Между много от интересуващите се и изпълняващите източно-църковно пеене битува мнение, което се приема за неоспорима истина, че това пеене може да се записва правилно и да се изпълнява само по невми – византийските ноти. Всеки друг начин за фиксация на тази музика се приема за „осакатяване” на последната. Още в миналия век протопсалтът Петър Динев споменава: „Така, някои твърдят, че източно-църковните песнопения не могли да се предават правилно и сполучливо със западни ноти, както те се пеят с присъщите им извивки, украшения и други характерни особености на източно-църковното изпълнение, понеже западната нотна система нямала такива знаци, с каквито разполага източната симеография [нотопис].”[1]

Преди да се подходи критично към едни такива твърдения, би било разумно да се обърне внимание на някои факти покрай създаването на Хурмузиево-Хрисантовата невмена нотация през 1814 г. За архимандрит Хрисант, станал по-късно митрополит Брусенски, се знае, че е основният стълб, краеъгълният камък, около когото е „изграден” стройният модел на Новия Метод – последната невмена реформа. Хрисант е бил „голям познавач на арабската и европейската музики”[2]. Поради това е напълно обясним фактът, че той e използвал теорията на западноевропейската музика при създаването на невмената реформа – съкращава качествените знаци[3], дава следните наименования на нотите: па, ву, га, ди, ке, зо, ни, па. Това той прави по подобие на имената на тоновете в западния солмизационен метод: ре, ми, фа, сол, ла, си, до, ре[4]. В теоретичните си трудове Хрисант използва и тактовата черта[5]. Музикологът проф. Стефан Хърков допуска, че „точно това е довело реформата до успех. Предишните три опита [на Йоан Трапезунтски, Петър Пелопонески и Яков Протопсалт] не успяват, именно защото разглеждат нотацията херметически затворена в рамките на традицията”[6].

Спокойно можем да допуснем, че при създаването на Новия невмен метод гърците са се ръководили и от известни националистични подбуди, като са представяли източно-църковната музика за гръцка[7]. Достатъчно красноречиви са думите на издателя на Хрисантовата „Голяма теория на музиката“ Панайот Пелопидис: „Великото благодеяние на тримата учители обогати елинската нация.”[8]  Да не забравяме и това, че опитът на идващият от Палермо Агапий[9] от Хиос за въвеждане на църковно пеене със западни ноти в края на ХVІІІ в. намира сериозен отпор в Константинополската Патриаршия. Това донякъде би могло да хвърли светлина върху тезата, че невмите са единствено подходящите нотни знаци за запис и изпълнение на източно-църковната музика.

В България първите преводи на монодийна (едногласна) църковна музика от невми на съвременно петолинейно писмо започват в края на 19 в. Така например през 1898 г. музикоучителят Манаси Поптодоров[10] издава „Воскресник със западни ноти“. Композиторът-протопсалт Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена на западна нотация, създава ръководство по византийска невмена нотация. Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит[11]. Така многообразното богатство на източно-църковна музика става достояние на по-широк кръг хора, интересуващи се от тази музика. Отричането на тези преводачески трудове е крайност, хвърляща сянка върху родната ни църковно-музикална история и някои от нейните най-изявени представители. Динев свидетелства, че източно-църковните песнопения могат сполучливо да се нотират със западни знаци, без да изгубят нещо от спецификата си. А също и че „западната нотна система, възприета от всички народи в света като най-съвършена, разполага с множество знаци и технически съвършенства, за да е в състояние да отбелязва всички нюанси на възможно най-сложните и трудни мелодически извивки”[12].

В интерес на истината трябва да се отбележи и това, че въпреки многобройните преводи голям брои от прекрасните образци на източно-църковната музика остават достояние само за познаващите невмената нотация. Това пък от своя страна се явява предизвикателство за бъдещите поколения.

Според Динев причината за пиетета на източните певци към Хурмузиевата нотация „се крие в даваната им свобода за проявяване на субективно творчество в изпълнителското изкуство”[13] – прекомерното използване на извивки, водещи до крайности, „които карикатурят източното пение”[14]. Тук трябва да се отбележи, че при фиксиране на музикалното произведение с невмена нотация, последната само маркира мелодията, без да претендира за точност, каквато има в една западна партитура. Това пък е свързано с практиката певците да изпълняват дадени музикални фрази, така, както са им предадени от техните учители – протопсалти.

Разбира се, настоящият текст по никакъв начин не цели дискредитацията на невменото писмо, чрез което се извършва класическата фиксация на източно-църковната музика. Това е неоспорим факт, но не бива да се отричат и преводите на сакралните мелодии на Православната Църква от невми на съвременно петолинейно писмо, чрез които те стават достояние на по-широк кръг заинтересувани лица. Сакрализирането на невмите, превръщането им в нещо свещено е ненужна крайност, родееща се с древната триезична ерес, според която Бог може да бъде славен само на три езика – гръцки, латински и еврейски. Правилното усвояване на източно-църковната музика се осъществява в пълнота не само от нотните сборници, но най-вече чрез личния контакт между учител и ученик – в благодатната атмосфера на многовековната православна изпълнителска традиция.

 

 



[1] П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С. , 1949, с.3.

[2]  М. Богоев. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд. С.,1992, с. 96.

[3] Качествените знаци показват темпото на изпълнение, нужната акцентовка и орнаментика, докато количествените се използват за фиксиране на интервалните съотношения в композицията.

[4] Подреждането на невмените наименования не започва от ни (до) както е прието в западноевропейската нотна система, а от па (ре), тъй като източно-църковната музика не е изградена върху европейския мажор и минор. Срв. М. Григоров. Учебник по византийска невмена нотация. Сливен, 2005, с. 3.

[5] В съвременното нотно писмо тактовете се отделят един от друг с отвесна линия на петолинието, наречена тактова черта.

[6] Ст. Хърков. Реформата на православната църковна музика от 1814 г. и реформата в европейския нотопечат от ХVІІІ в. - В: Източното православие в европейската култура. Международна научна конференция. Варна 2-3 юли 1993 г. София, 1999, с. 295.

[7] Неоспорим факт е, че двете най-важни личности във византийската музика – св. Йоан Дамаскин и св. Йоан Кукузел не са гърци. Единият е сириец, а другият българин.

[8] Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Д. Кирков, А. Атанасов, София, 2007, с. 3.

[9] http://www.pravenc.ru/text/63106.html

[10] Известен у нас с многобройните си певчески невмени сборници.

[11] http://www.pravmladeji.org/node/486

[12] П. Динев. Обширен възкресник…, с.3.

[13] П. Динев. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация. С., 1964, с. 162.

[14] Пак там, с.163.