Интервю

(Двама музикални класици на 18 век)

На Запад осемнадесетото столетие е познато като век на Просвещението – период, в който господства разумът и идеята за свободата. Това столетие е белязано от редица открития в областта на науката и техниката. В областта на музикалното изкуство по това време творят т. нар. виенски класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен. Докато на Запад идеята за равенството и повеленията на разума раждат своите плодове, в Османската империя 18 в. е белязан от редица събития, които според специалистите разклащат устоите на империята. В падналия през 1453 г. под османска власт военностратегически и стопански център Константинопол работят даровити музикални творци. В Константинополската Патриаршия музикалното изкуство, разбира се, е организирано около богослужебния живот на Църквата. Патриаршески певци като протопсалтите (първопевци) Даниил и Яков творят църковни мелодии, които изпълняваме и до днес. Между църковните музиканти на 18 в. изпъква името на Петър Пелопонески, певец в Патриаршеския храм на Великата Христова Църква (Константинополска патриаршия). Неговите композиции са емблематични за развитието на източноправославната едногласна музика.
Като че ли в оценката си за живота и творчеството на гениалните личности – и светските хора, и вярващите християни допускат грешка. Първите обичат да превъзнасят изкуството и постиженията на Западната цивилизация. Те непрекъснато говорят за тях, склонни да забравят, че и на Изток съществуват не по-малко надарени творци и мислители, които заслужават уважение и почит. Много пък от тези, които са „под купола на храма”, смятат, че щом творците на Запада не са православни, то те не са от Бога. И двете мнения са едностранчиви и лишени от дълбочина.
Когато се говори за класически форми (лат. classicus – образцов) на дадено произведение, под тях се разбират най-прекрасните образци на дадено изкуство; тези, които „издържат изпита на времето” и „задават тон” на следващите творци.
Макар че живеят отдалечени един от друг, в различни културни полета; че създават творби със специфична насоченост и съотносени към своеобразна традиция – в живота на съвременниците (когато Петър Пелопонески умира, Моцарт е на 21 години) Моцарт и Петър Лампадарий се забелязва определено сходство. Сходството на музикалната гениалност, даваща своите отпечатъци по различен начин.
Волфганг Амадеус Моцарт. През 1756 г. в австрийския град Залцбург в семейството на музиканта Леополд Моцарт се ражда Йоан Хризостом Волфганг Теофил (в италианска транскрипция Амадей – „обичащ Бога”). Гениалното дете твърде рано проявява талантливите си заложби – още на 4-годишна възраст започва да съчинява музика. Моцарт свири в кралските дворове на Западна Европа, където получава широка известност и признание. На 12 години вундеркиндът пише първите си опери. На 14 години Волфганг е награден с папския орден „Златна шпора” и е избран за член на Филхармоничната академия в Болоня. Моцарт е бил изключително работоспособен. В едно свое писмо той отбелязва: „Аз вече не мога да пиша, защото пръстите ме болят от работа”. Той твърди, че музиката идва към него като поток; че не чува отделните части на произведението, но неговата цялост. Светът губи един най-талантливите си музикални синове твърде рано.  През 1791 г. Моцарт почива във Виена едва на 35 годишна възраст. Погребан е в общ гроб, като за погребението му са похарчени толкова малко пари, колкото Моцарт е дал за погребението на своя скорец. Огромното творчество на Моцарт обхваща почти всички композиционни форми, видове и стилове – той е универсален композитор. Всичките му произведения – вокални, инструментални или музикално-сценични са иновационни в съответния жанр. Сред стотиците негови произведения (повече от 600) намираме редица симфонии, концерти за цигулка, концерти за пиано, концерти за духови инструменти, сонати, фантазии, вариации, концертни арии, опери, над 15 меси, прочутия му Реквием. Неговата музика – по думите на музиколога Любомир Сагаев - е предназначена  и за масовия слушател, и за изтънчения естет.
Петър Пелопонески. Той е роден около 1730 г. в Пелопонес. Поради факта, че от 1766 до 1777 г. е изпълнявал длъжността лампадарий (ръководител на левия клир в Патриаршеския храм) той е известен и като Петър Лампадарий. Той се счита за най-голям представител на музиката за времето си. Петър се е занимавал с музика денонощно. Султанът е имал разположение към Петър, който е ходел да свири на тамбура в двореца. Петър Пелопонески бил преподавател във втората Патриаршеската музикална школа в Контантинопол, като много от учениците му са известни музикотворци и църковни певци. През 1777/78 г., вероятно при тежки условия от чума и сурова зима, Петър почива в Константинопол на 47-48 годишна възраст. На него се приписва „нов начин” за съставяне на възкресник – пространен и кратък, първото обособяване на книгата славик, той е създател и на катавасийник. Съществува негов екзегезис (тълкувание) на произведението на св. Йоан Кукузел „Мега исон”. Значим негов принос е и опростяването на невмената нотация, което подпомага появата на Новия Метод през 1814 г. Музикалните произведения на Петър Лампадарий (херувимски песни, причастни, полиелеи, славословия, евлогитарии за Велика събота и др.) имат висока художествена стойност. Той е бил познавач и на арменската музика. Общувал е и с османски музиканти, някои от които са били и негови ученици; дори сам е създал светски музикални произведения върху основата на т.нар. маками (араб. положение, място) – ладово-мелодически модели в арабската, турската и персийската музика, възникнали върху основата на народни мелодии, не отговарящи на европейския темпериран строй.
Интересно е да се спомене, че и Моцарт, и Петър Пелопонески са имали уникална музикална памет. И двамата са могли да запишат музикално произведение от едно прослушване. Така например по време на престоя си в Италия Моцарт отива в храма „Св. Петър”в Рим, където хористите изпълняват многогласната композиция „Мизерере”(50–ти псалом – „Помилуй мя, Боже”) на композитора Грегорио Алегри. Ръкописът на това произведение, което се изпълнява само два пъти през Страстната седмица, се пазел в желязна каса. Само от едно прослушване вундеркиндът Моцарт го запаметява и нотира. По-късно го изпълнява по време на свой концерт, което кара папските музиканти да останат изумени. Същата феноменална способност притежавал и Петър Пелопонески. Османците изпълнявали нови мелодии, написани от тях, а Петър Пелопонески ги записвал от едно прослушване, пял и свирил с тамбура.
Историята ни изправя пред величавите фигури на двама талантливи съвременници. Двама творци, родени под знака на християнството и неговото изкуство. Единият (Моцарт) е лъчезарен гений, творил във всякакви композиционни форми, видове и стилове, другият (Петър Пелопонески) изпъква като изключително талантлив творец предимно на едногласни пост-византийски композиции, затрогващи и до днес вярващите сърца със своята мелодика и лиризъм. Макар и работили в различни културни среди и използващи различни композиционни похвати, тяхната дарба ни кара да прекланяме мислено глава пред техния гений, тяхната вяра и отдаденост на музикалното изкуство; да признаем, че Бог изпраща Свои посланици и съ-творци, които да възвеличат премъдрата Му сила. И виенският класик Моцарт, и патриаршеският константинополски класик Петър Пелопонески са хора, докоснати от Бога – техният талант „иде отгоре” и насочва слушателя на произведенията им в същата посока.

Между много от интересуващите се и изпълняващите източно-църковно пеене битува мнение, което се приема за неоспорима истина, че това пеене може да се записва правилно и да се изпълнява само по невми – византийските ноти. Всеки друг начин за фиксация на тази музика се приема за „осакатяване” на последната. Още в миналия век протопсалтът Петър Динев споменава: „Така, някои твърдят, че източно-църковните песнопения не могли да се предават правилно и сполучливо със западни ноти, както те се пеят с присъщите им извивки, украшения и други характерни особености на източно-църковното изпълнение, понеже западната нотна система нямала такива знаци, с каквито разполага източната симеография [нотопис].”[1]

        В историята на православната едногласна музика, наречена и източно-църковно пеене, със златни букви са написани имената на много български музикоучители и свещенопевци, които със своя талант и неуморим труд са заслужили най-почетно място сред музикантите на вселенската Православна Църква. Тази година на 01 ноември се навършват 100 години от блажената кончина на нашия сънародник Петър Сарафов.

Петър Вълчов Сарафов е роден на 15 октомври през 1842 г. в Гайтаниново, Неврокопско. Първите уроци получава в родното си село при Георги Зимбилев[1]. През 1860 г. завършва с отличие гръцкото училище в гр. Сяр. През следващите десетина години учителства в гр. Сяр и в различни неврокопски села като Гайтаниново, Либяхово, Зърново, където заменя гръцкия език в преподаването с българския. Петър Сарафов става член на създаденото през 1873 г. в Неврокоп учителско дружество „Просвещение”. През същата година в гр. Мелник се открива българско училище, в което Сарафов става първият български учител. През следващите няколко години (1874-76) той отново преподава в неврокопските села. След погрома на Априлското въстание е хвърлен в Драмския затвор. През 1879 г. живее в Пловдив, но по настояване на Българската екзархия се връща в Македония и през 1881 г. възстановява закритото пет години по-рано българско училище в Сяр.[2] В края на 1884 г., наклеветен от гръцкото духовенство, е арестуван заедно с останалите учители, осъден е от Военен съд в Солун и заточен в Мала Азия.[3] По-късно успява да избяга от там и се установява в София, където живее до края на живота си[4]. В София Петър Сарафов пее в църквата „Св. Николай Софийски“[5]. Почива на 01 ноември 1915 г.[6] Петър Сарафов е баща на дееца на македоно-одринското революционно движение Борис Сарафов (†1907) и на драматичния артист и режисьор Кръстьо Сарафов (†1952).

 През 1912 г. е издадено Сарафовото „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика“, който е най-обемистият и изчерпателен от всички излезли в България псалтикийни сборници. Сборникът съдържа: Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика; Биография на св. Йоан Кукузел; Парахордни уроци; Воскресник; Антология (цветосъбрание)[7]. В своето „Ръководство“ Петър Сарафов включва репертоар от славяноезични произведения на Кукузел[8]. Много от произведенията на св. Йоан Кукузел стават достояние на българската общественост от възрожденските им версии на Петър Сарафов, свързани с „екзегетическия“ (тълкувателен) период в нотационните системи.[9] От посвещението в „Ръководството” става ясно че първите учители по църковно пеене на Петър Сарафов  са били баща му Вълчо К. Сарафов и братовчед му Георги Иванов (Зимбилев)[10]. От малкото грешки, допуснати при нотирането на поместените песнопения в „Ръководството”, става ясно, че авторът му е владеел добре ортографията (правописа) на източното пеене[11]. Музикологът Петър Динев нарича Петър Сарафов „добър познавач на източното църковно пение и знаток[12] на гръцки език”.[13] Динев свидетелства, че Сарафовия сборник има в основата си възкресника на Николай Триандафилов[14], докато теоретичната му част е лично дело на Петър Сарафов. „Разгледано като научно изследване, то има голяма стойност. В него систематично са изложени най-главните въпроси от теорията на източното пеене и по някои от тях са дадени подробни уместни и напълно задоволителни разяснения.”[15] Справедливостта изисква да се замислим – щом до ден днешен сборникът на Петър Сарафов е признат за най-обемният и изчерпателен, какъв ли отзвук е предизвикало у любителите на източното пеене излизането му преди повече от сто години в освободеното ни отскоро Отечество?

За правилната оценка на делото на Петър Сарафов, трябва да се вземат предвид няколко фактора. На първо място, Сарафов е част от възрожденското учителско съсловие, което заедно със духовенството е формирало облика на тогавашната българската интелигенция. Тогавашните учители са били запознати не само с православната вяра, но и с богослужебния ред. Те са преподавали и богослужебни книги като Часослова и Псалтира. Затова, когато се е търсел учител за някое населено място, от съществено значение е било той да познава църковната служба, в която е вземал участие и като църковен певец[16]. Второ, трябва де се има предвид и фактът, че деветнадесетото столетие е векът на Романтизма. А през това време народното чувство се е възпитавало и толерирало. Затова макар че е владеел модерния тогава гръцки език[17], Сарафов се е борел за правото да преподава на роден български език. Историкът д-р Димитър Христов свидетелства, че: „Пламъкът на патриотизма, който разпалят по-старото поколение възрожденски учители, се превръща в огън у техните ученици.”[18]

Пред нас изпъква величавата фигура на интелигентния, вярващ български учител, който се бори за свободата на Отечеството си, част от която борба е и духовно-просветната мисия. Несъмнено църковно-певческата и издателска дейност на Сарафов са съществена част от просветната му мисия. Днес, когато честваме паметта на заслужилия ни музикоучител и сънародник Петър Сарафов, би било хубаво да си зададем следните въпроси: какво е днес отношението на църковните музиканти към техния благословен жребий, както и това на днешната интелигенция към родната ни Църква? И какви плодове ще произлязат от това за бъдещите поколения? Дано по благоволението на всемилостивия Бог те да бъдат добри и вдъхновяващи, а не дегенеративни.



[1] Георги Зимбилев (1820-1880) е български възрожденски просветен деец и участник в църковно-националните борби на българите в Източна Македония.

[2]Срв. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... Енциклопедия, Автори Р. Аврамова, В. Василева, Д. Давчева, Кр. Даскалова, Д. Димитрова, В. Еленкова, М. Куюмджиева. Съставители Н. Генчев, Кр. Даскалова. С. , 1998, с. 584.

[3] Срв. Енциклопедия България, т. 6,  С-Ти, БАН, С. ,1988, с. 41.

[4] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[5] Срв. Свещ. К. Попов. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004, с. 26.

[6] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[7]Срв. П. Сарафов. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика. С. ,1912.

[8] Трябва да се отбележи, че творчеството на св. Йоан Кукузел е гръцкоезично.

[9] От 17 в. нататък църковните музикотворци търсят осъвременен прочит, тълкуване на музикалните произведения на предшествениците си. Процесът на ново претворяване на богослужебните мелодии, наречен музикален екзегезис (тълкувание), намира своя кулминационен завършек в делото на тримата музикоучители – митрополит Хрисант, Хурмузий Книгохранител и Григорий протопсалт, които през 1814 г. изработват Новия аналитичен невмен метод. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на мелотворците, творили със старата нотация.   

[10] Виж. бел. 1.

[11] По данни на църковния  певец и познавач на ортографията на невмената нотация Борис Борисов, хорист в пловдивския митрополитски хор „Св. Ерм”.

[12]  Ескперт  в дадена област.

[13] П. Динев. Духовни музикални творби от св. Иоан Кукузел. С., 1938, с. 5.

[14] Николай Триандафилов е български музикоучител от 19 в. Неговият „Воскресник нов" е издаден през 1847 г. в Букурещ.

[15] П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С.,1949, с. 14.

[16] Много от нашите изтъкнати музикоучители и певци са били и учители.Такива например са: Геро Мушек, Христо Пулеков, Груйо Манев, Сава Доброплодни, Никола Златарски и др.

[17] Петър Сарафов е работел и като преводач от турски език. Срв. Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.

[18] http://www.academia.edu/4198683