Интервю със ставрофорен иконом Александър Лашков
Любовта към музиката бележи и осмисля живота Ви. Какво все пак Ви накара да потърсите и приемете свещеническо служение?
Наистина, тридесет години съм работил на музикалното поприще – от 19-годишна до 49-годишна възраст. Не съм израсъл изцяло в църковна среда, но съм бил твърде близко до християнската религия. Моят чичо, братът на баща ми, е свещеник, често е идвал при нас и сме общували. Вкъщи имаше икони, майка ми редовно е спазвала всички църковни празници. Затова, отивайки в Семинарията, имах добра представа за религията, доколкото е било позволено по онова време.
В Семинарията отидох, защото исках да стана музикант, диригент. Израсъл съм в голямо културно село и от малък свирех на цигулка. Осем или девет-годишен бях силно впечатлен от един френски филм – „Зовът на съдбата“. Беше по истинската история на едно момче в Париж, мой връстник – Роберто Бенци, който на моята възраст вече дирижираше симфоничен оркестър. Като гледах този филм, знаейки вече ноти и свирейки на цигулка, си казах, че искам да стана диригент. У дома имахме радио и едно голямо огледало (майка беше шивачка, затова огледалото беше голямо). По радиото свири симфонична музика, а аз пред огледалото се вживявам, вълнувам се и размахвам една пръчка… А след години, когато бях студент в Духовната академия, Роберто Бенци дойде в София, за да дирижира Софийската филхармония. Бях на 19 години и слушах концерта на 19-годишния Бенци! Но нямах смелост да отида да му поискам автограф…
След 8-ми клас бях приет на две места – в механотехникум във Враца и в Семинарията. Избрах Семинарията заради музиката и заради пеенето. Епископ Тихон, тогава ректор, всяка седмица ми разрешаваше да пътувам от Черепиш до Враца, където имаше опера, за да продължа да вземам уроци по цигулка.
Бях с намерението, като завърша Семинарията да кандидатствам в Музикалната академия. Но когато отидох да си подавам документите в Музикалната академия, на вратата имаше обява: „Не приемаме кандидати със семинарски дипломи“. Така записах Духовната академия и там четири години бях помощник-диригент на Академичния студентски хор. След това завърших двугодишен курс за диригенти, както и Музикалната академия в Пловдив. Започнах да работя като учител по музика… Дойдох в София и ме назначиха за диригент на Представителния детско-юношески духов оркестър „Ботева чета“. Постепенно в мен копнежът по Църквата започна да се засилва и тогава станах църковен диригент в храм „Живоприемен източник“, после в Руската църква, а накрая и в храм „Св. Троица“. Бях вече категорично решил, като се пенсионирам да стана духовник. Но един събрат ме насърчи да не чакам, а да приема ръкоположение. Много често горе, от хоровия балкон, съм искал да бъда долу, в храма, и да извършвам св. Евхаристия. Бях около 40-годишен, когато в мен се събуди копнежът за свещеническо служение.
Какво е музиката за православното богослужение? Каква е нейната мисията в Църквата?
Музиката е основна част от него. Няма богослужение без нея. Колкото и емоционално да се четат псалми и стихове, музиката е всичко. Бог ни е дал такива удивителни, чудни, прекрасни неща! Музиката е едно от тях. Помислете си само какво е звукът – едно раздвижване на въздуха, звукови вълни. Тези вълни могат да ни накарат да скачаме от радост, да танцуваме, да плачем, какви вълнения предизвиква! Древните отци са били много, много мъдри. Защо го казвам? Църквата учи хората на добро, като ги наставя да не лъжат, да не крадат и т.н. Отците са разбрали, че ако хората само се назидават, ефектът няма да е достатъчен. Но ако се развълнува душата им чрез хубава музика и красиви човешки гласове, като видят добре изрисувани икони, разположени в красива храмова архитектура… В Църквата са събрани всички изкуства, за да може всячески да въздейства на човека, да му разрохква душата, да я развълнува и да я насочи към Бога, Който му казва: Бъди добър. Това показва каква велика институция е Църквата! Велика и културна! Събрала етичното и естетичното в прослава на Бога! Музиката е от първостепенно значение за богослужението.
А мисията на музиката в Църквата е: от името на богомолците да изкаже, пеейки пред Бога, техните молитви, чувства и вълнение. Това само с един текст, който не е озвучен, по-трудно би могло да стане. Църковната музика е, за да създаде молитвено настроение и да допринесе за възнасянето на молитвите на богомолния народ към Бога и светиите.
Може ли всеки композитор да твори църковна музика? Какво трябва да знае композиторът, решил да твори църковна музика? Трябва ли освен музикална теоретическа подготовка да бъде духовно и нравствено подготвен?
Църковната музика трябва да предизвиква в нас религиозни чувства. Музиколожката Кристина Япова пише, че църковната музика цели да въведе душите в молитвеното пространство и че самата тя е това молитвено пространство. Музиката трябва да създава настроение за молитва и да ни накара да се молим; чрез нея да влезем в общуване с Бога. В този смисъл далеч не всеки композитор може да бъде църковен композитор. А само искрено вярващият човек, той би могъл да напише църковна музика. Както иконописците преди и по време на рисуването на икони и стенописи са постили и са водели целомъдрен живот, така и тези, които творят за Бога, трябва да имат въздържание в поведението. Защото някак не се съвместяват веселби, изобилна храна и др. с писане на покайни канони и създаване на възвишени чувства и образи.
Според Вас каква музика е подходяща за храма – източна, с изпълнение на монодийно пеене, или западна, многогласна, с хармонично звучене?
На едно място Негово Светейшество патриарх Неофит каза – и според мен е напълно прав, че ние, българите, сме облагодетелствани за разлика и от гърците, които имат само един вид пеене – източно, и от руснаците, които пък обратно – имат само хармонична музика. Ние можем да ползваме благата и красотата и на двете.
Източно пеене – чудесно! Древно пеене, монодия, едноглас, исон – и като се изпълни както трябва, те грабва. Западно пеене – разбира се, прекрасно! И чудесно Българската църква ползва и двете.
Вашият голям музикален опит е най-вече като диригент. Може ли всеки диригент да бъде църковен диригент?
Може да дирижира църковна музика, но дали ще е убедително, дали ще истинско?! Спомням си, години преди 10 ноември имаше един наш музикант, който беше диригент на Софийската филхармония, за малко и министър на културата. Филхармонията, заедно с хоровата капела отидоха в Париж и изпълниха Реквием от Верди. Критиката там отбеляза, че те са изпълнили Реквиема, който е заупокойна литургия като светска творба. Ако не си искрено вярващ, колкото и добър музикант да си, не се захващай с църковна музика, нито да я пишеш, нито да я правиш.
Вие вече повече от 30 години сте свещеник. Кое е най-голямото предизвикателство пред съвременните духовници?
Много хубав въпрос! Аз съм си мислил кое е най-важното за нас, свещениците, и каква е най-важната ни задача… Това е да намираме начина, диалога, общия език с богомолците, с младите хора. Да не остава дистанция, заради която те да не смеят да ни запитат нещо и да се посъветват с нас. Да бъдем достъпни, както казва дядо Неофит, който ни разказа една своя случка: как още архимандрит той върви по улицата облечен с расо, шапка, с дълга брада и дочул едно малко детенце да пита майка си, посочвайки го: Мамо, какво е това? Хората трябва да са наясно какво е това. Свещеникът да е непосредствен, непринуден, най-близък до тях, да ги предразполага към общуване, към диалог и по този начин да ги приобщава към вярата. Да видят, че Православието не е някакъв музеен експонат и че Църквата е жив организъм и че има смисъл човек да бъде вярващ и религиозен.
Често се чува фразата: „аз съм вярващ, но не съм религиозен“. Какво мислите за това?
Това е още едно от предизвикателствата и пред Църквата, и пред духовниците. Трябва да убедим нашия съвременник, да му докажем, че религиозната вяра не е отживелица, не е заблуда, а е здрава и солидна като скала; тя е емоционална, духовна и интелектуална опора. Религиозната вяра осмисля живота на човек, дава му посока и цел, изпълва го със съдържание. Не е случайно, че повечето световни учени, най-известни хора на изкуството и артисти, са религиозно вярващи. Ако се замисли човек, ще се убеди, че християнката космология е най-убедителна и логична, че християнската представа за вселената, за нейното сътворяване е най-правдива и най-истинна. Друго предизвикателство е да бъде разобличено и развенчано разсъждението – насаждано дълго време от атеистите, че между религия и наука има антагонизъм и противоречия. Това не е вярно! Религията и науката са двете страни на човешкото съзнание, на човешката култура. Те не си противоречат, както ни втълпяваха, а взаимно се допълват. Науката се опитва да обясни това, което става в материалния свят, а религията обяснява това, което става в душата на човека.
Наистина, някои твърдят: „Аз съм вярващ, но не ходя на църква. Църквата не ми е нужна за моята вяра“. Трудно е да общуваш с Бога само извън храма. Какво ни казва Христос: „Където са двама или трима в Мое име и Аз Съм там, между тях“. Храмът е дом Божий, защото там се събираме в име Господне. Бог там пребъдва и там най-лесно и силно можем да Го усетим и да Го почувстваме, да влезем във връзка Него. Жива, истинска връзка с Бога можем да имаме само в храма. Ако ние се молим сами, това е все едно да гори една съчка в огъня, но ако се молим сто човека в храма, това все едно че пламти един голям духовен огън. В храма е богослужението, в храма са Тайнствата, в храма са обредите и празниците, в храма е мистиката, а това е много силно преживяване. Да, можем и сами да се молим, у дома, в тайната ни стаичка, но общуването, което имаме в храма, е най-силно и с нищо несравнимо, и дълбоко вълнува човешката душа. Вяра и религия, ако истински ги изповядваме, са едно и също нещо. Религия означава свързвам. Вярата е това, което ни свързва с Бога. Аз съм вярващ, което означава: аз съм религиозен. Означава, че аз изповядвам моята вяра и с разбиране, и на дело.
Вие от дълго време сте изповедник на семейства, на млади и по-възрастни християни, на хора с различно социално и обществено положение. Какво споделят хората, кое виждате и може да определите като основен духовен проблем на съвременните вярващи?
Много хора смятат, че като дойдат на изповед трябва да споделят болките си, да разкажат какво са преживяли, какви трудни отношения имат със снахата, със свекървата. Разказват за трудностите, които имат, а не толкова за греховете, които са сторили. Според мен основен грях е гневът, раздразнителността. Мнозина споделят: „само да ме закачат веднага съм готов да се скарам, готов съм да избухна“. Това забелязвам през годините – сприхавостта, гнева, готовността да се скараме, липсата на смирение, на скромност да изслушаме другия. Всеки се смята за специалист и никой не може да му направи забележка. Трябва да се замислим върху думите на св. Йоан Лествичник, който казва, че ако първият ангел Деница изгуби рая заради един единствен грях – гордостта, дали ние няма да го придобием с една единствена добродетел – смирението. Представяте ли си?! Не е нужно подвизи и т.н. Просто бъди смирен, но което е и много трудно.
Промениха ли се според Вас хората през годините, промени ли се духовното им разположение?
Много интересен въпрос… Когато дойдох тук, беше завършен първият ремонт на църквата „Св. Троица“. Нямаше хор, нямаше много богомолци, имаше двайсетина по-възрастни християни. Не мога да кажа дали хората оттогава досега са се променили, но мога да твърдя, че хората, които идват тук, се умножават; идват все по-млади, а старите хора вече се броят на пръстите на едната ръка. В празнични, в неделни дни вярващите достигат до 200 човека и всичките те са от средна възраст към по-млади. Промени се изпълнението на църквата. Промениха се хората, които идват, стават по многобройни и по-млади. Що се отнася до нрава, до характерите, ми се струва, че стават по-предани на вярата, по-редовни богомолци. Сега са по-разположени към вярата, много по-отзивчиви. Струва ми се, че има подобрение на духовното ниво.
Какво най-често съветвате вярващите, дошли да потърсят при Вас съвет?
Това, на което наблягам, е да изтъкна колко важно е да се молим редовно. Кажи ми каква ти е молитвата, за да ти кажа каква ти е вярата. От това каква ти е молитвата, се вижда какво ти е духовното старание. Както малкото дете се доверява на баща си и го държи за ръка и така няма да се изгуби, няма да се залута, така и ние чрез молитвата се държим за ръката на Бога и го следваме и вървим с него и рисковете са много по-малки. Молейки се редовно, ние се държим близо до Бога. А където е Бог, там е любовта; където е любовта, там е Бог. Оптинските старци казват, че Бог е в центъра. Колкото сме по-близко ние до Бога, толкова сме по близо един до друг. Колкото сме по-далече от Бога, толкова сме по-далече и един от друг, отчуждени, алиенирани, на това наблягам. Опитвам се да създам навици за молитва и да внимаваме да не се гордеем. Всеки, който се превъзнася, ще бъде унизен, който се смирява, ще бъде въздигнат, както казва св. апостол Петър в посланието си. Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Поживял съм вече доста години и мога да кажа, че е точно така. Не се превъзнасяй, това нищо няма да ти донесе, макар човек понякога и неволно да го прави; понякога дори чрез скромността и смирението си се гордее.
Вие сте написали три книги, всяка с по три тома. Проповеди за празници и по различни поводи. Промени ли се проповедта Ви през годините?
Да, променя се. Опитвам се да направя проповедта различна, да бъде свързана с живия живот. Ако ще повтарям старите проповедници, не би имало смисъл. Опитвам се да кажа нещо ново, търся случки от живота и живи примери.
Изхождайки от Вашия голям житейски опит, как мислите: какво може да направи православният свещеник по отношение на хората, на обществото?
Да се опитва да изпълнява служението си, колкото се може по-добросъвестно, по-старателно. Като стана дума за проповедта, си спомням за един свещеник, който казваше, че проповедта показва колко знаеш, колко можеш и колко се трудиш. Постарай се да знаеш повечко, да се трудиш повечко и да бъдеш във всяко отношение чисто житейски полезен на хората. Важно е се общува с хората и да не си им чужд.
Какъв според Вас е основният обществен духовен проблем днес?
Има много сериозни проблеми в цял свят. Просто светът е полудял. Както казваше моята майка: „светът се е запобъркал“. Един от основните проблеми е изоставяне възпитанието на децата. Четох наскоро едно интервю на директор на столично училище, който казва как трябва да се преосмислят санкциите срещу недобрите ученици. „Сега санкции няма – казва той, – ние не можем да направим нищо и ако напишем забележка и нещо накажем, родителите я дават в съда и той я отменя“. Децата могат да правят, каквото си искат, но не и учителят, и възпитателят. Децата трябва да бъдат научени на труд, да не се отменят класни работи, защото получавали стрес. В живота кой ще ги пази от сериозните стресове, трябва да бъдат научени, че имат и задължения, освен права. Децата трябва задължително да учат религия в училище. Да знаят на какво учи Църквата, че учи на добро. Иначе кой ще ги научи да не крадат; да не лъжат; да не се нахални ;да не са агресивни. Това е и задачата, ролята на Църквата да направи хората по-добри. Защо ѝ се отнема тази възможност? Дори само стотина деца да учат религия, пак би било добре дори само те да смекчат някои от навиците си.
Какво е за човека да служи св. Литургия, да извършва богослужението, което дори на ангелите не е дадено?
С нищо не е сравнимо! Това са мистични преживявания. Гогол има една книга, в която споделя за преживяванията си по време на Литургията. Чувствата и вълнението, които изпитваш, когато призоваваш Светия Дух, са трудни за предаване. Ние сме много повече от ангелите. Свети Григорий Богослов разсъждава: „ангелите са само дух, животните са само тяло, а човекът е и дух, и тяло“. И св. Григорий пише, че човекът е разпънато същество. В него се борят земята и небето. Той е сцена на сблъсък между небе и земя. Но и това прави преживяванията ни такива богати, несравними с нищо. Човекът е микрокосмос. Той е модел на света – и дух, и материя.
Какво съветвате по-младите си събратя?
Аз ги съветвам това, което ме посъветва моят изповедник отец Лука Кадиев. Когато бях нов свещеник – аз не съм бил млад свещеник, а нов свещеник – той ме наставляваше: „Внимавай със събратята си да не се изпокарате за пари. Гледай преди всичко богослужението да върви добре; не мисли колко ще получиш. Дай най-доброто от себе си. Не мисли за материалната част, развивай и усъвършенствай свещеническото си служение; потребното ще дойде от само себе си“.
Какви качества трябва да има свещеника днес, когато съвремието е агресивно и материално, прокламира съмнителни ценности, забавлява се с псевдокултура?
Положението наистина е драматично в цял свят. Свещеникът трябва да има такива качества, каквито се опитва да внуши на своите пасоми. Да бъдат коректни и почтени, да са негорделиви, невисокомерни… Най-добрата проповед е личният пример и живота. Като че ли ние свещениците сме малко горделиви. Би трябвало да бъдем по-скромни, по-прибрани, не бива да даваме повод някой да си мисли, че сме повече от другите, да се изтъкваме и да първенствуваме.
Имате ли нови творчески идеи или проекти?
Да. Искам да напиша серия от концерти по псаломски стихове и от Литургията. Наскоро написах музика към „Призови ме в скръбен ден Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш“ и още за „Ще те възлюбя Господи крепост моя….“ на български език и други такива. Избрал съм си над 10-15 подобни съдържателни стихове. Сега ми се пише и мюзикъл. Това е друг проект. Освен това, сега с хора разучаваме Литургия №7. Иска ми се веднага да напиша и друга Литургия, която да бъде по-различна от досегашните, и всенощно бдение.
Преди години имах голямо музикално предизвикателство.Във втората половина на миналия век имаше един изключителен поет, казва се Радко Радков. Роден е в Търново, но е габровец, два пъти е носител на наградата на Френската академия „Солеазар“. Идва в България Борис Христов. Людмила Живкова като културтрегер дава в негова чест прием, на който присъстват видни композитори, поети, а сред тях е и Радко Радков. Те се познават от института по Балканистика, който разполагаше с един етаж в сградата на Духовната академия. Сред гостите са Александър Райчев, Любомир Левчев, а Радко рецитира. Той знаеше всичките си драми в стихове наизуст и помнеше (беше с феноменална памет!) творбите и на други литературни творци. Та Радко цитира монолога на св. Евтимий от драмата „Патриарх Евтимий“. В него се разказва за сбогуването на патриарха с търновския народ, написано по житието на Григорий Цамблак за св. Евтимий. Монологът завършва и при известната реплика: на кого ни оставяш и отговора: на Светата Троица Борис Христов не издържа и се разплаква. Разтърсен, той се обръща към околните и казва: „Аз бих пял ролята на св. патриарх Евтимий, ако ми напишете една опера!“. До този момент той не е излизал на българска сцена. Радко пристига у дома и въодушевено ме кара да напиша опера за св. Евтимий. Аз му възразявам, че съм писал само Херувимски песни, суити за духов оркестър, но не и опера. Предлагам му да я направи Парашкев Хаджиев, но ми възразява, че той няма да може да пресъздаде духовния образ. Аз започнах, но се сетих, че има поне десетина опери на големи български композитори, които въобще не са поставяни. Тогава проф. Славчо Вълчанов ме заведе при Карталов, тогава режисьор в Софийската опера и тъкмо бе започнал да прави спектакли на Царевец. Отидохме да го питаме дали би поставил подобна опера. Карталов ме насърчи да продължа, но не пое никакви ангажименти. И тъй като на мен ми се пишеха литургийни песнопения, преустанових тогава писането на операта.
Малко или много са 80 години?
Наскоро гледах един филм и ме впечатли репликата: „Колкото и години да живеем, все ще ни се струват малко“. Много е важно как ги живееш. Ако вършиш това, което обичаш, както казва и Конфуций, все едно, че нямаш един работен ден. Аз съм се занимавал с музика, с хорове – за мен това е огромно удоволствие, а за това дори и ми се плаща! Годините не са много, има още много работа за вършене. Човек в старческа възраст трябва да си дава сметка защо Бог му отпуска още дни. Той му ги отпуска, за да ги осмисля. Да прави нещо полезно и добро. Те са сякаш финален спринт. Голям дар е от Бога да ти даде да вършиш онова, което ти харесва! Какво по-хубаво от това; само душевното и телесното здраве е по-хубаво. Доставя ми удоволствие да се занимавам с музика и да съм свещеник. Мога само да благодаря.
Какво си пожелавате?
Колкото и дни да ми е дал още Бог, да ги прекарам смислено и съдържателно. Все така да бъда в обич с моите приятели, деца и колеги и не на последно място – с моите пасоми, които на рождения ми ден така ме развълнуваха и ми показаха голяма топлота и обич. Това е най-високата награда, която човек може да получи.
Много благодаря за интервюто!
И аз благодаря за хубавото списание, което с удоволствие чета. Прочел съм всичко и се радвам на хубавите фотографии. Една от много хубавите и вълнуващи страни на списанието са интервютата. Те могат да разкрият напълно непознати и много интересни, хубави страни и черти от личността на свещениците.
Благодаря за хубавите думи и успех в предстоящите проекти!
Интервюто взе Весела Игнатова
+++
Ставрофорен иконом Александър Лашков е роден в гр. Фердинанд (дн. Монтана) през 1943 г. Детството му преминава в село Лехчево, Монтанско. От малък свири на цигулка. Завършва Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, гара Черепиш (1961 г.) и Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (1965 г.). Освен това придобива полувисше образование със специалност „Диригент на хорове и оркестри“, както и висше при Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Тридесет години работи като диригент и музикален педагог. Над петнадесет години е ръководител на Детско-юношеския духов оркестър „Ботева чета“ в София, от чийто състав впоследствие се изявяват редица музиканти.
Като студент в Духовната академия е църковен певец и диригент на хора към църквата „Св. Кирил и Методий“, кв. „Красно село“. А от 1985 г. е диригент на хора при църквата „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“.
През 1991 г. сформира мъжки хор в храм „Св. Троица“, а на следващата година приема духовен сан. От 1993 г. е енорийски свещеник в храма, като през 2010 г. става и негов председател.
Композира предимно църковна музика. Автор е на седем православни литургии. Автор е на книгите „Пътят към храма“ (в три тома), „С дух и истина“ (в три тома) и „Здравец“ (в три тома). Това са литургични беседи и проповеди, които са своеобразен мост между Божието слово и всекидневния живот; дават изобилна информация за православния храм и богослужение, както и знание за основните християнски празници.
В книгите си отец Александър показва умението да твори в областта на съвременната омилетика, съчетавайки в своите проповеди богословска ерудиция, философска дълбочина и естетична дарба, и не на последно място, ги представя с увличащо разказваческо майсторство. Чрез тях той протяга ръка към търсещия Истината, за да прекрачи той отвъд колебанията си, несигурността и безпътицата, в пределите на вярата надеждата и духовността; да преоткрие собствения си път и света край себе си в светлината на Божията любов и милост към всички.
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2023, с. 11–16.
Views: 10
