Продължете към съдържанието

За житейските обстоятелства и избора

. Христо scaled

Разговор с протойерей Христо Присадников

Как се насочихте да учите в Семинария във времена, когато комунизмът активно се развиваше и отричаше вярата и Църквата?

За детството и спомените в родното село

Едно време всички хора бяха вярващи и спазваха постите, празнуваха празниците и в тези дни дори не ходеха на работа. Беше истинско веселие – цялото село се събира, всички пеят, свирят, празнуват.

След 9 септември, аз бях тогава на 12 години, комунистите дойдоха някак бързо, брутално в селото, и разрушиха всички традиции и обичаи. Помня всички събития оттогава… Как стреляха по улиците, обикаляха къщите и как разказваха, че всички ще живеем заедно в дошлата нова власт. Като се затвърдиха и взеха управлението, назначиха си кмет, чиновници, бирници и прочие. И почти веднага установиха голям данък за населението. Започнаха да принуждават селяните да си дадат земята и добитъка си, за да направят ТКЗС.

Тези данъци, които изискваха, бяха тонове жито, ечемик – земеделски култури, и бяха непосилни за селяните. Освен че им вземаха всичко, което са произвели, се оказваше, че дължат и още. Властта обръщаше несъбраното в пари и ги принуждаваше да изплатят разликата. Така за две-три години хората останаха без нищо и се принудиха да дадат и земята си, и добитъка си.

Помня как ходеха по къщите и взимаха воловете заедно с колите. А ведно с животните и всичко, което им се хареса – вили, лопати, гребла. Понеже хората – кротки, смирени, селски хора, не знаеха какво ги очаква. А си обичаха земята и животните, не искаха да ги дават, но нямаше как. Имаше и такива, които не си дадоха веднага имота и добитъка. Баща ми беше един от тези.

Един ден събраха всички опълчили се, качиха ги на камион и ги закараха в Пазарджик, в затвора. Там ги изтезаваха и тези, които се изплашиха, веднага изпратиха хабер на жените си да дадат земята. Моят баща се бе повъздържал, но накрая и той бе принуден. Така комунистите обраха земята с бой, с насилие, събраха я недоброволно и направиха ТКЗС-та. Накараха хората да работят за минимални заплати, които за нищо не стигаха.

Тези, които не искаха да си дават земята, ги нарекоха кулаци, изедници, врагове на народа и какви ли още не! Не даваха и на децата им да ходят в университет. Искаха характеристики, които не бяха за дадения човек, а за това какви са родителите му и какво правят.

В нашето семейство бяхме четири деца и трудно ни издържаха. Като завърших прогимназия, отидох да продължа гимназия в Пазарджик. Каква немотия беше… Баща ми не можеше да ми плаща квартирата… Колко съм гладувал, мизерувал… Кога съм хапнал нещо, кога не съм. Сутрин никога не съм закусвал, свивал съм се до обяд… Ама… и това мина. Когато завърших гимназия, исках още да уча. Заедно с един мой братовчед кандидатствах в Медицинския факултет на Пловдивския университет. Непосредствено преди изпита, виждам в коридора, че са се струпали младежи пред един списък. На него пишеше: „Лица с вражески и антинародни прояви не се допускат до състезателен изпит“. И виждам името ми най-накрая в списъка. Така се оказа, че съм враг на народа и не ме допускат на изпит.

За баща ми

Като взеха всички имоти, хората останаха без работа. Баща ми не можеше да стои без да работи, не му и даваха. Нашето село има енория, но няма църква и свещеник. Моят спомен е, че имаше останали основи от църквата. Енорията ни обхващаше още три села, като в едното имаше църква, но с разбити врати и прозорци. Баща ми почна да ги поправя и ме викаше да му помагам, да нося вар, да боядисвам… Помня, че като привършихме строителните работи, той почна да забърсва иконите в храма и забелязах, че ръката му потреперва. Питам го защо трепери, а той ми отговоря, че това е светиня и нямал право да се докосва до нея, но не може да не махне насъбралия се прах. Той беше богобоязлив човек и с дълбока вяра в себе си. Макар и да беше ходил на училище до второ отделение – от кърските работи не е имал време да се образова – той  постепенно прочете цялата Библия. Когато и да оставаше свободен, той я четеше, и за няколко години я научи наизуст. Веднъж в едно дере намери камбана. Закачи я на една върба край църквата и в празнични, и неделни дни я биеше. Това много смущаваше властите и те започнаха да си намират предтекст да го заключват в избата на общината. Там стоеше от събота до неделя, да не може да бие камбаната. Пускаха го следобед в неделя, когато празникът е вече отминал.  

За житейските обстоятелства и избора

След гимназията, като разбрах, че не мога да продължа да уча, отидох да работя в Консервения комбинат в Стамболийски – много работа за малко пари. През това време в селото дошъл свещеник. Запознали се с баща ми и като си говорили за децата, той му  разказал за мене и за това, че съм искал да уча, но че заради характеристиката на кулак не мога. Отецът му предложил да ме изпрати в свещеническото училище в Черепиш. През същата година в Семинарията се откривал за първи път курс за младежи, завършили средно образование.

Баща ми дойде една сутрин при мен в Стамболийски. Той беше много добър човек, но и строг, и ние винаги сме го слушали и изпълнявали това, което ни разпорежда. Разказа ми за срещата със селския свещеник и за възможността да уча. Аз първоначално се учудих, защото знаехме, че свещениците ги убиват. Чувахме как са ги намирали хвърлени в кладенци, зарити в шума, други бяха безследно изчезнали и дори не се знаеше точно колко са избити. Баща ми беше готов в оня момент да ме предаде в жертва. Аз малко му се възпротивих, но той настоя и се върнахме в село да говоря със свещеника. Той ми обясни за откриването на тригодишния семинарски курс и за това, че мога да продължа след това да уча и висше образование в София, в Богословския факултет. Това, че мога да продължа да уча богословие, за мен беше възможност. Знаех, че друго няма да ми разрешат. До този момент не бях мислил да уча за духовник. Отидох на изпита в Черепиш. Там се бяхме събрали около петдесет човека – и млади, и по-възрастни. А аз се притеснявам, тъй като чувам едни да приказват къде са ходили на уроци, други да се разпяват с ноти, и си мисля: къде съм тръгнал така неподготвен. Тъкмо като се канех да се откажа, г-н Аврам Вачев, учител по пеене, като разбра за колебанието ми, ме хвана за ръката и ме въведе в стаята за изпит. Разпитаха ме с ректора откъде идвам и като разбраха, че съм от Пазарджишко, известно с големите си седенки, на които още от дете пеех, ме приканиха да изпея някоя песен от нашите. Още на първия куплет така се зарадваха, че чак станаха на крака да ме приветстват.

Имах и едно друго преживяване в нощта преди баща ми да дойде да ме вземе от Стамболийски. Сънувам, че се намирам у дома, на село, и сека дърва. И както режа, поглеждам към къщата ни и виждам там, над нея, три образа с ореоли (в онзи момент не знаех, че са ореоли). Уплаших се и замръзнах на място. Гледам, че единият стои по-високо от другите и постепенно слязоха надолу, зад къщата. Като видях, че изчезнаха, се втурнах към вкъщи. Влизам бързо в приземния  етаж и виждам образите, вече в пълен ръст, седят и говорят с баща ми и майка ми. Аз се повърнах назад, но баща ми каза: „Влез, влез, тези хора за тебе са дошли. Целувай ръка!“ (някога на гостите и на по- възрастните се целуваха ръце). Аз отивам към този, който изглеждаше по-голям от другите, а те и тримата облечени в златисти дрехи. Като му целунах ръката, той сякаш с другата ме погали. По-късно си обясних, че така ме е благословил… И в този момент се събудих. Дълго мислих какво беше това, какви са тези образи, които не съм виждам досега. В същия ден като дойде баща ми, вече разсъдих, че този сън означава призовка. Тези образи ги видях по-късно изписани в църквата в Черепиш, бяха образите на Света Троица.

За семинарските години в Черепиш

Почнахме да учим в Семинарията, като в програмата ни имаше всеки ден по един час пеене. Преподаваше ни г-н Ценков, който беше добър учител. В края на първия срок се оказа, че само аз бях с шестица по пеене, а другите, от които се притеснявах, че са по-подготвени, изоставаха. Във втория семестър със съучениците ми се бяхме уговорили всеки, който можеше да свири, да си донесе музикалния инструмент. Аз свирех на акордеон, друг на цигулка, друг на кавал. Започнах да си уча песнопенията, като ги свирех, но г-н Ценков като разбра, категорично ми забрани да ги уча с инструмент, а само с пеене.    

Семинарията в Черепиш беше много уредено, дисциплинирано училище. Имаше гора с люляци, която така хубаво ухаеше и ние често ходихме в нея да се подготвяме за часовете, най-вече по пеене. Зимно време много се забавлявахме с малките семинаристи, които си правеха ски от дъските на бъчви и се пързаляха с тях. Премръзнали падаха, ставаха, но не се отказваха… Като цяло беше строг режим, но много здравословен.

Сутрин ставахме в 5.00 ч. В 5.30 ч. трябваше да сме в класната стая и до 7.00 ч. трябваше да си преговорим уроците от вчерашния ден, за да сме готови за изпитване. В 7.00 ч. биеше звънецът и отивахме на църква. След това излизахме на двора да играем физкултура, която някой от петокласниците ни показваше. Закусвахме и в 8.00 ч. започвахме часовете, които свършваха в 13.00 ч. След това за половин час влизахме да обядваме и от 13.30 до 15.00 ч. имахме свободно време. От 15.00 до 16.00 ч. – следобедни занимания, после малка закуска и отново в учебните стаи до 17.30 на занимания, самоподготовка. От 18.00 ч. – вечерня, после вечеря и в 21.30 ч. сме по леглата. Всичко беше под час и не можеше някой да пречи на другия. Режимът беше строг, но не ни тежеше, защото имаше ред и време за всичко. Разходка, богослужение, движение, храна, всичко беше добре разпределено. Завърших курса в Черепиш и отидох в  Духовната академия. В същата година, в която кандидатствах, за първи път беше възможно гимназисти да кандидатстват в Академията, до този момент само семинаристи имаха тази възможност.

За годините в Духовната академия „Св. Климент Охридски“

Нашият курс беше от 38 човека. За сравнение ще кажа, че курсът преди мен бяха само четирима (Николай Хаджиев, отец Борис Стоянов, отец Виктор от Букурещ и още един отец от Румъния).

През студентските години в Академията идваха младежи да ни агитират и убеждават, че няма Бог, че сме се заблудили и да напуснем духовната школа. По това време на „Раковска“ № 108 се откри Дом на атеиста, в който един път в месеца се говореше срещу религията. Имаше един свещеник Мизов, който преди 9 септември бил свещеник, после хвърлил расото и станал комунист. Управляващите  го използваха да говори срещу вярата. Бяха дори открили в университета катедра Атеизъм, която той завеждаше. Отиваме един ден в този дом, където бившият отец говореше срещу религията. Бяхме четири-пет човека, сред които отец Анатоли Балачев, отец Борис и аз. Искахме да се опълчим и да не се говори срещу Бога. Бяхме много надъхани, знаехме, че комунистите ни мислят смъртта, но ние бяхме убедени и отивахме да браним вярата, религията.

На това събрание Мизов се изправи и говори как свещениците кръщават децата в ръждясали съдове, как ги потапят в мръсна вода и лъже, лъже… Накрая пита дали има още въпроси, а отец Анатоли вдига ръка и пита: „Другарю Мизов, доколкото разбрахме Вие сте били свещеник?! И като такъв Вие кръщавахте ли деца?“ Той отвърна потвърдително.

„В такива ли ръждясали куполи кръщавахте децата и в такава ли мръсна вода ги слагахте? Защо тогава не се отказахте да правите това? Защо сте го правили, след като сте го знаели? Както изглежда, Вие явно и тогава не сте бил вярващ?“ – продължаваше публично да пита отец Балачев. Той беше голям боец за православната вяра.

Мизов се втрещи и като се посъвзе започна да крещи: „Има ли тука доброволци да ги изхвърлят тези дошли от Духовната академия да ни саботират?! Дръжте ги!“

Някои от публиката обаче викаха да ни оставят да говорим. Създаде се голяма суматоха в салона и ние лека-полека избягахме. Онзи сигурно се е оплакал на полицията, тъй като много се изложи, и не след дълго идват агенти при ректора епископ Николай със списък и настояване упоменатите студенти веднага да напуснат Академията. Бях притеснен, че може да съм един от тях.

Владиката им обяснява, че остават два месеца до завършването, но те и дума не дават да се продума за отлагане. Като видя, че няма да се размине леко, ректорът посъветва младежите да си отидат вкъщи и като се поуспокоят нещата, да се явят в края на лятото и да си вземат изпитите. Като по чудо аз не бях в списъка, бяха ме пропуснали. Може би онези, които ме следяха от родното ми село, са мислели, че отивам при поповете, които и без това ги бият и преследват.

За Държавна сигурност

Докато учех в Семинарията, тия, които ме следяха като „враг на народа“, търсеха да разберат къде съм отишъл. По онова време караха комсомолците да шпионират сред младежите. Затова, когато се прибирах през ваканцията вкъщи, майка ми не ми даваше да излизам. Тръгвах от Черпиш късно вечер, а потеглях от вкъщи рано сутрин и така не можеха да ме видят. След две години бяха разбрали къде съм и се успокоиха,  че съм при поповете, които така или иначе ги избиват. Като завърших семинарския курс и почнах да се движа из селото, веднъж срещнах кметицата, която бе много наострена срещу мен. Аз я отминах, а тя вика след мене: „Господ до го убие, дано! Ние не му даваме хляб да яде, а той отишъл там държавата да го храни“.

Като станах свещеник, ме откриха пък от Държавна сигурност. Този път ме убеждаваха да им стана доносчик. Искаха да шпионирам свещеници, мои събратя, като ме заплашваха, че ще ме изгонят от София, ако не се съглася. Бях категоричен, че не мога да предавам приятелите си. Бяха много настоятелни, пращаха непрекъснато хора в църквата да ме следят и притискат. Като видяха, че не могат да ме сплашат, почнаха да ми обещават да ме пращат в чужбина и ако направя това, което им е нужно, ще ми дадат апартамент. Няма как да стане това! Как ще пратя някой в беля, за да ми дадат апартамент! До вчера ме гониха за тези работи (че искам да се устроя и уча), а сега от мен искат до го правя! Добре че дойде 10 ноември, та ме оставиха на мира.

Като завърших Духовната академия, станах певец в „Св. Марина“ в Пловдив. Митрополит беше дядо Варлаам. Той ме прие, защото бях изпратен от епископ Стефан, който стана по-късно Търновски митрополит. Беше се поразчуло, че в митрополитския храм има нов певец и дядо Варлаам поиска една неделя да служи в храма. Явно остана доволен и така ме благослови да се утвърждавам като клиросен певец.

Седмица преди Великата седмица аз бях се поразболял и бабите ми донесоха коя хапчета, коя  прахчета, коя шишенца – цяла чанта, и аз ги оставям при касиерката Соня, майка на проф. Христо Стоянов. Ние с него учихме в Черепиш и като от една епархия майка му много ни се радваше. Светлата седмица вече се бях пооправил и влизам при нея в стаята, която и свещениците ползваха за канцелария. Нещо оживено си говориха и като влязох замълчаха. Тя ми обясни, че ме обсъждали и че откакто съм дошъл певец, многократно се увеличил бюджетът на свещите. Аз се радвах, че мога да пея на Бога, те се радваха, че има хубави служби. И така няколко месеца.

Един ден идва при мен председателят на храма и ми се извинява, че трябва да ме съкрати, защото не можели да плащат вече заплата на певец и че щял да пее някакъв доброволец. Връщам се в квартирата и хазяинът ми казва, че трябва да напусна, защото нямам регистрация, а не мога да се регистрирам, защото нямам жителство. Нещата бяха ясни и се оказа, че нямам къде да работя и къде да живея. И дойдох в София. За да стана жител на София, трябваше да живея и работя черна работа десет години. Така изкарах курсове за ватман и десет години работих като такъв. През това време, тъй като обичам да пея, участвах в различни софийски хорове. В един от тях се запознах с бъдещата ми жена. Аз исках да съм откровен с нея и още отначало ѝ казах, че искам да стана свещеник. Беше много добро момиче, имаше голямо желание да стане попадия и през годините много ми помагаше. Беше завършила Институт по далекосъобщенията и бе от малкото жени (само три), които започнаха да учат богословие. За съжаление се разболя и почина малко след като завърши семестриално.

За свещенството

Станах свещеник десет години след завършване на Академията и бях назначен в храм „Св. Троица“, в кв. Слатина. Мой наставник като свещеник беше отец Лулчев от храм „Св. Неделя“. С него споделях това, което ми се случва и притеснява, а той само ме убеждаваше: „Събратя всякакви има. Гледай ти да си изряден! Не се интересувай от никой друг!“. Като почнах да не се интересувам от делата на другите и да вървя по моя път, си спечелих и много приятели. Започнах да развивам енорийска работа – беседвахме и обсъждахме с дошлите в храма богословски въпроси, организирах поклоннически пътувания до различни места, а с мен и презвитерата. Хората, виждайки как се разбираме, много ни заобичаха. Кварталът в Слатина беше стар квартал, с много традиции и всички хора се познаваха. Това обаче предизвика завистта на другия свещеник и започнаха други проблеми. За да избегна още напрежение, подадох молба да се преместя в храм “Св. София“. От митрополията ми разрешиха и се преместих, но още първия месец почнаха да идват делегации по 15-20 човека от Слатина и да настояват да се върна. Месеци настояваха, ходиха и до митрополията да искат да ме върнат на служение при тях и им беше трудно да повярват, че сам съм поискал. След години, когато се пенсионирах, ме назначиха в „Св. Петка“ и вече 23 години съм тук.

Как се определяше по онова време кой свещеник за коя енория е нужен?

Патриарх Кирил, когато някой се ръкоположи за свещеник, го пращаше за десет години в провинцията, за да се научи, да придобие опит и после, след конкурс, го връщаше в града. За да си свещеник в централна църква, трябваше да знаеш службите, да можеш добре да пееш и да си достатъчно начетен, за да можеш да отговаряш и на високите изисквания на миряните.

Какво е мястото на музиката в живота Ви?

Аз съм се родил музикант. Още от малък, когато слушах по седенките как пеят момите,  бързо запомнях песните и после си ги повтарях. Пея още от дванадесет-тринадесетгодишен. Имах сестра, която пееше с нейните приятелки антифонно. И понеже имах висок и силен глас, всеки път се разправяха към коя група да се включа. Когато ходех да паса овците, си правех свирка, ручало от стъблата на разни житни растения. След време мой братовчед ми даде неговия кавал и с голямо желание се научих да свиря.

Като бях в гимназията, ме включиха в един детски състав и ми дадоха да свиря на кларинет. И тъй като не можех да го надуя, му махнах мундщука и засвирих на него като на кавал. Те много се зарадваха, че имам умения, и така почнах да се уча да свиря на кларинет. Постепенно станах и водач на оркестъра, с който участвахме при всички празненства. Имах голямо желание да свиря на акордеон и когато успях чрез работа да си посъбера пари, си купих акордеон. Но нямаше как да ходя на уроци и постепенно се самонаучих.  Когато отидох в Семинарията, г-н Ценков  ми каза, че ако искам да науча невмите и църковното пеене, не трябва да свиря. Когато бях в Академията, дядо Иларион ми направи забележка да не свиря с мотива, че сме отишли да учим за свещеници. Понеже се притеснявах да не ме изгонят, отново прибрах акордеона. През живота си съм имал няколко големи възможности да се реализирам като музикант, но предпочетох да служа на Бога.

Веднъж Никола Йонков – един богослов, който работеше в Българското радио и заедно с това водеше оркестъра на завода в Кремиковци, дойде да ме потърси в Духовната академия. Бяха му казали, че има студент, който свири на инструменти. Като ме чу как свиря, веднага ми предложи да му стана помощник в оркестъра. Аз му отказах, защото исках да уча богословие.

Мина се някакво време и портиерът на Академията пак ме вика, че някой ме търси. Аз се притеснявам, нали се крия от полицията. Оказа се, че ме търси Манол Тодоров, син на родопската народна певица Атанаска Тодорова от Държавния ансамбъл „Филип Кутев“. Бил преподавател в Консерваторията. Извика ме при него и ми предложи да се включа в неговия хор, но понеже концертната им програма беше много натоварена, аз отказах, защото исках да уча. Той ме заразпитва за тракийската народна музика и си водеше записки. Аз му разказвам и обяснявам кое как се изпълнява, какви са разликите и т.н. Мина се известно време и издаде книга за тракийската народна музика, с която стана и професор.

Запознах се на една сватба с Димитър Динев, брат на Петър Динев, който по това време работеше в Българското радио и беше диригент на Македонския ансамбъл. Предложи ми да отида при него в ансамбъла и в радиото, като ми обеща за три години да стана народен артист – по това време беше голямо отличие. Увещаваше ме да приема и ми обещаваше до две-три години да имам апартамент и сигурна работа. Никога до този момент не бях мислил, че с пеене ще си изкарвам хляба, но бях категоричен да си довърша богословското образование. Беше много настоятелен и един ден отидох при него, а там все известни народни певици. Той ме накара да пея пред тях, аз се притеснявам. Изпях няколко песни, а той ме записал. Месеци по-късно чух  песните по радиото с друг изпълнител. 

Извика ме после на конкурс, с който избираха солисти за хора на Радиото. В него участваха около 60 човека от цяла България. От всички избраха само мен. Аз обаче сериозно подхождах към учението, нямаше как да съвместявам и двете, и се отказах. Но не се отказах от музиката и близо 40 години пеех в различни хорове, които бяха самодейни, без никаква материална придобивка.

Музиката е белязала целия Ви живот. Какво все пак е тя за Вас?

Музиката за мене е живот! Първият ми живот е музиката, тя е непрекъснато в ума ми. Когато пътувам в градския транспорт, докато се прибера в ума си припявам пет-шест песни. Тя ми дава спокойствие, дава ми радост, веселие. Понякога съм свирил на сватби и си припомням веселието на хората и така аз самият се радвам. Народът, който се весели, повече живее от този, който не се весели. Макар и да не я изпълнявам винаги, тя е в мене.

Човек може ли да се лекува с музика?

От това по-голямо лекарство няма. Да пееш на някой, да го развеселиш, да го разсмееш, да му отклониш душичката от лошите мисли, затова че е болен. С нея даваш възможност на органите да се отпуснат, да се освободят от напрежението. Когато човек е болен, той е притеснен, свил се е, защото не знае какво ще се случи. Човекът е като една фиданка. Ако не я прекопаваш отдолу, не я напояваш, ако не я подкастряш, тя ще изсъхне. Но ако се грижиш за нея, тя ще се развива, ще цъфти. Същото е и с човека, ако няма в него положителни емоции, организмът му загива. Винаги препоръчвам на хората да се усмихват. Усмивката идва от сърцето. Тялото му е добре,  мозъкът му е добре, няма лоши мисли. Лицето му изобразява неговата вътрешност. Забелязал съм, че тези хора, които не се усмихват живеят по-малко. Музиката облагородява. Тя е дълголетие.   

Вие познавате и двата вида църковна музика – източна и западна. Коя Ви допада повече?

Не разделям църковната музика, важно е да я чувстваш, да я разбираш. Понякога слушам на клира как пеят… без чувство. Например песнопението: „Слава Тебе показавшему нам свет“ – това е химн на църковната музика. Ако ти не го изпееш като химн, то губи своето място, своя смисъл. Има различни песнопения и те имат своя смисъл и начин на изразяване (пеене). Това трябва да се знае от певците и да ги изпълняват както трябва, а не само да е изпято по някакъв начин и да се преминава нататък. Не може да пееш дръзновено и със силен глас „Помилуй ме, Боже“, но Славословието може да го пееш така. Всяко църковно песнопение има свой живот, но е част и от цялата богослужба. Това трябва да го знаят псалтите и да го изпълняват, ако искат да се нарекат църковни певци. Църковната музика не е монотонна, тя трябва да настрои хората, душата им за това, което ще се случи в богослужбата и което се случва в момента. Тържество на песента! Възпяваш Христос! Хората, които разбират богословието, трябва да разбират и от музика.

Какво Ви е мнението (впечатлението) за църковните диригенти?

Има много добри диригенти и си личи, когато са преминали школата на църковно пеене и познават наследеното им слухово изпълнение, което не е само да се ръководиш от нотите. Отец Александър Лашков е един от тези, които наследиха Ангел Константинов. Беше негов заместник. Има много добри. Но не може онзи, който е учил само маршове, да има претенции как се изпълнява правилно „Отче наш“. Така са написани нотите – да, но това е като вървенето по пътя. Един куца, друг се влачи, трети бодро върви.

Не може човек, който не е запознат с богословието, да поставя църковна музика. В това съм се уверил. Пял съм по много хорове, с много диригенти и техните помощници. Светските диригенти гледат на произведението като на нотен текст, който е описан на листа. Църковният диригент разбира значението на това, което се пее, и неговото място в богослужението, и знае какво чувство  изразява точно в този момент изпълняваното песнопение. Църковната музика е в сърцето. Не може невярващ човек да я изпълнява правилно. На вярващия човек Бог му дава разум и сили.

Може ли добър светски певец да стане църковен певец (псалт)? И какъв трябва да бъде църковният певец?

Може, ако положи много труд и ако се подготви според църковните музикални изисквания. Трябва да има божествен дух и да знае на кого пее и как да го излее молитвено към Бога. Ако го прави само с глас, не е направил нищо. Като го слушаш, трябва да чувстваш, че пеейки, се моли. Църковният певец трябва да има глас и разум, и душа за църковната музика. Да се нагласява да пее на Бога молитвено. Църковното пеене е молитвено изразяване на текстове. Младежите имат маниера да пеят силово, стихийно, което е интересно за народа, който не разбира смисъла на църковното пеене. 

Как стигнахте да идеята да отидете до Йерусалим и да осъществите първите поклоннически пътувания в демократичните времена?

Още като бях студент, слушах различни разкази за Йерусалим и имах желание да видя с очите си това, за което говориха. Мечтаех си да посетя Божиите места и да видя това, за което съм чувал. Когато започнаха демократичните митинги, бях свещеник в „Св. София“ и прецених, че времето е подходящо. Отидох в една туристическа агенция и ги питах дали правят пътувания до Божи гроб. Оказа се, че никога не са правили, но ми съдействаха – извадиха визи, намериха екскурзовод, предложиха хотели и аз направих първата поклонническа група от енориарши. Взех лично благословение от патриарх Максим, който се беше похвалил пред гръцка група, че и българи ще пътуват до Светите места. Пристигнахме, разгледахме Витлеем, Назарет, Хайфа, Тел Авиф, Генисаретско, Галилейско и Мъртво езеро, Йерихон, пещерите, където Мойсей е получил скрижалите и др. Видяхме за една седмица много неща и когато трябваше да си вземем свидетелствата за хаджийството, поисках среща с Йерусалимски патриарх, тъй като дядо Максим ми беше заръчал да му предам поздрави от него. Отидохме в патриаршията, споделих, че имам заръка да се срещна с патриарха и за моя изненада веднага направихме срещата. Аз му предавам чрез преводач думите на дядо Максим, а Йерусалимският патриарх като ме изслуша, каза, че за първи път от 50 години насам (т.е. от времето на наложения комунистически режим в България) български духовник посещавал Светата земя. Беше много радостен и въодушевен от казаното.

„Вие сте първият! Благославям да отслужите света Литургия на Божи гроб“, каза той, а аз бях толкова развълнуван, че краката ми се подкосиха. Мечтаех да видя Светия гроб, а ми се даде възможност дори да служа върху него! Изживяването беше неописуемо! Такова нещо може само да се приживе, не да се опише. Цялата група беше много доволна от поклонението и като се върнахме в България, всеки разказваше на свои близки. Така се разчу и започнаха да ми се обаждат от цяла България желаещи да посетят Светата земя. Така направих още няколко поклоннически пътувания и когато беше свален един самолет от ливанци, и всички бяха загинали, аз се отказах да пътувам, за да не излагам хората на риск.

Като видяха туристическите фирми, че има интерес, започнаха и те да правят пътувания. После и свещеници се включиха, като заведоха енориаршите си и т.н.

Така че първите няколко години само аз правих тези пътувания. При един от първите полети в самолета беше Жорж Ганчев, който по време на пътуването стана да държи реч, в която обяви, че и свещеник пътува за Светите земи и това било признак за настъпващата демокрация. Пилотите разбрали, че има свещеник на борда, и чрез стюардесата ме извикаха  при тях. Аз се зачудих как така ще вляза в пилотската кабина, но отивам и те ме посрещат развълнувано, че като свещеник отивам в Израил. Споделиха своите истории и ме уговориха при следващо пътуване да взема техни близки: майка, жена, сестра…

Защо хората искат да пътуват и да посещават тези места?

Защото искат да се докоснат до това, за което само са чели. Дава им увереност и свидетелство, че всичко е истина. Това, за което си си чел и учил, се потвърждава с това, което виждаш. Когато станах свещеник, много неща не съм разбирал. В богословието сме научили много неща, но има нужда тези знания се предадат на разбираем език на онези, които са по-необразовани, от тези, които са по-начетени. Видях, че има много хора с желание да учат за Бога.

Така възприех за себе си повече да чета и през погледа на богословието да мога да представям повече за  Божия промисъл и сътворение. Повече от десет години изучавах историята на България, като четях много и различни книги, извори. Споделям тезата, че прабългарски племена са най-старите населници на континентите Азия и Европа. За да имам обяснение, на някои въпроси се наложи да изучавам биология, анатомия. Въпросите за историята на човечеството са едно, но трябва да се разбира как е създаден човека и какви закони, вложени от Господ, ръководят цялото мироздание. Запознах се с анатомията, която разказва за клетките и човешкия организъм. Изучавах древната философия, отпреди Христа, с която се обяснява как човекът мисли. Астрономията е също много важна наука. Навлязох в дълбоките дебри на науката, до които никога нямаше да се докосна и да имам познание как всичко се увенчава от Божия мир. Сега ако някой ми каже, че няма Господ, мога да му докажа по много начини и то с неговите аргументи, че греши. Казват, че няма Господ, защото не знаят и нямат представа какво е Господ. Хората Го виждат само като човек, а въобще не се замислят преди колко милиарда години са създадени небесните тела и какви закони има в тях, за да не се блъскат едно в друго и какво се случва в продължение на годините. Кой е закодирал, кой е определил да бъде точно така? Както клетката, най-малката частица, на която се гради светът.

Защо според Вас днес хората са по-невярващи отпреди години?

Хората се отчуждиха от Бога и не се интересуват от Църквата, защото залегна материализмът в разбирането им за живота. Стремежите са само за земни блага. Сега само ако нещо ако пострадат или имат житейско изпитание, тогава идват в храма да запалят свещичка, че пък може и да им олекне. Сега хората не се интересуват и не търсят Бога.

Помня времето, когато в храм „Св. Неделя“ имаше 16 свещеника и всички бяха ангажирани с безброй панихиди и четене на молитви по всякакви поводи. Бяха по осем човека на смяна всеки ден. Там нямаше пенсионери, те бяха в „Св. Петка“ главно като изповедници. Хората прииждаха и търсеха Божието благословение чрез свещениците. Дори тук, в “Св. Петка“, имаше по 10-12 кръщенета всяка неделя. В  съботните дни панихидите бяха стотици.

Когато дойде демокрацията, Църквата се раздели на две и хората се отчаяха. Внедриха Христофор Събев, който е син на партизанин, за да раздели Църквата. Той израсна в йерархията, разбута вярващите и те загубиха доверието и в Църквата, и помежду си. Той като направи тези неща, избяга извън България.

Как трябва да се подготви християнинът за св. Причастие?

Има Вселенски събори, Апостолски правила, които са установили как трябва. В първите векове е било нужно всеки ден да се причестяват, за да могат да ги приобщят към Църквата. По времето на Вселенските събори положението се променя и се слага ограничение за такова често приемане. Оформят се правила, установяват се четири поста в годината задължително – Великденски, Рождественски, Петров и Богородичен пост. Те трябва да се спазват от християните, разбира се от тези, които са здрави. Вярващият трябва да пости, да се изповяда и да се причасти. Извън тези пости може да се изповяда и да се причасти, ако е направил тежки грехове, убийства, прелюбодейства, блудства, аборти и т.н. или ако пътува на далечен път, предстои му операция и др. Но това трябва да стане с благословението на свещеник, който е определил колко време да се пости за това – три, пет, седем или двадесет дена. Духовникът трябва да знае какви са причините и да определи периода.

Какъв трябва да бъде свещеникът?

Той трябва да бъде за образец. Това, което иска от другите хора, той да го изпълнява. Има много миряни, които ходят от църква на църква. Ако някой свещеник им откаже, те отиват на друго място. Така правят и за изповедта. Християнинът трябва на едно място да се изповядва. Свещеникът е  преценил, че тя е направила неща, за които не ѝ дава причастие и трябва да понесе известно наказание /епитимия/. Тя отива на друго място и друг свещеник да изнудва. Така настава недоверие между миряните и между свещениците.

В едно правило пише за свещеника, че ако неправилно изповядва грехове на другите, сам ги поема върху себе си. Има хора, които винаги изповядват един и същи грях всеки път. Когато един грях се изповядва, значи той е осъзнат и не бива да се повтаря; знаеш, че това е грях, и се опитваш вече да не го вършиш. Но ако всеки път го вършиш, вече съзнателно, и всеки път пак го изповядваш, това обаче може върху мен да се прехвърли. Аз повече от четиридесет години съм свещеник и съм изповядал хиляди хора, ами ако всеки ми е прехвърлил по един грях? Мене и на дъното на ада няма да ме приемат. На какво ги възпитавам и на какво ги уча, ако пак продължат да правят същото?!

Някои искат три пъти да се причестяват в поста, ти искаш, ами тогава не идвай при мене. Ако някой друг ти разреши и поема духовната отговорност – то си е за него. Това е до знанието и съзнанието на свещеника. Някой идва, причестява се след първата седмица пост. После яде, пие и т.н. и идва последната седмица. Казва си: аз сега ще попостя и пак ще се причестя. Кой ти дава право да разкъсваш поста определен от Църквата и сам да си определяш кога и как да бъде? Ако си болен – ще питаш свещеника. Пред духовник се дава обет колко дни ще се пости. Но вярващият може по собствено желание преди причастие да си определи дни без олио – канонът не го забранява, сам си го налагаш, като обещание пред Господа. Да не забравяме, че постим преди всичко с мисълта си, а после и с храната.

Какви качества трябва да има свещеника, за да може да изпълнява задълженията си?

Самият той трябва да бъде убеден, вярващ християнин и да изпълнява това, което проповядва. Трябва да бъде честен, да бъде смирен, съвестно да си изпълнява задълженията, според талантите и дарбите, които Господ му е дал. Хората по една дума може да преценят свещеника какъв е. Както е казал Сократ: кажи една дума, да ти кажа кой си; кажи с кого дружиш, да ти кажа какъв си. Трябва да четат освен богословска, така и друга научна литература, за да имат по-широк кръг от знания, които ще им помогнат да бъдат по-убедителни в аргументите за съществуването на Бог, когато им се наложи.

Какво най-често питат  хората, които не са запознати с църковната традиция?

Питат къде и за кого да запалят първо свещите. В Писанието е казано- живи ли сме, мъртви ли сме за Бога сме едно. Когато има годишнина за починал, ще се запали първо за него, да го почетем, а после и за нас. Когато имаме лично тържество – рожден ден, имен ден и др. първо ще запалим за нас, но ще почетем и починалите, които не забравяме.

Има хора, които ходят при различни свещеници с един и същи въпрос и в крайна сметка постъпват, така както са си решили. Защо не послушат един от нас!? Защото така им е угодно, искат да направят това което те желаят, а не както е редно. Важно е и свещениците да имат еднакви разбирания и да споделят една църковна традиция, за да не объркват вярващите.

В края на миналата година вие навършихте 90 години. Малко или много са 90 години?

Според законите на живота са много, но според това как съм го преживял ми се виждат малко. Не се усещам като 90 годишен, ума и сърцето ми са като на 50 години.

Има ли нещо, за което съжалявате или бихте искал да постъпите по друг начин?

Да. Мисля си, че ако не бяха дошли комунистите животът ми щеше да протече по друг начин. Баща ми имаше желание да ни праща за учим във Франция. Но всичко, което беше събрал го взеха комунистите и обедняхме така, че за едни цървули нямаше пари. През целия ни живот теглихме от комунистите, от страха да не ни убият. Шпионираха ни…трудно си намериш работа, нямаш жилище, спиш по пейките, полицаите те бият и гонят. Късно се оженихме, сестра ми дори не успя… Комунизмът ни разори и не ни даде възможност да се развием така, както бихме могли.

Станах свещеник…продължиха да ме притесняват като искаха аз да шпионирам. Какво безочие! Да им стана протеже и заради шпионската работа да ми дадат апартамент и други материални облаги. Станах свещеник  и с желание и съм си изпълнявал съвестно задълженията. Нито съм наклеветил някого, нито съм обидил, нито съм попречил на някого в живота или съм го объркал. Не съм използвал за лични работи енориаши или външни хора и не съм ги крал с високи такси. Лягам си с чиста съвест. Гледал съм да угодя на Бога. С тия 90 години Бог ме награждава.

Благодаря за интервюто.

Интервюто взе Весела Игнатова

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 2/2023, с. 11–21.

Visits: 37

Skip to content