„Продължаваме подвига в покаянието, за да се укрепи нашият дух с Божията благодат и да получим освещение от светлината Христова, която просвещава всички, за да получим Христовия мир и крепост да вършим добри дела, да се радваме на благодеянията, които Господ дарува към човешкия род“. С тези слова Негово Светейшество Софийският митрополит и Български патриарх Даниил се обърна към вярващия народ след отслужване на Преждеосвещена св. литургия в храм „Успение Богородично”, гр. Ихтиман, в третата седмица на светата Четиридесетница.
В съслужение с патриарх Даниил бяха Негово Високопреподобие архимандрит Йоан – протосингел на Софийската света митрополия, ставрофорен иконом Пламен Димитров, свещенството на Ихтиманска духовна околия, заедно с дякон Костадин Бойчин.
Песнопенията бяха изпълнени от псалти под ръководството на д-р Андрей Касабов – и. д. секретар на Софийската света митрополия.
Молитвено участие в богослужението взеха стотици вярващи от града и околните населени места, сред които кметът на гр. Ихтиман – г-н Калоян Илиев, заместник-кметове, както и областният управител на Софийска област – г-жа Силвия Арнаутска.
В края на светата Литургия Негово Светейшество произнесе слово върху смисъла на думите от великопостната молитва на св. Ефрем Сирин:
„Тази молитва ни показва, каква е целта на покаянието ни.
Най-напред се обръщаме към Бога с думите: „Господи и Владико на моя живот“ и Го молим: „дух на безделие (бездействие), униние, властолюбие и празнословие, не ми давай, защото Господ е казал без Мен не може да вършите нищо (Йоан 15:5).
Мнозина, които не познават същината на православната вяра, мислят че християните за безволеви, такива, които не различават добро от зло, едва ли не – овчедушни. Но ако вникнем в тази молитва към Бога, ще видим, че в нея искаме Бог да ни опази от духа на бездействие, безделие. Много хора си представят християнина като такъв, който само се моли, предоставяйки всичко на Бога. Напротив – православната вяра не ни учи да оставяме всичко на Бога и ние нищо да не правим. Без Бога нищо не можем да правим; същевременно ние сме Негови съработници.
Господ казва: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен (Мат. 7:21). Не можем да търсим милост от Бога, ако самите ние не проявяваме милост; не можем да искаме от Бога изобилие на земните плодове, ако не отиваме да посеем, да плевим, да полеем…
Помним възрастните хора, нашите баби и дядовци – как всячески се опитваха да ни създадат работа, за да не бездействаме, да не оставаме празни. Защо? Защото духът на празността, на леността разваля талантите на душата, които Господ ни дава.
Когато св. Антоний и св. Пахомий попитали Бога: „Господи, научи ме, как да се спася, как да върша Твоята воля?“, Господ им отговорил, като изпратил ангел, който първо застанал на молитва, после хванал ръкоделие – т.е. с молитва и труд. Така Господ им показал в какво се състои добродетелният живот – в молитва и в действие, ръкоделие, с което човек изкарва прехраната си – празен не стои.
„Господи..., не ми давай дух на униние…“
„Колко случаи има в наше време с деца на професори, на психолози, изпаднали в униние, в депресия, без желание за каквото и да било. И нито психологически съвети, нито лекарства помагат.
Така и в житията четем как послушник казва на стареца си: „Голямо униние ме е обхванало, нищо не искам да подхващам, какво да правя?“. И старецът му казва: „Започни да казваш молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. От това малко усилие още след първия половин час – от унинието и следа не останала. Защото Господ казва: …с името Ми ще изгонват бесове (Марк. 16:17) и Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори (Мат. 7:7).
Мнозина мислят, че Бог е невъобразимо далече и „чува ли Той нашите молитви; как може душата да се свърже с Бога?“. В кръщелния купел Господ ни е дал благодатта на Светия Дух. Но с неверието си, с непросветеността и унинието ние оставяме тази всесилна Божия благодат да бездейства в нас. Не я призоваваме, мислим, че сами можем всичко, нямаме нужда от помощ, не трябва някой да ни учи, самодостатъчни сме си и не се сещаме да се обърнем за помощ към Бога, Който ни казва:…без Мене не можете да вършите нищо (Йоан 15:5). Но той ни казва също: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света(Мат. 28:20), и още: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Йоан 16:33). Когато живеем с вяра тези думи и при трудност се обърнем: „Господи, помогни ми, а аз ще потърпя, ще се потрудя, не ме оставяй!“, тогава ще видим как на праведния всичко съдейства към добро“.
„Господи..., не ми давай дух на властолюбие…“
„Когато страстта на властолюбието въздейства, човек върви напред на всяка цена, без значение, дали ще излъже или нещо друго недобро ще направи, само и само да постигне целта си. Но това не е от полза за душата. Душата се е съгласила с нещо, което е чуждо на нея. Страстите, независимо, какви са те: властолюбие, користолюбие, сластолюбие, любов към удоволствия, завист – са чужда на душата. Страстта е привнесена отвън, но ние често я възприемаме като част от себе си и скланяме към внушенията ѝ, като мислим, че това е полезно за нас. Но какво ни учи вярата? Да се противопоставим на онова, което противоречи на Божията воля, да се борим. Затова казваме „борба със страстите“. Господ ни казва: ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан 8:32), и също: не съдете, за да не бъдете съдени (Мат. 7:1); да не считаме себе си нещо повече от останалите – когато те поканят, иди и седни на последното място (Лук. 14:10). Но изпълняваме ли думите Му? Често мислим, че сме нещо повече от останалите, че заслужаваме повече, че сме най-добрите – това не ни е полезно, защото страстта на гордостта ни скланя към нечестие и най-много ни отделя от Бога“.
„…но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб“
„Какво е целомъдрието – всички дарования на душата и тялото, които имаме да ги съзнаваме най-напред като дадени ни от Бога с определени предназначения. Св. ап. Павел казва, че не принадлежим на себе си (срв. І Кор. 6:19). Дивно устроен е човекът, неговата душа. Как можем да си помислим, че всичко се случва просто така, от само себе си?
Днес казват: „Никой няма да ни учи, каквото си искаме, това ще правим, в ХХІ век сме, всичко ни е позволено“. И св. ап. Павел пише: Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно (I Кор. 6:12). Човекът се мисли за бог, защото казва: „няма нужда някой да ме учи какво да правя“. Каква свобода ни е дал Бог! Виждаме проявите на Божия образ в нас – да бъдем управители, стопани… в ежедневието на всеки един човек. Но, когато човек помисли, че всичко, което има, е въпрос на случайност, и никой не дължи никаква благодарност и не е длъжен да се съобразява с някого, тогава той загубва своето целомъдрие. Целомъдрието е да знаем, че сме получили всичко от Бога, че без Него не можем нищо да правим. Целомъдрието е благочестие, то е силата да бъдем истински човеци“.
В края на своето слово Негово Светейшество се обърна към присъстващия народ с думите:
„Бог ни е призвал към Царството Божие, да бъдем подобни на Него и да придобием любовта, която Самият Той има към нас: Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели (Йоан 15:13). Без вяра, без борба със страстите, без покаяние няма как да постигнем това. Без Бога не можем да бъдем човеци. Колкото и добродетелен да е човек, ако е извън вярата, у него гордостта остава. Ако не съзнаваме, че всичко ни е дадено от Бога и ако не сме Му благодарни, не можем да се избавим от гордостта.
Затова, нека имаме смирението, трезвостта, нека използваме това време на поста за покаяние, да наблюдаваме делата и мислите си, да посещаваме редовно храма, да се изповядаме, да потърсим прошка от Бога, да Го помолим да ни даде сили, да ни подкрепи, да ни даде Своята благодат. Тогава ще усетим Божията благодат, ще видим, че Бог не ни е оставил, но промисля за нашето спасение.
Дори в селца, където са останали малко хора, младите са далеч и няма работа, също има перспектива и тя е вечният живот, защото Господ е и там. Но имаме ли дръзновението и любовта да запазим земята, селата и семействата си? Не се ли предаваме на униние и безверие, като мислим, че всичко запустява и замира? Бог може „от пустинята да направи водни извори“ и да възроди това, което е близо до умиране. Защото щом се възроди нашият дух и душите ни се изпълват с Божията благодат, то домът ни и селцето, и държавата ни ще станат рай. Всичко започва от вярата и покаянието.
Нека Бог ни даде добро покаяние, да завършим поста с умилени сърца, готови да вършим Божията воля и да се поздравим с Празника на празниците – Христовото Възкресение. Възкръсналият от мъртвите Господ Иисус Христос със Своята благодат да обитава и живее в нашите сърца. Амин“.
След Литургията бе отслужен водосвет за душевно и телесно здраве.
Текст: Михаил Тасков
Снимки: Весела Игнатова
ЗА ПОВЕЧЕ СНИМКИ НАТИСНЕТЕ ТУК
Views: 440
