Архивни статии

Слова и послания

Предстоящи събития

Вход

За регистрация се обърнете към администратор в раздел "контакти". За момента регистрацията е само за свещенослужители.

Статистика

Потребители: Потребители
19
Статии
690
Брой прегледи на статиите
484199

Неделни проповеди

 
 
Слово на блаженопочиналия Български патриарх Кирил, произнесено в столичната катедрала „Св. Неделя“,
на Сиропустна неделя, 18 март 1956 г.
(По стенограма).
 
Влизаме в св. Четиридесетница и ни предстои да я изминем в пост, молитвено усърдие и добротворство; предстои ни да принесем принос Господу (Изх. 35:5) и в нова премяна на празнуващите души да влезем в пресветлия празник на свещената Пасха Господня. Погледът ни е насочен напред към настъпващата пролет на природата и на душите, получили нови жизнени подтици и сили от възкресението на Живота – Христа Иисуса. Пролетта ще дойде с красотата на своята младост и с радостната песен на цялата природа. Така ще настъпи и пролетта на душите – с духовната красота и с радостните химни на Възкресението.

Иисус с 10-е прокажениНеделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени
(Лука 17:12-19)

 

Помилуй ме, Боже! - това е най-кратката и силно изразителна покайно просителна молитва, дълбок стон на сърцето, което търси Божията милувка. Това е най-чи- стият и най-човешкият молитвен устрем възнебе — към Бога. Както и да изразим тая молитва, с каквито и още думи да я украсим, с каквато и различна дълбочика да я изживяваме, каквото и различно осветление да има в своята простота, тя е най-смирената и истински човешка молитва, защото безпомощното сърце се обръща към Бога за милост. В нея най-кратко и чистосърдечно е изразена естествената човешка слабост и ограниченост в сравнение с безкрайната Божия сила и милост. Тя е отношение на дете към своя баща: то търси бащината силна десница, за да го предпази от изпитания, или ако е попаднало в тях, да го избави от страдание.

Помилуй ме, Боже! - тоя молитвен шепот се отронва от сърцето и устата на болния човек, който страда и не може да си помогне, но вярва в Божията сила. Помилуй ме, Боже! - това са тихи вопли, които се изливат от сърцето на вярващия човек при несполуки, загуби, беди, разочарования, мъки, нравствени страдания. А несполуките са много повече от успехите, загубите много повече от придобивките, бедите много по-чести от щастливите часове, разочарованията много по-постоянни, отколкото безоблачната вяра в човека и в живота. Мъките и страданията на сърцето кой ли е могъл да избегне? Тогава вярващият човек търси да облекчи и разведри сърцето си в прегръдката на Божията милувка. Тихата молитва на страдащия е: Помилуй ме, Боже!

Кръщение на Господ Иисус Христос в река ИоарданНеделя преди Богоявление (Марк 1:1-8)

 

Има нещо много трогателно в начина, по който българинът празнува Нова година. То стои, разбира се, зад голямото пиянство, зад многото бомбички и техния грохот. То е съвсем тихо и е в пожеланията, които си отправяме един към друг. Българинът подрежда в сърцето си и изважда от килерите на вътрешността си последните трошици надежда, за да ги даде на близките си. Събира ги внимателно с ръка, така че нито една от тях да не падне на земята и ги подава на тези, които обича.  А те се радват, все едно са гладни птичета, измръзнали от зимата на световната безчувственост. Разбира се, това се случва просто в условните граници на времето и всички неща, които си пожелаваме, едва ли ще се сбъднат. Въпреки всичко, трогателно е, че си ги пожелаваме. Това все пак е знак, че още сме способни да даваме и да дирим надежда, че не сме я изгубили безвъзвратно. Макар и да търсим упование в толкова дребни неща, като разликата между 31-ви декември и 1-ви януари. Надяваме се, че някои от бурите, които непрекъснато заливат сушинката на нашия живот, ще ни отминат. Защото сушинката все повече намалява, а бурите стават все повече и по-силни. Човек с основание се страхува, че може и да не издържи на някои от следващите напори на вятъра. На бурята на безпаричието, на бурята на уплахата, на бурята на излъганите и отново излъганите очаквания, на бурята на пазарите, на бурята на използвания евтино на безценица наш труд и на хитрите хора, които умело се възползват от него. Ние имаме надеждата, че през Новата година ще се случи нещо различно. Това е обикновено емоционално пиянство. Всяка година се опиваме така, очаквайки. Очаквайки нещо да се промени и вятърът да утихне. После изтрезняваме. И делникът отново ни награбва като безскрупулен началник. Всичко си продължава по старому. Нещата в живота ни не се променят, а напротив – задълбочават се. Тогава човек си казва: „Има друг свят. Има някакъв реванш. Има утеха някъде… Някъде има утеха…”

11 Неделя подир Неделя след Въздвижение – Притча за голямата вечеря (Лука 14:16-24)

Тъкмо бях прочел молитва на една възрастна жена за някаква нейна нужда, когато до мен се приближи симпатичен млад човек. Като казвам млад, имам предвид на моята възраст. Знаете, човек трудно си признава, че остарява. Очевидно все още се мисля за млад. Както и да е. От вида на човека реших, че ще ме пита нещо… Е, не знам какво нещо, но във всеки случай нещо важно. Не и това, което каза. Приближи се колкото се може по-близо до мен и някак съзаклятнически попита: „Отче, имате ли конци? Ама от онези хубавите, червените…” Направо ме обезоръжи. Беше толкова неочаквано в средата на храма да ме попитат такова нещо, че едва измрънках: „Абе брат, тука да не е кинкалерия…”
Разбира се, в тази случка няма нищо извънредно. Имал съм къде-къде по-шокиращи истории от нея. Всеки свещеник ги има. Красноречива е обаче нейната абсурдност. Сетих се за това, като седнах да пиша проповед върху неделното Евангелско четиво. То е за притчата, която Господ Иисус Христос разказва за богатия човек и неговата трапеза. Той поканил приятелите си на вечеря, но всеки от тях си намерил извинение, за да не дойде. И тогава богаташът събрал бедните и хромите от улиците и поканил тях на трапезата си. И даже останало още място.