В навечерието на Деня за признателност и почит към жертвите на комунистическия режим (1 февруари) и 100 години след атентата в катедралния столичен храм „Св. вмчца Неделя“, публикуваме интервю на Пламен Михайлов с Тодор Попов – пряк потомък на герой от войните, загинал при покушението на 16 април 1925 г.
Разкажете ни за себе си с няколко думи. Как се казвате и с какво се занимавате?
Казвам се Тодор Попов, на 64 години от София. Художник по професия, бил съм и преподавател 15 години в НАТФИЗ. Рисувам предимно фигурални композиции на различни теми. От малък се занимавам с това, завършил съм Художествената гимназия и Художествената академия.
От някой роднина ли сте получили вдъхновение?
Едната от дъщерите на прадядо ми е художничка – Васка Попова-Баларева. Тя завършила в Рим живопис. Учила и в София, в един клас са били със скулптора Любомир Далчев.
А прадядо Ви е загинал в атентата в катедралния храм „Св. вмчца Неделя“?
Да, генерал-майор Иван Попов. От първия си брак има две дъщери, след това се жени за София, която била едър земевладелец в Румъния. Когато идва княз Фердинанд в България, тя става близка приятелка с княза. От нея Иван има син, дядо ми Тодор, и две дъщери – София и Васка, художничката.
Какво са Ви разказвали роднините за генерала? Що за човек е бил?
Той е роден в Свищов през 1857 г. Още когато е 16-17-годишно момче започва да носи писма в Революционния комитет, като преплува Дунава с кожени торби, вързани през кръста. На 19 години, през 1876 г., вече участва в четата на Филип Тотю. Същата година, след потушаването на Априлското въстание, Христо Ботев тръгва с кораба „Радецки“. Имало е идея и Филип Тотю да тръгне с него, но стигнали до разногласия и не е отишъл, съответно и прадядо ми не е бил там. Между другото, той се е познавал с Ботев, имали са общи разговори, идеи, и е разказвал на дядо ми много интересни неща. Малко противоречиви, че на тях той им е изглеждал доста надменен и избухлив. Което много хора го твърдят, не е търпял противоречия. Иначе наистина бил с изключителен потенциал, гениален поет.
След като завършва Военното училище в София, прадядо ми заминава на специализация в Киев, тогава в Руската империя. Но казал на дядо ми: „Тодоре, заминах русофил, върнах се русофоб“. Доста е бил разочарован от царската бюрократична система и от лицемерието им.
По-късно участва като капитан в Сръбско-българската война. Изявява се много добре, става известен и тук, в софийския край. И когато княз Фердинанд пристига, къде заради баба Софийка, къде заради неговите отличия, те се сприятеляват с Фердинанд. В края на века князът му казва: „Иване, ще пратя царицата (Мария Луиза) в Евксиноградския дворец, там на морето, да си почива. Тя има нужда от един гвардейски полк, ще те пратя да го оглавиш“. Прадядо ми се съгласява и започва един период на спокойствие на морето, редене на пасианси с Мария Луиза, разговори, гости, строева подготовка, без никой да подозира, че идва огромният кошмар. Поради този факт, че той е бил в Евксиноград, дядо ми Тодор, първото дете, се ражда във Варна.
След което прадядо Иван естествено участва в Балканската война. Изявява се в битката при Люлебургаз, голяма роля изиграва неговият полк, заради което той има два ордена за храброст. По това време прадядо е пехотен командир, вече генерал. Участва за кратко и в Междусъюзническата война. В Първата световна война вече не е участвал, бил е запасен генерал.
По-късно става депутат. Имал е неприятности с правителството на Стамболийски, бил е репресиран и арестуван. След абдикацията на Фердинанд си развалят отношенията с царя. Даже прадядо ми е казал: „Лисицата ще се измъкне по терлици, а ние ще останем тук да плащаме греховете“. Малко или много е бил разочарован. Както и самият син на царя е бил разочарован, княз Борис му казал: „Тате, заминавай с трена за Виена и не се връщай в България повече… Достатъчно ги надроби тук, оставѝ ме аз да се оправям!“. Това почти документално го зная.
И така, на 16 април 1925 г., когато прадядо ми е на 68 години, загива при атентата в „Св. Неделя“. Там най-много жертви дават именно запасните генерали – тези, които са си проливали кръвта по фронтовете.
Извън историческите факти, в семейството какъв пример Ви е дал генералът?
По разказите на дядо ми, той е бил военен човек, абсолютен мачо. Мъжкар още от дете, когато е плувал през Дунава. Даже баща ми разказваше една история, че в някакво село той бил разквартирован и местните се оплаквали, че много страшен бик се развихрил из селото. Прадядо ми застанал срещу него като тореадор и с един метален бокс го нацелил с десен прав точно между очите и го утрепал… Доколко е вярно не зная, но не бих се учудил.
Прадядо ми е бил и доста културен човек. Много духовни, този род са наистина хора, които носят нещо аристократично, възпитани, които могат да общуват и да се разберат с всеки. Много широко скроени, много добродушни, много гостоприемни. Вярващи, спазващи традициите. И наследниците са му такива.
Разкажете за наследниците на прадядо Ви с няколко думи.
Когато синът му става на 18-19 години, той му казва: „Тодоре, много си хилав, моето момче, ще ми се скарат колегите, като отиваш войник“. И го пратил да тренира гребане, за да заякне. По-късно дядо Тодор служи като поручик-артилерист. И друго му казал: „Моето момче, отивай в Европата да учиш. Обаче искам като се изучиш, да се върнеш в България, да си в помощ на Отечеството“. И дядо ми заминава през 1920 г. за Германия, учи в Тюбингенски университет и защитава докторат по право и финанси. След което се връща в България, започва да работи във Франко-Белгийска банка, а по-късно става директор на хартиената фабрика в Белово. После се оказва, че цялата фабрика е пълна с партизани и комунисти, които спасяват на 9 септември дядо ми – казват: „И косъм няма да позволим да падне от главата на господин директора, защото той винаги се е отнасял с нас човешки“. Това е един интересен детайл за сина на генерала.
Друг интересен детайл, едната от дъщерите му – София, се жени за немец, Борис Клайн, който е лекар. Всъщност той е един от основателите на спешната помощ в България. Фактически един от основателите на болницата „Пирогов“. И неговият внук Бобо Клайн, Борис, в момента е функциониращ хирург там. Той ми е втори братовчед и също много неща знае за прадядо Иван, пази неговите ордени и т.н. Това е интересна връзка.
Как е повлиял атентатът, по разказите на дядо Ви – на него и на народа ни като цяло?
Тежко, разбира се, било е трагедия. Ясно му е било, че комунистите ще правят бели, и те са правили. Народът е бил разделен. Знаете, след атентата пък грешката на Александър Цанков, че започва отмъщения без съд и присъда, което също не е честно и не е редно. От едната крайност в другата крайност. Иначе за самия атентат е ясно, че няма и не може да има оправдание.
За съжаление нашето общество е преминало през много големи трагедии. Имам познати, които много се интересуват от историята на македонските събития. Помня как в село Ковачевица по цели нощи сме беседвали, защото там са извършвани убийства от ВМРО. Баба ми пък имаше кумица, на която мъжът ѝ е застрелян в центъра на София, тя е от Ениджевардарска Македония. И тя много неща ми е разказала. Абсолютно братоубийствени, нещастни истории. И като си помислиш, за какво е цялата тази работа?
Как според Вас българите можем да сложим край на вълната от омраза и разделение между инакомислещите групи в народа ни? Можем ли да имаме отново единен национален идеал?
Не, не, много трудно. В момента идеалът е – всяка коза за свой крак. Всеки иска да забогатее, да живее нормално, да не мизерства. Естествено и да се фука с разни предмети, с разни коли, с разни глупости… Всички малко или много сме заразени от това.
Какво може да е национален идеал? Какво по-хубаво от това, примерно, да сме като нормалните хора в Европа? Но ще кажеш, ама тези в Европа вече не са нормални… Стремежът към по-добър живот, към по-справедлив живот, от това по-хубав идеал аз не мога да измисля. Вкарвам и понятието справедливост – и в социално, и в морално отношение. Съдебната власт да е стабилна, да имат хората усещането, че не са безпомощни.
За съжаление обаче справедливостта много често разчита именно на отмъщения…
Цял философски трактат трябва да се напише на тази тема. Баща ми, който е внук на генерала, беше театрален режисьор в НАТФИЗ и преподавател по актьорство. И много сме си говорили например за Шекспир – че цялото му творчество е всъщност проповядване на християнските ценности. За това искам да пиша. Основното е, че насилието в никакъв случай не подобрява нещата, а само задълбочава проблема. Ти можеш да извършиш отмъщение, търсейки справедливост, но винаги се случва така, че покрай сухото изгаря и суровото. Ето например Хамлет, той трябва да отмъсти за смъртта на баща си, но накрая умират и добрите, и лошите, всички умират.
Но за това как може да се подобри ситуацията в България, аз съм категоричен, че трябва много да се работи по отношение на ограмотяването на тълпата. Нарочно така се изразявам, защото съм бил преподавател 15 години и видях как от випуск на випуск все по-невежи младежи идват при мен. Докато накрая се отвратих от цялата тази история… Да се научат да четат, да се научат да мислят с главите си и тогава те сами ще разберат къде е истината.
Добре, Вие ако днес срещнете потомък на някой от атентаторите, какво бихте му казали? Можете ли да простите убийството?
Каквито са децата, такива са и родителите. Не е демокрацията виновна, просто тя дава възможност всичко да изплува на повърхността. Тя ни „помогна“ да станем по-мързеливи, защото свободата е нещо много хубаво, обаче е и огромна отговорност. Ти си свободен да станеш милионер, свободен си и да ровиш по кофите. Ти избираш какво да правиш. Естествено понякога има обстоятелства, които не зависят от теб. И затова тук се намесват всички държавни инструменти, които трябва да доведат до някакъв баланс, до някаква справедливост.
Много ми е трудно да отговоря. На убийците няма как да се прости. Те, вероятно, са отдавна наказани. Но не мога да простя в момента на хора, които продължават да живеят с промити мозъци. Това ужасно ме гнети. Цялата тази носталгия, открит шпионаж, това е голямо безобразие…
Основните принципи на християнството са покаянието и опрощението. Когато виждаш, че един човек искрено се покайва, ти трябва да му простиш. Въпросът е да се покае искрено, дълбоко от сърце. Всеки от нас е правил грешки, за които съжалява. И когато отидеш и кажеш: „Много съжалявам, прости ми“ – и другият ти каже: „Няма да ти простя“ – аз мисля, че другият е лошият.
Христос простил ли е на Юда? Просил му е, но Юда сам не си е простил… Между другото историята на религиите също е нещо, от което много се интересувам, обичам да правя сравнителни анализи. Смятам, че тя трябва да се преподава в училище – първо история на религиите и след това ако християнството има предимства, да се подчертае защо. Важни са причинно-следствените връзки.
Архивни снимки: lostbulgaria.com
