Статистика

Потребители: Потребители
22
Статии
1044
Брой прегледи на статиите
940387

Архимандрит Василий Бакоянис е клирик на Гръцката православна църква. Роден е през 1953 г. в Гърция. Завършва семинария и Духовна академия   в Атина. Продължава образованието си  в Белград, а след това и в Ню Йорк. Автор е на повече от 70 книги, повечето с пастирски характер. Своята активна писателска дейност започва през 1972 г., след одобрението и поощрението на литератори и писатели. През 1980 г. приема духовнически сан и посвещава живота си на християнската проповед. Работи като проповедник в митрополията на гр. Патра и днес е най-известният изповедник в града. В своите книги духовникът разглежда актуални въпроси свързани със съвременния християнски живот. В тях обяснява необходимостта от молитвата, поста, брака и др.

Сред написаното има и агиографски книги, които разказват за св. Богородица и светиите. Част от творчеството му засяга литургически и догматически въпроси, които обясняват по достъпен и нагледен начин много утвърдени практики и традиции.

През 2012 г. Синодално издателство подготви и издаде една от книгите на архим. Василий със заглавие “Отвъд смъртта. Къде са нашите покойници и как да се погрижим за тях”. Книгата надниква във вълнуващата мистерия на човешкия опит след смъртта, представя любопитни примери на личен следсмъртен опит, упътва ни каква може да бъде нашата най-добра християнска грижа и подкрепа за душите на ближните, напуснали този свят.

Каква е мисията на проповедника днес?

­ В историята на Гръцката църква има спомен за това, че някога е имало свещеници, които не са можели да четат дори Писанието. Малко били образованите богослови и тогава от митрополията са изпращали по селата духовници, които да изповядват и проповядват. Те го правели не само в неделния ден, но и през седмицата, в следобедните часове. Интересно е, че цялото село се е събирало на тези беседи, които са учили на православна вяра и живот. Всички с нетърпение са очаквали проповедника и са се подготвяли с въпроси, които да поставят. След беседата цяла седмица са дискутирали и обсъждали казаното от него.

Днес ситуацията е значително по-различна ­ духовниците задължително са образовани и начетени. Моята работа в митрополията е да ги подпомагам в пастирската им дейност и съм като пътуващ проповедник. Това, което мога да кажа от моя опит, е, че народът очаква от нас, свещениците: пример, любов и добросърдечие.

Старецът Паисий питал:

­ Къде е отишъл еди-кой си ?

­ При Георги, при един златоуст, при някой, който добре говори...

­ Добре, отишъл е, чул го е, ама любов получил ли е от него?

И ако днес ние, свещениците, искаме света, който е далеч от Църквата, да го спечелим, с нищо друго не можем да го направим, освен с доброта и любов. Защото първото, което светът очаква от нас, е любов. Всичко останало той го вижда и другаде. И когато някой слуша един свещеник, той го олицетворява с добротата и любовта, с това да не е сребролюбив, да не е властолюбив, да бъде безкористен.

­ Има  ли днес кой да слуша църковния проповедник?

­ Винаги. Винаги съществуват хора, които да слушат, добронамерени хора. Свети Йоан Лествичник дава един много добър пример. Когато някой е гладен и му занесеш грозде, а гроздето има десет зърна, от които девет са развалени, той ще хвърли развалените зърна и ще вземе едното. А друг, който не е много гладен, ако му дадеш грозд с девет хубави зърна и едно развалено, той ще види само разваленото зърно и ще изхвърли целия грозд...

Отивам да организирам някакво събитие. По време на работата съм казал нещо, което не се е понравило. Този, който е недобронамерен ще запомни само това и него ще си спомня... Много голямо значение има сърцето на човека. То определя неговата предразположеност и светоусещане. Когато някой проповядва, ние разбираме същността на проповедника. Защото от устата излиза онова, което носи в сърцето си. А някой, който само критикува, разбираме и той какво носи.

Ще ви споделя нещо много важно: професорът по психология Алберт Мехрабян казва, че думите ни сами по себе си влияят на събеседника 7%. Тонът на гласа ­ 38%, а “езикът на тялото” (т.е. преживяването на казаното) ­ 55%(!). Народът не иска от нас проповеди, а иска преживян опит, с който да му покажем как да преодолее и той самият изпитанията и да реши проблемите си. Като свещенослужители ние би трябвало да проявяваме в света чиста любов и смирение. Но за да имаме чиста любов и смирение, ние трябва да имаме християнски живот. Думите ни трябва да са съпътствани от добродетелта. Ето такава сила има да живееш това, което говориш! Без личното преживяване, нас няма да ни има никакви в съзнанието на света. Ще сме, според Христовите думи, като обезсилена сол, която хвърлят на пътя и никой не є отдава никакво значение, дори този, който я хвърля...! Един пример:

Митрополитът на Никополис и Превеза Мелетий бе според мен свят и мъдър човек († 2012 г., духовният старец на архим. В.Б. ­ бел. ред.). Богослужението му не беше фарисейско, но истинско, всеотдайно служение. Усещаше се съпричастие, смирение и съкрушение.

 Той ми сподели, че веднъж, когато извършил опело в някакъв атински храм, до него се приближил един господин, който му казал: “Аз съм собственик на наетата за случая погребална агенция. Вие, високопреосвещени владико, може да нямате хубав глас, но начинът, по който извършихте погребалното последование, ни разчувства. Показвахте, че това, което четете, го вярвате. Затова, когато роднините на починалия пожелаят владика за погребението, моля Ви да идвате Вие, ще получавате и съответното възнаграждение. И ако случайно не желаете парите за себе си, то може да ги давате на митрополията си”. Разбира се, владиката отказал, защото не искал погребалното последование, както и всяко едно последование, да се свързва с получаване на пари, дори парите да са предвидени за благотворителност. В случая важното е, че начинът, по който той извършвал това последование ­ със съчувствие, с болка и т.нат., докосвал всички, дори и най-безчувствените!

­ Знаем, че душата по природа е християнка (Тертулиан),  но как трябва да възпитаваме сърцето си и да достигнем до онази божествена ревност, която ни кара да изявяваме любов дори към враговете си?

­ Това не става от само себе си. Трябва да се опитваме, да  полагаме усилия за това. Как достигна святост старецът Паисий?... Подвизаваше се. Простичко!

­ Как да помогнем на младите хора да разберат, че чистотата на сърцето е много важна и да я пожелаят, да я придобият и запазят?

­ Първо ние трябва да сме я намерили, да я имаме ние. Разбира се, зависи от това дали младежът иска да я има. Ако той не пожелае, тогава нищо не става! Но при желание, с един добър духовен отец и с Божията благодат, чудеса стават!

Велико нещо е желанието. Да се върнем към примера на св. Йоан Лествичник и грозда с деветте прогнили зърна и едното здраво. Който има желание, той ще изхвърли изгнилите и ще изяде здравото именно защото има желание за храна. Подобно нещо се случва и с този, у когото има желание да дойде в Църквата. Той може да чуе девет лоши приказки за нея и само една добра. Но точно тази, добрата, ще го докосне и ще го накара да влезе в Църквата. И обратното, ако е някой, който не изпитва желание, той ще види едното развалено зърно, ще пренебрегне добрите зърна и ще се вторачи в разваленото... С други думи, той може да чува множество полезни слова, но ще се заслуша само в онова, което е нещо накриво казано. И... ще се захване за него, за това ­ кривото, за да си има оправдание.

­ Какво бихте препоръчали на християнин, който е отчаян или страда от депресия?

­ Да посети лекар специалист. От наша страна, на духовниците ­ както потвърждават това и благочестиви психиатри ­ ние ще трябва за този конкретен човек да свършим своята духовна работа ­ да укрепим вярата му и да му дадем надежда. Тоест да му подчертаем, че нашият Бог е милостив и прощава всеки един грях, ако има покаяние. Разбира се, същото трябва да казваме и на всички други, защото това е истината, но най-вече да го казваме на страдащите от депресия.

­ Написал сте повече от 70 книги... Как започнахте да пишете?

­ Още от юношеска възраст ме влечеше да пиша. Когато бях студент, написах един текст, видя го литератор и ме насърчи да продължа да пиша, тъй като според него съм имал немалък талант. После ме окуражаваха и други опитни писатели и така аз продължих да пиша. И едва сега, т.е. след четиридесет и пет години, аз започвам вече да поразбирам “тайните” на писането. Защото това е майсторлък! Майсторство е затова, защото те чете не някой, който те познава, а който не те познава.

­ Сега какво е Вашето служение в Църквата? Изповядвате ли?

­ Да. Изповядвам и проповядвам. Изповядвам в Патра и проповядвам най-вече в провинциалните енории.

­ Изхождайки от Вашата практика, мислите ли, че се променя изповедта на християните?

­ Не съществува вече изповед според нейното древно понятие, където се изброяват само греховете. Днешната изповед е и беседа, и обсъждане на проблемите на хората.

­ Имате ли някое впечатляващо преживяване при изповедта?

­ Никога няма да забравя това, което видях, и то още първия ден, когато започнах да изповядвам. Това бе през 1981 г., в началото на Рождественския пост. Изповядвах в едно село. Пристигнаха първите миряни за тайнството Изповед. Бяха възрастни хора. Всеки от тях още при влизане в храма правеше по три земни поклона. Стигайки до средата му, правеше по още три земни поклона, и други три, заставайки пред мен. И на колене те в пълно съкрушение се изповядваха на мен. Аз младок, той ­ старец...

Само че днес нещата са различни, различна е и изповедта. Но това е една друга, много  обширна тема.

­ Виждали ли сте в живота си някое чудо?

­ За мен чудо е решението да стана йеромонах. През 1976 г. заминах за Америка да следвам теология в Богословския институт “Св. Владимир” ­ Ню Йорк, където преподаваха знаменити професори като о. Александър Шмеман и о. Йоан Майендорф. Във всеки случай там, в Америка, гледайки нейните “грандиозни” постижения ­ техническа култура, начин на живот и т.н., се размислих колко изключително празен е този живот. И така аз промених посоката на своя. Реших да стана йеромонах. И станах през 1980 г., на 27-годишна възраст.

­ Кой е най-трудният въпрос, който са Ви задавали досега?

­ Този, който сега ми отправяте! (смее се и после продължава сериозно) ­

Никой не е съвършен. Много пъти стигаме до задънена улица и не знаем какво да правим. В такива случаи и ние, свещениците, сме длъжни да се допитваме до другите, така че при трудни проблеми да направим възможно най-доброто. Имаме отговорност пред Бога!

­ Един последен въпрос: нужно ли е да се пости преди св. Причастие?

­ Още от IV век св. Причастие се свързва с поста. (Тоест от века, в който християнството излиза от периода на гоненията и става официално изповедание ­ бел. ред.). Постили са цяла седмица ­ съществуват множество документи в подкрепа на това. И много добре са правели. Наистина.

Ако в дома ви предстои да дойде патриархът, вие няма ли някак да се подготвите за това? Няма ли да почистите къщата, да я понатъкмите? Да, разбира се! И защо? От уважение към сана на патриарха. И пак да дойде след няколко дни, вие пак ще направите същото.

А със св. Причастие какво се случва? Христос пристига в “къщата” ни, в тялото ни, в душата ни! Не трябва ли тогава от уважение към Великия Посетител да подготвим и тялото си (чрез поста) и душата си (чрез молитва)? Ако не направим това, то ние проявяваме неуважение към Личността Му!

Ако четем св. Йоан Златоуст, ще останем шокирани. Той изисква от християнина, който се причастява, да е чист като сълза. Така например, той казва, че който осъжда духовния си отец, е недостоен да престъпи дори през външната порта на храма! Ние тогава трябва ли да излезем пред външната порта на храма и да причастим един такъв християнин? На базата на думите на св. Йоан Златоуст, такъв е недостоен да бъде причастен. Той би трябвало първо да очисти душата си от греха (да не говорим за тялото! ­ бел. ред.) и едва после да се причасти.

­ Казват, че след като не съществува църковно правило (канон), което да определя пост преди св. Причастие, то защо въобще да се пости?

­ И правило да имаше, стомахът ни все щеше да изнамери начин да го отмени, така както са отменени и толкова други правила, в които се говори за поста.

Като цяло, църковните правила (канони) се явяват, когато възникнат въпросите. В този смисъл именно не съществува правило, което да постановява пост преди св. Причастие, защото в Църквата този въпрос никога не е стоял, сиреч ­ никой не се е питал дали да пости, защото всички са си постили. И още нещо ­ Църквата не се базира само на църковните правила, но и на Свещеното Предание. Така например, няма църковно правило, което да постановява “поверителност на изповедта”. А важи ли “поверителността на изповедта”? Разбира се, че да! Без да има правило за това.

Господ Бог, за да ни обдарява с благодатта Си и освещението Си, не гледа колко пъти ние си отваряме устата и се причастяваме, а как я отваряме. Иначе ние, свещениците, дето толкова пъти се причастяваме, би трябвало отдавна да са ни поникнали крила и да сме станали ангели...Моля, обърнете внимание на случката, която сега ще ви разкажа, и приключвам с това: Един мой познат свещеник от Патра посетил по рождественските празници (2002 г.) някакво отдалечено село в Северен Епир. Приближила се до него една майка и му казала: “Дъщеря ми е скована от парализа. Само че от две години насам тя пости от месо, а в сряда и петък от олио, с надеждата, когато се намери свещеник, той да я причасти. Моля, след като се случи сега да сте тук, бихте ли я причастили!”

Свещеникът тогава влязъл в най-близката църква и взел със себе си св. Дарове. Но щом пристъпил да причасти скованото от парализа момиче, изпаднал в шок. Цялото є лице било в светлина. То греело още преди да я причасти!

Христос Бог видял сърцето є, жертвата є, подготовката, която правела, за да приеме Тялото и Кръвта Му, и я посетил още преди да се причасти... Ето, от такива сърца се “улавя” Христос!

­ Много Ви благодаря!

­ И аз ви благодаря за възможността, която ми дадохте ­ чрез вас да вляза в общение с благочестивия православен български народ. Господ Бог да ви благославя. Амин! 

Интервюто взе : Весела Игнатова

Превод: Анула Христова