Базиликата „Света София“ – архитектурен и духовен център на столицата

Доц. д-р Венцислав Каравълчев
преподавател в катедра „Историческо богословие“,
Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“

Столицата на България – София, известна в древността като Сердика (или Сардика), е град с хилядолетна история, чиито корени се простират дълбоко в античността. Християнството прониква в региона още през I век, като разпространението му се свързва с личности като св. Климент, папа Римски,^[1] св. Потит Сердикийски,^[2] както и с множество раннохристиянски мъченици, чиито имена не са достигнали до нас и не са засвидетелствани в съхранените исторически извори. През 311 г., в началото на IV век, император Галерий издава в Сердика своя знаменит Едикт за религиозна търпимост, с който се слага край на гоненията срещу християните в източните провинции на Римската империя. Малко по-късно градът се превръща в едно от предпочитаните места за пребиваване на император Константин Велики, който, според късноантичната традиция, дори обмисля преместването на столицата на империята от Рим в Сердика. От този период е засвидетелствана и известната му фраза: Roma mea Sardica est („Сердика е моят Рим“).^[3]

След Миланския едикт от 313 г., с който християнството получава пълна свобода, в Сердика започва интензивно изграждане на християнски храмове и манастири, малка част от които са съхранени и до наши дни. Особено важно събитие за града е църковният събор, проведен през 343–344 г., известен в някои извори като Съборът в Сердика. На него присъстват изтъкнати църковни деятели, сред които св. Атанасий Александрийски, св. Осий Кордовски, св. Спиридон Тримитунтски, св. Трифилий Левкозийски, св. Протоген Сердикийски и други. Този събор свидетелства за значимостта на Сердика в християнския и изобщо в късноантичния свят, превръщайки града в един от важните духовни и политически центрове на Балканите през IV век.

Тази значимост намира отражение в процъфтяващата раннохристиянска култова архитектура на града, която, за съжаление, продължава да остава периферна тема в съвременните научни изследвания. Археологическите находки в София свидетелстват за значителен брой раннохристиянски култови постройки, което налага необходимостта от систематизиран и комплексен подход към тяхното проучване и анализ.

Към настоящия момент са идентифицирани над петнадесет култови сгради от раннохристиянския период, сред които: няколко параклиса (вероятно мартириуми), две еднокорабни базилики, две куполни църкви и десет трикорабни базилики. Поради непрекъснатостта на живота в урбанистичната тъкан на съвременна София, значителна част от безценните църковни артефакти се намират под земята, а плътното застрояване силно ограничава възможностите за тяхното разкриване и пълноценно проучване.

Следва да се отбележи, че дори за вече съхранените или разкрити паметници често липсва адекватна и пълна научна документация. Налице е дисбаланс между малкия брой действително задълбочени изследвания под формата на статии и монографии и преобладаващите кратки споменавания с ограничена изследователска стойност. Археологическата документация също е нееднородна: често отсъстват подробни публикации, графични реконструкции и качествени фотографски материали. Тази фрагментарност в изворовата и археологическата база поражда значителни разногласия в академичните дискусии и води до диаметрално противоположни интерпретации по редица ключови въпроси.

Както вече бе отбелязано, по време на управлението на св. Константин Велики започва изграждането на множество християнски храмове и манастири, които съществено променят облика на тогавашната столица на провинция Дакия Средиземноморска. Започва процесът на оформяне на християнската Сердика, а тази трансформация намира отражение в развитието на раннохристиянската култова архитектура.

Именно в този период възниква раннохристиянският комплекс в източния некропол на Сердика, естественият център на който става един от най-значимите символи на съвременна София – храмът „Св. София“, посветен на Божията Премъдрост, второто Лице на Пресветата Троица. Впоследствие храмът дава и името на съвременната столица – София („Премъдрост Божия“). Според наличните археологически и исторически данни храмът възниква първоначално като мартириум, посветен на неизвестен софийски мъченик или на двама мъченици,^[4] върху чието лобно място е издигнат първият мартириум (мавзолей), които се превръща в малък храм.^[5] Пострадали вероятно при едно от многобройните гонения срещу християните в Римската империя, тези мъченици са били погребани тук от благочестиви християни. Една от хипотезите свързва тяхната мъченическа смърт с арената на големия амфитеатър, разположен в непосредствена близост до мястото, а друга – с екзекуция, извършена именно на терена, където по-късно е построен първият храм. В. Попова предполага, че лобното място може да е било пред Източната порта на крепостта Сердика, където също е установен мартириум, но тази хипотеза трудно подлежи на категорично доказване.^[6]

Това свято място скоро концентрира около себе си множество християнски погребения и съответната сакрална почит, което налага и необходимостта от неговото разширяване. Изграждането на първия мартириум може условно да се отнесе към началото на IV век, вероятно непосредствено след издаването на Едикта за религиозна толерантност на император Галерий през 311 г. Според резултатите от досегашните изследвания на това място условно могат да се разграничат пет раннохристиянски храма, построени чрез последователни разширения или надстроявания върху едно и също сакрално ядро.

Еднокорабна базилика № 1.

Мартириумът сравнително скоро прераства в еднокорабна, едноапсидна базилика, условно обозначавана като базилика № 1. Постройката има издължен правоъгълен план, завършващ с полукръгла апсида, с размери приблизително 16 × 6 м. Архитектурният ѝ облик е резултат от значително разширение на първоначалния мартириум в западна посока – почти двойно спрямо първоначалните му размери. Това преустройство води до ясно изразено конструктивно разминаване между оригиналната структура и новата част, което свидетелства за тяхната различна хронологическа принадлежност. Подовата настилка на базиликата е изпълнена в техника opus signinum – варов разтвор без пясък с пълнеж от ситно натрошени тухли, и е положена на същото ниво като пода на първоначалния параклис, което предполага функционална и пространствена приемственост между двата строителни етапа. Точната датировка на преустройството остава несигурна, но косвени археологически и исторически данни сочат, че то е било осъществено малко след средата на IV в.

Базилика № 2

Тя е изградена върху по-ранната еднокорабна църква, която е била трансформирана в среден кораб на новия храм, към който са добавени два нови странични кораба, превръщайки го в трикорабна базилика. Новата постройка има правоъгълен план с вписана апсида на изток и размери приблизително 21 × 13 м. Според преобладаващото мнение на изследователите, тя може да бъде датирана в третата четвърт на IV в. или малко по-късно, вероятно по време на управлението на император Теодосий Велики.^[7] Върху стария под на първата базилика е положена мозайка, което е довело до повдигане на новия под с приблизително 0,20–0,25 м. спрямо предходното ниво. Съществуването на тази базилика е било прекъснато вследствие на едно от варварските нашествия, които засегнали региона през късноантичния период.

Базилика № 3

Следващият етап в архитектурното развитие на „Св. София“ е представен от базилика № 3 – монументална трикорабна сграда с вписана апсида, чиито размери достигат приблизително 32 × 18 м. При изграждането ѝ са използвани частично основите на предходната трикорабна базилика, което свидетелства за приемственост в сакралното пространство и за рационално използване на съществуващата инфраструктура. Особен интерес представлява мозаечният под на тази базилика, положен на ниво с около 0,25–0,30 м. по-високо от това на предходната постройка. Тази разлика в нивата е важен стратиграфски индикатор за хронологичното развитие на комплекса. Според преобладаващото мнение в научната литература, мозайката се датира към края на IV – началото на V в.^[8] Съществуват и алтернативни хронологични предложения, отнасящи изграждането ѝ към средата на V в., но археологическите данни по-скоро подкрепят първата хипотеза.^[9] Особено значение имат нумизматичните находки – монети, открити между двете подови нива, които потвърждават, че мозаечният под, а следователно и самата базилика, са били изградени в началото на V в. Тези нумизматични находки играят ключова роля в прецизирането на датировката. В апсидата на храма има синтрон, което показва, че е била епископска.^[10] Страничните кораби са били отделени от централния чрез две колонади с по пет колони. На около 5 м северно от базиликата се намира баптистерий, състоящ се от две помещения.^[11]

Базилика № 4

Това представлява последният голям строителен етап в развитието на комплекса, при който базиликата окончателно придобива вида, в който се съхранява и днес, и става известна с името „Света София“ (макар да е възможно да е носила това наименование и в по-ранни периоди). Тя е най-мащабната и монументална постройка, издигната на това място, и отразява върховото постижение на християнската сакрална архитектура в региона.

Сградата представлява засводена трикорабна едноапсидна базилика с нартекс и трансепт с купол. Височината на централния кораб достига 16,10 м., а на купола – 19,75 м. Двата края на нартекса завършват с кули, които нямат външни входове, като достъпът до тях се осъществява единствено от самия нартекс. Плановите размери на храма са внушителни – 46,45 × 23 м. Основите са изградени от масивни каменни блокове, укрепени с тухлени пояси, докато стените са изцяло от тухли, споени с хоросан, примесен със счукани тухли.

Архитектурната композиция демонстрира зрялост и висока степен на развитие на християнското строително изкуство, като съчетава пространствена симетрия с декоративна изтънченост. Първоначалното подово покритие е било изпълнено в техника opus sectile – сложна декоративна система, при която разноцветни каменни плочи с разнообразни геометрични форми са инкрустирани в пода и стените, образувайки стилизирани изображения и орнаменти. Това решение свидетелства както за високото художествено равнище на изпълнението, така и за наличието на значителни финансови ресурси и майсторство при строежа.

Хронологията на тази базилика е предмет на активен научен дебат. Преобладаващото мнение я отнася към първата половина на VI в., като я свързва със строителната дейност по времето на император Юстиниан.^[12] Съществуват и алтернативни хипотези, като едната предлага по-късна датировка – във втората половина на VIII в.,^[13] докато други учени защитават по-ранна хронология – през втората половина на V в.^[14] Сериозен аргумент в подкрепа на ранната датировка е пълното отсъствие на монети и материали от края на V и VI век под цялата площ на базиликата.

Освен вече упоменатите ранни строителни етапи, при които се наблюдава разширяване на съществуващ храм или изграждане на нов върху основите на по-стар, следва да се отбележат и няколко по-късни периода, свързани с ремонти и преустройства на сегашната сграда.^[15] В периода на османското владичество първоначално е извършено значително преустройство, отличаващо се със солиден и правилен градеж – редуване на каменни пояси, поставени между четири реда тухли, или зидане изцяло от тухли. Прозорците на базиликата са били допълнително намалени по размер и снабдени с изящно оформени заострени сводове, характерни за архитектурната естетика на епохата. На по-късен етап, също в рамките на османския период, е реализиран нов ремонт, който се отличава с явно по-ниско качество: зидарията е неравномерна, конструкцията е слаба и изпълнението носи белезите на прибързаност и небрежност.

Последният значим строително-ремонтен етап настъпва след Освобождението на България през 1878 г. В резултат на продължителни археологически проучвания, реставрационни дейности и конструктивни укрепвания, през 1930 г. храм „Св. София“ отново отваря врати за богослужение. На 21 септември същата година е извършено тържественото му освещаване от Софийския митрополит Стефан в съслужение с митрополитите Макарий Неврокопски и Паисий Врачански, епископите Варлаам Левкийски и Свето-Лубенски Серафим (св. Серафим Соболев), както и архимандритите Софроний и Антим, в присъствието на многобройно столично духовенство. Събитието придобива национално значение, като в него участват представители на висшата държавна власт и обществения елит: цар Борис III, княз Кирил, княгиня Евдокия, министър-председателят Андрей Ляпчев, министри от кабинета, председателят на Народното събрание Никола Найденов, столичният кмет Владимир Вазов, както и множество високопоставени държавни служители.^[16]

Възникнал като мъченически мемориал, около който се развива цеметериален комплекс, храмът бързо става естествен сакрален център на града. През вековете той преживява множество исторически превратности: периоди на разцвет и запустяване, както и преобразуването му от османската власт в джамия.^[17] Въпреки тези изпитания, храмът остава свидетелство на думите на апостол Павел, че „Бог поругаван не бива“ (Гал. 6:7). Тържественото му повторно освещаване през 1930 г. бележи важен етап в съвременното възприемане на сградата – като живо наследство, което органично съчетава духовност, история и национална идентичност. Присъствието на хиляди граждани на това събитие подчертава значението на „Св. София“ не само като религиозен център, но и като културно-исторически символ на българската столица.

Фотографии: Пламен Михайлов

---

[1] Каравълчев В. Св. Климент, папа Римски – пръв епископ на Сердика. – Християнство и култура, 10 (67), 116-127.

[2] Каравълчев В. Св. великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София. – Християнство и култура, бр. 3 (150), 44-54.

[3] Müller C. Fragmenta Historicorum Graecorum (ed. Ambrosio Firmin Didot), t. 4, Paris, 1851, 199.

[4] Popova, V. The Martyrium under the basilica St. Sofia in Serdica and its pavements. – In: Niš and Byzantium (Међународни симпозијум византолога НИШ И ВИЗАНТИЈА), XXIII, 2015, 133.

[5] Ivanov. M. Function, chronology and urban features of the early Christian cult architecture in Serdica – В: Международна научна конференция Базиликата „Св. София“. На прехода между езичество и християнство. Т. 7. Фабер, 2018, p. 104; Popova, V. The Martyrium…, 131 – 150.

[6] Popova, V. The Martyrium…, 133.

[7] Бояджиев. С. Раннохристиянската църква „Св. София” в София. – В: Раннохристиянски храм „Св. София” – Премъдрост Божия. Второ, допълнено издание. София, 2009, 27.

[8] Ibid. 27-28.

[9] Вж. по-подробно: Fingarova, G. Die Baugeschichte der Sofienkirche in Sofia . Wiesbaden, 2011, 47-48.

[10] Чанева-Дечевска Н. Раннохристиянската архитектура в България IV-VI в. София. 1999, 294.

[11] Ibid.

[12] Krautheimer R. Early Christian and Byzantine Architecture, Harmondsworth.1965, 183–184; Krautheimer R., Ćurčić S. Early Christian and Byzantine Architecture, Harmondsworth, 1986, 255–257.

[13] Fingarova, G. Die Baugeschichte…, 154.

[14] Ivanov. M. Function, chronology…, 106.

[15] Вж.: Шалганов К. Нови данни за архитектурната предистория на базиликата „Света София“ в София. – В: Πιτύη. Изследвания в чест на проф. Иван Маразов, София, 2002, 581-592.

[16] За това събитие вж. по-подробно: Темелски, Х. Софийската катедрала „Св. София“ – Църковен вестник, 13, 2004.

[17] По-подробно вж.: Филов, Б. Софийската църква „Св. София“. София, 1913, 148-151.