(Двама музикални класици на 18 век)

На Запад осемнадесетото столетие е познато като век на Просвещението – период, в който господства разумът и идеята за свободата. Това столетие е белязано от редица открития в областта на науката и техниката. В областта на музикалното изкуство по това време творят т. нар. виенски класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен. Докато на Запад идеята за равенството и повеленията на разума раждат своите плодове, в Османската империя 18 в. е белязан от редица събития, които според специалистите разклащат устоите на империята. В падналия през 1453 г. под османска власт военностратегически и стопански център Константинопол работят даровити музикални творци. В Константинополската Патриаршия музикалното изкуство, разбира се, е организирано около богослужебния живот на Църквата. Патриаршески певци като протопсалтите (първопевци) Даниил и Яков творят църковни мелодии, които изпълняваме и до днес. Между църковните музиканти на 18 в. изпъква името на Петър Пелопонески, певец в Патриаршеския храм на Великата Христова Църква (Константинополска патриаршия). Неговите композиции са емблематични за развитието на източноправославната едногласна музика.
Като че ли в оценката си за живота и творчеството на гениалните личности – и светските хора, и вярващите християни допускат грешка. Първите обичат да превъзнасят изкуството и постиженията на Западната цивилизация. Те непрекъснато говорят за тях, склонни да забравят, че и на Изток съществуват не по-малко надарени творци и мислители, които заслужават уважение и почит. Много пък от тези, които са „под купола на храма”, смятат, че щом творците на Запада не са православни, то те не са от Бога. И двете мнения са едностранчиви и лишени от дълбочина.
Когато се говори за класически форми (лат. classicus – образцов) на дадено произведение, под тях се разбират най-прекрасните образци на дадено изкуство; тези, които „издържат изпита на времето” и „задават тон” на следващите творци.
Макар че живеят отдалечени един от друг, в различни културни полета; че създават творби със специфична насоченост и съотносени към своеобразна традиция – в живота на съвременниците (когато Петър Пелопонески умира, Моцарт е на 21 години) Моцарт и Петър Лампадарий се забелязва определено сходство. Сходството на музикалната гениалност, даваща своите отпечатъци по различен начин.
Волфганг Амадеус Моцарт. През 1756 г. в австрийския град Залцбург в семейството на музиканта Леополд Моцарт се ражда Йоан Хризостом Волфганг Теофил (в италианска транскрипция Амадей – „обичащ Бога”). Гениалното дете твърде рано проявява талантливите си заложби – още на 4-годишна възраст започва да съчинява музика. Моцарт свири в кралските дворове на Западна Европа, където получава широка известност и признание. На 12 години вундеркиндът пише първите си опери. На 14 години Волфганг е награден с папския орден „Златна шпора” и е избран за член на Филхармоничната академия в Болоня. Моцарт е бил изключително работоспособен. В едно свое писмо той отбелязва: „Аз вече не мога да пиша, защото пръстите ме болят от работа”. Той твърди, че музиката идва към него като поток; че не чува отделните части на произведението, но неговата цялост. Светът губи един най-талантливите си музикални синове твърде рано.  През 1791 г. Моцарт почива във Виена едва на 35 годишна възраст. Погребан е в общ гроб, като за погребението му са похарчени толкова малко пари, колкото Моцарт е дал за погребението на своя скорец. Огромното творчество на Моцарт обхваща почти всички композиционни форми, видове и стилове – той е универсален композитор. Всичките му произведения – вокални, инструментални или музикално-сценични са иновационни в съответния жанр. Сред стотиците негови произведения (повече от 600) намираме редица симфонии, концерти за цигулка, концерти за пиано, концерти за духови инструменти, сонати, фантазии, вариации, концертни арии, опери, над 15 меси, прочутия му Реквием. Неговата музика – по думите на музиколога Любомир Сагаев - е предназначена  и за масовия слушател, и за изтънчения естет.
Петър Пелопонески. Той е роден около 1730 г. в Пелопонес. Поради факта, че от 1766 до 1777 г. е изпълнявал длъжността лампадарий (ръководител на левия клир в Патриаршеския храм) той е известен и като Петър Лампадарий. Той се счита за най-голям представител на музиката за времето си. Петър се е занимавал с музика денонощно. Султанът е имал разположение към Петър, който е ходел да свири на тамбура в двореца. Петър Пелопонески бил преподавател във втората Патриаршеската музикална школа в Контантинопол, като много от учениците му са известни музикотворци и църковни певци. През 1777/78 г., вероятно при тежки условия от чума и сурова зима, Петър почива в Константинопол на 47-48 годишна възраст. На него се приписва „нов начин” за съставяне на възкресник – пространен и кратък, първото обособяване на книгата славик, той е създател и на катавасийник. Съществува негов екзегезис (тълкувание) на произведението на св. Йоан Кукузел „Мега исон”. Значим негов принос е и опростяването на невмената нотация, което подпомага появата на Новия Метод през 1814 г. Музикалните произведения на Петър Лампадарий (херувимски песни, причастни, полиелеи, славословия, евлогитарии за Велика събота и др.) имат висока художествена стойност. Той е бил познавач и на арменската музика. Общувал е и с османски музиканти, някои от които са били и негови ученици; дори сам е създал светски музикални произведения върху основата на т.нар. маками (араб. положение, място) – ладово-мелодически модели в арабската, турската и персийската музика, възникнали върху основата на народни мелодии, не отговарящи на европейския темпериран строй.
Интересно е да се спомене, че и Моцарт, и Петър Пелопонески са имали уникална музикална памет. И двамата са могли да запишат музикално произведение от едно прослушване. Така например по време на престоя си в Италия Моцарт отива в храма „Св. Петър”в Рим, където хористите изпълняват многогласната композиция „Мизерере”(50–ти псалом – „Помилуй мя, Боже”) на композитора Грегорио Алегри. Ръкописът на това произведение, което се изпълнява само два пъти през Страстната седмица, се пазел в желязна каса. Само от едно прослушване вундеркиндът Моцарт го запаметява и нотира. По-късно го изпълнява по време на свой концерт, което кара папските музиканти да останат изумени. Същата феноменална способност притежавал и Петър Пелопонески. Османците изпълнявали нови мелодии, написани от тях, а Петър Пелопонески ги записвал от едно прослушване, пял и свирил с тамбура.
Историята ни изправя пред величавите фигури на двама талантливи съвременници. Двама творци, родени под знака на християнството и неговото изкуство. Единият (Моцарт) е лъчезарен гений, творил във всякакви композиционни форми, видове и стилове, другият (Петър Пелопонески) изпъква като изключително талантлив творец предимно на едногласни пост-византийски композиции, затрогващи и до днес вярващите сърца със своята мелодика и лиризъм. Макар и работили в различни културни среди и използващи различни композиционни похвати, тяхната дарба ни кара да прекланяме мислено глава пред техния гений, тяхната вяра и отдаденост на музикалното изкуство; да признаем, че Бог изпраща Свои посланици и съ-творци, които да възвеличат премъдрата Му сила. И виенският класик Моцарт, и патриаршеският константинополски класик Петър Пелопонески са хора, докоснати от Бога – техният талант „иде отгоре” и насочва слушателя на произведенията им в същата посока.