Със заупокойна молитва и академична сесия бе отбелязана стогодишнината от атентата в столичната митрополитска катедрала „Св. Неделя“, случил се на Велики четвъртък 1925 г.
С благословението на Българския патриарх Даниил панихидата в катедралата бе отслужена от Негово Преосвещенство Велбъждския епископ Исаак – викарий на Софийския митрополит, който бе в съслужение с архим. Йоан – протосингел на Софийската св. митрополия, архим. Василий – председател на църковното настоятелство на катедралата, храмовото духовенство и столични свещеници, както и дякони, водени от йеродякон Вартоломей.
В края на богослужението епископ Исаак прочете слово от името на патриарх Даниил, в което се казва:
Едно зловещо покушение, извършено точно преди столетие в този свят Божи дом, катедрален храм на Софийските митрополити, и днес продължава да вцепенява сърцата ни и да ужасява християнската и човешката ни съвест с жестокостта и безчовечността на своя замисъл, с хладнокръвието и безбожната дързост, с които е било извършено…
В паметта на Православната ни църква и на нашия народ атентатът в катедралата „Света Неделя“ остава завинаги едно позорно петно от миналото, което може да бъде изчистено единствено по пътя на покаянието. С присъствието тук в този ден и с нашата обща молитва за невинните жертви на това кърваво злодеяние ние свидетелстваме пред Бога и пред цялата Църква Христова за това, че сме осъзнали греха на нашите предци и че в нас има решимост и воля за промяна. Бог да прости и да упокои при Себе Си жертвите от възпоменаваното днес ужасно престъпление, както и всички жертви на омразата на човек към човека. Да ги помилва и да ги приеме като благ и Човеколюбец в Своите небесни жилища, а на нас да дава разум и мъдрост: да страним от всеки зъл помисъл；да ценим и свято да пазим и своя, и чуждия живот；да уважаваме всеки човек, независимо от различията между нас；да стоим далеч от всяко зломислие и злодеяние!
Възпоменателният ден продължи с академична сесия в аулата на Богословския факултет, в която бяха включени следните доклади: „Цар Борис Трети – между преврата и атентата“ на доц. д-р Ивайло Шалафов; „Персонализираното зло: извършителите“ на гл. ас. д-р Иван Йовчеви и „Реакцията на Св. Синод срещу атентата“ на проф. д-р Павел Павлов.
Най-големият терористичен акт в историята на България е извършен на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, от група крайнолеви дейци от Военната организация на БКП, които взривяват покрива митрополитската катедрала. По това време в нея се отслужва опелото на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от друг комунистически деец. При атентата загиват 134 души, а ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си.
„Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към вечните жилища – за поклонение пред пресните, неизравнени гробове на мъчениците от столичната катедрала… Злодеянието от 16 април – най-черният ден в нашия живот, е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бяхме като вцепенени и не можехме да разберем какво става. През този ден, в който българското отечество и българското име бидоха потопени в най-голяма скръб и покрити с най-голям срам, вцепенението беше толкова голямо, че ние не можехме да видим всичката чудовищност на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милост и мъдрост на чудото, което Бог извърши с нас. Ние не можехме да оплачем достойно невинните жертви, защото не знаехме кого да оплакваме по-напред: тях или себе си. Ние не можахме да съпроводим до вечното жилище покойниците-мъченици, които със своята смърт продължиха нашия живот, защото не знаехме към кои да причислим себе си: към живите или към мъртвите. Трябваше да минат няколко безжизнени дни, трябваше да поотмине ужасът на безумието и смъртта, която се беше надвиснала над нашата страна и вледеняваше живота във всичко, за да можем да се свестим и да почнем да разбираме какво става с нас. Трябваше да дойде четиридесетия ден, за да можем да отдадем достойна почит на сто и четиридесетте мъченици, за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната изкупителна смърт и да почувстваме спасителната сила на техния мъченически подвиг“, пише в статия в „Църковен вестник“ архим. Борис (впоследствие Неврокопски митрополит) по повод трагичното събитие потопило в мъка целия български народ.
Източник: bg-patriarshia.bg
Views: 156
