Нови открития за разрушените храмове при изграждане на столицата

д-р Пламен Михайлов

София е обявен за столичен град на Княжество България само година след Освобождението – на 3-и април 1879 г. По това време селището се простира покрай Владайска и Перловска река, между днешните булеварди „Васил Левски“, „Патриарх Евтимий“, „Христо Ботев“ и „Сливница“.

Градската атмосфера обаче съвсем не подобава на почитта, с която е удостоена София тогава – порутени или достроени с подръчни материали къщи, запустели джамии, тесни и криволичещи кални улици, по които се стича вода от обществените бани и чешми поради липсата на канализационна мрежа. След обсъждания дали изграждането на нова, модерна столица да бъде на мястото на стария град или в близост до него, първият вариант надделява.

Новият градоустройствен план е разработен от Техническото отделение на Софийската община и е приет от Министерския съвет на 16-и януари 1880 г., а Княз Александър Батенберг го утвърждава на 10-и април същата година. Политическата криза, Сръбско-Българската война и Съединението на България вероятно са сред причините преустройството на София да се забави, въпреки че някои стари сгради вече биват събаряни. Същинската работа се извършва при управлението на княз Фердинанд и министър-председателя Стефан Стамболов. На 1-ви септември 1888 г. за кмет на столицата е избран Димитър Петков, участвал в Руско-турската война като опълченец в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка и награден с Георгиевски кръст за храброст. След като убеждава общинските съветници да бъде взет огромен за времето си заем от Лондонската банка, преустройството на града се разгръща с безпощадни мерки. За да се изградят новите улици, булеварди и площади, в първите три години от управлението на новия кмет общината закупува и разрушава близо 1700 имота, между които бани, пазари, ханове, пет училища, сиропиталище, две гробища, четири джамии, три синагоги, арменската църква „Св. Богородица“ и четири старинни православни храма – „Св. Йоан Рилски“, „Св. Архангели“,  „Св. Никола Мали“ и „Св. Богородица Пречиста“ (Въведение Богородично). Запазените данни за повечето от тях са твърде оскъдни, но достатъчни, за да се оцени огромната им историческа и духовна значимост.

До днешното кръстовище на ул. „Пиротска“ и ул. Георг Вашингтон“, от страната на католическата катедрала, се е издигал храмът „Св. Йоан Рилски“. Той е бил най-древният от разрушените в този период – византийският историк Йоан Скилица споменава през XII век, че в него са съхранявани мощите на едноименния всебългарски покровител и Чудотворец. Храмът е отбелязан и в записките на Стефан Герлах през XVI век, а преди да бъде срината църковната сграда била с висок таван и стенописи, но използвана като „склад за кожи на един евреин“.

Храмът „Св. Архангели“, наричан от местните „Св. Рангел“, се намирал северозападно непосредствено до катедралата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“). Вкопан в земята до покрива, храмът е бил е украсен със стенописи от 1547 г., за което свидетелствал надпис на входа му, като е построен вероятно няколко години преди това. Има данни, че мощите на св. крал Стефан Милутин са съхранявани там поне до 1831 г. Константин Иречек посещава действащия храм през 1883 г. и открива в него 12 старопечатни и 13 ръкописни книги, датирани от периода XV–XVII век.

Частично вкопан в земята, без купол, но с камбанария бил храмът „Св. Никола Мали“, споменат също от Герлах през XVI век и съществувал още преди османското робство. Мястото му било под днешната сграда на ЦУМ, а размерите – 6 х 13,6 метра. Съществуват предположения, че в храма през 1765 г. е служил брата на св. Паисий и игумен на Хилендарския манастир йеромонах Лаврентий. Църквата претърпява поражения при земетресение от 1858 г., но скоро бива възстановена. След като действащият храм бива разрушен – на 30-и април 1891 г., там се обособява търговският пасаж „Св. Никола“, пострадал напълно от англо-американските бомбардировки през 1944–1945 г.

Паметта за храма „Св. Богородица Пречиста (Пречеста)“ – „Въведение Богородично“, е съхранена в по-висока степен, тъй като тя е била една от най-почитаните църкви в стара София. Намирала се е в началото на ул. „Трапезица“, под днешния бул. „Княгиня Мария Луиза“, вкопана с 11 стъпала под земята. Храмът също е споменат през XVI век от Стефан Герлах и е пострадал от земетръс през 1858 г., като е ремонтиран своевременно. Планираното за 22-ри май 1889 г. разрушение с цел прокарването на нов булевард предизвиква огромен обществен отзвук. Във вестник „Народни права“ се посочва следното:

„В понеделник сутринта, когато жените от енорията „Св. Пречистая“ се научили, че през тоя ден ще стане събарянето на тяхната черква, и то без да се отслужи молебен и без да се изнесат предварително с подобаващо тържество светите принадлежности на тая черква, решили се да се възпротивят на подобен един вандализъм и на такова едно грозно оскърбление на техните религиозни чувства. От сутринта още те се събрали в черквата и не са искали по никакъв начин да я изпразнят и да позволят на дюлгерите и пожарната команда да почнат събарянето. Къде 11 и половина часа пред обяд градоначалникът и приставите са се помъчили, с помощта на 20-30 жандарми, да разпръснат разбунтуваните жени, обаче те срещнали такова съпротивление, че са били принудени да отстъпят. Окуражени от тая първа сполука, жените почват да бият черковната камбана и за половин час целият мегдан се покри с любопитни и зрители. Виковете, проклятията и негодуванията достигаха до най-крайните си предели. Едно особено чувство на съжаление обладаваше и най-индиферентния зрител, като гледаше ония прости женици да се късат и плачат за това, че така безбожно им се съборя черквата.“

Защитниците на храма се запасяват с храна и вода и прекарват в него две-три денонощия, като биват обградени от жандармерия, конни полицаи и войска, отправящи им обиди и заплахи. Накрая кметът предприема безпрецедентно за времето си действие – нарежда в акцията да се включат и „толумбите“ – пожарните помпи, за да наводнят храма с хората в него.  Въпреки опитите на някои жени да отрежат с ножици маркучите, народът бива принуден да излезе навън и църквата е срината. Оцелява само олтарът. В печатното издание се споменават и имената на някои от защитниците – това са: баба Дана Младенова, Стефка Пунчева, Хаджи Олга Калугерицата, Христина Хранова, Младен Стоянов Икимина, Хаджи Дочко Михалев, Стоянчо Стоицов, Петър Величков, Косто Грънчара, Георги Стоянчов.

От храма „Св. Богородица Пречиста“ обаче оцеляват светини, които са запазени и до днес. Въпреки че са разпръснати на различни места, в настоящата статия за първи път ще представим събрани наличните данни за опазените ценности на многовековния софийски храм.

На историческото място на старинния Богородичен храм (под бул. „Княгиня Мария Луиза“, в подлеза до бул. „Тодор Александров“) при разкопките на столичното метро на 11-и февруари 2010 г. са открити останки от стените на олтар от същия период (XVI–XIX век), с вътрешни размери 540х240 см., които пет години по-късно са възстановени и изложени под куполите на Ларгото. По тях личат средновековни стенописи (според археолозите 7 слоя), както и ктиторски надпис, гласящ: „Изо…с… …скомıдїи Храно Механџи и родителе его Геώргїи Стоѧнıа вечнїи споменъ“ (Изографиса проскомидията Храно Механджи и неговите родители Георги и Стояна, вечен помен).

Последният иконостас на „Св. Богородица Пречиста“ е изготвен от дебърския майстор дърворезбар Иван Филипов през 1858 г., след като старият е пострадал от земетресението. След събарянето на храма през 1889 г. това произведение на изкуството е оцеляло и е пренесено с иконите в новоизградения храм „Успение Богородично“, при който две години по-късно са устроени Централните софийски гробища. В средата на XX век за тази църква се изгражда нов, зидан иконостас, и според архивите дървеният е пренесен на части в храмовете в кв. „Орландовци“. Авторско проучване разкрива днешното местоположение на оцелелите части от дебърския иконостас – царските двери и дърворезбата над иконите се намират в Орландовския манастир „Св. Три Светители“, а четирите икони от царския ред са изложени в приемна зала в двора на кварталния храм „Св. Петка“.

Манастирът в Орландовци е с история още от Второто българско царство, но през османското робство е унищожен и посреща Освобождението като турски чифлик. Духовници от храма „Св. Петка“ и местни християни постепенно възраждат обителта и през 1974 г. се изгражда настоящият параклис на ул. „Одеса“ №26. Характерната дебърска дърворезба и царските двери от средата на XIX век по всяка вероятност са били запазени именно в енорийския храм, за да бъдат пригодени за основа на иконостаса на новоизградената манастирска църква и така ценната светиня от „Св. Богородица Пречиста“ да достигне до наши дни. На гърба на иконостаса има надпис: „Дарение от: Лазар Георгиев, Богдан Стоянов, Иоан Цветков“. Размерите на царските двери са 75х153 см., на крилата над тях – 75х21 см., а резбованият фриз е дълъг 365 см. и висок 16 см., с елементи достигащи 46 см. Липсва обаче подходящо окончание на фриза, а разстоянията между четирите медальона в него е значително по-голямо от това между последните два и края на иконостаса – което предполага, че дължината му е намалявана, за да пасне на новопостроения манастирски храм.

Също в храма „Св. Петка“, намиращ се на ул. „Мара Бунева“ №104, настоящият председател иконом Петър Христов при назначаването си открива в камбанарията четири икони – на Господ Иисус Христос Вседържител, Въведение Богородично, св. архидякон Стефан и св. Николай с житийни сцени. Първите три са с размери 61х106 см. и с идентични украси в горната част, характерни за икони от царски ред, и датират точно от втората половина на XIX век, когато е изработен дебърският иконостас на храма „Св. Богородица Пречиста“, а четвъртата икона с размери 61х101 см. е от началото на века, с вероятен автор зограф Дойчин (по експертиза на изкуствоведа Мариела Стойкова от криптата на ПКСХП „Св. Александър Невски“). Около последните две са забелязани дървени остатъци от врати, което потвърждава, че те са били поставени при дяконски двери (обичайна практика от Възраждането е именно двамата светци да се изобразяват там – архидяконът до северната, а св. Николай до южната). Интересно е да се отбележи, че по-старата икона изобразява житийните сцени само отляво на св. Николай, а дясната част липсва – по всяка вероятност това е светиня, пострадала при земетресението през 1858 г., след което пригодена и вложена в новия иконостас. Образът на Господ Иисус Христос пък е със сребърен обков на ореола, върху който е изписано:  „Дарителъ Манолъ Димитровъ“. Съществено потвърждение за произхода на четирите светини е и храмовата икона – вместо образа на Св. Богородица с Младенеца, стоящ северно от царските двери, иконата е на Въведение Богородично – именно евангелското събитие, на което е посветен храмът „Св. Богородица Пречиста“. Това е обичайна практика при по-малки иконостаси на църкви, посветени на Божията Майка – предпочита се поставянето на нейния образ в контекста на храмовия празник.

Има данни и за други икони, изнесени при разрушаването на столичните храмове през 1889 г. – в гробищния храм „Успение Богородично“, в църквите „Св. Неделя“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. Николай Софийски“, както и сребърен реликварий с мощи на св. Николай в унищожения няколко десетилетия по-късно храм „Св. Спас“. На някои от тях следите се губят, а други са пренесени в храма „Св. Неделя“ и впоследствие запазени в Националния църковен историко-археологически музей – като образите на св. Архангел Михаил, св. Георги, св. апли Петър и Павел и др.

Запазена е и една твърде интересна икона на Божията Майка от храма „Св. Богородица Пречиста“, съчетаваща паметта към разрушените вече софийски църкви. Тя се намира в криптата на ПКСХП „Св. Александър Невски“ и е дело на тревненски майстор от края на XVIII век. Открита е през 1901 г. от Евтим Спространов във вътрешния балкон на храм „Св. Николай Софийски“, а девет години по-късно е откупена за 85 лв. от Народния музей (днес Национален археологически институт с музей при БАН). Иконата изобразява Св. Богородица с Младенеца в поза „Умиление“, над тях Старозаветната Св. Троица, а от двете им страни едни от най-почитаните светии в София с храмове в тяхна чест: св. Архангел Михаил, св. Йоан Рилски, св. Николай Мирликлийски, св. Петка, св. Неделя, св. Крал Стефан Милутин, св. Георги Софийски Нови, св. Николай Софийски Нови, конни изображения на св. Георги и св. Димитър, както и св. Йоан Кръстител, св. Атанасий, св. Харалампий и св. Пантелеймон.

След позорните действия на столичната управа, все пак властта отпуска на Софийска митрополия парична компенсация за събарянето на „Св. Никола Мали“ и на „Св. Богородица Пречиста“, както и парцела на втората църква и един неин имот на ул. „Георг Вашингтон“ №47, за да бъде построен там и осветен на 10-и май 1909 г. храмът „Св. св. Кирил и Методий“. Изгубените културни ценности, историческа памет, църковно-богослужебна почит и светини обаче са неизмерими, а начинът, по който храмовете са сринати е безпрецедентен. Слава Богу, последните открития показват, че духовните трудове на предците ни не са забравени и молитвената почит към светците-закрилници на столицата може да бъде възстановена.

Източници:

1. Ангелов, Б. „Кметовете на София“. София: „Екопрограма“, 2015.
2. Василиев, А. „Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители“. София: „Наука и изкуство“, 1965.
3. Василев, А. „Черковно строителство в София до освобождението“. – В: „Юбилеен сборник на благотворително дружество „Иван Денкоглу“, 1940.https://stara-sofia.blogspot.com/2017/03/blog-post_14.html
4. „Драматичната история на София, събрана в една икона“.  https://nationalgallery.bg/bg/events/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BE/
5. „Кадастрален план на София от 1879 г.“ https://nag.sofia.bg/Pages/Render/990
6. „Религията днес“, БНТ, 27.11.2021. https://bnt.bg/news/riunite-na-carkva-sv-bogorodica-prechista-v308665-300753news.html
7. „Св. Три Светители“ – София“. – В: „Църковен вестник“, 4/1994.
8. „София, храм „Св. Никола Мали“.  https://historicalcities.narod.ru/Sofia_MalisvNikola.html
9. Табаков, С. „Столичен храм „Св. Св. Кирил и Методий“. Минало и настояще“. София: Енорийски издателски център, 2009.
10. Тодоров, Г. „Разбитото сърце на град Св. София унищожаването на софийските светини при кмета Димитър Петков (1888-1893)“ – В: „Култура“, 8(2434)/2001. https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/5142  
11. Топалов, В. „Затрупана София: управлението на кмета Димитър Петков“. https://programata.bg/gradat/zatrupana-sofia-upravlenieto-na-kmeta-dimitr-petkov/