Една от формулите на голямото изкуство звучи така:
„понякога отражението е по-силно от лъча“.
Андрей Кончаловски
Искам да отбележа, че текстът, за чието четене, надявам се, ще отделите от времето си, не е обвързан с реалността отпреди тридесет и повече години, когато тоталитарната власт бе взела всичко в ръцете си – дори изкуството. Или иначе казано, няма да говорим за речите и писанията на идеолозите на един компрометиран строй. Нито за песните, пълни с щастие и благоденствие. Нито за „изкуството“, натрапващо се от всеки ъгъл под формата на добре познати лица – тези на „първите“ в държавата.
Това, на което са посветени следващите редове, е нещо по-различно. И със сигурност по-възвишено от някогашната действителност.
В Средновековието изкуствата на Църквата са били единни – всички те – химнографията, песнопението, иконата са били разглеждани като диалекти на метаезика – богословието[1].
Библията също е икона, която предава образа на Твореца не с цветове, а с думи[2].
Нека повторим, някога всичко, което е било част от Църквата, е „говорело“ за Бога на свой език – Писанието, химнографските текстове, песнопенията, иконите.
Известно е, че някои от християнските отци са гледали на езическите мъдреци, живяли преди Христа, като на проповедници за идването на Месията. Проповедници обаче сред езическия свят – израилските пророци са предсказвали за идващия Христос на евреите, а езическите философи и мъдреци са подготвяли другите народи за Него; давали са им надежда, че светът ще срещне Примирителя (срв. Бит. 49:10). В трапезарията на Бачковския манастир имаме стенописи на някои от тези езически мъдреци – така например Плутарх е изобразен държащ надпис „Някога късно ще дойде безначалният“[3].
Взимайки под внимание горното, се питам – а защо да смятаме, че проповедта за Христа е била нужна само на тези, които са „далеч от Него“ и които са живели преди Новата ера? Нима вече осъществило се това велико и спасително събитие – въчовечването на Божия Син и изкупителният Му подвиг, не заслужава още по-голямо разгласяване и търсене на път до човешките сърца?
Знаем, че творчеството (било то писмено, музикално или художествено) е нещо, което е присъщо на човешката природа. Човекът-творец търси да излее чувствата, настроенията и мислите си върху белия лист, музикалната партитура или платното за рисуване.
И не само това – посредством различните видове изкуства на хората е дадена възможност да се докоснат до тайна, която иначе е забулена в мрака на повседневното. Изкуството – твърди кинорежисьорът Тарковски – служи на човека за духовното му израстване.
Затова не бива да гледаме на Св. Писание, църковните песнопения и иконите само като на нещо свръхестествено. Да, Библията е свръхестественото Откровение на Бога, някои от песнопенията са вдъхновени от пряк контакт със свети лица (какъвто е случаят с преподобни Роман Сладкопевец и явилата му се на сън Пресв. Богородица), а истинските икони са плод на аскетичното съзерцание на опитни зографи. Същевременно обаче – и писането, и композирането, и рисуването са присъщи на човешкия гений – той има вътрешно разположение и влечение към тях. И многобройните шедьоври на различните видове изкуства доказват това.
Нека кажем, че макар и Бог да е истинският Автор на Библията, то в написаните библейски книги има и субективен елемент – все пак говорим за писателска амплитуда, простираща се от перото на цар (св. Давид) до това на обикновен рибар (св. Петър), което ни подсказва, че техните лични характеристики са намерили отражение по един или друг начин върху написаното от тях.
В песнопенията е същото – счита се, че в творбите на преп. Йоан Кукузел са преплетени български фолклорни елементи. Българският музиковед Петър Динев твърди, че „Полиелеят на българката” (който приписваме на Кукузел) е „послужил за основа на по-сетнешната разработка на пространната църковна музика“[4]. А пък в иконописното творчество на преп. Андрей Рубльов, примерно, присъства една специфична мекота, внасяща нюанс във византийската иконописна традиция (Рубльов е ученик на византийския иконописец Теофан Грек). Според руския изкуствовед Ирина Язикова образите, създадени от руския иконописец, са „руски вариант на исихазма, съединил общите духовни закони с руската менталност”[5].
Знаем, че апостолите Христови са били тези, които са общували най-пряко със Спасителя. Те не са се делили от Него, знаели са всички Негови заповеди и поучения, които са разпространили и на другите (срв. Мат. 28:19-20). Можем да предположим обаче, че и кръвоточива жена, която само се е докоснала до дрехата на Христа и била изцерена, е разказвала за това чудо, извършвайки едно истинско благовестие. Мисля, че не бихме сбъркали, ако сметнем, че думите на благодарност, които тя е изричала, са били едно малко евангелие за нейните близки и познати.
Verba Volant, scripta manent[6]
Библията неслучайно е наречена „Книга на книгите“. В нея човек открива пътя към своя Създател – така както Той му го е откровил (от откровение).
Благодарение на Църквата и Св. Писание през вековете се появяват творенията на св. отци и учители църковни. Библията е семето, от което произраства цялата богословска мисъл.
Но Писанието е вдъхновявало не само хората, „пряко и професионално“ ангажирани с него, то е било насъщно четиво и за редица „непрофесионалисти“ – талантливи и търсещи Бога люде. Благодарение на него те са могли да намерят фундамент на своята творческа изява. „В тази света книга – пише поетът Байрон – се намира тайната на всички тайни.“ Така например най-великият драматург на всички времена Уилям Шекспир е ползвал често Библията в творчеството си[7].
Някога мой преподавател от Семинарията, вече покойник, ни казваше да обърнем внимание на творчеството на писателя Достоевски. Защото, както казваше той, при Достоевски ще намерите на практика това, за което говори Евангелието.
И ако някогашната (а като че и днешната) интелигенция е била далеч от Църквата, то благодарение на писатели като Достоевски тя се е приближавала до високонравствените идеи на християнството.
Нима и днес не е така?
Ние също имаме прекрасни писатели, които освен, че са майстори на словото, са и вярващи хора, като например Теодора Димова, Деян Енев, Ангел Иванов. Те умеят да говорят за тази своя съкровена тайна по един увлекателен и въздействащ начин. Вярвам, че с това те печелят хора за царството на Христа, или най-малкото – сочат пътя към него.
Споменавайки горните три имена на родното писателско изкуство, ми се ще да кажем няколко слова и за човека, който е бил истински приятел за всеки един от тях – ставрофорен иконом Ангел Ангелов (†2021) – свещеникът, за когото Ангел Иванов написа: „Гласът му беше акапелен, разговорен химн на благостта“[8]. Ерудиран богослов, философ и проповедник покойният отец Ангел, който последно изпълняваше длъжността духовен надзорник на Софийска епархия, бе успял да изгради мост между вярата и хората на културата и изкуството. И този мост, нека подчертаем, не беше еднопосочен – по него родни интелектуалци бяха водени по посока на вярата и вечността, а пък вярващите християни обръщаха погледа си към културния хоризонт.
Някъде поетът Бродски бе написал, че ако не съществуваха църкви, то би трябвало да се въздигне църква от думите на англоамериканския поет Одън: „Няма ли равностойна обич между нас, нека по-любящият бъда аз“[9].
Музика
Може ли да смятаме, че само в църковните песнопения музиката е Небесна? Да, те са образци на най-възвишено музикално изкуство, посветено на Твореца на всичко видимо и невидимо, но и във високите образци на музикалното творчество може да открием лъч божествена красота. Че в музиката има божествен елемент, разбираме и от самото ѝ наименование – музите, според разбиранията на древните гърци, са били богини-покровителки на изкуствата.
Алберт Швайцер твърди, че за Йохан Себастиан Бах музиката е била богослужение[10]. Чуем ли тази музика, дело на един от най-великите композитори на всички времена, трудно не бихме се съгласили с мнението на неговия биограф.
Ами приспивната песен на композитора Брамс, с която и до днес нашите деца заспиват – тя е като топла Божия прегръдка, даряваща ни спокойствие.
Един от най-изпълняваните съвременни композитори – православният християнин Арво Пярт, който е общувал със св. Софроний Сахаров, твърди, че за него е било задача от жизненоважно значение да намери „място“ в съкровените дълбини на своето аз, където да се състои диалогът между Бог и него[11].
През двадесетте години на миналия век, след концертно изпълнение на съвсем младия цигулар Йехуди Менухин, един физик от немски произход казал на покорилия го със свиренето си изпълнител: „Сега знам, че има Бог на небето“. Името на физика е Алберт Айнщайн, който, нека споменем, също умеел да свири на цигулка.
„Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“ (Мат. 6:22).
Изобразителното изкуство, поради мощта на зрителната сетивност, влияе изключително силно върху разума и чувствата на човека (от тук можем да направим и извода за мощната, но и неблагоприятна роля на телевизията). Това е факт по простата причина, че досегът с него се извършва на едно непосредствено ниво – картината „застава“ пред нас моментално. Ако музиката е изкуство, разгръщащо се във времето, при изобразителното изкуство това не е така.
Едни от най-големите постижения в това изкуство са „запечатана непреходност“. Защото да изобразяваш само и единствено видимото от всички, е техника, присъща на рисуващия с фотографска точност, за което също се иска талант, но подобно произведение е далеч от целите на истинското изкуство.
Чували ли сте за фаюмските портрети?
Това са погребални портрети, рисувани в Египет върху дърво (свързани с Фаюмския залив) през първите векове от новата ера. Тези, ако може така да кажем, „предтечи“, „предвестници“ на иконописта са били поставяни върху саркофазите и мумифицираните тела на починалите. Погледнете очите на изобразяваните – в никакъв случай това не са очи на хора, преминали в небитието. Те по-скоро свидетелстват за живота в перспективата на неговото безсмъртие.
Не се учудвайте на определението „предвестници“ на иконописното творчество. Да не забравяме, че първите иконописци „са били деца на своята епоха“, а тяхното майсторство „се е създавало в рамките на художествените течения, които са възникнали тогава и които са съществували паралелно с тях”[12].
Спомнете си и шедьовъра на ренесансовия художник Тициан „Динарият на кесаря“. Тази картина, намираща се в Дрезденската картинна галерия, силно впечатлила и споменатия от нас писател Достоевски, посетил галерията през 60-те години на ХIХ в. – той дълго стоял пред нея[13]. В нея ние съзерцаваме прекрасния божествен лик на Христа. Според мен в това произведение Христос е изобразен в перспективата на един „небесен аристократизъм“ – едновременно крайно смирен и величествен.
Има една картина на френския художник Дьолакроа, носеща името „Осиротяло момиче в гробището“. В тази своя творба художникът-романтик е успял по изключително въздействащ начин да предаде на образа на нарисуваното от него момиче плахост и беззащитност, отливащи се в поглед, будещ емпатия. Когато гледаме този образ, неволно си спомняме думите на Спасителя за Неговите най-малки братя (срв. Мат. 25: 31-46), с които Той се отъждествява (и на които, чрез образа на своя герой Акакий Акакиевич Башмачкин, писателят Гогол обръща внимание в произведението си „Шинел“).
Покойният професор д-р архимандрит Павел Стефанов (†2012), преподавател в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, свидетелства по безспорен начин за силата на изобразителното изкуство – когато е на екскурзия в Унгария през 1970 г., силно го впечатлява картината на Михай Мункачи „Христос пред Пилат“. „Ако мога да говоря за религиозно „обръщане“ – пише о. Павел – за мен то стана в момента, когато видях тази картина.“[14]
Mysterium lunae
Някои богослови говорят за mysterium lunae (мистерията на луната). Според тях само Христос е Този, Който свети със собствена светлина (слънцето), а Църквата е луната, която отразява светлината на слънцето. Наистина едно добро сравнение. Без Божията благодат и помощ ние сме напълно безсилни. „Без Мене – казва Спасителят – не можете да вършите нищо“ (Йоан. 15:5).
Изхождайки от тази постановка, бихме могли да твърдим, че Св. Писание, църковните песнопения и иконите „хвърлят“ светлината си и върху високите и чисти образци на писателското, музикалното и изобразителното изкуство. А хората, които ги създават, по един своеобразен начин подпомагат евангелското дело, особено що се отнася до „външните“. Спомнете си за думите на Христос, които Той казал по повод словата на апостол Йоан, че забранили на един човек да изгонва бесове в името на Иисус, защото не ходел с тях – „Не забранявайте, защото който не е против вас, той е за вас“ (Лука. 9: 49-50).
В съвремието често се повдига въпросът за т.нар. литургия след литургията. Знаем, че литургия е дума от гръцки произход, означаваща обществено дело. Участието ни в светата Литургия – централното християнско богослужение, в което приемаме тялото и кръвта Христови – ни задължава да бъдем християни и извън стените на храма. Именно затова към края на св. Литургия свещеникът възглася „С мир да излезем“, и този мир, който не е от този свят (срв. Йоан. 14:27), ние трябва да занесем в света. В света, за който умря и възкръсна Христос – за всеки един човек.
Освен светата Литургия (неизменна част от която са Писанието, песнопенията и иконите), в света продължава и една „несакрална“ литургия, в която различните видове изкуства свидетелстват, че човек не е само плът; че тази долина на скръбта (както сполучливо е озаглавил едно свое стихотворение немският поет Хайне) не е истинската му родина.
Богословът Павел Евдокимов твърди, че във вечната литургия на бъдещия век човек ще възпява Бога чрез елементите на културата, преминали през огъня на последните очищения[15].
Свещеник Ивайло Борисов
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2023, с. 29–34.
[1] Гуревич, А. Категории средновековой культуры. М., 1972, 11-14. Цит. по Тончева, Е. За „плетение словес” в музиката на византийско-славянската културна общност през XIVв. – Бълг. Музикознание, 1981, 4, с. 41.
[2] Кураев, А. Иконата и монасите, www.pravoslavie.bg, 05 октомври 2005 г.
[3] Дуйчев, И. Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. С., 1978.
[4] Динев, П. Духовни музикални творби на св. Йоан Кукузел. С., 1938, с.7.
[5] Языкова, И. К. Богословие иконы, www.pravoslavieto.com
[6] Латинска поговорка, чийто превод е „Казаното отлита, написаното остава“.
[7] Срв. Пеев, В. Шекспир и женевската Библия, www.kultura.bg, 26 април 2016 г.
[8] Иванов, А. Слово за отец Ангел, www.pravoslavie.bg, 02 декември 2021 г.
[9] Стихотворението „По-любящият“, превод: Явор Димитров.
[10] Швейцер А. Иоганн Себастьян Бах, Москва, 1965, с. 121
[11] Арво Пярт: Беседы, исследования, размышления. Киев, 2014, с. 13.
[12] Марченко, Д. Фаюмските портрети или иконата до иконописта, www.zadrugata.com, 25 септември 2017 г.
[13] Съществува мнение, че тази картина е повлияла на Достоевски за създаването на „Великият инквизитор“, глава от романа му „Братя Карамазови“. Срв. Медведев, А. А. „Динарий кесаря“ Тициана и „Великий инквизитор“ Ф. М. Достоевского: проблема христианского искусства// Соловьевские исследования. 2011. Вып. 3(31). с. 79-90.
[14] Архимандрит проф. Павел Стефанов. Автобиографични бележки. Шумен, 2019, с. 61.
[15] Срв. Евдокимов, П. Изкуството на иконата – богословие на красотата. С., 2011, с. 83.
Views: 2
