Печат

Иисус с 10-е прокажениНеделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени
(Лука 17:12-19)

 

Помилуй ме, Боже! - това е най-кратката и силно изразителна покайно просителна молитва, дълбок стон на сърцето, което търси Божията милувка. Това е най-чи- стият и най-човешкият молитвен устрем възнебе — към Бога. Както и да изразим тая молитва, с каквито и още думи да я украсим, с каквато и различна дълбочика да я изживяваме, каквото и различно осветление да има в своята простота, тя е най-смирената и истински човешка молитва, защото безпомощното сърце се обръща към Бога за милост. В нея най-кратко и чистосърдечно е изразена естествената човешка слабост и ограниченост в сравнение с безкрайната Божия сила и милост. Тя е отношение на дете към своя баща: то търси бащината силна десница, за да го предпази от изпитания, или ако е попаднало в тях, да го избави от страдание.

Помилуй ме, Боже! - тоя молитвен шепот се отронва от сърцето и устата на болния човек, който страда и не може да си помогне, но вярва в Божията сила. Помилуй ме, Боже! - това са тихи вопли, които се изливат от сърцето на вярващия човек при несполуки, загуби, беди, разочарования, мъки, нравствени страдания. А несполуките са много повече от успехите, загубите много повече от придобивките, бедите много по-чести от щастливите часове, разочарованията много по-постоянни, отколкото безоблачната вяра в човека и в живота. Мъките и страданията на сърцето кой ли е могъл да избегне? Тогава вярващият човек търси да облекчи и разведри сърцето си в прегръдката на Божията милувка. Тихата молитва на страдащия е: Помилуй ме, Боже!

Тежки, много тежки са духовните изпитания и страдания, т. е. тия, които се дължат на колебания, маловерие и на не всякога неизменно верно синовно отношение към Небесния Отец. Във всички тия случаи постоянната синовна молитва на вярващото сърце е: Помилуй ме, Боже! Молим Го да ни помилва, задето не постоянстваме в живата и дейна вяра, която се проявява в дела на любов към Него и човеците. Молим Го да ни помилва, че понякога даже и в молитвата си биваме като реещи се по небето облаци, които нямат собствен път и пооради това никому, нито на себе си са полезни. Молим Го да ни помилва; задето е отслабнала синовната ни преданост, поради което в сърцето ни се промъква недоумение и безмълвие относно най-голямата ни отговорност пред Него. Но молим Го да ни помилва, защото, въпреки всичко, на Hегo всякога се надяваме; от Hегo със синовна увереност очакваме да не помене нашите беззакония, а, като добросърдечен, да погледне снизходително на нашата немощ и ни избави.

Ние се обръщаме с молитва към Бога, защото знаем, че Той е милостив и благ. Колкото и да сме се отдалечили от задълженията на истинската любов към Бога и човеците, следователно колкото и да сме недостойни за милост, ние пак Го молим: Помилуй ни, Боже, по голямата Си милост[1]. Ние търсим великата Негова  милост, защото я виждаме в целия свят. Накъдето и да се обърнем, пред нас се разстила картината на щедрата Божия милост. Тя идва с гальовната ласка на слънчевия лъч, с прохладата на утренната заря, с трепета на ярките нощни звезди, с красотата на цялата природа, с богатството на нейните дарове, с успехите на човешкото усилие да открива тайните на живота и на света. Особено тя идва с утехата, която вярващото сърце получава, колчем се обърне, в мигове на тежка изнемога, с молитва към Бога: Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост! Затова певецът на Божието величие в една от своите хвалебни песни вдъхновено казва: „Той обича правда и съд; с милост Господня е пълна земята.“[2]

Божията милост към човека най-вече се показва в това, че на всинца ни е дал да узнаем Неговата блага воля, да узнаем как трябва да живеем, за да бъдем честити, да се спасим, да бъдем наследници на земята и небето. С това благовестие Той е огласил, и най-безмълвните падини на живота.

Бог обича правда и съд, когато пълни земята със Своите милости. Чрез пророк Иеремия Той казва: „Аз Съм Господ, Който върши милост, съд и правда на земята.“[3]    Неговата правда е милост за човеците; и съдът Му е милост. Милост, съд и правда! Бихме ли могли да получим Божията милост, ако не бе Неговата правда, ако Той не осъществяваше в нашите земни съдби правдата Си? Дето цари, неправда, там просторите на милостта са стеснени. Милостта, иде като дар на правдата, за да се отвърнат човеците от погрешните си пътища. Божият съд и правда са бащинска милост към човека, за да не отстъпи той от своето достойнство на Божий син. И тъй, милост, съд и правда у Бога са лик на Неговата отеческа любов.

Съдът и правдата Божии не всякога пристъпят бърже в човешките съдбини. И това е бащинска милост. „Господ не се бави да изпълни обещанието си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние.“[4] Ето тая е голямата милост Божия, че и когато - като нехайни люде - нарушаваме Неговата воля, и то не веднаж, а много пъти, Той не бърза да ни накаже, а ни търпи, дълго ни търпи, за да дойде денят на пробуждането и отрезвлението, денят на възвръщането в бащиния дом на милостта.

Помилуй ме, Боже, по Голямата Си милост! Дали молитвата ни ще възлезе възбог, или ще си остане тук на земята, заключена в нашето сърце? И това може да стане, ако не сме улеснили полета на молитвата Си към Божията милост. А ще го улесним, ако не пренебрегнем Божията правда, т. е. Божия закон, но го следваме в нашия живот и в отношенията ни към ближните. Затова древният пророк бе казал: „Сейте си в правда - и ще пожънете милост.“[5] С правда на сърцето трябва да се трудим в живота, да създаваме условията на нашето земно благополучие, да изграждаме нашата тукашна бъднина. Друга мярка не ни е дадена за определяне нанашия дълг и на ревността ни по дълга, освен правдата Божия. Така ще заслужим и Божията милост. А от думите на Иисуса знаем как ще се изрази тая милост: във всичко, каквото е потребно за нашия живот. Той казва: „Търсете първом царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“.[6]

Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост! Ще се възземе ли молитвата ни нагоре, за да се простре в пълно смирено разкаяние пред престола Божий? Но милостта Му ще бъде за нас спасителна, ако разпали и в нашето сърце милост към всички ближни, към близки и далечни, към съдбата на отделния човек, на цялото общество, на целия Народ и на всички люде по света. Милостта трябва да бъде такова състояние на нашето сърце, че то да трепва от състрадание и благоволение към човеците. Това е висока сърдечна радост, както и Сам Спасителят бе казал: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“[7]  Милостта е Божия, но тя е и на Божиите синове на земята. По нея те ще бъдат разпознати. Такава е и поръката на Божия Син: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.“[8]

Помилуй ме, Боже, по голямата си милост! Ще слезе милост върху ония, които се уповават на Неговата милост, защото Той благоволи към тях, но ако упованието си не разделят от Божията воля, правда и милост.[9] А които не показват към човеците милостта на сърцето си, не ще и получат Божията милост, защото съдът Божий е безмилостен за такива хора.[10]

Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост! Бави ли Бог Своята милост? Ако тя не идва, да проверим състоянието на нашето сърце, да видим, дали има у него милост, станало ли е то годно да привлече Божието благоволение. Ако милостта ни е оскъдяла и светилниците ни са догорели, първом да молим Бога да изпълни сърцето ни с елея на милостта, за да пламне отново светлината на доброто и на любовта. Това не значи, че сме се издигнали в богоугоден живот, това не значи, че сме станали съвършени люде. Не! Може би сме все още грешни и греховете ни тежат повече от нашето добро. Но все пак милостта на сърцето ни, която пламти като светлина и топлина, ще бъде оправдание за нашата молитва към Бога: Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост! А милосърдното сърце Бог няма да унижи, ще го привдигне от неговата немощ и ще го обдари с милостта Си. Та нима ние в живота не получаваме много Божии милости? Те са безкрай много, защото всичко, което имаме като добро в живота и в света, е Божия милост. А и всеки от нас получава милост, колчем се обърне към Бога с молитва: Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост!

Да Му благодарим прочее за тия милости, като не забравим ни едно от Неговите благодеяния. Чрез нашата благодарност ние ще останем в милостта на Небесния Отец, като получим и милостта на вечното спасение. Тъй ли постъпваме?

Веднаж Иисус, като се приближавал до едно село, срещнали Го десет души прокажени, които отдалече викали: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!“ Той ги помилвал и те били излекувани. Поръчал им да отидат в града и да се покажат на свещениците, че наистина са оздравели и следователно могат да се завърнат сред хората. Обаче само един от десетимата прокажени се завърнал при Иисуса да Му благодари и той бил самарянин. „Тогава Иисус продума и рече: „Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: Стани, иди си: твоята вяра те спаси.“                           

Най-голямата Божия милост за вярващия човек е да бъде спасен. Нея ще получат тия, които благодарят на Бога за всички Негови милости, като сами са милостиви към човеците. Затова нека бъдем подражатели на самарянина, когото Иисус излекува от проказа: да търсим Иисуса, да паднем ничком пред нозете Му и да Му благодарим. Сторим ли това, и за нас ще имат същото спасително значение Иисусовите думи: „Стани, иди си: твоята вяра те спаси.“

* * *

Възлюбени християни,

Светата Църква Божия всякога се намира под милващата Божия ръка, защото е Негово достояние. И в нашите старания за правилен и плодоносен църковен живот, колчем искрено търсим Божията милост, получаваме я.

Какво в светата Църква не е сторено с Божия милост? Всяко добро дело е Божие дело. Плод на Божията милост е и тоя храм, в който сега принесохме Безкръвната жертва и възнесохме топли моления. А доказателство на Божията милост е също и това, че напоследък можа да се изгради хубавият нов иконостас, който сега ще осветим. Само преди, няколко месеца ми стана известно от предстоятеля на храма, от свещенослужителите и от църковното настоятелство, че ще се построи нов иконостас. Тогава, с молитва положихме основния му камък. Молихме Бога да благослови това угодно Нему дело и да помогне за по-скорошното му изграждане. Божията милост наистина помогна, та при усърдието на благоговейните свещеници и на църковните настоятели, и при щедростта на благочестивите християни изграждането на иконостаса в сравнително много кратко време завърши с успех. Заедно с това в църквата се извършиха и някои неотложни възстановителни работи, за които бяха потребни доста средства. Но Божията милост изпълни сърцата на вярващите люде и те с обич подпомогнаха своята енорийска църква, за да се извършат неотложните поправки и да се заздрави.

Великият пророк Мойсей разказва как е била построена и украсена скинията на Завета: „И всички мъже и жени от израилевите синове, на които сърце теглеше да принесат за всяко нещо, което Господ чрез Мойсея заповяда да се направи, принесоха доброволен дар Господу“.[11]

Така и сега мъже и жени, на които сърце теглеше да се заздрави и благоукраси енорийската им църква, принесоха доброволен дар Господу. Но който Господу дар принася, той дар и ще получи. Нима нашата щедрост е по-голяма от Божията? Нима милостта на нашето сърце е по-голяма от Божията милост? Срещу малката наша щедрост, дошла от искрено сърце, ние вярваме, че Бог ще излее голямата Си щедрост, на нашата милост ще отвърне с отеческата Си милост.

Новият иконостас е украса на вашата енорийска църква. Вие трябваше да я имате, та като стоите с лице към светия Престол, да се радвате на благолепието на Божия дом и да се изпълвате със синовна признателност към Небесния Отец.

Поучете се, прочее, от вашето собствено добро дело, за да се погрижите и за храма на вашите сърца. И тоя храм трябва всякога да бъде чист и благоукрасен, в него да влизате с радост, с радост да се молите, да се задълбочавате в себе си, да съзерцавате явлението на Божието величие.

Да молим, прочее, усърдно Бога, да ни помилва по голямата Си милост и по множеството Свои щедрости, и да укрепи тоя храм и новия иконостас во-веки. Амин.

 

Слово, произнесено от блаженопочиналия Български патриарх Кирил в столичната църква „Св. Петър и Павел“ в Неделята на десетте прокажени, при освещаване на новия иконостас, 29 януари 1956.
Източник: „Път Господен”, том II., Синодално издателство, С. 1959; с. 18-25.



[1] Пс. 50:3

[2] Пс. 32:5

[3] Иер. 9:24

[4] 2 Петр. 3:9

[5] Ос. 10:12

[6] Мат. 6:33

[7] Мат. 5:7

[8] Лук. 6:36

[9] Пс. 146:14

[10] Иак. 2:13

[11] Изх. 35:21, 29