Продължете към съдържанието

Когато небесата се отварят

6A I Stambolov

Когато бях малък, не чаках така развълнувано Дядо Мраз да ми подари някоя забавна вещ, колкото да видя дали тази Нова година, идваща в навечерието на моя рожден ден, небесата ще се отворят, за да видя Бог и ангелите. Някой ми беше казал, че небесата се отварят за послушните деца, или с други думи – небесата си се отварят така или иначе, но единствено послушните деца могат да ги видят. Това при мен трябва да е продължило само няколко години, защото после започнах да отглеждам ум на възрастен.

Небесата  нито веднъж не се разтвориха пред мен, но не се учудих, защото не съм и очаквал послушанието ми да се окаже на необходимото ниво. После замених характеристиката „непослушен“ с „грешен“ и нещата съвсем си дойдоха на мястото – грешник не може да види Царството Божие така, както си е. Единствената му утеха остава увереността (и надеждата), че ако събере сили, кротост и съкрушение, за да се покае истински, всичко ще бъде простено, беззаконията му ще бъдат заличени, дори и покаянието да се случи в последната минута на тукашния живот. В това е красотата на Божията истина – когато човек се осмели да падне по гръб със затворени очи, Бог ще го прихване ласкаво, преди да се е ударил.

Хубаво ли е човек от малък да осъзнае, че е грешник? От една страна, е хубаво, защото му остава повече време за обръщане. От друга страна, не е хубаво, защото свиква с мисълта. Дори, в най-налудничавите години на юношеството, започва да се гордее с това, че е грешник. Кой колко повече е изпил, кой колко повече момичета е свалил, кой е успял да си купи по-„гъзарски“ дрехи – това са ценности на юношеството (уви!). А да си грешник, или иначе казано – „лошо момче“ или „лошо момиче“, е привлекателно, крие някакъв дискретен чар, защото те показва като човек, дръзнал да се опълчи на „обществото“ и на „закостенелите моруци“. За най-голямо съжаление, това е официалната идеология на младежта след Втората световна войни и особено след печалната 1968 година на хипи движения, сексуални революции, наркотични откровения и прочие.

Къде е мястото на Богоявлението в борбата с греха?

Да започнем от значението на думата „теофания“. Теофания (съставна от съществителното θεός „бог“ и глагола φαίνω „явявам“, бел. ред.), в античния ѝ смисъл, е всяко явяване на божество сред хората. Например, когато Зевс се е изсипал над Даная като златен дъжд, за да зачене Персей – това е теофания. Когато Вишну се изобразил в осмия си аватар – Кришна, за да вземе пряко участие в някаква роднинска свада (описана в „Махабхарата“ и по-специално в „Бхагавад гита“), подобно на гръцките богове при Троя. Впрочем и участието на гръцките богове в Троянската война също е теофания.

Но в християнството е иначе. Християнството взаимства много термини от античната философия, за да ги изпълни с нов смисъл, смисъл, назоваващ по-точно Истината. Така теофания можем да наречем Рождество Христово, когато втората Ипостас на Светата Троица се съчета с нашата природа, за да разруши проклятието на първородния грях. Тази голяма тайна изобразяваме с положението на дясната си ръка, когато се осеняваме с кръстното знамение – три пръста, събрани в една точка, и още два, отделени и допрени до дланта. Това означава Троичния Бог (Три Ипостаси с една природа – Божествена) и Иисус Христос (една Ипостас с две природи – Божествена и човешка). Или иначе казано, колкото и сензационно да звучи, всеки път, когато се кръстим, ние изобразяваме христологичния догмат на Четвъртия Вселенски събор, в който богословската мисъл се е препъвала векове наред.

Но същинското християнско значение на думата „теофания“ е „Богоявление“ – точно онзи момент, когато Христос се кръщава от Йоан Предтеча в река Йордан. Тогава небесата се отварят, Бог Отец свидетелства за Своя Син, а Дух Свети се спуска върху Него като Гълъб. Небесата се отварят и се явява Светата Троица. Небето и земята в този момент са едно.

Има само два абсолютно канонични начина явяването на Светата Троица пред човеци да се изобрази на икона. Единият е  изображението на Старозаветната Троица, когато във вид на Трима Ангели Бог се явява на Авраам при Мамврийския дъб, а другият е Новозаветната – сюжетът на Богоявлението с кръщението на Христос. Иначе като цяло приемаме Светата Троица за неизобразима. Защото само втората Божия ипостас – Богочовекът Христос, „стана плът, и живя между нас, пълен с благодат и истина“ (Йоан. 1:14), и е изобразим, според стандартите на нашите сетива, нищо че в храмовете си условно ползваме сюжетите „Отчество“ и „Съпрестолие“ за символично изобразяване на Св. Троица.

Мястото на Богоявлението в борбата с греха е ключово. В самия момент на кръщението на Христос и слизането на Дух Свети, небето и земята са едно, както са едно Божествената и човешката природа на Богочовека Христос – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Ако кръщението е очистване на греховете и повторно раждане за нов живот в правда, то имал ли е Христос нужда от кръщение, при положение, че Самият Той очиства и опрощава чрез кръщението? Разбира се, че не! Защото Той е подобен на нас във всичко, освен в греха. И това всичко включва и пътят ни в борбата с греха. Този път започва със св. Кръщение и продължава през изкушенията, както и Сам Христос, веднага след кръщението Си, отива за 40 дни в пустинята, за да победи сатаната, устоявайки на изкушенията му. И по този начин не само ни показва, но и извървява вместо нас и заедно с нас този път действително, както и действително Той се разпна и умря заради нас. Само така е възможно грехът да бъде победен. Човекът сам не е способен да го направи. Нужно е Бог да се въплъти и по тайнствен начин да съедини природата Си с нашата в една Богочовешка ипостас. Иначе не става, иначе е невъзможно, колкото и всички еретици през вековете да се опитват да разкажат нещо друго. Богочовекът е една Ипостас с две природи и едната природа лекува другата. Началото на това лечение виждаме на Богоявление. Христос е достигнал възрастта на зрял мъж и е излязъл на проповед по пътя си към Голгота. Този момент е толкова важен, че небесата се отварят и се явява Светата Троица.

Признавам, че и сега на Богоявление понякога скришом вдигам очи към небето, за да видя дали то няма да се отвори и да се появят ангелите. Но всъщност знам, че от момента на кръстната смърт, когато „Един от Троицата пострада по плът“ (по формулата на скитските монаси-теопасхити), небесата са непрекъснато отворени и чакат всекиго, който повярва и с цялото си сърце пожелае да иде там. Има време, има и вечност. Вечността е застинало време, а времето е вечност в движение. Богоявлението се случва и в двете, както и всички останали важни моменти в Божието домостроителство за спасението на човека. Иде час и дошъл е вече – време и вечност. „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят“ (Йоан. 5:25). Като мъртвите не са само биологически умрелите, а и всички, умъртвени от греха. Грехът е смърт, а спасението от греха – живот вечен. Ето тази истина се явява на Богоявление.                                            

Иван Стамболов

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2022, с. 23–24.

Visits: 1

Skip to content