Поклонничеството като метод за изграждане на православен светоглед
д-р Пламен Михайлов
В настоящата статия се разглежда съществената вероучителна роля на поклонничеството – или как у повече млади хора да се възпламени обичта към Бога чрез докосването им до огнищата на вярата, разпалени от родните просветители. В следващите редове се проучват различни начини за оформянето на християнски светоглед, актуални проблеми и съвременни добри примери в тази посока.
Фотограф: Пламен Михайлов
Вероучение и светоглед
Необходимо е първоначално да бъде поставен въпросът за изграждането на православен светоглед, като с това се цели да се обърне внимание върху важността за православните християни не просто от получаването на познания за определени свети личности, евангелски събития, църковни пространства или дори съучастието в свещенодействията, но и съществените резултати от всичко това в живота – оформянето на пълноценни и истинни възгледи за света въз основата на Богооткровеното Христово учение. Тази тема е централна в голяма част от творчеството на бележития преподавател по апологетика в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. д-р Борис Маринов. Книгата си с беседи към ученици-християни той започва именно с разяснение какво представлява, защо е важен и как се изгражда правилният светоглед. Той го определя като „нещо много по-висше, отколкото е един прост възглед. Той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действува така, а не иначе. От познанията, които съставят възгледа на един човек за света и човека, от вчувстването на този човек в света и в човека следва и отношението му към света и човека“. Като основополагащи за светогледа професорът определя „вечните“ въпроси като: „Откъде е светът и животът в него?“, „Как съществува светът?“, „Защо съществува човекът?“ и „Къде отива човекът?“. Техният отговор той открива именно „в онази религия, която има свръхестественото Божие Откровение и го е запазила в най-голяма чистота и неповреденост, а такава е православно-християнската религия“, която представлява и здравата „основа на морала, на нравствеността“[1]. Правилното поставяне на приоритетите в живота, задълбоченото осъзнаване на взаимовръзките между Бога и човека като част от Неговото домостроителство, както и постоянният стремеж към принасяне на добри плодове от семето на вярата, облагородено с истинно знание, следва да бъдат неизменна част от просветната и вероучителна дейност към подрастващите и от духовния път на всеки православен християнин.
Проблемът за вероучението е силно дискутиран в българското общество след периода на атеистичния режим в страната. Три са институциите, които се грижат за просветата на младия човек, в житейското време за оформяне на неговата личност – Църквата, училището и семейството. От значителна важност за духовното израстване и нравственото развитие на младежта е не само всеки един от тези три стълба, но и взаимовръзките, изградени чрез тясно съдействие между тях. Взаимодействието помежду им приоритетно се извършва на характерния за всеки от тях терен – в храма, в класната стая и у дома.
Ролята на семейното възпитание в домашна среда не е обект на изследване в настоящата статия. Тя безспорно е основен фактор, за да попадне семето на вярата на добра почва, но отговорността в случая е изцяло на родителите.
Митрополит Борис Неврокопски(1888 – 1948)
От друга страна, съвременното светско образование в Република България не допуска прякото формиране на христоцентричен православен светоглед в учебна среда, тъй като по същество то заляга на принципа на хуманизма[2], който в основата си е антропоцентричен, следователно материалистичен. Това е проблем, започнал да се развива в България още от началото на ХХ век, за което митрополит Борис Неврокопски предупреждава през 1928 г.:
Почти всички по-важни предмети в нашите учебни заведения, особено в средните, дето няма никакво религиозно обучение и никакво религиозно възпитание, се преподават материалистично. В повечето наши училища открито се проповядва материализъм, атеизъм, особено при преподаване естествена история, биология, психология, етика и пр.[3]
Днес в училищната среда в България отчасти е възможно да се предостави духовно общуване – ако педагогът е църковен християнин, чрез запознаване с молитвата и основите на вярата или при гостуването на свещенослужител в учебното заведение. То би имало търсения резултат обаче ако в предмета по религия не просто се преподават знания за културологични, социални, философски, етични, за човешките измерения на изповеданието и се възпитават учениците в уважение към изповядващите я (религиознание), но ако се следва вероучителният подход (обучение на вяра) и преди всичко се цели изграждане или подпомагане на връзката между човека и Бога, за да може Господ Иисус Христос да снизходи и да се превърне в крепител и духовно мерило за истинното знание на призоваващия Го; да се формира пълноценен православен светоглед у новоначалния. Дори и това да се случва в часовете по религия, ако останалите предмети се основават на идеологически принципи, колизията в умовете на подрастващите е неизбежна. За да се избегне този проблем, директорът или учителите могат обособят интердисциплинарни теми с църковна насоченост, които да обогатяват учебните предмети с православни материали – например „Старобългарски език и книжнина“ (за история и цивилизации, български език и литература, чужд език, математика), „Родолюбие и вяра“ (за история и цивилизации, български език и литература, биология и здравно образование, философия, гражданско образование), „Изкуство и поклонничество“ (за изобразително изкуство, музика, история и цивилизации, физическо възпитание и спорт) и други[4].
Добър пример и значителен напредък в тази посока са и частните църковни училища на Ловчанската митрополия „Свети Седмочисленици“ (начално от 2019 г. и основно от 2024 г.) и на Видинската митрополия „Митрополит Неофит Видински“ (начално от 2024 г.). Второто е предшественик на първото общообразователно прицърковно училище в България – Епархийското девическо професионално училище „Тома Лозанов“, гр. Видин (1934 г., ръководено от едноименния митрополит), като си поставя за цел: „прилагането на държавните образователни стандарти да става в среда, която цени човешката личност и съдейства за въплъщаването в живота на децата и учениците на непреходните християнски добродетели на любовта към Бога и към ближния, взаимопомощта и състрадателността, ученолюбието и трудолюбието, миролюбието и съзидателността“[5].
Откриване на ЧНУ „Митрополит Неофит Видински“, 2024 г.
От своя страна училището в гр. Ловеч си поставя за основна задача възпитаниците: – да учат и да се възпитават в православна среда и да получат необходимите знания за православната вяра и Църква; – да получат качествено образование, съответстващо на държавните образователни изисквания и конкурентноспособност за продължаване на образованието.
По този начин се цели: – формиране на цялостен светоглед и устойчива система от духовни ценности; – придобиване на богата обща култура; – получаване на теоретични и практически знания, които да позволят на децата да развият своите способности и личностен потенциал.
Сред ценностите на училището също така са „дълбоко чувство на отговорност пред Бога; вярност към православните традиции и съхранените в тях нравствени и културно-исторически ценности; единство на училище, семейство и църква във възпитанието и образованието“, и други[6]. Това потвърждава споделеното по-горе мнение, че изграждането на устойчив христоцентричен светоглед може да бъде постигнато единствено ако в резултат на положените в учебното заведение усилия се достигне до посещение на храма, до съучастие на младия човек в богослужебния живот и до вдъхновение за духовни подвизи, за богоуподобяване.
В тази връзка следва да бъде разгледан и въпросът за катехизиса в църковна среда – в храма, в енорийския център, в манастира. Килийните и неделните училища са изконното място за разпространение на Божественото откровение, по примера на редица светители и на бележитите български будители. Основополагаща е историческата вероучителна дейност на българските манастири, резултат на която е и водещата им роля в стимулирането на поклонническо-просветна дейност. Обителите са не просто крайна точка за редица туристически маршрути, но и пълноценно свещено пространство, когато са изпълнени с богослужебен и монашески живот. Тогава вплетени в една тъкан са подвижническите келии и храмът-посолство на Царството небесно, богослужебната утвар и иконите-прозорци към вечността, богоуподобяващият се човек и снизхождащият Дух Светий. Тази пълнота посреща поклонника със своето свещено безвремие, безмълвие и бездействие[7], като му предлага да съучаства в едно духовно преживяване извън света. Преживяване, което стои в основата както на метаноята, обръщането на човека към Бога, така и на цялото православно богословие.
Поклоннически методи в миналото
През различните епохи ролята на манастирите и като цяло на вероучението в църковна среда е силно променлива, което е пряко свързано и с развитието на поклонническата дейност. През първите векове на османското робство вече липсва духовният разцвет на Първото и Второто български царства, започнал от светите обители и разпространил се в цялата държава. Оцелелите манастири в страната и най-вече в Света Гора се превръщат в крепости на вярата, пазители на най-съкровеното за българина. По това време най-разпространен начин за подпомагане на манастирската дейност е таксидиотството, при което поради липса на достатъчно поклонници, които да посещават обителта, самите монаси излизат при миряните, за да събират спомоществувания за нейната издръжка. Това от своя страна води и до духовното пробуждане на народа, а след духовните приноси на св. Пимен Зографски, св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански просветната роля на манастирите се възражда.
Щампа на св. Йоан Рилски, отпечатана в Москва, 1792 г.
С напредъка на технологиите постепенно се появяват и първите помощни материали за поклонническо-просветна дейност, а именно печатните книги и щампи, разпространявани от българските манастири от края на XVIII до средата на XX век. Те се превръщат в стимул както за посещението и финансовата подкрепа на светите обители, така и за запознаване с живота на светиите и молитвено общение с тях. За пръв път по българските земи такива графични изображения се изработват с образа на св. Йоан Рилски и негови житийни сцени – в Рилската света обител (първоначално по заявка за изработка в чужбина, а впоследствие и в самостоятелна щампарна), както и в печатниците на Бистришкия и на Курилския манастири[8]. Това дава тласък на организираното поклонничество през XIX век.
Дори и в Рилския манастир обаче през османското робство то среща значителни трудности и се осъществява единствено на големите летни празници – Възкресение и Възнесение Господне, Петдесетница, Петровден, Илинден, Успение и Рождество Богородично, Гергьовден и Отчовден (19 октомври), докато след Освобождението поклонническата дейност в обителта се увеличава. Важно е да се отбележи, че през този период инициативата за поклонничеството в манастира е на игумена, който изпраща покана към цивилен духовник да посети обителта, заедно с енорията си. Те пътуват с коли, а духовникът обикновено поема разноските. Всяко групово посещение на манастира се превръща в знаменателно събитие – игуменът и монашеството ги посрещат с камбанен звън, а 50 прислужници и послушници помагат за настаняването и обгрижването на поклонниците. Най-често те пребивават в обителта три до четири дни, като духовникът ги развежда по светите места. Документирани са щедри дарения от поклоннически групи, както и редица имена, записани за годишно поменаване на св. Литургия. Често игуменът изпраща впоследствие благодарствено писмо към енорията с нова покана за посещение[9]. Това е доказателство за първостепенната роля за развитието на поклонническо-просветната дейност както на манастирската управа, така и на енорийското духовенство.
С развитието и масовизирането на автомобилния транспорт след средата на ХХ век условията за поклоннически пътувания в страната силно се подобряват, но поради атеистичния режим са достъпни предимно индивидуалните посещения и културният туризъм. След 1990 г. започва реалното развитие на организираната групова поклонническо-просветна дейност в страната, макар и с бавни темпове, поради усложнената ситуация с разкола в Българската православна църква.
От друга страна обаче духовният живот и просветната дейност в манастирите и в енорийските центрове от 1944 г. до края на века е силно пострадала от богоборческия режим, с огромни последствия и до днес. На светите обители започва да се гледа като на архитектурни паметници с единствено музейна стойност, а монасите се превръщат в редовен обект на подигравки. Едно от най-смущаващите последствия е тенденцията за замяна на православното поклонническо преживяване на енорията, тази своеобразна пътуваща Църква в молитвено-покаен дух, с индивидуалистични посещения на „местности с енергийно излъчване“, самоволно съчетани с разнообразни езотерични вярвания и дори ритуални практики от страна на посетителите[10].
В началото на XXI век постепенно се възражда енорийската инициатива за поклоннически пътувания в страната, подбудена често от самите миряни, а участието на съответните свещенослужители обуславя духовното общуване и води до включване дори и на невъцърковени християни. Пример за организиране на такива поклонения са столичните храмове „Св. Седмочисленици“, „Св. Андрей Първозваний“ и „Покров Богородичен“. Посещения на манастири започват да се осъществяват и от редица частни фирми, но липсата на духовно лице неимоверно понижава просветното ниво и отдалечава пътуването от истинската му подвижническа същност[10].
През последните десетилетия възникват и редица неделни училища към градските храмове, но практиката показва, че записаните в тях деца са единици – най-често синовете и дъщерите на енориашите, които и в домашна среда получават християнско възпитание. В същото време в голяма част от манастирите липсва активният монашески живот, малцина българи поемат по пътя на ангелоподобното житие и обителите не са в състояние да допринесат за разцвета на вероучението, както се случва през Средновековието. Към това следва да се добави, че средната възраст на участниците в организирани поклонничества в страната е ок. 45 години[10] – в повечето пътувания на Поклонническо-просветния център „Св. Йоан Рилски“, особено в еднодневните, също участието на юноши е сведено до минимум. По този начин реалната просветна роля на Църквата е силно ограничена и достига до твърде тесен кръг от сънародниците ни, още повече в активна младежка възраст.
От написаното дотук следва, че е необходим силен приток на млади хора от светската среда в православните храмове и манастири. Но не просто под формата на механично придвижване, подобно на посещението в музей, и не по задължение, както е в учебните заведения. За нов тласък на вероучението в България е нужно организирането на редовни поклонническо-просветни младежки инициативи, водени от богословски подготвен духовник, в които свободно и по вдъхновение да се включват деца и юноши от учебните заведения.
Съвременни добри практики
Не липсват добри примери през последните години у нас в тази посока. Наблюдава се сериозно увеличение на броя и посещаемостта на летните лагери, организирани от Св. Синод или от Митрополиите на Българската православна църква в светите обители. (…)
Начало на похода „Рилският Чудотворец“ в София, 2025 г. Фотограф: Ангел Карадаков
Друг добър пример в поклонническо-просветната дейност сред младежта е пешеходният поход „Рилският Чудотворец“, който от 2010 г. всяко лято се извършва от гр. София до Рилския манастир, по инициатива на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, магистърска програма „Християнско поклонничество“, начело с проф. д-р Павел Павлов и с благословението на покойния Софийския митрополит и Български патриарх Неофит. Походът достига до места, свързани с пренасянето мощите на св. Йоан Рилски от гр. София до светата обител през 1469 г. Въпреки неговата шестдневна продължителност и трудността на прехода целта му не са нито физическите подвизи, нито някакво нездраво „пречистване“ или автоматично „освещаване“ чрез преминаване по пътя на светите мощи. Търсеният резултат е измолването от страна на участниците на духовното застъпничество на светеца и припомняйки си неговите подвизи, те да умиряват желанията на плътта, да издигат ума и сърцето си към Бога и в края на похода да се приобщят с Христовото Тяло и Кръв. (…)
В последните години броят на участниците в похода постепенно се увеличава и достига между 150 и 300 души, по-голямата част от които млади хора и деца. Така поклонническият път „Рилският Чудотворец“ се превръща в единственото по рода си духовно-просветно събитие, което събира стотици българи в продължение на шест дни, пребиваващи в молитвен подвиг и в преклонение към православен Божи угодник. Важен елемент през годините е неизменното присъствие на свещенослужител по време на планинския преход – той изпълнява на определените за целта места акатист на св. Йоан и молебен канон на Св. Богородица, съветва по духовни въпроси и изповядва участниците, за да приемат светите Христови Тайни в деня на Преображение Господне в обителта.
Тези летни дейности са съвременен и удачен начин за запознаване на подрастващите с основите на вярата извън учебна среда, подобно на часовете по вероучение в енорийските центрове, но съчетани с повече разнообразни и интригуващи младите хора занимания. Лагерите и поклонническият поход обаче се провеждат едва веднъж годишно за по няколко дни, и то най-често сред сравнително тясноцърковни местни общности – по този начин те трудно могат да отговорят на постоянните търсения на онези подрастващи, които не са привикнали да посещават ежеседмично храма и неделното училище и се нуждаят от по-често общуване по въпросите за вярата не само с духовни лица, но и с християни на тяхната възраст, за да започнат да изграждат стабилен православен светоглед. Именно поради тази причина важна следваща стъпка за родната ни Църква е да бъдат предложени регулярни срещи, нови творчески инициативи и интерактивни материали за оптимизиране на поклонническо-просветната дейност сред младите хора.
д-р Пламен Михайлов
В настоящата статия се разглежда съществената вероучителна роля на поклонничеството – или как у повече млади хора да се възпламени обичта към Бога чрез докосването им до огнищата на вярата, разпалени от родните просветители. В следващите редове се проучват различни начини за оформянето на християнски светоглед, актуални проблеми и съвременни добри примери в тази посока.
Вероучение и светоглед
Необходимо е първоначално да бъде поставен въпросът за изграждането на православен светоглед, като с това се цели да се обърне внимание върху важността за православните християни не просто от получаването на познания за определени свети личности, евангелски събития, църковни пространства или дори съучастието в свещенодействията, но и съществените резултати от всичко това в живота – оформянето на пълноценни и истинни възгледи за света въз основата на Богооткровеното Христово учение. Тази тема е централна в голяма част от творчеството на бележития преподавател по апологетика в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. д-р Борис Маринов. Книгата си с беседи към ученици-християни той започва именно с разяснение какво представлява, защо е важен и как се изгражда правилният светоглед. Той го определя като „нещо много по-висше, отколкото е един прост възглед. Той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действува така, а не иначе. От познанията, които съставят възгледа на един човек за света и човека, от вчувстването на този човек в света и в човека следва и отношението му към света и човека“. Като основополагащи за светогледа професорът определя „вечните“ въпроси като: „Откъде е светът и животът в него?“, „Как съществува светът?“, „Защо съществува човекът?“ и „Къде отива човекът?“. Техният отговор той открива именно „в онази религия, която има свръхестественото Божие Откровение и го е запазила в най-голяма чистота и неповреденост, а такава е православно-християнската религия“, която представлява и здравата „основа на морала, на нравствеността“[1]. Правилното поставяне на приоритетите в живота, задълбоченото осъзнаване на взаимовръзките между Бога и човека като част от Неговото домостроителство, както и постоянният стремеж към принасяне на добри плодове от семето на вярата, облагородено с истинно знание, следва да бъдат неизменна част от просветната и вероучителна дейност към подрастващите и от духовния път на всеки православен християнин.
Проблемът за вероучението е силно дискутиран в българското общество след периода на атеистичния режим в страната. Три са институциите, които се грижат за просветата на младия човек, в житейското време за оформяне на неговата личност – Църквата, училището и семейството. От значителна важност за духовното израстване и нравственото развитие на младежта е не само всеки един от тези три стълба, но и взаимовръзките, изградени чрез тясно съдействие между тях. Взаимодействието помежду им приоритетно се извършва на характерния за всеки от тях терен – в храма, в класната стая и у дома.
Ролята на семейното възпитание в домашна среда не е обект на изследване в настоящата статия. Тя безспорно е основен фактор, за да попадне семето на вярата на добра почва, но отговорността в случая е изцяло на родителите.
От друга страна, съвременното светско образование в Република България не допуска прякото формиране на христоцентричен православен светоглед в учебна среда, тъй като по същество то заляга на принципа на хуманизма[2], който в основата си е антропоцентричен, следователно материалистичен. Това е проблем, започнал да се развива в България още от началото на ХХ век, за което митрополит Борис Неврокопски предупреждава през 1928 г.:
Почти всички по-важни предмети в нашите учебни заведения, особено в средните, дето няма никакво религиозно обучение и никакво религиозно възпитание, се преподават материалистично. В повечето наши училища открито се проповядва материализъм, атеизъм, особено при преподаване естествена история, биология, психология, етика и пр.[3]
Днес в училищната среда в България отчасти е възможно да се предостави духовно общуване – ако педагогът е църковен християнин, чрез запознаване с молитвата и основите на вярата или при гостуването на свещенослужител в учебното заведение. То би имало търсения резултат обаче ако в предмета по религия не просто се преподават знания за културологични, социални, философски, етични, за човешките измерения на изповеданието и се възпитават учениците в уважение към изповядващите я (религиознание), но ако се следва вероучителният подход (обучение на вяра) и преди всичко се цели изграждане или подпомагане на връзката между човека и Бога, за да може Господ Иисус Христос да снизходи и да се превърне в крепител и духовно мерило за истинното знание на призоваващия Го; да се формира пълноценен православен светоглед у новоначалния. Дори и това да се случва в часовете по религия, ако останалите предмети се основават на идеологически принципи, колизията в умовете на подрастващите е неизбежна. За да се избегне този проблем, директорът или учителите могат обособят интердисциплинарни теми с църковна насоченост, които да обогатяват учебните предмети с православни материали – например „Старобългарски език и книжнина“ (за история и цивилизации, български език и литература, чужд език, математика), „Родолюбие и вяра“ (за история и цивилизации, български език и литература, биология и здравно образование, философия, гражданско образование), „Изкуство и поклонничество“ (за изобразително изкуство, музика, история и цивилизации, физическо възпитание и спорт) и други[4].
Добър пример и значителен напредък в тази посока са и частните църковни училища на Ловчанската митрополия „Свети Седмочисленици“ (начално от 2019 г. и основно от 2024 г.) и на Видинската митрополия „Митрополит Неофит Видински“ (начално от 2024 г.). Второто е предшественик на първото общообразователно прицърковно училище в България – Епархийското девическо професионално училище „Тома Лозанов“, гр. Видин (1934 г., ръководено от едноименния митрополит), като си поставя за цел: „прилагането на държавните образователни стандарти да става в среда, която цени човешката личност и съдейства за въплъщаването в живота на децата и учениците на непреходните християнски добродетели на любовта към Бога и към ближния, взаимопомощта и състрадателността, ученолюбието и трудолюбието, миролюбието и съзидателността“[5].
От своя страна училището в гр. Ловеч си поставя за основна задача възпитаниците:
– да учат и да се възпитават в православна среда и да получат необходимите знания за православната вяра и Църква;
– да получат качествено образование, съответстващо на държавните образователни изисквания и конкурентноспособност за продължаване на образованието.
По този начин се цели:
– формиране на цялостен светоглед и устойчива система от духовни ценности;
– придобиване на богата обща култура;
– получаване на теоретични и практически знания, които да позволят на децата да развият своите способности и личностен потенциал.
Сред ценностите на училището също така са „дълбоко чувство на отговорност пред Бога; вярност към православните традиции и съхранените в тях нравствени и културно-исторически ценности; единство на училище, семейство и църква във възпитанието и образованието“, и други[6]. Това потвърждава споделеното по-горе мнение, че изграждането на устойчив христоцентричен светоглед може да бъде постигнато единствено ако в резултат на положените в учебното заведение усилия се достигне до посещение на храма, до съучастие на младия човек в богослужебния живот и до вдъхновение за духовни подвизи, за богоуподобяване.
В тази връзка следва да бъде разгледан и въпросът за катехизиса в църковна среда – в храма, в енорийския център, в манастира. Килийните и неделните училища са изконното място за разпространение на Божественото откровение, по примера на редица светители и на бележитите български будители. Основополагаща е историческата вероучителна дейност на българските манастири, резултат на която е и водещата им роля в стимулирането на поклонническо-просветна дейност. Обителите са не просто крайна точка за редица туристически маршрути, но и пълноценно свещено пространство, когато са изпълнени с богослужебен и монашески живот. Тогава вплетени в една тъкан са подвижническите келии и храмът-посолство на Царството небесно, богослужебната утвар и иконите-прозорци към вечността, богоуподобяващият се човек и снизхождащият Дух Светий. Тази пълнота посреща поклонника със своето свещено безвремие, безмълвие и бездействие[7], като му предлага да съучаства в едно духовно преживяване извън света. Преживяване, което стои в основата както на метаноята, обръщането на човека към Бога, така и на цялото православно богословие.
Поклоннически методи в миналото
През различните епохи ролята на манастирите и като цяло на вероучението в църковна среда е силно променлива, което е пряко свързано и с развитието на поклонническата дейност. През първите векове на османското робство вече липсва духовният разцвет на Първото и Второто български царства, започнал от светите обители и разпространил се в цялата държава. Оцелелите манастири в страната и най-вече в Света Гора се превръщат в крепости на вярата, пазители на най-съкровеното за българина. По това време най-разпространен начин за подпомагане на манастирската дейност е таксидиотството, при което поради липса на достатъчно поклонници, които да посещават обителта, самите монаси излизат при миряните, за да събират спомоществувания за нейната издръжка. Това от своя страна води и до духовното пробуждане на народа, а след духовните приноси на св. Пимен Зографски, св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански просветната роля на манастирите се възражда.
С напредъка на технологиите постепенно се появяват и първите помощни материали за поклонническо-просветна дейност, а именно печатните книги и щампи, разпространявани от българските манастири от края на XVIII до средата на XX век. Те се превръщат в стимул както за посещението и финансовата подкрепа на светите обители, така и за запознаване с живота на светиите и молитвено общение с тях. За пръв път по българските земи такива графични изображения се изработват с образа на св. Йоан Рилски и негови житийни сцени – в Рилската света обител (първоначално по заявка за изработка в чужбина, а впоследствие и в самостоятелна щампарна), както и в печатниците на Бистришкия и на Курилския манастири[8]. Това дава тласък на организираното поклонничество през XIX век.
Дори и в Рилския манастир обаче през османското робство то среща значителни трудности и се осъществява единствено на големите летни празници – Възкресение и Възнесение Господне, Петдесетница, Петровден, Илинден, Успение и Рождество Богородично, Гергьовден и Отчовден (19 октомври), докато след Освобождението поклонническата дейност в обителта се увеличава. Важно е да се отбележи, че през този период инициативата за поклонничеството в манастира е на игумена, който изпраща покана към цивилен духовник да посети обителта, заедно с енорията си. Те пътуват с коли, а духовникът обикновено поема разноските. Всяко групово посещение на манастира се превръща в знаменателно събитие – игуменът и монашеството ги посрещат с камбанен звън, а 50 прислужници и послушници помагат за настаняването и обгрижването на поклонниците. Най-често те пребивават в обителта три до четири дни, като духовникът ги развежда по светите места. Документирани са щедри дарения от поклоннически групи, както и редица имена, записани за годишно поменаване на св. Литургия. Често игуменът изпраща впоследствие благодарствено писмо към енорията с нова покана за посещение[9]. Това е доказателство за първостепенната роля за развитието на поклонническо-просветната дейност както на манастирската управа, така и на енорийското духовенство.
С развитието и масовизирането на автомобилния транспорт след средата на ХХ век условията за поклоннически пътувания в страната силно се подобряват, но поради атеистичния режим са достъпни предимно индивидуалните посещения и културният туризъм. След 1990 г. започва реалното развитие на организираната групова поклонническо-просветна дейност в страната, макар и с бавни темпове, поради усложнената ситуация с разкола в Българската православна църква.
От друга страна обаче духовният живот и просветната дейност в манастирите и в енорийските центрове от 1944 г. до края на века е силно пострадала от богоборческия режим, с огромни последствия и до днес. На светите обители започва да се гледа като на архитектурни паметници с единствено музейна стойност, а монасите се превръщат в редовен обект на подигравки. Едно от най-смущаващите последствия е тенденцията за замяна на православното поклонническо преживяване на енорията, тази своеобразна пътуваща Църква в молитвено-покаен дух, с индивидуалистични посещения на „местности с енергийно излъчване“, самоволно съчетани с разнообразни езотерични вярвания и дори ритуални практики от страна на посетителите[10].
В началото на XXI век постепенно се възражда енорийската инициатива за поклоннически пътувания в страната, подбудена често от самите миряни, а участието на съответните свещенослужители обуславя духовното общуване и води до включване дори и на невъцърковени християни. Пример за организиране на такива поклонения са столичните храмове „Св. Седмочисленици“, „Св. Андрей Първозваний“ и „Покров Богородичен“. Посещения на манастири започват да се осъществяват и от редица частни фирми, но липсата на духовно лице неимоверно понижава просветното ниво и отдалечава пътуването от истинската му подвижническа същност[10].
През последните десетилетия възникват и редица неделни училища към градските храмове, но практиката показва, че записаните в тях деца са единици – най-често синовете и дъщерите на енориашите, които и в домашна среда получават християнско възпитание. В същото време в голяма част от манастирите липсва активният монашески живот, малцина българи поемат по пътя на ангелоподобното житие и обителите не са в състояние да допринесат за разцвета на вероучението, както се случва през Средновековието. Към това следва да се добави, че средната възраст на участниците в организирани поклонничества в страната е ок. 45 години[10] – в повечето пътувания на Поклонническо-просветния център „Св. Йоан Рилски“, особено в еднодневните, също участието на юноши е сведено до минимум. По този начин реалната просветна роля на Църквата е силно ограничена и достига до твърде тесен кръг от сънародниците ни, още повече в активна младежка възраст.
От написаното дотук следва, че е необходим силен приток на млади хора от светската среда в православните храмове и манастири. Но не просто под формата на механично придвижване, подобно на посещението в музей, и не по задължение, както е в учебните заведения. За нов тласък на вероучението в България е нужно организирането на редовни поклонническо-просветни младежки инициативи, водени от богословски подготвен духовник, в които свободно и по вдъхновение да се включват деца и юноши от учебните заведения.
Съвременни добри практики
Не липсват добри примери през последните години у нас в тази посока. Наблюдава се сериозно увеличение на броя и посещаемостта на летните лагери, организирани от Св. Синод или от Митрополиите на Българската православна църква в светите обители. (…)
Друг добър пример в поклонническо-просветната дейност сред младежта е пешеходният поход „Рилският Чудотворец“, който от 2010 г. всяко лято се извършва от гр. София до Рилския манастир, по инициатива на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, магистърска програма „Християнско поклонничество“, начело с проф. д-р Павел Павлов и с благословението на покойния Софийския митрополит и Български патриарх Неофит. Походът достига до места, свързани с пренасянето мощите на св. Йоан Рилски от гр. София до светата обител през 1469 г. Въпреки неговата шестдневна продължителност и трудността на прехода целта му не са нито физическите подвизи, нито някакво нездраво „пречистване“ или автоматично „освещаване“ чрез преминаване по пътя на светите мощи. Търсеният резултат е измолването от страна на участниците на духовното застъпничество на светеца и припомняйки си неговите подвизи, те да умиряват желанията на плътта, да издигат ума и сърцето си към Бога и в края на похода да се приобщят с Христовото Тяло и Кръв. (…)
В последните години броят на участниците в похода постепенно се увеличава и достига между 150 и 300 души, по-голямата част от които млади хора и деца. Така поклонническият път „Рилският Чудотворец“ се превръща в единственото по рода си духовно-просветно събитие, което събира стотици българи в продължение на шест дни, пребиваващи в молитвен подвиг и в преклонение към православен Божи угодник. Важен елемент през годините е неизменното присъствие на свещенослужител по време на планинския преход – той изпълнява на определените за целта места акатист на св. Йоан и молебен канон на Св. Богородица, съветва по духовни въпроси и изповядва участниците, за да приемат светите Христови Тайни в деня на Преображение Господне в обителта.
Тези летни дейности са съвременен и удачен начин за запознаване на подрастващите с основите на вярата извън учебна среда, подобно на часовете по вероучение в енорийските центрове, но съчетани с повече разнообразни и интригуващи младите хора занимания. Лагерите и поклонническият поход обаче се провеждат едва веднъж годишно за по няколко дни, и то най-често сред сравнително тясноцърковни местни общности – по този начин те трудно могат да отговорят на постоянните търсения на онези подрастващи, които не са привикнали да посещават ежеседмично храма и неделното училище и се нуждаят от по-често общуване по въпросите за вярата не само с духовни лица, но и с християни на тяхната възраст, за да започнат да изграждат стабилен православен светоглед. Именно поради тази причина важна следваща стъпка за родната ни Църква е да бъдат предложени регулярни срещи, нови творчески инициативи и интерактивни материали за оптимизиране на поклонническо-просветната дейност сред младите хора.
Статията е редактиран откъс от дисертацията на д-р Пламен Михайлов на тема: „Българските светии и манастири в поклонническо-просветната дейност сред младежта“ (2024), СУ „Св. Климент Охридски“, Богословски факултет, Ръководител: проф. д-р Павел Павлов.
[1] Маринов, Б. Беседи за ученически православни християнски дружества при средни учебни заведения. София: СИ, 1934, 15–37.
[2] Закон за предучилищното и училищното образование, чл. 3, ал. 2, т. 6. https://lex.bg/bg/laws/ldoc/2136641509
[3] Борис, митр. Неврокопски. „Кризата в нашето училище“ (1928). – В: Христов, Б. (съст.). Път към Голгота. Благоевград: Ф „АВВА“, 1998, с. 107.
[4] Михайлов, П. „Съборно вероучение – посланията на български светци като основа за учебното съдържание в гимназиален етап“. – В: Мисъл, слово, текст, 9 (2023), 115–121. https://bpos.bg/api/FilesStorage?key=2d428cc0-4990-48d0-846a-f3431b928a1f&
[5] „Ново училище отваря врати във Видин“. https://bg-patriarshia.bg/news/novo-uchilishte-otvarya-vrati-vav-vidin
[6] „Официален сайт на Частно основно училище „Свети Седмочисленици“. https://sedmochislenitsi.bg
[7] Павлов, П. „Пространства на свещеното бездействие (Литургия и йеротопия)“. – В: Християнство и култура, 5 (2012), 96–97.
[8] Михайлов, П. „Стенописи и щампи на св. Йоан Рилски и поклонничеството през Възраждането“. – В: Богословска мисъл, 1 (2020), 158–159.
[9] Архим. Климент Рилец. „Как са отивали на поклонение при св. Ивана Рилски през време на турското робство“. Духовна култура, 11–12 (1954), 14–18.
[10] Николова, М. „Съвременни практики на религиозно пътуване в България: между поклонничеството и туризма“. 28.11.2013. https://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy9/582-savremenni-praktiki-na-religiozno-patuvane-v-balgariya-mezhdu-poklonnichestvoto-i-turizma.html
СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ
ВАЖНО
Слово на Българския патриарх Даниил в Деня на храбростта – Празник на Българската армия
Приветствие на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил при откриването на Тържественото общобългарско събрание по случай 150 години от Априлското въстание
Благодатният огън от Йерусалим пристигна в България
Слово на Българския патриарх Даниил на Молебена по случай Трети март – Деня на Освобождението на България
Слово на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил за Неделя Сиропустна – на всеопрощението
АРХИВ
АПРИЛ 2026
МАРТ 2026
ФЕВРУАРИ 2026
ЯНУАРИ 2026
ДЕКЕМВРИ 2025
Хронология на богослуженията
ВРЪЗКИ