Неделни проповеди

VhodGospoden.JPG

„Осанна, благословен Идещият в име Господне" (Марк. 11:9)

Братя и сестри,

Днес ние честваме влизането на Господа Иисуса в Йерусалим. Народът нарича този ден Цветница или Връбница, защото го свързва с посрещането на Иисуса Христа от въодушевения народ, който носел в ръце палмови клонки. Ние пък държим клонки от върба и цветя. Ето как станало това:

След възкресението на Лазар, шест дни преди Пасха Иисус Христос отишъл на вечеря у сестрите Марта и Мария. „Голямо множество юдеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина юдеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Йерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: „Не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле" (Йоан. 12:9-15).

„Някои фарисеи измежду народа Му рекоха: Учителю, запрети на учениците Си. Но Той им отговори и рече: казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат" (Лука. 19:39-40).

Такъв бил триумфалният вход на небесния Цар в светия град Йерусалим. На Господа Иисуса подобава прослава в целия свят и обожаване в небесните висини, а Той дошъл съвсем непринудено и скромно на осле. Той търсел скромността, а народът го славил. Постилали пътя Му с дрехите си и палмови клонки. Възрастни и деца подемали и огласяли въздуха с древната песен: „Осанна Сину Давидову, благословен е Идещият в име Господне!" (Мат. 21:9).

Да допуснем, че е имало някога репортери, жадни за сензации, които са искали да отбележат това влизане на Господа в Йерусалим. Те биха телеграфирали по най-бърз начин своите впечатления за „най-новото" с големи букви: „Днес стана най-куриозната шега!" - Един цар влиза в своята столица, качен на осле, а гражданите кършеха палми и го приветстваха с вик: Осанна!" Не би ли било това и днес у нас също най-куриозното и най-смешното? Но това трябва да е било и тогава неестествено. Царските процесии тогава ставали с подобаващо величие. Имало е царски колесници, украсени с резби и цветя, коне с везмо, кочияши, официално облечени войници, които пазели царските особи. Господ Иисус бил лишен от всичко това. Той влязъл в светия град, качен на животно, което ползват най-простите хора.

Истината е тази, че винаги, когато сме търсели в Иисуса Христа нещо велико, внушително, ефектно за този свят, Той стои пред нас в унизителна дреха. Той ни разочарова.

Кой е Той? - Тъй са питали някога, с поклащане на глава, критично раздразнени официалните кръгове в Йерусалим? Кой е Той? - Така се питат и днес мнозина. Кой е Той? - Явно е, всеки трябва да си даде отговор. Объркани и многообразни са мненията на Него. Христос - обикновен човек ли е или Пратеник на Небето? Трябва ли и днес да бъде славословен; на днешния ден да бъде приветстван с живи клонки и цветя, или да бъде поставен в музей, като спомен от миналото?

Чудното е, че ето вече две хиляди години Той е бил почитан от народите. Христос сега, някога и винаги остава загадка на историята. Той е безпокойство, което хората не могат да изоставят. Когато преценяваме някоя личност, ние се ръководим от делата, думите и настроенията и най-вече от намеренията й. Когато Христос влизал в Йерусалим, въодушевената тълпа Го посрещнала благодарна от всичко в Него. Делата Му били святи. Той не сторил никому зло. Лекувал телесните и душевните страдания. Проповядвал едно учение, което надминава човешкия ум. Учел хората на обич и саможертва. Едно не могли да разберат само у Него: евреите виждали в Негово лице Онзи, Който може да поведе масите и да стане цар, да ги освободи от робството. А Той - кроткият духовен Цар предложил на света не меч, не война, а мир и любов, не омраза и жестокост, а благословение и радост.

Ето затова Господ Иисус Христос е дошъл така скромно, затова е избрал най-простия начин на влизане в свещения град, качен на кротко, необяздено осле, за да донесе мир на света. И днес, когато ние християните носим в ръце върбови клонки, посрещаме Христа Господа, Който идва при нас да ни освободи от злото и размирието.

Всеки ден ни потиска страхът от онова, което научаваме от радиото и вестниците - съобщения за войни, бомбардировки, избиване на мирни граждани, глад и мизерия. Над всички тези човешки страдания, изпитания и разочарования се явява живият и действащ в историята мирен небесен Пратеник, Който навлиза в нашия живот. За вярващите хора Иисус Христос е Царят на светостта. Той е Праведникът Който и сега създава правилния и добър ред между Себе Си и човеците. Той прави възможен един справедлив и добър порядък на мир и обич между хората. Когато Той влезе в душите на хората, те се променят и вече не те, а Той се проявява чрез тях.

Братя и сестри,

Господ Иисус Христос не се налага на никого със сила. Не властта и външният блясък са Го направили Цар и владетел на вековете, а неговата божественост и святост. Затова към Него винаги ще се отправят молитвени и благодарствени погледи. На Него ще се пее: „Благословен е Идещият в име Господне (Мат. 21:9). Пред Него ще коленичим и ние и ще Му поднасяме цветя. Амин!

автор: ставр.ик. Иван Л. Кондаков

“Време живота моего мало и исполнено болезней и лукавства, но в покаяния мя приими”. /тропар от ІV песен на канона на св. Андрей Критски/

Братя и сестри!

От властта на греха и ужаса на виновната съвест човек може да бъде избавен само чрез обръщане към Христа и вяра в Него. Като първа и главна причина за обръщането на грешника служи всеобщата Божия благодат, наричана още промислителна или предваряща. “Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който ме е пратил”/Иоан 6:44/, казва Сам Иисус Христос. Без помощта на предварящата Божия благодат грешникът не може да се освободи от оковите на греха, да стане и твърдо да върви по пътя на нравственото изправление и очистване от греховната сквернота. Само Божията благодат може да разкъса мрежите, които оплитат човека от всички страни, само тя озарява тъмната глъбина на греховното състояние на човека със светлина, при която грешникът ясно може да види своята погибел.

Без помощта на Божията благодат човек е нищ и убог, сляп и гол и съвършено обезоръжен пред лицето на своите злобни врагове. “Без Мене не можете да вършите нищо”/Иоан 15:5/, казва Иисус Христос. “Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля”/Филип. 2:13/. Както очите и на най-здравия човек не могат да виждат, ако не се озаряват от лъчите на светлината, така и човек не е в състояние без Божията благодат да води добродетелен живот. Както корабът без платна по произвола на бурята се мята ту насам, ту натам, така и душата, лишена от Божията благодат, постоянно се намира под властта на греха, която я влече не там, където тя иска, а там, където я насочва злият дух. Така свидетелствуват светите отци и учители на Църквата. Но за да се удостоим с благодатната Божия помощ, ни е нужно да осъзнаваме нуждата от нея и усърдно да се молим за даруването на благодатта. “Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават”/Пс.144:18/. Божията благодат хлопа по вратите на нашите сърца и ни влече към покаяние – Господ простира към нас всемогъщата Си десница.

Ние трябва с готовност да се отзовем на призивния глас, с непоколебима решимост да оставим пътя на греха и да започнем добродетелен живот. Иначе, ако продължаваме да пребиваваме в тъмата на порока, то светлината на небесната благодат няма да проникне вътре в нас.  Също така, ако духовният ни слух бъде непрестанно оглушаван от шума на светското веселие и разгула на страстите, ние няма да чуем Божия глас, призоваващ ни към покаяние. Във вихъра на страстите и житейското многогрижене ние не чуваме божествения глас, не усещаме действието на божествената десница, ту милваща ни, ту наказваща ни благотворно с цел нашето изправление. Многочислените примери от живота на светиите ни показват, че при съдействието на Божията благодат, понякога най-случайни и маловажни обстоятелства са произвеждали решителен поврат в живота на грешника. Подобен пример ни се представя в житието на преподобна Мария Египетска. 

Всеки човек, съгрешил тежко или влачещ в живота си ярема на греха, може да се завърне на изоставения път на правдата и да заслужи Божията милост. Няма грях, побеждаващ Божието милосърдие, защото Бог “иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”/1 Тим.2:6/. Колкото и дълбоко да е паднал човек, колкото и да са тежки и многочислени неговите престъпления, Божията благодат може да го привлече и да го изведе от най-беизходните глъбини на греха и отчаянието. Затова никой от нас не трябва да пада под тежестта на своите грехове, но с упование в Божието милосърдие и дълготърпение да прибягва към благодатните средства за спасение – във вяра, покаяние и приобщаване с Христа. При тези средства и трудното ще изглежда леко и невъзможното ще стане възможно. Трябва само човек да се утвърди в решимостта си да се изправи след падението и Божията помощ не ще закъснее. И колко нещастни роби на греха, живеещи сред разврат, нетрезвост и други животински наслаждения, биха се освободили от греховното иго, биха достигнали свободата на чада Божии, ако биха били внимателни към гласа на Божията благодат, призоваваща грешника към спасение чрез многоразлични способи! За нещастие, мнозина така дълбоко са потопени в пороците, че остават безчувствени и не виждат своето нравствено безобразие, не мислят за изправление и поради своето упорство и неразкаяните си сърца събират “гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога”/Рим.2:5/.

Да се запитаме: съпровожда ли се нашето покаяние с дълбоко осъзнаване на цялата тежест на нашите грехопадения, принася ли се то със сърдечно съкрушение за извършеното от нас зло и с твърда решимост за борба с греха? За съжаление, нашата ежегодна изповед твърде често не принася плодове на нравствено очистване и оправдание пред Бога. Кога нашето покаяние остава безплодно?

Покаянието бива безплодно тогава, когато християните пристъпват към изповед не с искрено съзнание за нуждата от очистване на своята съвет от тегнещите и грехове, но само поради установения обичай, когато съблюдават поста само външно, от страх да не би хората да ги осъждат, или пък от фарисейско самохвалство.Колко често се случва мнозина да идват на изповед лекомислено, без да са обмислили за какво трябва да се покаят, на въпросите на духовния отец отговарят сухо и безучастно, стараейки се да се измъкнат с общи неопределени отговори или даже съвсем да скрият свои тежки грехове. Очевидно, такива грешници не виждат своите прегрешения, не съзнават своята гибел, и вътрешният им страж – съвестта – в тях е приспана. Може ли да има някаква полза от подобна изповед? Никаква. Както е дошъл на изповед такъв човек, така и ще си тръгне – с хладна душа, неумита от сквернотата със сълзите на сърдечното съкрушение. Само скръбта на човека за неговата греховност пред Бога “произвежда, както казва апостолът, “неизменно покаяние за спасение”/2 Кор.7:10/. 

Сълзите на покаянието, подобно на роса, падаща на опалената от дневния зной земя, винаги действува живително на изсушената от страсти душа на грешника, възбуждайки в нея сила към борба с греха и привличайки божественото милосърдие в отпускането на греховете. Сълзите на блудницата, с които тя обляла нозете на Спасителя, били приети някога от Господа за драгоценна жертва, с която жената-грешница изкупило много свои грехове и получила пълно опрощение от Бога/Лк 7:47/. Цар Давид, паднал в тежък грях, бил проникнат от такова дълбоко съкрушение, че сълзите му били за него хляб денем и нощем/Пс.41:4/,със сълзите си размесвал питието си/Пс.101:10/, уморен от въздишките си, всяка нощ обливал със сълзи леглото си/Пс.6:7/. Затова и Господ снел от него вината на греха му/Пс.31:5/. И мнозина светци ни показват пример за спасителен плач за греховете, с който те прокарвали път за Божието милосърдие и извиквали благодатна помощ за борба с греха. Бог никого не спасява насила, без собственото му участие и ревностен стремеж към спасение. Когато сърцето на човека е затворено от греховно безчувствие, тогава той се лишава от спасителното действие на Божията благодат. Чуйте думите на Господа, Който казва:”Бъди ревностен и се покай. Ето, стоя пред врата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори врата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”Откр.3:19,20/.

Може ли нашият ленив кратковремен пост, нашата лекомислена, хладна или даже понякога лицемерна изповед да привлече към нас божествената любов? Каква полза от това, ако, умили се от греховната сквернота чрез покаянието и приобщаването със светите Христови Тайни, отново се потопим в греховната тиня, отново започнем да оскърбяваме Бога със своите грехове! А това почти винаги става с нас. Веднъж в годината се стараем, по-видимо, усърдно да попостим, да се покаем, но след това отново цяла година отлагаме всяка грижа за своята душа, ни най-малко не се грижим за своето изправление, за отсичане на своите греховни пристрастия и за преуспяване в добрите дела. С една дума, след принесено с уста разкаяние не искаме да принасяме плодове на покаяние. Не се ли уподобяваме при това с упоменатата в Евангелието/Мат.21:19/ безплодна смоковница, която, макар и да имала много листа, но съвсем нямала плодове, защото Господ я лишил от Своето съзиждащо благословение, и тя изсъхнала. Листата на смоковницата означават външното благочестие. Както плодовитото дърво се цени не по листата, а по плодовете, и всяко дърво, непринасящо плод, отсичат и хвърлят в огъня/Лк 3:9/, така и ние с едното външно благочестие, със своя телесен пост и поклони, не заслужаваме оправдание от Бога, ако не принесем плодове на покаяние с изправление на нашия живот. 

Бързо и лесно можем да кажем:”Вярвам и изповядвам своите грехове”, но едни голи думи нищо не значат. “Вярата без дела е мъртва”/Иак.2:20/, според Писанието и покаянието без добродетели е безплодно. Трябва да докажем своята вяра и своето изповедание. Трябва да очистим душите си от греховната сквернота, да изтръгнем от тях плевелите на страстите и да ги направим плодоносни ниви. Да бдим над себе си и да противодействаме на греховните изкушения и Господ ще подкрепи всеки и най-малък наш стремеж към преуспяване в добродетелния живот. Амин.

Автор: ик. Йоан Карамихалев

"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" (Марк. 9:24)

Братя и сестри,

Днес чухме думите от литургийното евангелие за 4 неделя от Великия пост. Може да се каже, че тези думи са евангелие на изцерението и надеждата, преобразени от твърда вяра и гореща молитва, придружена от пост.

Кой изцерява? Разбира се, Хритос. Но кое е това, на което Той набляга? Какво очаква от нас? Вяра. А вярата ражда смирението и покаянието. Смиреното покаяние на бащата води до излекуването на болния син. В първата част на думите „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“, бащата показва, че се е утвърдил във вярата, а във втората част, че се е укрепил в смирението, признавайки, че в началото не е имал достатъчно силна вяра за изцеряването на сина му. Словата „Вярвам, Господи!“, посочват желанието му да укрепи вярата си - вяра, дадена, дарена от Св. Дух. А после неговият вопъл „Помогни на неверието ми“ потвърждава още повече неговото покаяние и смирение.

Църквата е отредила този евангелски текст на св. ап. и ев. Марк да бъде четен през Великия пост, защото това е изключителен период за гореща молитва и пост, за да се укрепим във вярата и да се борим срещу греха, егоистичните страсти и злите духове. А те, демоните, бидейки зли и горди, не се плашат нито от хубави слова, нито от строги и авторитарни думи, а се страхуват само от смирената и милостива любов, от горещата молитва и пост. Тоест, те се страхуват от присъствието на Св. Дух в човека, защото само Светият и Благ Дух може да изгонва нечистите и зли духове от обладаните хора. Така Господ Иисус Христос ни показва, колко необходими, живи и силни, освобождаващи от егоистични страсти и нечисти духове, от болест и немощи са молитвата и пост.

Четвъртата неделя на Великия пост е посветена и на св. Йоан Лествичник. Наричаме го учител на молитвата, поста и покаянието. А най-големите добродетели, които той описва в своята книга Стълба (Лествица) на добродетелите са смирението и любовта. Какво представляват добродетелите? Добродетелите са Божи дарове. В Църквата те не са цел, т.е. целта не е да ги придобием. Целта е да победим смъртта, като се съединим с Христос. Целта е единението с Христос, а добродетелите ще дойдат след това.

Братя и сестри,

Животът ни в Христа, изисква от нас преобразяване. Ако смирението ни не е истинско, ако вярата ни е само на думи, то и чудото на истинската ни промяна към Бога няма да се случи. Защото да вложим Христос в живота си е най-голямото нещо, да се чувстваме изкупени, утешени и опростени в св. Тайнства на Църквата, да приемаме пресвятото Тяло и Кръв на Господа и да не се страхуваме от ада и смъртта.

Пред нас е Пасхата Господня - преход от безсилие към сила, от отдалечаване към съпричастност с Бога. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя, ако непрестанно преобразяваме себе си, докато накрая всичко не стане Христос.  Амин!

Съставител: протойерей Божидар Маринов

 

 

 

 

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”. (Марк 8:34)

Братя и сестри,

Колко пъти сме чували тези думи на Господа. И колко тежко звучат, някак абсурдно, както много други Негови заръки. И умът ни е объркан и спира пред вопъла на сърцето ни - не иска да ги приеме.

Радвай се, похвала на отците,

уста на богословите, жилище на безмълвието“

(Из светилнична песен за деня на светеца)

          Братя и сестри,

Втората неделя на Великия пост Църквата е посветила на светия наш отец Григорий Палама. Той завършва своя живот като Солунски архиепископ, но преди това е ученик на монашеската традиция на Св. Гора - Атон. Неговото богословие е дълбоко вкоренено и черпи своето основание в опита на подвижниците и светиите. А славата на светиите е в тяхното обожение. Защото славни са тези, които се намиратв благодатта на Бога, „славата” е благодатта на Бога, светлината на Троицата.Такъв е и днес чествания св. Григорий Палама.

Светецът ни учи, че благодатта - това е Сам Бог, отдаващ Себе си на нас, и, че приемайки благодатта, ние ставаме, по приобщение, участници на Божествената природа. Това учение е наречено исихазъм. Думата е гръцка и озна­чава покой, тишина. Исихията или Благото безмълвие е вътрешно молитвословие, вътрешно молитвено призоваване на Господа с Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния”. Този метод на вглъбяване и моление е само средство и подготовказа по-нататъшното извисяване на душата към Бога. Целта е да се достигне до съзерцание на бо­жествената, несътворената светлина, тази светлина, която Хрис­тос е излъчвал при Преображението Си, и до сливане с Бога.

Особено ценен е възгледът на св. Гри­горий, че Бог може да бъде познат чрез опита. И което е особено важно: този опит не е запазен само за мистиците. Напротив, всички християни, следователно и ние, можем да участваме в Божия живот чрез молитвата, чрез богослужени­ето, чрез светите тайнства, изобщо с целия си живот, посветен на Бога. И именно това участие на нашия живот в Божия, е истинско­то познание на Бога.

Св. Григорий Палама ни увещава непрестанно да помним, че: „Ако човек не участва в божественото естество чрез нетварната Божия благодат, той си остава само едно следствие на творческа енергия на Бога”. Сиреч остава обикновено творение, но не и син.

А как да участваме? Ето, ние знаем, че трябва да се подвизаваме, да се молим, да плачем, да се каем, да извършваме подвизи, но при всичко това да съзнаваме, че не подвизите ни спасяват, а вниманието, Божиите очи, които ни виждат в това разположение на духа, в това състояние. Защото само Господ ни спасява. С подвига си ниепросто показваме, че искаме спасение, т.е. единение с Бога, най-тясно и най-близко, и предоставяме себе си за това, показваме, че внимаваме за това. И с поведението си, с отношението си към другите, към себе си, към света, ние призоваваме или отблъскваме Бога. И какъвто знак сме Му дали - Бог откликва и ни приласкава, поучава – или се отдръпва от нас.

          Братя и сестри,

Не напразно такова велико учение и духовен опит ни се напомнят в дните на Великия пост. Сам св. Григорий Палама обяснява, че постът укрепва душата с добродетел, а ако ние не осъзнаваме ценността на поста, тогава също започваме да пренебрегваме и ценността на вярата.

Затова нека откликваме на Божия призив към подвиг и разбираме какво се иска от нас. Да се стремим към придобиване благодатта на Св. Дух и така да станем участници в самото Божествено естество (2Петр.1:4) по благодат. Амин.

                                                                                                                                                                                                                  

Съставител: протоиерей Божидар Маринов