Доц. д-р Павел Павлов. Снимка: Пламен Михайлов– Доц. д-р Павел Павлов, ще ни разкажете ли накратко какво се е случило по българските земи преди 150 години, през 1870 г.?

– Преди 150 години се възстановява Българската църква – такава, каквато сме имали още от Средновековието. До закриването на Българската архиепископия в Охрид през 1767 г. нашите предци, макар и в Османската империя и под робство, са живеели с усещането, че имат своя църковна институция – в югозападната част на българските земи, но продължител на средновековната българска традиция още от IX век да имаме самостойна църква.

– През какви етапи преминава борбата за църковна независимост на българите в Османската империя?

– По най-различни обстоятелства Търновската патриаршия след заточването на св. патриарх Евтимий не продължава своето реално и активно съществуване, макар и да не е закрита, а дълго време след това продължава да се споменава и да съществува както в документи, така и в паметта на хората като една жива институция. След закриването на Охридската архиепископия обаче, още в първите десетилетия българите на много места започват да поставят въпроси за това да има българска йерархия, която да служи на разбираем богослужебен език. Това е една от темите, които непрекъснато държат будни българите в желанието ни да имаме своя поместна църква. От 50-те години на XIX в. – от времето след Кримската война, този въпрос започва да се поставя много рязко в Цариград, защото след 1830 г. вече имаме малки сръбска, гръцка държави, Влашко и Молдова, а те си имат свои църковни структури. Става така, че българите са изолирани в границите на Османската империя – без собствена държава, а и под юрисдикцията на Цариградската патриаршия без свое представителство, без ясно изразен български клир, който да служи на български език. Вярно е, че много от духовниците на Цариградската патриаршия в районите, където има наситено българско население, са знаели български език, но само части от богослужението са се извършвали на разбираемия по онова време църковнославянски език, който се употребява като различен от гръцкия.

Николай Павлович, Паметник на независимата българска църква. Литография. 1872 г., Свищов. Юбилейна картичка от Светия Синод на БПЦ-БПТака или иначе въпросът за отделна поместна църква е поставян непрекъснато пред Патриаршията и пред Високата порта, особено от българските представители в Цариград, които водят много дълги и усилени преговори с двете институции. Много патриарси се сменят по това време и преговорите вървят в различни посоки, а и великите сили оказват влияние, но крайно съгласие от Цариградската патриаршия не получаваме.

Тогава се намесва Високата порта, която издава специален указ – един ферман от 27 февруари 1870 г., с който се възстановява поместната Българска църква в лицето на Българската екзархия, защото също със султански указ през 1767 г. е закрита Охридската архиепископия, разбира се по настояване на цариградския патриарх.

– Българската църква, преместила своето седалище в гр. Охрид, съществува 840 години като автокефална. Какво е значението на тази църковна институция за българите, за другите народи и за Цариградската патриаршия?

– Охридската архиепископия има много дълга история, преплетена с много държави и събития, но най-вече с Османската империя, в рамките на която архиепископията прекарва последния, близо четиривековен период от своето съществуване. Тя е от малкото поместни църкви, запазени след падането на Балканския полуостров под османска власт, защото в онова време постепенно, поради невъзможност да бъдат поддържани престават да съществуват Търновската патриаршия, Сръбската патриаршия и др. Към 1453 г., когато Цариград пада под османска власт, султанът Мехмед II Завоевателя дава на цариградския патриарх изключителни права като „етнарх“ или „милетбаши“ – да бъде баща на всички православни в империята, с изключение на тези, които са в диоцеза на Българската архиепископия в Охрид.

Не би било коректно да се каже, че през целия период на съществуването си Охридската архиепископия е само за българите. Тя е една автокефална архиепископия в централната и западна част на Балканския полуостров или една църква, която граничи на запад с римокатолическия свят, изключително полемична по отношение на римокатолицизма. Това е една църква, която пази границите на православния свят на запад. И тази антилатинска насоченост на Охридската архиепископия е използвана доста добре политически от султаните, за да може да не се осъществява една по-солидна политическа връзка между западните и източните християни. Но за нас е важно, че българите са осъзнавали тази архиепископия като наша родна поместна църква. Бих казал, че и когато е съществувала Печката патриаршия, която е възстановена като архиепископия през 1557 г. благодарение на великия везир Мехмед Соколович (той е от православно семейство и неговият брат Гавриил става първи неин архиепископ), българите също са припознавали тази църква като по-близка и родна, за разлика от далече пребиваващия цариградски патриарх, който и по правило служи и проповядва на гръцки език.

– След близо 50 г. преговори между българите, Цариград и Високата Порта за възстановяване на независимата Българска църква, след проекта на патриарх Григорий VI от 1867 г. сякаш по повечето въпроси се постига разбирателство. Но избирането на екзарх дълго е осуетявано от Патриаршията, докато недоволството сред народа расте, а се усилва и опасността от униатство. Каква е ролята на екзарх Антим и духовниците около него в този момент?

Екзарх Антим Първи. Снимка: Kmeta.bg– Екзарх Антим е изключително високопоставен клирик на Цариградската патриаршия. Той е високо образован в най-добрите училища на Цариград – в Патриаршеската школа в Куручешме, след това на о-в Халки, където е отличник на първия випуск и дипломата му е издадена под номер едно на висшето богословско училище там. По-късно той завършва Московската духовна академия и след завръщането си става преподавател по „История на Църквата“ и ректор на училището в Халки.

Това е един от най-високопоставените българи в йерархията на Цариградската патриаршия. По-късно Патриаршията ръкополага Антим за Преславски епископ и за Екзарх на България – такава е титулатурата му, сякаш той е готвен да бъде такъв.

Но при смяната на патриарха екзарх Антим изпада в изолация и е изпратен от Патриаршията за Видински митрополит. По това време, по съвета на българските църковни дейци в Цариград е отказвал да приема такива титли, както и да отиде в някоя от митрополиите, защото който и да е изпратен от името на Патриаршията е бил посрещан с неодобрение от българите в епархиите. Но той прави тази жертва и отива във Видин, където дълго време не е приет от гражданите. Чак когато застава на страната българите, тогава те го приемат за Видински митрополит. Малко по-късно е избран като втори вариант за български екзарх, защото първият – Иларион Ловчански е неодобрен от османското правителство. Екзарх Антим е одобрен на втория избор, той е по-консенсусна личност и пред османското правителство, и пред Цариградската патриаршия. Но въпреки това нещата не тръгват в най-добрата посока и през 1872 г. Цариград успява да наложи схизма по отношение на Българската екзархия.

– С оглед на крайните мерки към Българската църква от страна на Цариградската патриаршия това ли е бил най-удачният начин за действие на българските клирици, наложителна ли е била подобна жертва?

– Има много упреци по отношение на Българската екзархия, най-вече от страна на Цариградската патриаршия. Дори и в последните години в класическите учебници по нова история на православните църкви често наши колеги обичат да дават лош пример с Българската екзархия и със схизмата, наложена над нея, заради проявата сякаш на национализъм в църковността като продукт от XIX в. Но по този път преди това минават Гръцката архиепископия и всички отделни поместни църкви – те много трудно се раждат в новото време, всички те преминават през подобен период на изключително много компромиси. Цариградската патриаршия още от времето на Просвещението, подобно на римския папа на Запад се опитва да запази едни територии, които ѝ е гарантирала непроменимостта и ненакърнимостта на Османската империя. Тази дълго съществувала империя пази едно много здраво и солидно статукво, но на основата на огромни недостатъци и невъзможности в недрата на енорийските, местните църкви. Когато империята започва да се разпада, цариградският патриарх се опитва да запази своето главенство и своето първенство, но не като първи между равни, а като най-първи от всички. Това е един исторически процес, който не можеше да продължи след разпадането на Османската империя и виждаме каква е реалността днес.

Истината е, че Българската църква изстрада най-дълго и най-силно това свое възстановяване, но аз си мисля, че не би могло да бъде по друг начин, защото ние живеем най-близо до Цариград, пред стените му. Ние сме в сърцето на Балканите и в сърцето на османските претенции, а от друга страна и на претенциите на Цариградската патриаршия, която и до ден днешен не се отказала от много от тях.

Нормално е когато се възползваме от благата, че живеем на това прекрасно място, ние да изстрадаме своята църковна самостоятелност. Същото важи и за държавата – трудно е на това място да имаме солидна държава и самостойна Българска църква.

Затова е голям подвигът на нашите предци, че въпреки трудностите те са устояли и са пренесли до наше време Българската църква и българската държавност. 150-годишнината е един добър повод да си припомним за това и да кажем: Бог да прости нашите велики отци, които направиха възможно това за нас. А за нас остава заветът да пазим ненакърнимо извоюваното от тях и да можем да го пренесем на нашите наследници и за следващите поколения.

– По какъв начин в наши дни е нужно да изразяваме почитта си към родните борци за църковна независимост? Как предците ни са ги почитали през изминалия век и половина?

Сградата на Богословския факултет в гр. София в началото на XX в. Снимка: Софийски университет "Св. Климент Охридски"– Още когато се навършват 40 г. от обявяването на независима Българска църква, във връзка с предстоящата 50-годишнина се прави държавен фонд, с който да се изгради голям паметник за Екзархията. Събират се доста средства, които съответното министерство прехвърля на Светия Синод, а той построява сградата на настоящия Богословския факултет към Софийския университет. Тази важна сграда в центъра на София е построена за да бъде паметник на Екзархията във връзка с предстоящата 50-годишнина от нейното учредяване. В нея, още при проектирането е било ясно, че ще има място за църковен музей, за архив на Екзархията и за висше богословско училище. То е открито малко по-късно – през 1923 г., заради войните, в които участва България.

Нашите предци са искали да се изгради един материален образ на Българската екзархия, който не само да припомня миналото, но и да свърши конкретна работа за укрепването на Българската църква.

Когато се чества 100-годишнината на Българската екзархия са написани много изследвания, извършени са редица чествания. Сега във връзка със 150-годишнината в Богословския факултет още от миналата година говорим, че е необходимо да продължим тази традиция по почитане паметта на създалите и отстояли с огромни жертви Българската църква във времето на Османската империя. Изключително важно е да почитаме и честваме нашите отци, които учредиха Екзархията. Най-вече екзарх Антим, а и другите духовници, които направиха огромни лични пожертвования, пренебрегвайки кариерата, удобството, дори каноничния мир, който всеки държи да има в себе си. Те често пъти осъзнаваха, че са на ръба на каноничността, но въпреки това се пожертваха да има Българска църква.

Не бива да забравяме, че и благодарение учредяването на Екзархията се очертаха и границите на бъдещата българска държава. Българската екзархия направи възможно и съществуването на България, като показа за първи път границите на българския народ, а етнонимът „българин“ за първи път след толкова векове отново се появи. В този ден поменаваме жертвата, която българските духовници и като цяло Българската църква направи за да има България и български народ. За нас, съвременните българи, не е важно да напомняме на други народи за това, а да го помним помежду си, да съзнаваме колко голямо е значението и ролята на Българската църква, за която бяха направени толкова много жертви. И да я пазим като зеницата на окото си, защото когато я има Българската църква, има я и България. Другото не е сигурно.

– Днес в устава на Българската православна църква – Българската патриаршия е записано, че тя е наследник и на Охридската архиепископия. Но Сръбската патриаршия също има диоцез с това наименование, а и Северна Македония търси признаване на своя Охридска архиепископия. Какви са вариантите за адекватна българска позиция по темата, запазвайки завета на предците?

Президентът Румен Радев подарява карта на Българската екзархия по случай 150 г. от учредяването ѝ на Негово Светейшество патрирах Неофит. Снимка: Ангел Карадаков– Новата история и особено българската ни показва, че въпреки трудностите, когато има ясно изразена идентичност и когато има желание за отделна поместна църква, това рано или късно се случва. По отношение на диоцезите в новите държави, които се появиха след разпадането на комунистическия свят, там вероятно преговорите ще продължат дълго, но ако се запазят тези често пъти много мънички държавици с желание за самостоятелност, рано или късно при смяна на поколенията въпросите ще бъдат разрешени. Важното е да не бъдат за сметка на други държави – в смисъл не териториално, защото такива претенции няма и не би могло да има, а от гледна точка на историческото наследство и идентичността. Нашата задача е да направим разграничение. Да подкрепяме другите, които имат желание да създадат своя поместна църква чрез спазване св. Предание, апостолската приемственост и каноничния порядък на Православната Църква – не можем да вървим против това желание. Но за нас най-сложен е въпросът със Северна Македония и с тяхното желание да увеличат историята си като наследници на Охридската архиепископия. Всички знаем от историята обаче, че това е Българска архиепископия в Охрид или „Архиепископия на цяла България“, както е титулатурата на гръцки. Оттам идва неразбирателството.

Мисля, че никой в България не би имал нещо против нашите православни братя от Скопие да имат своя поместна църква, но трябва да бъде ясно обявено, че това ще е нова църква с история от 1945 г., а не да търсят някакво историческо наследство, което всъщност е българско и се полага на България.

Интервюто взе: Пламен Михайлов