Просвета, святост и съборност

Из Академично слово на Българския патриарх Даниил на тържествено събрание на БАН по случай 24 май, 23.05.2025 г.

Светата Православна Църква предлага своята философия на просветата и образованието, която се различава коренно от родилата се в римокатолически и протестантски контекст представа за образованието. Още през Късното западноевропейско средновековие и в средновековната схоластика се оформя идеята за образованието като образование изключително и само на интелекта. По-късно този възглед преминава в протестантската етика и пиетизъм, които са изцяло практически насочени. Така се стига до утилитаризиране на просветата и образованието – хората са призвани да се образоват заради практическата полза от това. Материалната полезност, възвращаемостта, определяната от пазара потребност от кадри – това са елементите на протестантския модел на образование.  На един по-късен етап това води до появата на експертите, на тясната специализация с оглед на конкретни практически цели и икономически съображения.           

Но православният възглед за образованието се различава коренно. Православието винаги се стреми да гледа на човека не утилитарно, а с оглед на неговата богосътвореност и божествено предназначение. То се стреми да гледа на човека винаги цялостно, като на личност в общение с Бога и с всички останали човеци. Според нашето православно богословие цел на образованието и просветата не са знанията сами по себе си, нито пък е практическата полза от тях, а цел е самият човек. В славянските езици думата „образование“ идва от образ и това не е случайно. Не е случайно и наличието на нравствените оценки, които намираме в народния език: „безобразие“ или пък „приличие“. Безобразният е онзи, който е изгубил или по-скоро деформирал своя богодаруван образ. Приличието е там, където е налице лик, образ.  За Православието образованието е обновяване и формиране на човека по Образа на Този, Който го е сътворил. Знаем, че в следствие от прародителския грях човекът е замъглил, замърсил, донякъде деформирал заложения от Бога у него образ. Образованието е тъкмо това усилие за очистване на Божия образ у човека. Това е една изключително трудна задача, защото тя е свързана не просто с научаване на нещо, а с преобразяването на живота на човека. От друга страна, възпитанието за християнина е питание, тоест хранене с вечната Божия светлина, истина, благост, тоест с всички божествени съвършенства. Но колкото и трудна  и непостижима да е тази задача за нас, човеците, Бог ни дава Своята благодат, за да я постигнем.

Кои са тези, които са я постигнали? Кои са истински образованите хора? За нас, за Православната църква, това са светиите. Защото те, със своя духовен подвиг, са очистили в степента на възможното за всекиго от тях Божия образ в стремежа си към уподобяване на Небесния наш Отец. Последна цел на всички цели на православното образование е светостта. Църквата Христова от своето основаване до днес не е нищо друго, освен работилница за святост. Тя е призвана да произвежда светии. И тя го прави – тихо, безшумно, ненатрапчиво, безмълвно, понякога без никой дори да разбере.

Тъкмо това е и идеалът на свети цар Борис-Михаил, на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици – светостта като цел на просветата и образованието на цялостния човек. Тяхното дело никога не би имало успеха, който имаше, ако те самите не бяха живели свят живот. То никога не би оцеляло през всички тези години, ако не бе дело на свети хора.

Но светостта се живее, възниква, утвърждава се и се разпознава винаги в общност. Няма как някой да е свят сам в себе си, индивидуално, откъснато от Бога и от останалите човеци. Борбата, подвигът към святост, винаги е подвиг за живот в святост с Бога и с нашите ближни. Светостта е винаги съборна, дори тогава когато се отнася до отделен човек. 

Днешното общество, днешният начин на живот – може би както никога досега –  ни подтикват да мислим преди всичко за самите себе си. „Мисли за себе си“, това е лайтмотив на съврменния начин на живот, който често пъти можем да чуем от устата на съветници по психическо здраве. Докато християнството идва, за да ни каже нещо, което е доста по-различно от това. То ни казва: „Мисли за другия, като за себе си. Както би се погрижил за себе си, така да се погрижиш за своя ближен. Колкото близък си със самия себе си, толкова близък бъди с Бога и със своя ближен.“ Сам Господ Иисус Христос ни казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15: 13). Тоест християнството извежда психическото здраве не от нарцистичната грижа за самия себе си, а от готовността за свободна, съзнателна и отговорна саможертва – за Бога и за нашия ближен. Един велик Отец на Църквата от 7 век, преподобни Максим Изповедник, казва: „Мое е само това, което съм дал“. На кого съм го дал? На Бога и на останалите човеци. Затова Църквата е общение в своя най-дълбинен смисъл. Божието присъствие на земята сред нас се разкрива в общението ни с нашите ближни. „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18: 20), казва Господ Иисус Христос. В този смисъл светата Църква дава отговор на всички центробежни сили на тоя свят, които се стремят да превърнат личностите в индивиди, а обществото – в механичен сбор от антагонистично съревноваващи се елементи. Този отговор се нарича съборност и общение в Христа. Православието разглежда образованието и просветата като съборно дело, общностно дело, богочовешко дело, в което Бог и човек си сътрудничат непрекъснато и неразривно. 

Не е случаен фактът, че като превеждат Символа на вярата светите братя Кирил и Методий предават думата καθολικὴ (всецяла, всеобща, цялостна) със славянската дума съборна. Една от характерните черти на св. Църква е, че тя е съборна. Както пише големият руски богослов о. Георги Флоровски: „Съборността е самата природа на Църквата; съборна е самата тъкан на тялото ѝ. Църквата е съборна, защото е едното Тяло Христово – тя е единение в Христа, единство в Светия Дух, и това единство е най-висшата цялост и пълнота… Онтологичното общение на личностите се осъществява и трябва да се осъществява в единството с Тялото Христово – там личностите губят своята изключителност и недостъпност. Изчезва студеното разграничение между „мое“ и „твое“.“ (Г. Флоровски, „Sobornost: The Catholicity of the Church“).

Църквата е общност на верните в Христа, тя е Тяло Христово, Чийто Глава е Христос; тя е маслиненото дърво, на което сме присадени като присадки; тя е лозата, а ние сме пръчките; тя е стадото, а Христос е Пастирът; тя е едно голямо семейство, в което Христос е първият в това семейство, Той е наш Първороден Брат (срв. Рим. 8: 29). Църквата е също така здание, а ние сме камъните. Тези образи ни помагат да разберем, че Църквата е последната реалност в този свят. Като православни християни ние вярваме, че чрез духовната просвета, чрез живота в Църквата, чрез преобразяването на човека, целият свят е призван да стане Църква, тоест неслитно, неразлъчно и неразделно благодатно общение на охристовени, богоуподобени личности. В тази съборност на всички личности, на човека остава да бъде творец, който да подражава на Своя небесен Творец.

Пълното слово можете да прочетете тук.