъде царува безчестието и безразличието за Божиите дела, когато земята се преизпълни с всяко беззаконие, гуляи, пиянства, разпуснати веселия,  безсрамно неспазване на църковните традиции, ругателства и хули към всевишния Бог. В тези последни дни, казвам, и в тези лоши времена, за които божественият Павел казва в посланието до Тимотей: „Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, горделиви, хулници, повече сластолюбци, нежели боголюбци“ (2 Тим. 3:2-4) и за каквито други неща споменава там апостолът; в тези усилни времена, казвам, тези славни и достохвални новомъченици застават смело пред нечестиви и христомразци тирани с несломен дух и с всеучудваща храброст. Едни се изтезават, за да запазят вярата и обичта си към Христа, други, които по някаква причина са се отрекли от всесвятото Христово име и са отстъпили от Неговата обич, загиват мъченически, за да не послужат за пример със своето отстъпничество и на други. Трети – за да покажат благочестие, изповядвайки смело светата вяра, от която погрешно са се отрекли преди“ (Житие на св. Онуфрий Габровски).

Смятам за целесъобразно да почертая тези думи, които са били написани малко след 1818 г. и са възникнали в други времена, когато балканските страни са били под османско иго, а упражняването на религиозния ритуал и изповядването на вярата, както и всякакви национални изяви са били потискани. Искам и аз днес – в началото на XXI век, да изтъкна актуалността на тези думи в нашето съвремие.

Нашето съвремие е станало твърде материално и комерсиално, децата се възпитават в съмнителни ценности, а културата е изтикана в ъгъла като нещо маловажно и незначително. Непрекъснато се оплакваме от липсата на духовност и човечност, а всъщност нищо не правим да ги развиваме.  Какво би помогнало на съвременното общество да стане по-духовно?

Да въведем Атонския дух и в нашето съвремие. И той ще ни освободи от всякакви проблеми, създадени от съвременния човек.

Бихте ли споделили какво научихте за себе си след „докосването“ Ви до светогорската мъдрост и святост?

Установих съществуването и на другия, извънземен, небесен свят, който ми помогна да си поясня реченото от Костадин Огнянович: “Мы веруваме и изповедуваме как, между греците и болгарете нема никаково различие или разделение, защото сме вси изкуплени с едно ходатайство, с една кров Христова, с една проповед апостолска, с едно крещение, и с една вера в Иисуса Христа, и ходиме вси по стези на едно уповение, което ни води към животу вечному” (К. Огнянович. Забавник зь лято. Париж, 1845, с. 163).

Какво остава невидимо, може би и неразбрано за вярващите в света от монашеската република, и по-точно от така наречената от Вас „Светогорска православна вселена“?

Поддържането на духовната приемственост на Атон е това, от което се нуждае Европа, особено днес. Защото Света гора и нейната святост принадлежат на Европа и на древните ѝ традиции. Според нашия съвременник, атонския възпитаник отец Плакида Deseille (Десеиле), обединена Европа трябва да търси своите духовни основи не само в империята на Карл Велики, а и преди нея. Светогорските монаси днес нямат друг избор, освен да бъдат проводници и изразители на атонския дух и традиция. Отношението на Атон към тази православна монашеска традиция е основната причина за съществуването на Атон и същевременно и основна предпоставка за разпространението на атонските идеи в нашия съвременен свят. 

Днешните събития в живота на балканските страни не трябва да ни оставят безразлични. Начините, по които можем да реагираме, са много. Убеден съм, че могат да бъдат използвани общите културни допирни точки на Православието и неговото влияние в езика, писмеността, книжнината, поезията, изкуството, бита и т.н. Всички тези общи черти се срещнат в Атон през вековете. Защото сърцето на Балканския полуостров и на цялото Православие е Света гора.

Вие имате богата и разнообразна научна продукция. Отличен познавач сте на Кирило-Методиевото книжовно наследство и дейността на техните ученици. Проучвали сте Атонската традиция, Търновската и Рилската школа, Светогорската традиция през османското иго и новомъчениците, изследвали сте българо-гръцките книжовни връзки през Възраждането. Всичките Ви трудове са през погледа на вярващия учен. Какво ви дава вярата в тези ваши научни изследвания?

КРИЛА, за да летя, и ДУХОВЕН КИСЛОРОД, за да дишам. 

Как светогорското монашество общува с останалия християнски свят? Въздейства ли Света Гора на света и по какъв начин?

През XVIII в. настъпват промени и нова епоха за и във светогорското монашеско братство. Ако до първата четвърт на века доминират интровертните тенденции, що се касае до връзките на Света гора с православния свят, то от този период нататък отношенията на светогорското монашество с останалите православни християнски общности придобива екстровертен характер. Така, ако дотогава Света гора предимно акумулира, от този момент започва предимно да излъчва ценности, идеи и пр. До началото на XVIII в. в Света гора се събират монаси, писатели, художници, занаятчии. В светогорските книгохранителници се съхранява книжовното богатство на православните християни. Света гора е място за поклонение и за досег до високите измерения на религиозността, за придобиване на знания. Разбира се, Света гора има метоси по всички православни земи. Това са килийните училища за грамотност, нравственост и религиозност. Но тяхната главна функция е да възпитават и организират поклонничеството. След втората четвърт на XVIII в. се появяват условията, културните и духовните предпоставки за нова епоха и промяна в отношенията на светогорското монашеско братство с останалия християнски свят. Чрез книжовници като Никодим Светогорец, Атанасий Пароски, Макарий Нотарас и др. Света гора започва да изнася в печатни издания своите ръкописи. На фона на сакрализираната консервативност на Атон, това е нова епоха, която се свързва с тенденциите на Просвещението в класическата институция на Средновековието. Светогорското знание тръгва по света под формата на печатна книга с големи тиражи, достъпен език, професионална редакция и селекция. 

Няма да е пресилено, ако се твърди, че по време на Възраждането на Балканския полуостров трудно може да се намери книжовник, който да не е посетил и работил в атонските книгохранилища. За да се види в каква степен е повлияла Света гора в просветата на православните славяни въобще, е достатъчно да споменем, че за създаването на славянската филология като дисциплина много са допринесли атонските библиотеки със своите творби и преписи. Длъжни сме също да признаем ролята на Света гора за създаването и съхраняването на езиковите и литературните паметници, които допринасят много за развитието на славянската филология и въобще на славистиката. И не е случаен фактът, че именно оттук излизат най-големите будители на Българското възраждане – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Бозвели. Моето пожелание е Света гора и в този труден период на XXI в. да продължи духовната подкрепа към балканските народи, както това е било през тежкия период на османското иго.

Необходимо ли е славистите и изследователите на старобългарската книжнина да бъдат вярващи хора?  

За да са професионалисти трябва да имат и богословска грамотност. И ако не им повлияят житията и Службите на българските светци, тогава ще търсят да издирят точката и запетайката. Вярата е тази, която крепи човека, и спасението е лично. 

Вие дълги години се занимавате с изследвания на ръкописи и старопечатни книги в светогорските манастири, където в духовна връзка и в сътрудничество работят православни книжовници от различни народности: гърци, българи, сърби, руси, грузинци, албанци. И категорично установихте, че запазването и поддържането на православните ценности изиграва съществена роля за Възраждането на балканските народи. Показахте, че европейската идентичност се постига чрез запазването на националната идентичност, чрез познаването и съхраняването на народностните традиции. Мислите ли, че ние, народите на Балканите, сме „разбрани“ в голямото европейско семейство. Смятате ли, че западният европеец може да оцени по достойнство безценното богатство на културното наследство, което имаме?

Най важното е първо ние да го оценим и да го съхраним в семействата ни,  по домовете ни. Относно западните учени, моето мнение е, че те са изтъкнали и показват нашата православна култура повече от нас. Според думите на светогорския мислител, проигумена на манастира „Ивирон” отец Василий Гондикакис, съветвайки студентите в Патра (1998 г.), той каза следното: „Сега като сме в Европейски Съюз това, което не трябва да направим, е да не изневерим на нашите културни традиции, говорейки техния език и стремейки се да копираме тяхното мислене, тяхната логика. По този начин ще ощетим и тях. Европа е богата и същевременно много бедна. Западната култура е напреднала много и същевременно е много изостанала. В балканската православна традиция съществува нещо безумно, нещо бедно, нещо нищожно, което унищожава всичко материално и придава голямо значение, достойнство и самочувствие на човека“. 

Според св. Максим Изповедник, ние сме една малка Църква и като прочетем житията на нашите светци, техните слова и съчинения, ще разберем всичко. Ще ни се изясни всичко. Защото сме закърмени с тази православна традиция. Но ако някой европеец опита да прочете житията на нашите светци и техните слова и съчинения, въпреки че притежава всяко задоволство, няма да разбере тези мисли, защото са му чужди.

Мисля, че наш дълг е да съхраним нашите традиции и по този начин ще се съхраним и ние. Да имаме нашето православно мислене, за да се радваме на живота и да се радваме и на житейските трудности и на житейските недъзи, каквато е смъртта, и така ще победим смъртта. Човекът може да се зарадва в своя живот, само когато реши да се пожертва за другите. И когато успее да постигне това, тогова му стават ясни божествените истини. Тогава ще му се поясни изразът „че близкият е лично самият аз”. Иначе ако се грижим само за себе си, тогава удавяме себе си, защото се отчуждаваме от другите.

Вашата научна и преподавателска дейност е посветена на България, на българската култура и език. Като ръководител на Катедрата по български език в Солунския университет “Аристотел“ сте организатор на цялостната учебна дейност на специалността “Български език”. Вие, заедно с Вашата съпруга Мариана Илиева-Нихоритис, издадохте в Солун четиритомен учебник по български език. Оценява се изключително високо от научната българистика. Какво е за един грък да изучи в дълбочина български език, да го преподава, та дори и да напише ръководство за изучаване?

Известният гръцки славист Михаил Ласкарис при откриването на дисциплината „История на народите от Балканския полуостров“, през 1926 година, в Солунския университет, подчертава колко е необходимо за разбирането на историята на всеки един народ познаването на историята на съседните му народи.

Подобно нещо е констатирал и акад. Панайотис Канелопулос в увода си към гръцкото издание на книгата на акад. Николай Тодоров „Балканското измерение на гръцката освободителна воина. Приносът на българите” (изд. Гутенберг, Атина, 1982), като стига до извода, че „почти няма решаващо сражение през 1821 – 1829, в което да не са включени българи”. Канелопулос посочва, че по негово време в учебниците по история са изтъкнати повече негативните моменти в българо-гръцките отношения. Според него е настъпило времето за изследване не само на това, което разделя двата съседни народи, а да се съсредоточим върху общата им историческа съдба в трудните им моменти.

И наистина, настъпи благоприятно време за разширяване и обмен на културните връзки и взаимоотношения между двата ни народа. Не е нормално да знаем повече за далечни страни и народи, а да пренебрегваме съседните. Ако не подсилим днес нашите общи културни влияния от миналото, рискуваме да спрем развитието им и в бъдещето. При нас се среща и нещо впечатляващо: известен брой учени предпочитат да получат своята квалификацията по славистика и българистика на Запад, а не в съседната страна. Поради това, още от самото начало си поставих като задача да съсредоточа моите изследвания върху онова, което ни свързва, а не върху това, което ни дели. 

Преиздадох учебниците по църковнославянски език от Цариградското училище на о-в Халки, написани от Неофит Рилски и Иван Димитриевич. С една дума, опитах се да възкреся Цариградската традиция на богословското училище на Халки от 19. век в настоящото време, в Солунския университет.

Вие имате и четири авторски учебника по български език. Разкажете повече за тях!

През 1999 г. в Солунския университет “Аристотел” беше създаден Факултет по балканистика, в който има специалност „Българистика“, където се преподава български език. Заедно със съпругата ми Мариана Илиева Нихорити, за нуждите на нашите студенти и изучаването на езика подготвихме „Учебник по български език“. В рамките на четири тома представяме панорама на българския език като лексика, граматика, правописни норми и правила и езикови структури, разработени за учебна работа при преподаването на български като чужд език. В края сме включили българо-гръцки речник, състоящ се от 12 500 лексикални единици, представящи основния лексикален фонд в четирите тома на учебника. 

Какво все още не сте успели да направите във Вашите научни търсения, какво остана като предизвикателство във Вашата академична работа? Имате ли нови научни проекти?  

Престои ми за издаване на една книга, в съавторството с един изкуствовед, в която са събрани и описани образите на светите Кирил и Методий и техните ученици в Балканските страни. Близо десет години се занимаваме с издирването на материали. Предвиждам и издаването на мемоари с работно заглавие „Враждата се преодолява с обичта“.

Какво е Вашето наблюдение в този все повече материален, консуматорски, потребителски свят: имат ли младите хора желание да се запознават с културната памет и да придобиват хуманитарно знание?

Цялата възпитателна работа тръгва от дома. Нали сте чули „…че му липсват първите шест години”,  т.е. първоначалната грамотност… Днес трудно се прави хуманитарна наука и припомням, че ако обществото и неговите институции не проявяват отговорност към хуманитарното знание, а и въобще към науката като иновация, то това означава, че наистина живеем в ситуация на духовна регресия. Хуманитарната наука може да покаже ясно, категорично и разбираемо, че твори бъдеще за всички нас. А паметта и мъдростта за бъдещите поколения учените днес ще успеят да се съхранят с помощта на модерните технологии. Електроните комуникации трябва да строят, а не да рушат. Една е истината: да се върнем в традициите, които са ни съхранили като нация, род и култура. Имаме нужда както от добри старци, така и от добри учени, които първо трябва да са Човек с главна буква, а после всичко останало. 

Наричат Ви посланик на византийската и гръцката култура в България и още повече – на българския език и българската култура в Гърция. Какъв извод бихте направили след близо тридесетгодишни Ви занимания с духовните наследства на двата народа? 

От 1981 г., когато се дипломирах, досега цели 40 години се занимавам с издирване, проучване и популяризиране на българистиката и на славистиката в Гърция. Всеки човек трябва да има личен придобит опит и познанства, а не каквото му диктуват средствата за масова информация, с други думи: „око да види, ръка да пипне”.

През месец май т. г. на официална церемония бяхте отличен с „доктор хонорис кауза“ на  Софийския университет. Как приемате наградата?

Нравствено удовлетворение, че не съм си загубил напразно времето, работейки 40 години последователно върху един научен проблем. Имаш признание… Че съм се отдал на науката, а не материята (пари) т.е. „Ублажавай искрено преподобномъченика, за да станеш мъченик по добронамереност да премине животът ти без гонение, без огън, без бичуване, и да се удостоиш с почитта на тези мъченици” (св. Василий Велики), т.е. да се увековечиш, прославяйки подвизите на светите Новомъченици. Изпитвам благословията на свети Климент Охридски. И на неговата проблематика съм посветил много трудове. Аз съм възпитаник (продукт) на Софийската българистична и старобългаристична школа.

Вие живеете в Солун, Вашата съпруга е от България. Какво е да имате за жена българка?

Изцяло потъване в българистиката. Тази година на 3-ти октомври навършихме цели 40 години семеен живот. Имам 3 деца и 5 внучета с Божата помощ. (Мисля, че когато някой има толкова годишен брак с шопкиня, получава награда.)  Мога да твърдя със сигурност, че ако бях женен за гъркиня, нямаше да ми се даде възможност за честното контактуване с България, т.е. с колеги старобългаристи и българисти, и вероятно постепенно щеше да отслабне желанието ми към поставената цел. 

Бихте ли насърчили някой от Вашето семейство да продължи делото Ви?

И трите ми деца се занимават с просветна дейност и използват българския език като матерен, но засега не се знае дали ще предпочетат специалността. Третият е филолог пред завършване, дано да го привлечем. 

Какво си пожелавате?

„Чакам възкресение на мъртвите и живот във Бъдещия век. Амин”.

„Ублажавай искрено преподобномъченика, за да станеш мъченик по добронамереност и да премине животът ти без гонение, без огън,  без бичуване, и да се удостоиш с почитта на тези мъченици“ (Св. Василий Велики, PG 31, 508).

Интервюто взе Весела Игнатова

+++

Професор Константинос Нихоритис е роден през 1955 г. в селцето Калитея, край древния град Тива, Гърция. Завършва Атонската семинария Атониада през 1976 г, а през 1981 г. – Духовната академия в София. През 1987 г., като докторант към Кирило-Методиевия научен център към БАН, защитава дисертация на тема „Атонската книжовна традиция в разпространението на старобългарската литература” (по неизвестни и непроучени материали). Той проучва проблема за българското новомъченичество и Атон и го защитава като хабилитационен труд по философия в Богословския факултет на Великотърновския университет през 2000 г. От 1999 г. до 2008 г. е асистент, а от 2009 до 2013 г. е доцент във Факултета по Балканистика в Солунския университет „Аристотел”. От 2013 г. е професор във Факултета по славистика, балканистика и ориенталистика в Македонския университет, Солун.

През различни периоди преподава български език в Солунския университет „Аристотел” и в неговия филиал във Флорина. Има няколко специализации в София, Велико Търново и Гьотинген. Член е на редколегията на няколко авторитетни научни списания.

Научната продукция на проф. К. Нихоритис е изключително богата и разнообразна. Той е автор на единадесет книги на гръцки и на български, на над сто научни статии на български, гръцки, немски и английски, на пет учебника и учебни помагала за изучаване на български език от гърци.

Благодарение на отличното владеене на двата езика – родния си гръцки и българския, както и на великолепните си познания по старобългарски и църковнославянски, проф. Нихоритис умее да работи с гръцки и славянски средновековни текстове и документи. Неуморен изследовател и търсач на извори, отличен познавач на библиотеките във всички манастири на Света гора, той почти всяка година намира нови извори за българската история и за българското книжовно наследство.

Проф. Нихоритис открива и публикува редица старобългарски текстове, свързани с Кирило-Методиевото дело: Служба за св. Кирил Философ; пет хвалитни стихири за св. Димитър от славянския първоучител св. Методий; преписи на Проложните жития и на Службата на св. Петка Търновска; открития от него среднобългарски текст на Службата за св. Кирил Философ и др. Много от откритията на проф. Нихоритис хвърлят светлина и върху дейността на Охридската архиепископия. Той открива и гръцка служба за Охридския архиепископ Константин Кавасила – един от авторите на произведения в прослава на св. Климент Охридски.

Гръцкият професор посвещава монографично изследване и редица статии на българските новомъченици от ХVІІІ и ХІХ в., като проследява житейския им път от тяхното духовно изграждане до мъченическия им подвиг, открива и публикува техните гръцки жития и служби, създадени на Света гора. Така, благодарение на неговите изследователски усилия, за българската наука и за българското общество са изградени образите на петима български светци: Йоан Български, Дамаскин Габровски, Игнатий Старозагорски (чието име Васил Левски възприема при подстригването си за дякон), Онуфрий Габровски и Прокопий Варненски. Значителни са заслугите му за проучването на трудовете и книжовното наследство на Неофит Рилски и на други видни рилски книжовници. Той открива и публикува църковнославянските преводи на Неофит Рилски на Службата за Патриарх Фотий и на Типика на Великата Църква; гръцкото Житие и гръцката Служба на св. Иван Рилски от Яков Новосикиот; гръцкия превод на Житието на Иван Рилски с разказа за пренасяне на мощите му в Рилския манастир, направен от Дамаскин Рилец.

Проф. Нихоритис неуморно служи на каузата за популяризирането на българския език и българската култура. Повече от 30 години преподава български език в няколко гръцки университета и води различни курсове по българска култура. Той е автор на няколко учебника и учебни помагала по български език за гърци и на два разговорника – гръцко-български и българо-гръцки.

Като истински посланик на византийската и гръцката култура в България и за приноса му в популяризирането на българския език и култура в Гърция, той е удостоен с медал „Иван Вазов“ (през 2002 г.). През месец май 2022 г. той бе удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ заради изключителния му принос за изследването на българската средновековна книжовна традиция и за приноса му за укрепване на научните контакти между българските и гръцките медиевисти.

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2022, с. 39–43 (част 1) и бр. 1/2023, с. 3941 (част 2).

Visits: 3

Skip to content