Интервю

 

„Светията на затворниците”, „Ангел за блудните синове” - така наричат 85 годишния гръцки архимандрит Гервасий Раптопулос, който в продължение на 40 години неуморно обикаля затворите по цял свят и проповядва Христовото учение сред бедните и изоставените, като носи на мнозина свобода и надежда. 
Най-известният православен духовник сред лишените от свобода от цял свят е роден през 1931 г. в с. Емилиано, Гревена, Гърция. Дейността си започва на 5 март 1978г., Неделя Месопусна, когато чува евангелския текст за Страшния Съд, по време на богослужението в катедралния храм на митрополия Серес и Негрита: „....защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте” (Мат. 25:35-36). Тези евангелски думи го вдъхновяват и от този момент той усеща Господнето благословение и определя своята мисия - да служи на бедните и затворените. А денят, в който почувства призванието си - Месопусна неделя, става неофициално, а в последствие и официално - Ден на затворника.

Д-р Татяна Иванова,

хоноруван преподавател по „Християнско изкуство“ в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“

 

Страшният съд - стенопис от екзонартекса на църквата Рождество Богородично в Рилския манастир. Снимка: Мартин МитовСтрашният съд” е композицията, която преминава най-дълъг период на развие в християнското изкуство. През XI-XII в. се оформя нейната “класическа иконография” (вж. илюстрации 1 и 2), базирана върху една изработена в предходните векове византийска схема, която представя в отделни регистри учението на Православната църква за Божието домостроителство, за Частния съд и за Всеобщия Христов съд[1]. Още с появата си този иконографски вариант се разпространява както чрез икони (в по-малка степен), така и в монументалната живопис (където намира по-широко приложение). Навлизането на сюжета на “Страшния съд” в иконописта поставя два важни въпроса – за какви нужди и с каква цел се случва това. За разлика от стенописа, който освен догматически и литургически аспект, може да съдържа нравствено-поучителни или исторически сюжети, иконата е по-особен вид произведение на изкуството, чрез което се отдава чест и поклонение на първообраза[2]. Но пък византийската иконографска схема на "Страшния съд" няма характера на обект за поклонение. Представянето на ангели и дяволи, праведници и грешници, разделени отдясно и отляво на Иисус Христос, въздейства преди всичко нравствено-поучително и не се нарежда на православния иконостас през XI-XII в., където достойно място заемат икони на Иисус Христос, св. Богородица, светии и празници.

Църковната музика е песенен израз на душата, която копнее по Бога и търси Неговата благодатна помощ. Многовековното ѝ развитие и нейните класически образци са пример за сърдечна изповед и творческа всеотдайност от страна на композитори и изпълнители пред олтара на Бога. Като част от сакралните изкуства на Християнската Църква, наред с другите качества, които трябва да притежава, църковната музика трябва на първо място да бъде молитвена.

Захария Ханенде(Захария Ханенде 18 в.)

 

След падането на Константинопол през 1453 г. славата на царския Константинов град помръква. В някогашната столица на Християнската империя се възцарява чуждо верски владетел – падишахът. Османският владетел дава право на Константинополския патриарх да представлява всички православни християни в империята.Така въпреки господството на чужда религия християните в царския град продължават да извършват своите богослужения, а между църковните музиканти от пост- византийската епоха откриваме имената на прекрасни творци на църковна музика, чието творчество ползваме и до днес – Йоан Протопсалт, Даниил Протопсалт, Яков Протопсалт, Петър Лампадарий и др.

 Композиторът от гръцки произход Захарий Ханенде (от турски „певец”)[1] е роден  в края на 17 или в началото на 18 в.[2] в Константинопол.Той е един от най-големите композитори на класическа източна музика. Захария произхожда от богато семейство, занимаващо се с търговия на кожи. Той е бил певец в сарая[3] по времето на султаните Ахмед III (1703-1730) и Махмуд I (1730-1754). От прозвището му може да се предположи, че е бил голям певец. В своята „Голяма теория” - изворов труд по отношение на теорията на „модерната“ невмена нотация от 19 в. – Хрисант  Мадитски удостоверява, че Захария е бил съвременник и ученик на първопевеца (протопсалта) на Константинополската патриаршия Даниил (†1789)[4]. От друга страна, е известно и това, че те взаимно са обменяли знанията си от църковната и светската музика. „От своя приятел Захарий – пише Хрисант – Даниил научава много за светската музика.”[5] Това би могло да хвърли светлина върху факта, че в песенното творчество на Даниил протопсалт се срещат фигури-формули, тезиси (вид музикални фрази[6]), привнесени от светската музика –наречени от Хрисант „странни и чудновати тезиси”.[7]

Починал около средата или в края на 18 в. Захарий Ханенде е автор на повече от 100 произведения турска светска музика, от които са останали само 21 (както публикувани, така и битуващи в устната традиция). Захарий е един от най-популярните автори сред турските музиканти и теоретици.[8] През 1830 г.църковният музикоучител Теодор Фокейски[9] издава в Константинопол сборник със светски песни на Захария, наречен „Евтерпи”.

Непосредствено свидетелство за Захария се открива в ръкописите Ксиропотам 318 и Ватопед 1427 (нач. на 19 в.). Там йеродякон Никифор Кандуниарис от Антиохия в „каталога на всички, които са процъфтели в музиката църковна в различни епохи” пише: „Захария Ханендес в началото на [18] век, ученик на много, не достигнал успех в църковната музика, прекомерно преуспял в светската.” Кириакос Филоксенис (†1870 - учител по музика и църковен певец) пръв отбелязва Захарий Ханенде като автор на църковни песнопения. Макар и малко на брой в сравнение със светската му музика те са съвършени по композиционното си майсторство. Това са цикъл гласови богородични догматици[10], пространно велико славословие на глас варис (седми) тетрафонос и 3 калофонни ирмоса: „Страшно судище Твое” (глас 6), „Небо многосветлое” (глас варис) и „Халдейския пещи[11] (глас 1)[12].

Факта, че от историята са известни случаи (като този със Захария Ханенде), при които наблюдаваме взаимодействие между църковното и светското музикални изкуства е предопределящ за разбирането на много съществени елементи от тъканта на музиката като цяло, и в частност църковната – те хвърлят светлина върху развоя на православната музика (в частност – едногласната); подпомагат отговора на въпроса: възможно ли е върху основата на църковната канонична мелодика да се надгражда нещо ново? Надяваме се, че за в бъдеще на тези въпроси ще бъде търсено актуално и съобразено с духа на църковната музика решение – така, както те са били решавани и в миналите столетия. Не бива да забравяме, че Този, Който се грижи и за птиците (Срв. Мат. 6:26), промислително бди и над изкуството, което се развива и Го прославя...

Автор: Иво Борисов



[1] „Ханенде” се наричат и азърбайджанските народни певци, изпълняващи мугам – основен жанр традиционна азърбайджанска традицонна музика..

[2] Според някои изследователи Захария е роден през 1680г. и е починал през 1750 г., но тези данни се оспорват.

[3] Вероятно двореца.

[4] Даниил е протопсалт на Вселенската Константинополска патриаршия (1766-1789 г.). Посветил цели 55 години от своя живот на църковно-певческото изкуство. Преподавал във втората патриаршеска музикалната школа (В първата половина на 18 в. Вселенската патриаршия започва да организира Патриаршески певчески школи).

[5] Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Д. Кирков, А. Атанасов, София, 2007, с. 150.

[6] От елементарната теория на музиката е известно, че най-малките структурни елементи на музикалното произведение са мотив, фраза, предложение, период. Фразирането е „логичното разчленяване на различните по големина и значение музикални мисли” (П. Хаджиев. Елементарна теория на музиката. С., 2012, с.164).

[7] Срв. Хрисант. Голяма теория на музиката, с. 149-150.

[8] http://www.pravenc.ru/text/182713.html

[9] Теодор Фокейски (†1851) е известен творец на едногласни псалтикийни композиции, ученик на Георги Критски и на тримата учители на Новия метод (Хрисант Мадитски, Хурмузий книгохранител и Григорий Протопсалт).

[10] Тук може да се чуе изпълнение на догматика на първи глас „Всемирную славу”, композиран от Захария Ханенде. 

[11] Тук може да се чуе изпълнение на този сладкогласен ирмос. 

[12] http://www.pravenc.ru/text/182713.html

 

 

 

Има един впечатляващ текст на проф. Николай Глубоковски, посветен на кончината на неговия професор и научен ръководител Алексей Лебедев. Статията, озаглавена „В памет на покойния проф. Алексей Лебедев“ е с подзаглавие „под първите впечатления от тежката загуба“. Този удивителен текст е провокацията и моделът на моите размишления тук, макар и това което казвам да не е под първите впечатления от тежката загуба, а да е дълго обмисляно. Разбира се, ние помним нашите наставници и ясно съзнаваме дълга си пред учителите и преподавателите, които ни откриха големия свят на богословието и историята. Приемствеността между поколенията в България и особено в църковно-богословските среди е доста сложно нещо, което често се характеризира с диаметрални противоположности. Във връзка с честването днес на 75 годишнината от рождението на нашия професор ще се опитам да поговоря за неговите приноси обективно, макар че субективността в случая е налична. В моя доклад ми се ще да откроим личността на историка-богослов иззад текстовете и архивните документи. Макар и да е твърде кратко времето ще се опитам да ви разкажа за нашия професор Христо Стоянов преди всичко като църковен богослов, преподавател и изследовател на историята на Църквата. Личните свидетелства са съчетани с конкретните житейски обстоятелства и с богословския му мироглед. През целия си живот той свидетелстваше за Истината, а и други привличаше за това свидетелство със заразителния си пример.

1.    Поколението
Поколението на което принадлежи професорът (това е поколението и на моя баща, който е роден в същата 1941 г.) е първото, прекарало целия си съзнателен живот през комунистическия период, чак до промените през 1989 г. Това е поколение, което, от една страна не познава войната, както предните две-три български поколения, а от друга живее в епоха на разделение, когато хората се разделят на „наши“ и „чужди“. Налагането на тоталитарния режим в България по съветски модел създава цели групи в страната, които са дамгосани с определението „народен враг“. Това особено се отнася за тези, които избират пътя на служението в Църквата. Именно там обаче се усеща и най-силно разделението, защото макар и тя да е приемана традиционно за „буржоазна“ в средите й постепенно се появяват „прогресисти“, които се опитват да се нагодят в конкретната ситуация.
Изключително трудно е да си семинарист през 50-те години, когато все още непрекъснато изчезват хора от църковните среди в лагерите и политическите затвори на България. От друга страна обаче това е и особена привилегия – затворен между два жп тунела и два завоя на реката в Искърското дефиле любознателният младеж има за свои учители невероятни ерудити от „старото поколение“. Разбира се, това лека-полека ще се промени и за нас семинаристите от 80-те години (само 25 г. по-късно) нещата ще изглеждат по-различно – други ректори, други учители, възпитатели и т.н. Поколението на семинаристите от късните 50-те даде своите приноси в различни църковни поприща, макар че мнозина не оставаха на служение в Църквата. Причините за това са много – липса на чисто светска перспектива, изолация от връстниците по места, поставянето на семинаристите в групата „утайка на обществото“, но и все по-голямата незаинтересованост от страна на някои църковни фактори, които се опитват да се спасяват поединично, нагаждайки се към създалата се ситуация и т.н. и т.н.
Христо Стоянов завършва семинарията с пълно отличие през 1960 г. и получава диплома №2149/19.06.1960 г. Трудно е да си пълен отличник в Семинарията. От една страна, в програмата има широка палитра от дисциплини – общообразователни предмети, но и църковно пеене, класически езици, но и централни богословски дисциплини. Трябва наистина да притежаваш доста умения за да получаваш отлични оценки по всички предмети. От друга страна обаче стои изкушението, че не е необходимо толкова да се стараеш, защото няма кой знае каква полза от твоите знания, липсва конкурентна среда, перспектива и т.н. Второто разваля до такава степен средата, че на подобни отличници се гледа като на амбициозни натегачи, като на хора, които на по-следващ етап биха напуснали Църквата, защото тя не може да осигури пространства на подобни амбиции, а и знания. Нашият професор преодолява всички тези изкушения и остава завинаги в лоното на Църквата със своя избор да бъде богослов и учител на богослови. Може би за това има заслуга и духовният му отец, който десетилетия наред не преставаше да мотивира курс след курс и семинарист след семинарист за безкористно служение на Църквата и Отечеството.
В следване на своите църковни и богословски идеали той влиза в Духовната Академия „Св. Климент Охридски“ през 1962 г. Записан е под албумен номер 400. Ще завърши преждевременно своето следване вместо за 4, за 3 години, като последните две години взима за една. Това става възможно с решение на Св. Синод от 2.10.1964, което му препоръчва да завърши ускорено. Общият успех от следването му е 5,93 – има само две петици (по Нравствено богословие и по Тълкувание на Новия Завет). На страницата на Христо Стоянов в книгата за редовни студенти четем бележка от проф. Тодор Събев: „студентът представи много добра работа (теза) при катедрата по Църковна история“. След задграничната му специализация (Швейцария и ФРГ) е приет за аспирант по Църковна история, както се нарича тогава. След защитата на докторската си дисертация той печели конкурс за асистент в същата катедра. Така от 1971 г. до края на живота си през 2000 г. той ще преподава църковно-историческите дисциплини в Духовната Академия/Богословски Факултет.
Не знам дали си даваме сметка днес за трагизма на богословското изгнаничество през комунистическия период, особено на честно посветилия се на „академичното” богословие млад човек, ясно осъзнаващ ограничения характер на своето лично богословско свидетелство. За него сякаш в най-пълна сила важи възгласа от Св. Литургия „Да стоим добре, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение!” Защото силата на богословския подход в онова време не е само в способността да се усещат съществено важните богословски въпроси и да се предлагат отговори, а в това преди всичко да се очертаят посоките на най-ключовите измерения на богословската проблематика, които ще се превърнат в пътеводител за онези, които могат да слушат, а и да чуват.

2.    Специалността
„Като историк се чувствам у дома във всяка епоха“, казва един историк на църквата от ХХ век. Никой изследовател няма право да си затваря очите за времето. Вредно е да се пренасяме в епохите, когато ги изследваме, напротив трябва да изследваме и оценяваме всяка една епоха според плодовете, които е дала. Трябва да гледаме епохата през нашия прозорец, защото дистанцията е далекоглед или увеличителна лупа, която ни дава възможността по-отчетливо да различаваме релефите. Често пъти неща, които не биха били забелязани от съвременниците, стават видими и различими от увеличителната дистанция на времето. Сякаш времето има характера на изцелител и завършител на започнатите или само загатнати въпроси. Освен това, гледайки от дистанцията на времето, ние гледаме епохата като на филм, динамично, а не като картина, статично. Непрекъснато изникват нови неща, които украсяват или развалят всеки отделен кадър.
Нужно е да погледнем положително и по човешки съдбата на всеки един от примерите на богословско свидетелство през ХХ в. Единствено посочването на добрите примери ще покаже по един убедителен начин и предателите на богословското свидетелство в близкото минало. Антиперсоналистичният ХХ в. не обичаше особено положителните герои или обяваваше за такива само тези с безспорно отрицателни качества. Днес ние желам да дадем за пример, за образец нашия любим професор.
Макар и да бе получил възможно най-доброто за тогавашните условия образование и да бе постигнал забележителни общобогословски успехи, все пак пряката научна специалност на нашия професор бе Историята на Църквата. А „тя се рисува необикновено трудно дори и в случай, че обектът на изследване би бил достъпен на непосредствено наблюдение. Но, в това е и огромното затруднение, че за това служи твърде нищожна част от бързо преминаващата и едва уловима съвременност, защото главната маса принадлежи на миналото, отдавна потънало в мрака на вековете. До нас са се запазили само отражения на тази отминала история в разнородни паметници, поради това преди всичко е необходим пълен подбор и най-строга оценка на съществените извори за всеки период“, казва проф. Глубоковски.
За да се занимава човек с такава обемна дисциплина са необходими широта на кръгозора, обективизъм на възпроизвеждането и точност на оценката. Трябва да се види историята на цялото пространство на миналото и от всички страни. Принципността, почерпана от потапянето в дълбините на историята, е душата на истинно-научното историческо построение, за да не се превърне то в статистическа хронография на копиране на фактите.
Проф. Стоянов беше верен на тези принципи, които прилагаши във всички по-тесни научни дисциплини, които му се налагаше да разработва и преподава. Във всяко конкретно изследване той привличаше всички възможни извори, като понякога за целта му се налагаше да превежда, да анализира и да сравнява до най-голямата прецизност. Използваше винаги много авторитетни научни издания – изобщо онова поколение се доверяваше изключително на авторитетите, което понякога се оказваше доста измамно. Днес има безкрайно много възможности и алтернативи, което прави авторитетите доста мимолетни. Друго време, други нрави!
Друга забележителност на неговия метод бе използването на възможно най-обемна литература при изследването на всяка, дори и най-дребната и маловажна тема. За това му помагаше широката ерудиция и доброто познаване на немската и руската църковно-историческа литература.

3.    Преподавателят
В продължилата почти цели 30 г. преподавателска дейност професорът преподаваше различни дисциплини: Обща История на Църквата, История на БПЦ, История на Съвременните Православни Църкви, История на НРБ. Последната дисциплина е наложена от Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове към Министерство на външните работи. Веднага след промените, през 1990 г. сам дойде при нас студентите от първи и втори курс с предложението да направим подписка за премахването на тази дисциплина. Така и сторихме.
Седмичната натовареност на асистента, доцента ( от 30.10.1979 г.) и по-късно професор (от 24.06.1985 г.) Стоянов се увеличава значително след заминаването на проф. Събев на работа в централата на ССЦ в Женева. В протокол № 11/15.05. 1979 г. на Академическия съвет четем, че по молба на проф. Събев съветът решава да възложи ръководството на катедрата временно на проф. Цоневски, а преподавателската работа да се поеме от гл. ас. Христо Стоянов, като АС да замоли главния секретар на ССЦ д-р Потър да осигури евентуално възможност на проф. Събев за „едноседмичен курс лекции в ДА поне през единия учебен семестър“. В протокол №1/29.08.1979 г. четем за отговор от страна на ген. сек. д-р Филип Потър, в който благодари на ДА: „в рамките на възможното и при съчетаване на тамошните задължения на проф. Събев, с регионалните задължения на ССЦ в Източна Европа и Близкия Изток, необходимо е той да продължи и поддържа своята връзка с ДА и другите църковни поделения“. От тази година на нашия професор се налага в рамките на повече от 12 г. (до приемането на хон. асистенти през 1992 г., вече в рамките на Университета) сам да чете лекциите и да води упражненията по посочените 4 дисциплини.
Средната натовареност на дисциплините през годините за зимния и летния семестър е следната: ОИЦ – 3+9, БПЦ – 3+6, СПЦ – 3, НРБ – 2. Или през зимния семестър чете четирите дисциплини в четири дни, с обща натовареност 11 часа лекции. Днес бихме приравнили тези 11 лекции на 22 часа обща натовареност. През летния семестър продължават само първите две дисциплини с 10 лекции и 5 упражнения или обща натовареност от 25 часа. В този случай общата годишна натовареност само за редовните студенти възлиза на 330 зимен и 375 летен семестър (общо 705 часа). И още половината за задочниците или 353 часа, което прави общо 1058 часа. Това е учебна натовареност за повече от три университетски щата днес. Всичко това може лесно да бъде открито и днес (30 г. по-късно), когато се отвори материалната книга, в която се изчисляват седмичните часове – професорът има по-голяма натовареност дори от ст. преподаватели, чиито часове се броят като упражнения, т.е. с двойно по-ниска натовареност.
Дисциплините, които преподаваше професорът са особено важни в програмата на един богословски факултет: ОИЦ е водеща дисциплина с максимална натовареност, Историята на БПЦ е дисциплина, която създава идентичност на нашия факултет и съществува от самото му създаване, Историята на СПЦ още от времето на проф. Иван Снегаров е богато разработвана дисциплина с огромен курс и е изключително трудна, както за преподаване, така и за взимане на изпита. За четвъртата дисциплина вече стана дума – тя е наложена и е под специалното наблюдение на службите. Всичко това създава допълнително напрежение и усилие при воденето на лекциите по тези дисциплини.
За сметка на всичко това пък професорът имаше любовта на своите студенти. Той беше изключително усмихнат човек, който създаваше жизнерадостно настроение около себе си. Всички го познаваха и го поздравяваха, а той учтиво отвръщаще. Бързаше, но винаги можеше да отдели достатъчно време, за да говори с някой студент. Като лектор беше изключително взискателен, но като изпитващ беше великодушен, затова пък се налагаше на неговите асистенти често да играят ролята на „лоши ченгета“. Мнозина си спомняме как на една от първите окупационни стачки срещу комунистическото управление в края на 1990 г. професорът дойде със супругата си Здравка Христова да донесът чай на студентите, докато други преподаватели или се бяха покрили, или се опитваха да провокират студентите, раздразнени от окупацията. Той обичаше и подкрепяше младите хора. Христо Стоянов беше известен със свободолюбивия си характер и това допълнително правеше от него един от най-харесваните преподаватели в нашите студентски години. Беше открит и честен със студентите, което понякога създаваше условия за провокации. Можеше да спори с часове и по най-маловажната тема – истината никага не беше маловажна за него. Лекциите му понякога придобиваха мистичен характер, разбира се за хората, които се интересуваха от богословие и история. Преподавателската му работа имаше характера на особен вид християнско свидетелство и изповедничество.
Той даваше изключителен пример и с църковното си поведение. Редовно присъстваше на богослужението в параклиса и много често участваше в песнопенията, както на клироса, така и в хора. Това правеше силно впечатление на студентите. Той умееше да запали и други с църковното си поведение и да ги убеди, че изключително важно за богослова е да бъде верен син на Православната ни Църква. Никога не криеше църковната си позиция и това му донесе доста лични неприятности във времето на разкола през 90-те години. Беше много взискателен към студентите-духовници, както монаси, така и свещенници – това е бъдещата йерархия на Църквата. Беше много критичен към част от висшия клир, най-вече от времето на Разкола. Въпреки това беше особено верен и привързан към БПЦ и Св. Синод. Той ясно съзнаваше мястото и ролята на Българската патриаршия в историята и настоящето – на която беше горещ проповедник през целия си живот.

4.    Изследователска работа
През целия си живот професорът разработваше различни теми и периоди от църковно-историческите дисциплини, които преподаваше. Или своята изследователска дейност беше подчинил на преподавателската си такава. От текстовете му проличава и още една обща черта – участието му в най-различни чествания, конференции и сборници, в които е трябвало понякога да участва и по задължение, независимо дали по поръчение на Св. Синод или на Академическия и Факултетен съвет. Понякога се е налагало да пише и среднощни текстове по поръчка за някое мероприятие в чужбина на някои от архиереите. Това, разбира се, са правели и други преподаватели тогава, както има такива и днес.
В началото на неговия научно-изследователски път той започва с тема от областта на Историята на БПЦ, от епохата на Възраждането. Това е дисертационното му съчинение „Протестантските мисии в България през ХІХ век“. Идеята насетне е била да се занимава и с Римо-католическата пропаганда по българските земи в същия период. Това не се осъществява по много причини. Въпреки всичко основните теми в неговите изследвания са свързани с българското църковно минало и то главно от Възрожденския и Следвъзрожденския период. По теми, свързани с Българското Средновековие той работи по-малко и то главно по конкретни въпроси: Покръстването, Епархията на св. Климент, канонично положение на Българската Патриаршия и т.н. Главното му съчинение от областта на ОИЦ е студията му за началото на иконоборството. Преместването му в тази област е обусловено от необходимостта да поеме и лекциите по ОИЦ от 1978 г. Другите текстове, свързани с Втория и Шестия вселенски събор са по повод кръглата годишнина от тях. Най-малък литературен принос професорът има по отношение на историята на СПЦ, но в архива му има текстове, които той четеше на лекции, но не са публикувани. Също така, през 80-те години той има активна обществено-просветна дейност, за която подготвя множество доклади, които не намират място в тогавашните издания или пък професорът заради скрупульозният му перфекционизъм не ги дава за публикуване.
Професорът притежаваше един много цветист език и стил. Това е характерен белег на неговата творческа работилница. Обичаше българския език и го използваше в неговия висок регистър. Понякога е критикуван за „ приповдигнатия и цветист стил“ от свои колеги – това четем в рецензии и отзиви за него, особено в годините, когато текат процедурите му по неговото научно израстване. Този стил обаче често пъти издава неговото участие и в други текстове (ако не друго, то поне редакторско), които не са негово авторство. Неговото отговорно отношение към родния език е характеристика на неговите текстове. Не обичаше да пише от прима виста, четеше и събираше по възможност всички материали, макар и за най-малкия текст. Когато напишеше нещо веднага започваше да го препрочита и обикновено не си го харесваше. Затова много често пишеше голяма част от текстовете си първо на ръка. След това идваше пишещата машина, компютри нямаше, колкото и чудно да изглежда това за по-младите ни колеги днес.
Професорът често говореше и за компромисите, които се е налагола да прави по определени теми и в конкректни текстове – тях не препоръчваше да четем. Той ни напусна в разцвета на творческите си сили – само на 59 г. Последните години от неговия живот, особено след смъртта на съпругата му през 1995 г. той се раздаваше без остатък. Преподаваше освен в София и в Търново и Благоевград. Това допълнително го изтощаваше и създаваше затруднения по отношение на научната му работа. Иначе имаше доста планове и беше започнал доста изследвания. С особен интерес изследваше обновленческия разкол в Съветска Русия след болшевишката революция и правеше съответните аналогии със ситуацията в България.

5.    Грижа за наследниците
През десетте години, в които имах честта да познавам и да работя с професора, основната му грижа бяха наследниците. Дал е десетки препоръки на студенти и специализанти за продължаващото им обучение в чужбина. Съкровеното му желание беше да има трима асистенти, съответно и наследници в трите основни дисциплини, които преподаваше. Същата грижа проявяваше и за университетите в Търново и Благоевград. Макар и сравнително млад тогава (ок. 50 годишен) професорът имаше идеи за развитие на дисциплините с оглед на новата ситуация в България след промените и големия интерес в онова време към специалността богословие. Много от тези неща постепенно бяха осъществени в годините. Днес в БФ освен старите три дисциплини в бакалавърския план има още една задължителна дисциплина – Въведение в История на Църквата. Освен това има и десетки избираеми дисциплини в сектора по История на Църквата. Отделно в Магистърските програми има няколко задължителни и множество отделни избираеми църковно-исторически дисциплини. В областта преподават един професор, един доцент и един гл. асист. доктор. Във връзка с откриването на новата специалност от тази година се създават и нови възможности.
Професорът, с поведението си и като преподавател и като църковник, успя да убеди неговите наследници, че вярата и историята са сред най-важните неща. Учеше ни да помним, да пазим като зеницата на окото си идентичността си като православни християни и като българи. Научи ни, че историкът-богослов не само информира, а преди всичко намира смисъла, същината, най-важното и след това го представя така, че да реконструира, да оживотворява личностите във времето. За последното обаче се изисква и специален талант, който той притежаваше като разказвач на историята.
Свободолюбието, което притежаваше професорът смяташе, че се полага на всеки, затова ни даде възможност в ранните си преподавателски години да се занимаваме с теми от по-широкия богословски кръг, често надхвърляйки рамките на традиционните църковно-исторически дисциплини. За всичко това благодарим на нашия професор и толкова години след неговата кончина той продължава да ни липсва. В налото за нас беше шок ранното му отхождане в по-добрия свят – никой не беше готов. С времето лека-полека се справяме, но ни липсва неговата усмивка и подкрепа, липсва ни радостта от плодотворните разговори и неговото приятелство. Липсва ни и примерът на неговото богсловско свидетлство като църковник, като преподавател и като християнин-изследовател на миналото. Споменът за него и постоянното споменаване на неговото име пред нашите студенти, особено по отношение на някои от най-важните за него теми, остава завинаги.
Вечна памет!

Павел Павлов
2.12.2016 г.

Богослужебните песнопения съпътстват Христовата Църква още от зората й. Потребността от музикален израз намира своето почетно място и в сферата на религиозната изява на първите последователи на Христа. Първоначално песнопенията, съпровождащи общественото богослужение, са се изпълнявали от всички християни - народа Божий. За да се осигури нужната стройност в богослужението (мелодическото богатство на песнопенията се разраствало), постепенно пеенето става приоритет на определена група, подготвена за това – църковните певци. В едно от правилата на поместния Лаодикийски събор от 363 г. четем – „Не трябва никой друг да пее в църквата, освен певци, които се броят в клира и пеят по книга...” . В така изпъкналата картина се вижда, че на певческото служение се е гледало като на дело с важно значение за християнското богослужение. 
Древните летописци са описали интересна случка от десетото столетие:  Покръстителят на руския народ св. княз Владимир, двоумейки се от къде да приеме кръщение, изпратил някои от своите първенци в Константинопол. Когато се върнали, те му разказали за службата, на която присъствали в храма „Св. София”: „и не знаем на небето или на земята се намирахме…, и не знаем как да разкажем за това, - само знаем, че там Бог пребивава заедно с хората…”. Несъмнено църковната музика е изиграла важна роля за произведеното въздействие върху пратениците на руския княз.
През 14 век (епохата на великия майстор на музиката св. Йоан Кукузел) авторитетът на църковните певци нараства значително, което е видно от участието им в дворцовия церемониал .
Дори след падането на Константинопол под чуждоверска власт (1453 г.) някои от видните цариградски църковни музикоучители и певци като Петър Пелопонески и Даниил (живели през 18 в.) са авторитети и в столичните светски музикални среди на Отоманската империя.
Църковните певци са тези, които създават „живото благолепие на храма” (Левкийски епископ Партений). В съвременната ни действителност положението с певческия кадър не е в най-цветущата си форма. Липсата на достатъчен брой църковно-певчески кадри се чувства осезателно (въпрос, повдигнат и на свещеническата конференция на Софийска епархия, проведена на 18 ноември т.г.). Знаем, че за изграждането на църковни певци са нужни години, през които певецът  да се запознава с църковно-музикалната материя в нейните теоретични и практични измерения. Дай Боже с общи усилия ситуацията с певческия недостиг да се промени в положителна насока.
„Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб.” Навярно всички си спомняте думите на лисицата, казани на малкия принц във едноименното великолепно произведение на Екзюпери. За много от хората, които посещават храма, пеенето, изпълнявано в него, не им говори нищо. Когато обаче това изкуство е поднесено с нужната вещина и сериозност, то няма как да не намери отклик у душите на себеподобните. Няма как да не насочи мислите им към Този, чрез Когото всичко е станало (Срв. Йоан 1:3).
Безспорен факт е, че имаме талантливи  и трудолюбиви певци, отдадени на църковно-музикалното изкуство. Един от тях, мой приятел (чието име ще пропусна), клиросен певец наскоро ми каза, че когато пее в храма, забравя, че е жив, т.е. той изцяло се потопява в молитвения опит на Църквата, облечен в музика. Това негово свидетелство ми направи силно впечатление, тъй като бе плод на пределна откровеност. Да се надяваме, че такива настроения и прояви ще бъдат по-често срещано явление на родния ни певчески клирос. От нашето изпълнение и поведение като църковни певци зависи както отношението и уважението на другите към благословения жребий на църковното певчество, така и към нас, неговите настоящи слуги.


Иво Борисов

(Двама музикални класици на 18 век)

На Запад осемнадесетото столетие е познато като век на Просвещението – период, в който господства разумът и идеята за свободата. Това столетие е белязано от редица открития в областта на науката и техниката. В областта на музикалното изкуство по това време творят т. нар. виенски класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен. Докато на Запад идеята за равенството и повеленията на разума раждат своите плодове, в Османската империя 18 в. е белязан от редица събития, които според специалистите разклащат устоите на империята. В падналия през 1453 г. под османска власт военностратегически и стопански център Константинопол работят даровити музикални творци. В Константинополската Патриаршия музикалното изкуство, разбира се, е организирано около богослужебния живот на Църквата. Патриаршески певци като протопсалтите (първопевци) Даниил и Яков творят църковни мелодии, които изпълняваме и до днес. Между църковните музиканти на 18 в. изпъква името на Петър Пелопонески, певец в Патриаршеския храм на Великата Христова Църква (Константинополска патриаршия). Неговите композиции са емблематични за развитието на източноправославната едногласна музика.
Като че ли в оценката си за живота и творчеството на гениалните личности – и светските хора, и вярващите християни допускат грешка. Първите обичат да превъзнасят изкуството и постиженията на Западната цивилизация. Те непрекъснато говорят за тях, склонни да забравят, че и на Изток съществуват не по-малко надарени творци и мислители, които заслужават уважение и почит. Много пък от тези, които са „под купола на храма”, смятат, че щом творците на Запада не са православни, то те не са от Бога. И двете мнения са едностранчиви и лишени от дълбочина.
Когато се говори за класически форми (лат. classicus – образцов) на дадено произведение, под тях се разбират най-прекрасните образци на дадено изкуство; тези, които „издържат изпита на времето” и „задават тон” на следващите творци.
Макар че живеят отдалечени един от друг, в различни културни полета; че създават творби със специфична насоченост и съотносени към своеобразна традиция – в живота на съвременниците (когато Петър Пелопонески умира, Моцарт е на 21 години) Моцарт и Петър Лампадарий се забелязва определено сходство. Сходството на музикалната гениалност, даваща своите отпечатъци по различен начин.
Волфганг Амадеус Моцарт. През 1756 г. в австрийския град Залцбург в семейството на музиканта Леополд Моцарт се ражда Йоан Хризостом Волфганг Теофил (в италианска транскрипция Амадей – „обичащ Бога”). Гениалното дете твърде рано проявява талантливите си заложби – още на 4-годишна възраст започва да съчинява музика. Моцарт свири в кралските дворове на Западна Европа, където получава широка известност и признание. На 12 години вундеркиндът пише първите си опери. На 14 години Волфганг е награден с папския орден „Златна шпора” и е избран за член на Филхармоничната академия в Болоня. Моцарт е бил изключително работоспособен. В едно свое писмо той отбелязва: „Аз вече не мога да пиша, защото пръстите ме болят от работа”. Той твърди, че музиката идва към него като поток; че не чува отделните части на произведението, но неговата цялост. Светът губи един най-талантливите си музикални синове твърде рано.  През 1791 г. Моцарт почива във Виена едва на 35 годишна възраст. Погребан е в общ гроб, като за погребението му са похарчени толкова малко пари, колкото Моцарт е дал за погребението на своя скорец. Огромното творчество на Моцарт обхваща почти всички композиционни форми, видове и стилове – той е универсален композитор. Всичките му произведения – вокални, инструментални или музикално-сценични са иновационни в съответния жанр. Сред стотиците негови произведения (повече от 600) намираме редица симфонии, концерти за цигулка, концерти за пиано, концерти за духови инструменти, сонати, фантазии, вариации, концертни арии, опери, над 15 меси, прочутия му Реквием. Неговата музика – по думите на музиколога Любомир Сагаев - е предназначена  и за масовия слушател, и за изтънчения естет.
Петър Пелопонески. Той е роден около 1730 г. в Пелопонес. Поради факта, че от 1766 до 1777 г. е изпълнявал длъжността лампадарий (ръководител на левия клир в Патриаршеския храм) той е известен и като Петър Лампадарий. Той се счита за най-голям представител на музиката за времето си. Петър се е занимавал с музика денонощно. Султанът е имал разположение към Петър, който е ходел да свири на тамбура в двореца. Петър Пелопонески бил преподавател във втората Патриаршеската музикална школа в Контантинопол, като много от учениците му са известни музикотворци и църковни певци. През 1777/78 г., вероятно при тежки условия от чума и сурова зима, Петър почива в Константинопол на 47-48 годишна възраст. На него се приписва „нов начин” за съставяне на възкресник – пространен и кратък, първото обособяване на книгата славик, той е създател и на катавасийник. Съществува негов екзегезис (тълкувание) на произведението на св. Йоан Кукузел „Мега исон”. Значим негов принос е и опростяването на невмената нотация, което подпомага появата на Новия Метод през 1814 г. Музикалните произведения на Петър Лампадарий (херувимски песни, причастни, полиелеи, славословия, евлогитарии за Велика събота и др.) имат висока художествена стойност. Той е бил познавач и на арменската музика. Общувал е и с османски музиканти, някои от които са били и негови ученици; дори сам е създал светски музикални произведения върху основата на т.нар. маками (араб. положение, място) – ладово-мелодически модели в арабската, турската и персийската музика, възникнали върху основата на народни мелодии, не отговарящи на европейския темпериран строй.
Интересно е да се спомене, че и Моцарт, и Петър Пелопонески са имали уникална музикална памет. И двамата са могли да запишат музикално произведение от едно прослушване. Така например по време на престоя си в Италия Моцарт отива в храма „Св. Петър”в Рим, където хористите изпълняват многогласната композиция „Мизерере”(50–ти псалом – „Помилуй мя, Боже”) на композитора Грегорио Алегри. Ръкописът на това произведение, което се изпълнява само два пъти през Страстната седмица, се пазел в желязна каса. Само от едно прослушване вундеркиндът Моцарт го запаметява и нотира. По-късно го изпълнява по време на свой концерт, което кара папските музиканти да останат изумени. Същата феноменална способност притежавал и Петър Пелопонески. Османците изпълнявали нови мелодии, написани от тях, а Петър Пелопонески ги записвал от едно прослушване, пял и свирил с тамбура.
Историята ни изправя пред величавите фигури на двама талантливи съвременници. Двама творци, родени под знака на християнството и неговото изкуство. Единият (Моцарт) е лъчезарен гений, творил във всякакви композиционни форми, видове и стилове, другият (Петър Пелопонески) изпъква като изключително талантлив творец предимно на едногласни пост-византийски композиции, затрогващи и до днес вярващите сърца със своята мелодика и лиризъм. Макар и работили в различни културни среди и използващи различни композиционни похвати, тяхната дарба ни кара да прекланяме мислено глава пред техния гений, тяхната вяра и отдаденост на музикалното изкуство; да признаем, че Бог изпраща Свои посланици и съ-творци, които да възвеличат премъдрата Му сила. И виенският класик Моцарт, и патриаршеският константинополски класик Петър Пелопонески са хора, докоснати от Бога – техният талант „иде отгоре” и насочва слушателя на произведенията им в същата посока.

Между много от интересуващите се и изпълняващите източно-църковно пеене битува мнение, което се приема за неоспорима истина, че това пеене може да се записва правилно и да се изпълнява само по невми – византийските ноти. Всеки друг начин за фиксация на тази музика се приема за „осакатяване” на последната. Още в миналия век протопсалтът Петър Динев споменава: „Така, някои твърдят, че източно-църковните песнопения не могли да се предават правилно и сполучливо със западни ноти, както те се пеят с присъщите им извивки, украшения и други характерни особености на източно-църковното изпълнение, понеже западната нотна система нямала такива знаци, с каквито разполага източната симеография [нотопис].”[1]

        В историята на православната едногласна музика, наречена и източно-църковно пеене, със златни букви са написани имената на много български музикоучители и свещенопевци, които със своя талант и неуморим труд са заслужили най-почетно място сред музикантите на вселенската Православна Църква. Тази година на 01 ноември се навършват 100 години от блажената кончина на нашия сънародник Петър Сарафов.

Петър Вълчов Сарафов е роден на 15 октомври през 1842 г. в Гайтаниново, Неврокопско. Първите уроци получава в родното си село при Георги Зимбилев[1]. През 1860 г. завършва с отличие гръцкото училище в гр. Сяр. През следващите десетина години учителства в гр. Сяр и в различни неврокопски села като Гайтаниново, Либяхово, Зърново, където заменя гръцкия език в преподаването с българския. Петър Сарафов става член на създаденото през 1873 г. в Неврокоп учителско дружество „Просвещение”. През същата година в гр. Мелник се открива българско училище, в което Сарафов става първият български учител. През следващите няколко години (1874-76) той отново преподава в неврокопските села. След погрома на Априлското въстание е хвърлен в Драмския затвор. През 1879 г. живее в Пловдив, но по настояване на Българската екзархия се връща в Македония и през 1881 г. възстановява закритото пет години по-рано българско училище в Сяр.[2] В края на 1884 г., наклеветен от гръцкото духовенство, е арестуван заедно с останалите учители, осъден е от Военен съд в Солун и заточен в Мала Азия.[3] По-късно успява да избяга от там и се установява в София, където живее до края на живота си[4]. В София Петър Сарафов пее в църквата „Св. Николай Софийски“[5]. Почива на 01 ноември 1915 г.[6] Петър Сарафов е баща на дееца на македоно-одринското революционно движение Борис Сарафов (†1907) и на драматичния артист и режисьор Кръстьо Сарафов (†1952).

 През 1912 г. е издадено Сарафовото „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика“, който е най-обемистият и изчерпателен от всички излезли в България псалтикийни сборници. Сборникът съдържа: Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика; Биография на св. Йоан Кукузел; Парахордни уроци; Воскресник; Антология (цветосъбрание)[7]. В своето „Ръководство“ Петър Сарафов включва репертоар от славяноезични произведения на Кукузел[8]. Много от произведенията на св. Йоан Кукузел стават достояние на българската общественост от възрожденските им версии на Петър Сарафов, свързани с „екзегетическия“ (тълкувателен) период в нотационните системи.[9] От посвещението в „Ръководството” става ясно че първите учители по църковно пеене на Петър Сарафов  са били баща му Вълчо К. Сарафов и братовчед му Георги Иванов (Зимбилев)[10]. От малкото грешки, допуснати при нотирането на поместените песнопения в „Ръководството”, става ясно, че авторът му е владеел добре ортографията (правописа) на източното пеене[11]. Музикологът Петър Динев нарича Петър Сарафов „добър познавач на източното църковно пение и знаток[12] на гръцки език”.[13] Динев свидетелства, че Сарафовия сборник има в основата си възкресника на Николай Триандафилов[14], докато теоретичната му част е лично дело на Петър Сарафов. „Разгледано като научно изследване, то има голяма стойност. В него систематично са изложени най-главните въпроси от теорията на източното пеене и по някои от тях са дадени подробни уместни и напълно задоволителни разяснения.”[15] Справедливостта изисква да се замислим – щом до ден днешен сборникът на Петър Сарафов е признат за най-обемният и изчерпателен, какъв ли отзвук е предизвикало у любителите на източното пеене излизането му преди повече от сто години в освободеното ни отскоро Отечество?

За правилната оценка на делото на Петър Сарафов, трябва да се вземат предвид няколко фактора. На първо място, Сарафов е част от възрожденското учителско съсловие, което заедно със духовенството е формирало облика на тогавашната българската интелигенция. Тогавашните учители са били запознати не само с православната вяра, но и с богослужебния ред. Те са преподавали и богослужебни книги като Часослова и Псалтира. Затова, когато се е търсел учител за някое населено място, от съществено значение е било той да познава църковната служба, в която е вземал участие и като църковен певец[16]. Второ, трябва де се има предвид и фактът, че деветнадесетото столетие е векът на Романтизма. А през това време народното чувство се е възпитавало и толерирало. Затова макар че е владеел модерния тогава гръцки език[17], Сарафов се е борел за правото да преподава на роден български език. Историкът д-р Димитър Христов свидетелства, че: „Пламъкът на патриотизма, който разпалят по-старото поколение възрожденски учители, се превръща в огън у техните ученици.”[18]

Пред нас изпъква величавата фигура на интелигентния, вярващ български учител, който се бори за свободата на Отечеството си, част от която борба е и духовно-просветната мисия. Несъмнено църковно-певческата и издателска дейност на Сарафов са съществена част от просветната му мисия. Днес, когато честваме паметта на заслужилия ни музикоучител и сънародник Петър Сарафов, би било хубаво да си зададем следните въпроси: какво е днес отношението на църковните музиканти към техния благословен жребий, както и това на днешната интелигенция към родната ни Църква? И какви плодове ще произлязат от това за бъдещите поколения? Дано по благоволението на всемилостивия Бог те да бъдат добри и вдъхновяващи, а не дегенеративни.



[1] Георги Зимбилев (1820-1880) е български възрожденски просветен деец и участник в църковно-националните борби на българите в Източна Македония.

[2]Срв. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... Енциклопедия, Автори Р. Аврамова, В. Василева, Д. Давчева, Кр. Даскалова, Д. Димитрова, В. Еленкова, М. Куюмджиева. Съставители Н. Генчев, Кр. Даскалова. С. , 1998, с. 584.

[3] Срв. Енциклопедия България, т. 6,  С-Ти, БАН, С. ,1988, с. 41.

[4] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[5] Срв. Свещ. К. Попов. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004, с. 26.

[6] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[7]Срв. П. Сарафов. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика. С. ,1912.

[8] Трябва да се отбележи, че творчеството на св. Йоан Кукузел е гръцкоезично.

[9] От 17 в. нататък църковните музикотворци търсят осъвременен прочит, тълкуване на музикалните произведения на предшествениците си. Процесът на ново претворяване на богослужебните мелодии, наречен музикален екзегезис (тълкувание), намира своя кулминационен завършек в делото на тримата музикоучители – митрополит Хрисант, Хурмузий Книгохранител и Григорий протопсалт, които през 1814 г. изработват Новия аналитичен невмен метод. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на мелотворците, творили със старата нотация.   

[10] Виж. бел. 1.

[11] По данни на църковния  певец и познавач на ортографията на невмената нотация Борис Борисов, хорист в пловдивския митрополитски хор „Св. Ерм”.

[12]  Ескперт  в дадена област.

[13] П. Динев. Духовни музикални творби от св. Иоан Кукузел. С., 1938, с. 5.

[14] Николай Триандафилов е български музикоучител от 19 в. Неговият „Воскресник нов" е издаден през 1847 г. в Букурещ.

[15] П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С.,1949, с. 14.

[16] Много от нашите изтъкнати музикоучители и певци са били и учители.Такива например са: Геро Мушек, Христо Пулеков, Груйо Манев, Сава Доброплодни, Никола Златарски и др.

[17] Петър Сарафов е работел и като преводач от турски език. Срв. Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[18] http://www.academia.edu/4198683