Неделни проповеди

Евангелие според св. Йоан Богослов, гл. 4:

(5-6) И тъй, дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа. Там беше Иакововият извор.

Струва си да кажем, откъде са произлезли самаряните и защо са получили това име. (Тамошната) планина се наричала Соморон по името на своя владетел, както казва и Исаия: глава на Ефрема е Самария (Соморон - слав.,) (Ис. 7:9). Живеещите в подножието на планината първоначално се наричали не самаряни, а израилтяни. Но заради това, че оскърбявали Бога, през различни времена те били предавани на асирийците. Накрая, когато възнамерявали да отпаднат, асириецът ги взел в плен и опасявайки се от ново отстъпничество, не им позволил да остават повече в тяхната страна, а ги разселил между вавилонците и мидяните, а оттам довел народи от различни места и ги заселил в Самария. След това Бог, желаейки да покаже на варварите, че им предал иудеите не поради Своето безсилие, а заради техния грях, напратил срещу преселилите се в Самария варвари лъвове, които ги погубвали наред. Когато донесли за това на царя, той извиква при себе си неколцина иудейски старци, които били в плен, и ги пита, какво трябва да направи, та лъвовете да не погубват повече варварите, живеещи в Самария. Те му обясняват, че Богът Израилев гледа внимателно към това място и не търпи там да живеят хора, незнаещи Неговите закони. Ето защо, ако той се грижи за тамошните варвари, трябва да изпрати иудейски свещеници, които да преподават на варварите Божиите закони; и по този начин Бог ще се умилостиви. Царят ги послушал и изпраща един свещеник, за да преподаде на самарийските варвари Божия закон (4 Царств. 17:24-28). Но те приели не всички божествени книги, а само петте Моисееви: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Те не отстъпили напълно и от нечестието, но от време на време оставяли идолите и почитали Бога. Поради това иудеите, след завръщането си от плен, винаги се отнасяли към тях с ненавист, като асирийци по произход, а от името на планината ги наричали самаряни. А самите те наричали себе си потомци на Авраам и Иаков, понеже Авраам бил халдеец, а Иаков считали за свой поради намиращия се там кладенец. Иудеите пък считали и тях (самаряните), както и всички езичници, за нечисти, поради което и казвали на Господ като укор: Ти си самарянин (Йоан. 8:48). И Сам Той казвал на учениците си: В самарянски град не влизайте (Мат. 10:5). - Защо евангелистът разказва подробно за селището и за Иакововия кладенец? Първо, за да не се изумиш, когато чуеш, че жената казва: „Нашият отец Иаков ни е дал този кладенец". Защото това място било Сиким (Сихем), където синовете на Иаков Симеон и Левий извършили жестоко убийство за това, че на сестра им Дина било причинено жестоко насилие от княза на сикимците. После, от това, че евангелистът ни съобщава за селището и за кладенеца, узнаваме, че отхвърлянето на иудеите заради греховете им съществува още от древността, и когато те оскърбявали Бога, тогава езичниците завладявали земите им, и че те с нечестието си погубвали това, което патриарсите били придобили с вяра в Христа. Ето защо никак не е ново, ако и сега езичниците са въведени в небесното царство вместо иудеите. Селището, дадено от Иаков на Йосиф, се наричало Сиким. Синовете на Иаков, след като погубили сикимцитите, опустошили града, и опустошен той е предаден от бащата като наследство на Йосиф.

(6-8) Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус и казва: дай Ми да пия. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна.

Евангелистът, казвайки, че Господ се е уморил от пътя, ни показва Неговата скромност и умереност, тъй като за пътуване Той не използвал ездитни животни, а ходел пеша, научавайки и нас да не искаме много. Показва и това, че Той вървял по пътя, влагайки всички сили, а не безгрижно, откъдето и ние се научаваме да извършваме Божието дело, като влагаме всичките си сили и старание. Думата седеше означава, че Той седял просто и както се било случило, не на престол, а съвършено просто, успокоявайки тялото си на дъсченото възвишение и освежавайки го при кладенеца. После посочва и друга причина, поради която Той седял при кладенеца - това, че било пладне: Часът - казва - беше около шестия. И още, за да не започне някой да обвинява Господа в това, че Той, след като заповядал на учениците Си по път към езичници да не ходят, Сам идва при самаряните, за това казва, че седенето на това място било поради умора и че разговорът с жената имал благословен повод - жаждата. Тъй като вследствие на човешката природа Той ожаднял, то се и нуждаел от вода. А когато Той иска да пие, с Него влиза в разговор жена с любознателна душа. И какво трябвало да направи? Да отхвърли жената, която била така любознателна и жадуваща да изслуша разяснение на своите недоумения? Но това изобщо не е свойствено за Божието човеколюбие. - Забележи, моля, и тук скромността на Господа. Той остава сам край пътя, докато учениците Му отишли в града да купят храна. Те дотолкова считали нуждите на стомаха за второстепенни, че тогава, когато почти всички вече се били наобядвали и отдъхвали, те едва сега купуват храна, тоест само хляб, та да се научим и ние да не се грижим за разнообразието на ястията. - Забележи, моля, и точността на евангелиста. Той не казал твърдо: „Беше шестия час", а, за да не съгреши против истината, казал: Часът беше около шестия, придавайки достоверност на думите си.

(9-11) Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш, да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Иисус и отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?

По външния вид и може би по дрехата, по различното положение на тялото, и по самия говор самарянката счела Господ за иудеин, поради което и Му казва: как Ти, бидейки иудеин и така нататък. Виж колко проницателна била жената. Ако някой трябвало да се пази, то това бил Господ, а не тя. Защото не казала: „Самаряните не общуват с иудеите". Но жената не се спира с това, а след като помислила, че Господ извършва противозаконно дело, поправя ставащото не според закона. - Христос открива Себе Си не преди да се е проявила добродетелта на жената. И когато станала явна нейната добродетел, нейната проницателност и точност, тогава вече започва да беседва с нея за по-високи неща. Да би знаяла - казва - дара Божий, тоест ако ти знаеше какво дарява Бог, че Той дарява вечни и нетленни блага, ако познаваше и Мен, ако знаеше, че Аз, като Бог, мога да ти ги дам, - то би изпросила и би получила вода жива. Вода нарича благодатта на Светия Дух, защото тя очиства приемащите я и им дава голямо освежаване; с вода - не застояла, каквато е в ямите и кладенците, гнила и развалена, а с жива, бликаща, подскачаща, бързо течаща. Защото благодатта на Духа прави душата винаги подвижна към доброто, винаги стремяща се към издигане. Такава вода, жива и винаги подвижна, пиел Павел, който забравял това, което било зад него, и силно се стремял към това, което било пред него (фил. 3:13). Жената Му казва: Господи! Виждаш ли колко бързо отстъпила тя от низкото мнение и Му въздава голяма чест, наричайки Го Господ. Тя обаче не постигнала дълбочината на Христовите слова, Той говори за водата в един смисъл, а тя Го разбира в друг.

(12-15) Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.

Счита Иаков за свой отец и причислява себе си към иудейското благородство. Погледни, моля, разумността на жената - колко бързо от различието между водите заключва и за различието между даващите. „Ако - казва - Ти даваш такава вода, то без съмнение си по-голям от Иаков, който ни е дал кладенеца". Думите: и сам той от него е пил посочват приятността на тази вода. „Патриархът - казва - така харесвал този извор, че и самият той, и децата му са пиели от него". Думите: и добитъкът му пил посочват изобилието на водата. „Тази вода - казва - не само е приятна, и то толкова, че Иаков пиел от нея, но е и изобилна, и така изобилна, че стигала за множеството добитък на патриарха". Когато жената казала: Нима Ти си по-голям от отца ни, Господ, макар да не казва направо: „Аз наистина съм по-голям", за да не би, след като още не бил представил доказателства за Своята сила, да се покаже тщеславен, я подготвя за това с думите Си: „Който пие от тази вода, той пак ще ожаднее, а който пие от Моята вода, той няма да ожаднее. Тоест, ако ти се удивляваш на Иаков, който е дал тази вода, още повече трябва да се удивляваш на Мен, Който давам много по-добра вода. Защото водата, която Аз давам, става извор с вода, която постоянно и непрекъснато се увеличава". Защото светиите запазват докрай не само това, което получават от Бога, но чрез благодатта те приемат семената и начатъците на доброто, а сами ги преумножават и ги правят да растат. Това посочва Господ с притчата за талантите (Мат. 25:14-31) и за съдържателя на странноприемницата, който приел изпонаранения от разбойниците, Господ обещава: „Ако похарчиш нещо от своето, Аз ще ти го дам" (Лук. 10:35). Това посочва Господ и тук. „Аз давам на жадния вода; но водата, която Аз давам, не остава в същата мярка, а се увеличава и става извор". Така чрез оглашението на Анания Господ дал на Павел немного вода (Деян. 9:17); но тази малка вода на Ананиевото учение Павел показал като извор, така че потоците на този извор от Йерусалим достигнали до Илирик. И какво разположение се появява при това у жената? Макар и още невисоко, защото тя мисли, че става дума за чувствена вода, но тя проявява и известно движение напред. Преди това недоумявала и казвала: “Отде имаш. живата вода?”. А сега, след като приела тези думи за несъмнени, казва: Дай ми тая вода. Ето защо тя изглежда по-схватлива от Никодим. Той, след като изслушал твърде много подобни обяснения, казал: Как може да бъде това? (Йоан. 3:9). А тя започва да пренебрегва вече и извора на Иаков. „Ако - казва - имаш такава вода, дай ми, и аз вече няма да идвам тук да вадя вода". Виждаш ли, как тя вече поставя Господа по-високо от Иаков?

(16-22) Иисус и казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус и казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъже си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза. Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. - Иди повикай мъжа си.

Виждайки, че тя настоява да получи, а Него подбужда да даде, казва: повикай мъжа си, сякаш показвайки, че и той трябва да участва с нея в този Негов дар. Тя, за да скрие по-скоро и заедно с това - да получи, казва: Нямам мъж. И ето сега Господ чрез пророческо знание открива Своята сила, изброява предишните й мъже и извежда наяве този, когото тя сега крие. Тя не се ли ядосала, като изслушала това? Не Го ли оставила и не избягала ли? Не, още повече се удивила, още повече се укрепила и казва: Господи! Виждам, че Ти си пророк, и Го пита за божествени, а не за житейски неща, например за здравето на тялото или за имуществото. Така целомъдрена и благоразположена към добродетелта била душата й! И за какво пита? Нашите бащи се покланяха в тая планина. Казва това за Авраам и приемниците му. защото казват, че тук Исаак щял да бъде принесен от него в жертва. „А как - пита - вие казвате, че трябва да се покланяме в Йерусалим?". Виждаш ли как тя се издигнала по-високо? Преди малко се грижела за това, да не се мъчи от жажда, а сега пита за догматите. Затова и Христос, виждайки нейната схватливост, макар и да не разрешава това нейно недоумение (понеже то нямало особена важност), й открива друга, по-важна истина, която не открил нито на Никодим, нито на Натанаил. „Настъпва, казва, време, когато нито тук, нито в Йерусалим ще се покланят на Бога. Ти - казва - се опитваш да докажеш, че самарянските обичаи са по-достойни от иудейските. А Аз ти казвам, че нито едните, нито другите имат достойнство, но ще настъпи един друг порядък, който е по-добър от тези два. Но и при това Аз обявявам, че иудеите са по-достойни от самаряните. Вие, казва, се кланяте на това, което не знаете, а ние, иудеите, се кланяме на това, което знаем". Причислява Самия Себе Си към иудеите, защото говори съобразно с разбирането на жената, а тя Го възприемала като иудейски пророк. Ето защо Той казва: ние се кланяме. - А как самаряните не знаели на какво се кланят? Те мислели, че Бог се ограничава от мястото. Поради това, когато и лъвовете ги изяждали, както беше казано по-горе, те чрез пратеници донесли на царя на асирийците, че Богът на това място не ги търпи. Обаче и след това те дълго продължавали да служат на идолите, а не на Самия Бог. А иудеите били свободни от такова разбиране и, макар и не всички, Го считали за Бог на всички. Защото спасението е от иудеите. Тези думи ни подсказват двояка мисъл. Или тази, че благата за вселената са произлезли от иудеите, понеже познаването на Бога и отхвърлянето на идолите имат началото си от тях, както и всички останали учения (догмати), и самият начин на вашето самарянско поклонение, макар и неправилен, е получил началото си пак от иудеите. Или Той нарича спасение Своето пришествие, което е било от иудеите. Под спасение може да се разбира и Самия Господ, Който по плът е бил от иудеите.

(23-24) Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.

„Макар ние, иудеите, да имаме предимство в начина на поклонение пред вас, самаряните, но и образът на иудейското служение накрая ще изчезне. И промяната ще настъпи не само в мястото, но и в начина на служение, и тази промяна е много близка, и вече е настъпила. Защото тези предмети няма да имат значение във всички времена, както имат значение словата на пророците". Нарича истински поклонници тези, които живеят по Неговия закон, които не ограничават Бога с място, както правят самаряните, или не Го почитат с телесно служение, както правят иудеите, но се покланят с дух и с истина, тоест с душа, с чистота на ума. Тъй като Бог е дух, тоест безтелесен, то трябва и да Му се покланяме безтелесно, тоест с душа. Това е означено с думата: с дух. Защото душата е дух и безтелесно същество. И тъй като мнозина, изглежда, Му се покланят с душа, но нямат за Него истинско разбиране, например еретиците, затова добавил: „и с истина". Защото трябва да се покланяме на Бога с ум, но трябва също да имаме и истинско разбиране за Него. - Някой, може би ще каже, че тук с тези две думи „с дух и с истина" се намеква за двете части на нашето любомъдрие: за деянието и съзерцанието. С думата „с дух" се намеква за деянието. Защото, според думите на божествения апостол, всички, водени от Духа Божий, умъртвяват деянията на плътта (Рим. 8:14, 13). И пак: плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта (Гал. 5:17). По този начин с думата с дух се намеква за деянието; а с думата истина - за съзерцанието така разбира и Павел, когато казва: с безквасни хлябове от чистота, тоест чистота на живота или все едно деяние, и истина (1 Кор. 5:8), тоест съзерцание, тъй като съзерцанието се занимава с истината на догматическото учение. И по друг начин: тъй като самаряните ограничавали Бога с място и казвали, че на това място трябва да се покланят, а при иудеите всичко се извършвало в образи сенки, то против отликата на самаряните употребява думата с дух, така че казаното има следния смисъл: „Вие, самаряните, извършвате някакво местно служение на Бога, а истинските поклонници ще извършват не местно служение, тъй като те ще служат с дух, тоест с ум и душа". Няма да се покланят под образ и сянка, като иудеите, а с истина, тъй като иудейските обреди и обичаи ще бъдат отменени. Тъй като иудейският закон, разбиран буквално, бил образ и сянка, то може би думата с дух е употребена за отличаване от буквата; защото в нас действа вече законът не на буквата, а на духа, защото буквата убива, а духът животвори (2 Кор. 3:6). За отлика от образа и сянката е употребена думата с истина. „защото иде час, - казва, - и дошъл е вече, а именно, времето на Моето явяване в плът, когато истинските поклонници ще се покланят не на едно място, както самаряните, а на всяко място с дух, извършвайки не само телесно поклонение, както казва и Павел: Бог, Комуто служа с духа си (Рим. 1:9), ще извършват служение не образно, сенчесто и посочващо чрез себе си бъдещото, както иудеите, а служение истинско и нямащо никакви сенки. Защото Бог иска такива да бъдат, които Му се покланят: духовни - като Духа, истинни - като Истината.

(25-27) Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус и казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш, с нея?

Откъде знаела жената, че ще дойде Месия, наричан Христос! От Моисеевите писания. Защото по-горе казахме, че самаряните били приели Моисеевото Петокнижие. Тъй като те били приели Моисеевите книги, от тях и знаели пророчеството за Христа и това, че Той е Син Божий. Така думите да сътворим човек (Бит. 1:26), очевидно са казани от Отец на Сина; разговарялият с Авраам в шатрата бил Синът (Бит. гл. 18); за Него Иаков казал пророчески: Скиптърът не ще се отнеме от Иуда, докле не дойде Примирителят (Бит. 49:10), и самият Мойсей: Господ, Бог твой, ще ти издигне Пророк изсред тебе, от твоите братя, като мене, - Него слушайте (Втор. 18:15), и много други места възвестяват за идването на Христос. Ето затова жената казва: Зная, че ще дойде Месия. Когато по този начин самият ход на разговора изисквал, Господ вече й открива Самия Себе Си. А ако от самото начало й беше казал: „Аз съм Христос", нямаше да убеди жената, а и можеше да се покаже някак си високомерен и горд. А сега, след като малко по малко я заставил да си припомни обещанието за Христос, Той вече й открива и Самия Себе Си. А защо казва на жената, че Той е Месия, а на иудеите, които често Го питали: „Кажи ни, Ти ли си Христос?", не открива Себе Си? На тях не казвал нищо, защото те Го питали, не за да узнаят истината, а за да Го оклеветят повече; а на нея ясно й открива Себе Си, защото тя е добронамерена. Тя питала простодушно и с желание да узнае истината. Това се вижда и от следващото по-долу. След като чула откровението, тя не само сама повярвала, но и други привлякла към вярата и във всичко се проявява като сериозна и вярваща жена. Когато разговорът с нея вече привършвал, дошли учениците и се удивили на Неговото смирение, с което Той с такава снизходителност разговарял с бедна жена - самарянка, тогава когато сред всички се ползвал със слава и известност. Удивляват се; обаче не смеят да попитат за какво говори с нея. Така били обучени и пазели нужното уважение на учениците към Учителя! В други случаи те изглежда са по-смели. Например Йоан се обляга върху гърдите Му (Йоан. 13:23, 25); пристъпват с въпрос: Кой ли е по-голям в царството небесно? (Мат. 18:1); Зеведеевите синове искат от Него единият да седне до дясната, а другият - до лявата Му ръка (Марк. 10:35, 37). В тези случаи те питат за това, което засягало самите тях и което тогава им се струвало необходимо. А тъй като тук въпросът не засяга самите тях и не бе напълно необходим, те и не употребяват смелост, като ненавременна.

(28-30) Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него.

От думите на Господа сърцето на жената така се разгоряло, че тя оставила и стомната си. Толкова скоро предпочела Христовата вода пред кладенеца на Иаков и чрез вярата, обхванала сърцето й, се издига в званието на апостол, учи и привлича целия град. Дойдете, и вижте Човека, Който ми каза всичко, що съм направила. Наистина душата, възпламенена от божествения огън, не гледа на нищо земно, нито на срама, нито на безчестието. Ето и тя не се срамува да направи явни своите дела, а казва: Който ми каза всичко, що съм направила. Тя би могла да каже и друго: „Дойдете и вижте един пророк, който пророкува", но не казва така, а презира мнението за самата себе си и има предвид само едно - да проповядва истината. Не казва утвърдително, че Той е Христос, а: да не би Той да е Христос? - за да доведе самите тях до еднакво мнение със себе си и да направи думите си по-лесноприемливи. Защото, ако тя твърдеше, че Той е Христос, някои може би нямаше да се съгласят, нямаше да приемат мнението й, като на отхвърлена жена. - Под петимата мъже на самарянката някои разбират петте книги, които само приемала. „Тоя, - казва, - когото сега имаш, тоест Моето учение, което сега приемаш от Мене, не ти е мъж; защото ти, - казва, - не си се съединила още с Моето - Иисусовото учение". - Друг ще каже, че самарянката служи за образ на човешката природа. По-рано нашето естество живеело на планина, притежавало ум, пълен с божествена благодат. Защото, преди да съгреши, Адам бил украсен с всички божествени дарования. Бил и пророк. Като се пробудил от сън, ясно се изказал за създаването на жената и за отношението на мъжа към нея, защото казал: Ето, това е кост от костите ми, и Затова ще остави човек баща си и майка си (Бит. 2:23, 24). На тази планина, високия ум, било нашето естество, но заради оскърбяването на Бога било отведено в плен. И дяволът, като пленил нас, святото семе, тоест всяка божествена мисъл, ни отвел във Вавилон, тоест в смесване с тукашния свят. Вместо свети мисли той заселил груби помисли: лъвове изяждали царуващите в нас добри помисли, докато не ги убедили да приемат Божиите слова. Но те не ги приели всецяло. Защото злобата, след като веднъж се била заселила на нашата планина, тоест в ума, макар и да приела Моисеевите книги, въпреки това не станала изцяло добра, но още била под проклятие. И така Иисус, след като изминал дълъг път, тоест след като преминал през много пътища на домостроителството и начини за нашето спасение, подобрявайки нашия живот ту със заплахи, ту с удари от бедствия, ту с благодеяния, ту с обещание за блага, и стараейки се да ни поправи чрез тези начини, се уморил. Но Той намерил и друго домостроителство, върху което, като удовлетворително, седнал и се успокоил. И кое е то? Изворът на кръщението, с което Той облагодетелствал нашето естество, като някаква самарянка. Този извор на кръщението справедливо може да бъде наречен извор на Иаков, тоест на удържащия, защото в него всеки потъпква дявола. В него и Господ строшил главата на левиатана, когото дал за храна на людете етиопски (Пс. 73:14). Защото с този левиатан се весели и храни не някой друг, а омрачените и черни по душа хора, нямащи участие в божествената светлина. С това наше естество влезли в съюз петима мъже - различните закони, дадени му от Бога: законът в рая, законът при Ной, законът при Авраам, законът при Мойсей, законът чрез пророците. Защото след потопа Ной приел една заповед, а Авраам - заповедта за обрязването (Бит. 9:1-17; 17:1-4). След като се съединило с тези пет закона, нашето естество впоследствие приело и шестия закон на новия завет, който не му бил мъж и с когото още не се било съчетало. - Друг може да разбира под шестия закон, който нашето естество нямало за мъж, закона на идолослужението. Защото този закон не му бил даден от Бога за мъж, а то се съединило с него като прелюбодеец. Затова и пророкът казва: под всяко клонесто дърво ти блудствува (Иерем. 2:20), и пак: „блудства зад всяко дърво" (Иез. 16 гл.), говори, очевидно, за това, че те почитали истукани и дървета. Защото нашето естество стигнало до такова безумие, че и на красивите дървета, кипарисите, яворите и други подобни, принасяли жертви за тяхната красота. И така, когато човекът обикнал този шести прелюбодеец и изпаднал в идолослужение, тогава Господ идва и ни освобождава от него, затова и казва: тоя, когото сега имаш. Защото към времето на Христовото пришествие, действително, и иудейските мъдреци се обърнали към езичеството, както показва това ереста на фарисеите, вярващи в съдбата и звездобройството. - Самарянка е и всяка душа, която неразумно се е подчинила на петте чувства, после е приела и лъжливи учения, като шести прелюбодеец, но която Господ облагодетелства или с кръщение, или с извор на сълзи. И сълзите могат да бъдат наречени кладенец на Иаков, тоест на нашия ум, потъпкващ злобата. От тази вода пие и самият разум, и децата му - помислите, и добитъкът му - неразумните части на душата, гневът и пожеланието. Защото сълзите служат за освежаване на ума и на помислите, и на останалите сили на душата.

(31-34) Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.

Учениците питали, тоест молели Господа да яде, не поради безразсъдство, а поради силната си любов към Учителя, понеже виждали, че Той се е уморил от пътя и от палещата жега. А Господ, знаейки, че самарянката ще привлече към Него почти целия град и че самаряните ще повярват в Него, казва: “Аз имам какво да ям, а именно, спасението на хората, защото така желая това спасение, както никой от вас не желае чувствена храна. Храната, която имам да ям, вие, Моите ученици, не знаете. Вие сте още плътски и не можете да разберете това, което казвам иносказателно, и затова не знаете, че наричам храна спасението на хората". Или по друг начин: „Вие не знаете тази храна, защото не знаете, че самаряните ще повярват в Мене и ще се спасят". И какво правят учениците? Те още недоумяват, дали някой не Му е донесъл да яде. Но не смеят да Му зададат въпрос поради обичайното уважение към Него. А Той, макар да не Го попитали, обяснява казаното иносказателно и казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил (защото Божията воля е спасението на хората), и да извърша Неговото дело. Пророците и законът не могли да извършат Божието дело, защото, представлявайки образи и сенки на бъдещите блага (Евр. 10:1), сами били несъвършени. А Господ извършил Божието дело, тоест нашето спасение и обновление. Под „Божие дело" разбирай, моля, човека, когото само Божият Син усъвършенствал, тъй като Той в Самия Себе Си явил нашето естество безгрешно и чрез божествения живот в плът, усъвършенствано във всяко добро дело, го показал съвършено и докрай победил света. - И законът е Божие дело, тъй като е написан с Божия пръст (Втор. 9:10). Господ изпълнил този закон, защото Христос е завършък на закона (Рим. 10:4). Той прекратил всичко, което се извършвало според закона и от телесно служение го издигнал към духовно. - Господ често говори иносказателно, за да направи слушателите по-внимателни, да ги подтикне към изследване и познание на това, което се казва иносказателно. - Наричайки спасението на хората храна, Господ научава учениците, и те, когато бъдат ръкоположени за учители на вселената, да не се грижат много за телесната храна, а да използват цялото си усърдие за спасението на хората. - Забележи и това, че Господ приемал ястия, когато някой му донасял. Защото учениците казват: Да ни би някой да Му е донесъл да яде?. А Господ правел това не защото се нуждаел от услугите на другите, понеже Той Самият дава храна на всяка плът (Пс. 135:25), за да имат носещите награда и да привикнат да хранят и другите и за да покаже на всички хора, че не бива да се срамуват от бедността и да се притесняват в случай, че други ги хранят. А за учителите е свойствено, и даже необходимо, да възлагат грижите за храната на другите, за да могат сами, без да се развличат, да служат на Словото. Поради това Той дори и заповядал на учениците Си да се хранят за сметка на наставляваните от тях (Лук. 10:7).

(35-38) Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд.

Сега Господ започва по-ясно да разкрива пред учениците Си това, което преди казал иносказателно. Той казва: „Вие казвате, тоест мислите, че след четири месеца ще настъпи чувствена жътва; Аз пък ви казвам, че разумната жътва вече е настъпила". Той казал това за самаряните, които вече идвали към Него. „Подигнете си очите - и разумните, и чувствените, и погледнете множеството самаряни, идващи насам, и душите им, предразположени и готови за вярата, които като побелели ниви се нуждаят от жътва. Защото, както класовете, когато побелеят, са готови за жътва, така и те са готови за спасение". - Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. Смисълът на тези думи е следният: пророците сяха, но не пожънаха. Впрочем чрез това те не са се лишили от удоволствие, но се радват заедно с нас, макар и да не жънат заедно с нас. При чувствените жътви не се случва така. Там, ако се случи един да сее, а друг да жъне, нежънещият скърби. А при духовните жътви не е така. Но и пророците, проповядвали и предразполагали умовете на хората, се радват заедно с нас, привлеклите хората към спасение. - Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили. Господ казва това, та, когато изпрати учениците Си на проповед, те да не се смущават от това, че са изпратени на трудно дело. „По-трудното - казва Той - приеха върху себе си пророците, а вас ви изпращам на готовото". Права дума нарича пословицата, употребявана сред народа: Един сее, а друг жъне. - Виж как Той казва всичко с власт и повеление: Аз ви проводих да жънете. Нека чуят това учениците на проклетия Маркион и Манес, и подобните на тях, които отчуждават стария завет от новия. Те и тук биват изобличени. Защото, ако старият завет беше чужд на новия, то как апостолите биха пожънали посятото от пророците? Ако пък апостолите са жънали посятото в стария завет, то той не е чужд на новия завет, но двата са един завет. Нека чуят и арианите, че Христос изпраща учениците като Господ и Владика. Изпраща ги да жънат и да отрязват от земните неща пристрастилите се към тях езичници и иудеи и да ги занесат на хармана, тоест в църквата. В нея, чрез вършеенето от воловете, тоест от учителите и от подчинените на тях, те биват стрити и след като се освободят от всяка плява, от всичко плътско и пояждано от огън, биват събирани като чисти зърна в небесната житница, и после стават храна на Бога, радващ се за тяхното спасение. Така Павел жънал, отрязвайки ни от земята и научавайки ни, че нашето живелите е на небесата (фил. 3:20). - Някой пък отнасят думите: погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва към възрастните, поради побелелите им коси и жътвата на смъртта.

(39-42) И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.

Самаряните вярват по думите на жената, благоразумно съдейки по самите себе си, че жената не би разкрила пред всички живота си, за да угоди на някой друг, ако проповядваният от нея не беше наистина велик и по-превъзходен от мнозина. Затова, доказвайки вярата си с дела, Го помолили съвсем да остане при тях. Защото да постои означава именно да се засели за постоянно. Но Той не се съгласява с това и прекарва при тях само два дни и поради Неговото учение повярвал още по-много народ. Макар евангелистът да не разказва в частност за чудните слова на Неговото учение, но ни дава да разберем за силата на божественото Му учение от края на делото. Понеже евангелистите пропускат много от великите дела, защото пишат не от честолюбие, а заради истината. Вероятно и при престоя Си при самаряните Господ е учел на нещо божествено; защото те, без да са видели някакво чудо, вярват в Него и Го молят да остане. А иудеите, удостоени от Него с безчислено множество слова и чудеса, още Го и гонели. Наистина, врагове на човека са неговите домашни (Мих. 7:6; Мат. 10:36). - Виж, моля, за кратко време народът надминал своята учителка. Защото те Го наричат не пророк, не Спасител на Израиля, а Спасителя на света, и то членувано: Той е Спасителят, Който същински и истинно е спасил всички. Мнозина идвали да спасяват - и законът, и пророците, и ангелите, но истинският Спасител е Той.

(43-45) А след двата дена Той излезе оттам и отиде в Галилея. Защото Сам Иисус бе засвидетелствувал, че пророк в отечеството си няма почет. Когато, прочее, дойде в Галилея, галилейци Го приеха, защото бяха видели всичко, що бе извършил в Йерусалим на празника, - понеже и те бяха ходили на празника. След като излязъл от Самария, Господ идва в Галилея. После, за да не почне някой да изследва и да недоумява защо Той не пребивавал за постоянно тук, а идвал през различни промеждутъци от време, след като и произхождал, изглежда, от Галилея, казва, че не живее в нея, защото галилейците не Му оказват никаква чест. Самият Иисус бил засвидетелствал, че пророк не се ползва с чест в своето отечество. Защото ние, хората, обикновено презираме това, което е станало в реда на обичайното, а на странното и необичайното винаги обръщаме внимание. И какво? Не виждаме ли мнозина в чест и при своите? Да, но това е твърде рядко. Ако и да се намират някои в чест и в отечеството си, то в чуждата страна ще бъдат почитани много повече, така че честта, оказвана в отечеството, в сравнение с честта в чуждата страна, ще се покаже като безчестие. Защото завистта не позволява на съотечествениците да въздават дължимата слава, а я въздават намалена, считайки за срам за себе си прославянето на сънародник. - Когато Господ дошъл в Галилея, галилейците повярвали, след като видели знаменията, които Той бил извършил в Йерусалим. Но самаряните са достойни за голямо одобрение, защото повярвали без знамения, по думите на жената. Виж: считаните навсякъде за отхвърлени се отличават с вяра; имам предвид самаряните и галилейците. Защото и галилейците били презирани, като живеещи по селски, поради което и казвали, че от Галилея пророк не се е явил (Йоан. 7:52). А тези, които смятали себе* си за избрани - иерусалимските иудеи, биват отхвърлени. Наистина, справедливо сме приети и ние, езичниците. Защото в собственото отечество, според друго разбиране, в иудейската синагога, „Пророкът" Христос, както Го нарича Мойсей: Господ ще ти издигне Пророк (Втор. 18:15), нямал чест.

Автор: Блаж. Теофилакт Български, архиеп. Охридски.

 Из "Благовестник, или Тълкувание на Светото Евангелие", Зографски манастир, Св. Гора, Атон 2006 г.

                                                                                                                                                                                                    “След това Иисус го срещна и му рече: ето, ти
оздравя: недей греши вече, за да не те сполети
нещо по-лошо” /Иоан 5:14/

Братя и сестри, голямо и покъртително бе страданието на разслабления. Помислете: болен от тридесет и осем години! Половината и то от най-хубавия човешки живот в страдания! И да имаше поне, кой да се грижи за него! Но разслабленият казва:”Нямам си човек!“Страшно, невъобразимо и непоносимо е за нас подобно окаяно положение! Тридесет и осем години да боледуваш и да не се намери никой да те спусне в целебната къпалня, и никой да не ти каже една одобрителна дума! И здрав, но самотен човек е за оплакване. Но да боледуваш и да страдаш, и пак да нямаш близък човек, който да те наглежда от време на време е страшно и убийствено. Ние само можем да се чудим, че цели тридесет и осем години е протекло това огнено изпитание! Но виждате ли, братя и сестри, че  “ Бог не се гневи до край, нито вечно се сърди ”(Псал.102:9). И разслабленият можеше да каже: ” Господ ме строго наказа, ала на смърт не ме предаде ” (Псал.117:18). И поради това необикновеното му и дълготърпеливо страдание, бе увенчано с щастлив край! Иисус, като го видя да лежи и узна, че боледува от дълго време, каза му: ”. . . стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше ” (Иоан. 5 : 6, 8 и 9) . С това, обаче, Иисус Спасителят не свърши. Той отново срещна разслабления в храма и му рече: “ ето, ти оздравя: недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо”.

VhodGospoden.JPG

„Осанна, благословен Идещият в име Господне" (Марк. 11:9)

Братя и сестри,

Днес ние честваме влизането на Господа Иисуса в Йерусалим. Народът нарича този ден Цветница или Връбница, защото го свързва с посрещането на Иисуса Христа от въодушевения народ, който носел в ръце палмови клонки. Ние пък държим клонки от върба и цветя. Ето как станало това:

След възкресението на Лазар, шест дни преди Пасха Иисус Христос отишъл на вечеря у сестрите Марта и Мария. „Голямо множество юдеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина юдеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Йерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: „Не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле" (Йоан. 12:9-15).

„Някои фарисеи измежду народа Му рекоха: Учителю, запрети на учениците Си. Но Той им отговори и рече: казвам ви, че, ако тия млъкнат, камъните ще завикат" (Лука. 19:39-40).

Такъв бил триумфалният вход на небесния Цар в светия град Йерусалим. На Господа Иисуса подобава прослава в целия свят и обожаване в небесните висини, а Той дошъл съвсем непринудено и скромно на осле. Той търсел скромността, а народът го славил. Постилали пътя Му с дрехите си и палмови клонки. Възрастни и деца подемали и огласяли въздуха с древната песен: „Осанна Сину Давидову, благословен е Идещият в име Господне!" (Мат. 21:9).

Да допуснем, че е имало някога репортери, жадни за сензации, които са искали да отбележат това влизане на Господа в Йерусалим. Те биха телеграфирали по най-бърз начин своите впечатления за „най-новото" с големи букви: „Днес стана най-куриозната шега!" - Един цар влиза в своята столица, качен на осле, а гражданите кършеха палми и го приветстваха с вик: Осанна!" Не би ли било това и днес у нас също най-куриозното и най-смешното? Но това трябва да е било и тогава неестествено. Царските процесии тогава ставали с подобаващо величие. Имало е царски колесници, украсени с резби и цветя, коне с везмо, кочияши, официално облечени войници, които пазели царските особи. Господ Иисус бил лишен от всичко това. Той влязъл в светия град, качен на животно, което ползват най-простите хора.

Истината е тази, че винаги, когато сме търсели в Иисуса Христа нещо велико, внушително, ефектно за този свят, Той стои пред нас в унизителна дреха. Той ни разочарова.

Кой е Той? - Тъй са питали някога, с поклащане на глава, критично раздразнени официалните кръгове в Йерусалим? Кой е Той? - Така се питат и днес мнозина. Кой е Той? - Явно е, всеки трябва да си даде отговор. Объркани и многообразни са мненията на Него. Христос - обикновен човек ли е или Пратеник на Небето? Трябва ли и днес да бъде славословен; на днешния ден да бъде приветстван с живи клонки и цветя, или да бъде поставен в музей, като спомен от миналото?

Чудното е, че ето вече две хиляди години Той е бил почитан от народите. Христос сега, някога и винаги остава загадка на историята. Той е безпокойство, което хората не могат да изоставят. Когато преценяваме някоя личност, ние се ръководим от делата, думите и настроенията и най-вече от намеренията й. Когато Христос влизал в Йерусалим, въодушевената тълпа Го посрещнала благодарна от всичко в Него. Делата Му били святи. Той не сторил никому зло. Лекувал телесните и душевните страдания. Проповядвал едно учение, което надминава човешкия ум. Учел хората на обич и саможертва. Едно не могли да разберат само у Него: евреите виждали в Негово лице Онзи, Който може да поведе масите и да стане цар, да ги освободи от робството. А Той - кроткият духовен Цар предложил на света не меч, не война, а мир и любов, не омраза и жестокост, а благословение и радост.

Ето затова Господ Иисус Христос е дошъл така скромно, затова е избрал най-простия начин на влизане в свещения град, качен на кротко, необяздено осле, за да донесе мир на света. И днес, когато ние християните носим в ръце върбови клонки, посрещаме Христа Господа, Който идва при нас да ни освободи от злото и размирието.

Всеки ден ни потиска страхът от онова, което научаваме от радиото и вестниците - съобщения за войни, бомбардировки, избиване на мирни граждани, глад и мизерия. Над всички тези човешки страдания, изпитания и разочарования се явява живият и действащ в историята мирен небесен Пратеник, Който навлиза в нашия живот. За вярващите хора Иисус Христос е Царят на светостта. Той е Праведникът Който и сега създава правилния и добър ред между Себе Си и човеците. Той прави възможен един справедлив и добър порядък на мир и обич между хората. Когато Той влезе в душите на хората, те се променят и вече не те, а Той се проявява чрез тях.

Братя и сестри,

Господ Иисус Христос не се налага на никого със сила. Не властта и външният блясък са Го направили Цар и владетел на вековете, а неговата божественост и святост. Затова към Него винаги ще се отправят молитвени и благодарствени погледи. На Него ще се пее: „Благословен е Идещият в име Господне (Мат. 21:9). Пред Него ще коленичим и ние и ще Му поднасяме цветя. Амин!

автор: ставр.ик. Иван Л. Кондаков

“Време живота моего мало и исполнено болезней и лукавства, но в покаяния мя приими”. /тропар от ІV песен на канона на св. Андрей Критски/

Братя и сестри!

От властта на греха и ужаса на виновната съвест човек може да бъде избавен само чрез обръщане към Христа и вяра в Него. Като първа и главна причина за обръщането на грешника служи всеобщата Божия благодат, наричана още промислителна или предваряща. “Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който ме е пратил”/Иоан 6:44/, казва Сам Иисус Христос. Без помощта на предварящата Божия благодат грешникът не може да се освободи от оковите на греха, да стане и твърдо да върви по пътя на нравственото изправление и очистване от греховната сквернота. Само Божията благодат може да разкъса мрежите, които оплитат човека от всички страни, само тя озарява тъмната глъбина на греховното състояние на човека със светлина, при която грешникът ясно може да види своята погибел.

Без помощта на Божията благодат човек е нищ и убог, сляп и гол и съвършено обезоръжен пред лицето на своите злобни врагове. “Без Мене не можете да вършите нищо”/Иоан 15:5/, казва Иисус Христос. “Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля”/Филип. 2:13/. Както очите и на най-здравия човек не могат да виждат, ако не се озаряват от лъчите на светлината, така и човек не е в състояние без Божията благодат да води добродетелен живот. Както корабът без платна по произвола на бурята се мята ту насам, ту натам, така и душата, лишена от Божията благодат, постоянно се намира под властта на греха, която я влече не там, където тя иска, а там, където я насочва злият дух. Така свидетелствуват светите отци и учители на Църквата. Но за да се удостоим с благодатната Божия помощ, ни е нужно да осъзнаваме нуждата от нея и усърдно да се молим за даруването на благодатта. “Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават”/Пс.144:18/. Божията благодат хлопа по вратите на нашите сърца и ни влече към покаяние – Господ простира към нас всемогъщата Си десница.

Ние трябва с готовност да се отзовем на призивния глас, с непоколебима решимост да оставим пътя на греха и да започнем добродетелен живот. Иначе, ако продължаваме да пребиваваме в тъмата на порока, то светлината на небесната благодат няма да проникне вътре в нас.  Също така, ако духовният ни слух бъде непрестанно оглушаван от шума на светското веселие и разгула на страстите, ние няма да чуем Божия глас, призоваващ ни към покаяние. Във вихъра на страстите и житейското многогрижене ние не чуваме божествения глас, не усещаме действието на божествената десница, ту милваща ни, ту наказваща ни благотворно с цел нашето изправление. Многочислените примери от живота на светиите ни показват, че при съдействието на Божията благодат, понякога най-случайни и маловажни обстоятелства са произвеждали решителен поврат в живота на грешника. Подобен пример ни се представя в житието на преподобна Мария Египетска. 

Всеки човек, съгрешил тежко или влачещ в живота си ярема на греха, може да се завърне на изоставения път на правдата и да заслужи Божията милост. Няма грях, побеждаващ Божието милосърдие, защото Бог “иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”/1 Тим.2:6/. Колкото и дълбоко да е паднал човек, колкото и да са тежки и многочислени неговите престъпления, Божията благодат може да го привлече и да го изведе от най-беизходните глъбини на греха и отчаянието. Затова никой от нас не трябва да пада под тежестта на своите грехове, но с упование в Божието милосърдие и дълготърпение да прибягва към благодатните средства за спасение – във вяра, покаяние и приобщаване с Христа. При тези средства и трудното ще изглежда леко и невъзможното ще стане възможно. Трябва само човек да се утвърди в решимостта си да се изправи след падението и Божията помощ не ще закъснее. И колко нещастни роби на греха, живеещи сред разврат, нетрезвост и други животински наслаждения, биха се освободили от греховното иго, биха достигнали свободата на чада Божии, ако биха били внимателни към гласа на Божията благодат, призоваваща грешника към спасение чрез многоразлични способи! За нещастие, мнозина така дълбоко са потопени в пороците, че остават безчувствени и не виждат своето нравствено безобразие, не мислят за изправление и поради своето упорство и неразкаяните си сърца събират “гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога”/Рим.2:5/.

Да се запитаме: съпровожда ли се нашето покаяние с дълбоко осъзнаване на цялата тежест на нашите грехопадения, принася ли се то със сърдечно съкрушение за извършеното от нас зло и с твърда решимост за борба с греха? За съжаление, нашата ежегодна изповед твърде често не принася плодове на нравствено очистване и оправдание пред Бога. Кога нашето покаяние остава безплодно?

Покаянието бива безплодно тогава, когато християните пристъпват към изповед не с искрено съзнание за нуждата от очистване на своята съвет от тегнещите и грехове, но само поради установения обичай, когато съблюдават поста само външно, от страх да не би хората да ги осъждат, или пък от фарисейско самохвалство.Колко често се случва мнозина да идват на изповед лекомислено, без да са обмислили за какво трябва да се покаят, на въпросите на духовния отец отговарят сухо и безучастно, стараейки се да се измъкнат с общи неопределени отговори или даже съвсем да скрият свои тежки грехове. Очевидно, такива грешници не виждат своите прегрешения, не съзнават своята гибел, и вътрешният им страж – съвестта – в тях е приспана. Може ли да има някаква полза от подобна изповед? Никаква. Както е дошъл на изповед такъв човек, така и ще си тръгне – с хладна душа, неумита от сквернотата със сълзите на сърдечното съкрушение. Само скръбта на човека за неговата греховност пред Бога “произвежда, както казва апостолът, “неизменно покаяние за спасение”/2 Кор.7:10/. 

Сълзите на покаянието, подобно на роса, падаща на опалената от дневния зной земя, винаги действува живително на изсушената от страсти душа на грешника, възбуждайки в нея сила към борба с греха и привличайки божественото милосърдие в отпускането на греховете. Сълзите на блудницата, с които тя обляла нозете на Спасителя, били приети някога от Господа за драгоценна жертва, с която жената-грешница изкупило много свои грехове и получила пълно опрощение от Бога/Лк 7:47/. Цар Давид, паднал в тежък грях, бил проникнат от такова дълбоко съкрушение, че сълзите му били за него хляб денем и нощем/Пс.41:4/,със сълзите си размесвал питието си/Пс.101:10/, уморен от въздишките си, всяка нощ обливал със сълзи леглото си/Пс.6:7/. Затова и Господ снел от него вината на греха му/Пс.31:5/. И мнозина светци ни показват пример за спасителен плач за греховете, с който те прокарвали път за Божието милосърдие и извиквали благодатна помощ за борба с греха. Бог никого не спасява насила, без собственото му участие и ревностен стремеж към спасение. Когато сърцето на човека е затворено от греховно безчувствие, тогава той се лишава от спасителното действие на Божията благодат. Чуйте думите на Господа, Който казва:”Бъди ревностен и се покай. Ето, стоя пред врата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори врата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”Откр.3:19,20/.

Може ли нашият ленив кратковремен пост, нашата лекомислена, хладна или даже понякога лицемерна изповед да привлече към нас божествената любов? Каква полза от това, ако, умили се от греховната сквернота чрез покаянието и приобщаването със светите Христови Тайни, отново се потопим в греховната тиня, отново започнем да оскърбяваме Бога със своите грехове! А това почти винаги става с нас. Веднъж в годината се стараем, по-видимо, усърдно да попостим, да се покаем, но след това отново цяла година отлагаме всяка грижа за своята душа, ни най-малко не се грижим за своето изправление, за отсичане на своите греховни пристрастия и за преуспяване в добрите дела. С една дума, след принесено с уста разкаяние не искаме да принасяме плодове на покаяние. Не се ли уподобяваме при това с упоменатата в Евангелието/Мат.21:19/ безплодна смоковница, която, макар и да имала много листа, но съвсем нямала плодове, защото Господ я лишил от Своето съзиждащо благословение, и тя изсъхнала. Листата на смоковницата означават външното благочестие. Както плодовитото дърво се цени не по листата, а по плодовете, и всяко дърво, непринасящо плод, отсичат и хвърлят в огъня/Лк 3:9/, така и ние с едното външно благочестие, със своя телесен пост и поклони, не заслужаваме оправдание от Бога, ако не принесем плодове на покаяние с изправление на нашия живот. 

Бързо и лесно можем да кажем:”Вярвам и изповядвам своите грехове”, но едни голи думи нищо не значат. “Вярата без дела е мъртва”/Иак.2:20/, според Писанието и покаянието без добродетели е безплодно. Трябва да докажем своята вяра и своето изповедание. Трябва да очистим душите си от греховната сквернота, да изтръгнем от тях плевелите на страстите и да ги направим плодоносни ниви. Да бдим над себе си и да противодействаме на греховните изкушения и Господ ще подкрепи всеки и най-малък наш стремеж към преуспяване в добродетелния живот. Амин.

Автор: ик. Йоан Карамихалев

"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" (Марк. 9:24)

Братя и сестри,

Днес чухме думите от литургийното евангелие за 4 неделя от Великия пост. Може да се каже, че тези думи са евангелие на изцерението и надеждата, преобразени от твърда вяра и гореща молитва, придружена от пост.

Кой изцерява? Разбира се, Хритос. Но кое е това, на което Той набляга? Какво очаква от нас? Вяра. А вярата ражда смирението и покаянието. Смиреното покаяние на бащата води до излекуването на болния син. В първата част на думите „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“, бащата показва, че се е утвърдил във вярата, а във втората част, че се е укрепил в смирението, признавайки, че в началото не е имал достатъчно силна вяра за изцеряването на сина му. Словата „Вярвам, Господи!“, посочват желанието му да укрепи вярата си - вяра, дадена, дарена от Св. Дух. А после неговият вопъл „Помогни на неверието ми“ потвърждава още повече неговото покаяние и смирение.

Църквата е отредила този евангелски текст на св. ап. и ев. Марк да бъде четен през Великия пост, защото това е изключителен период за гореща молитва и пост, за да се укрепим във вярата и да се борим срещу греха, егоистичните страсти и злите духове. А те, демоните, бидейки зли и горди, не се плашат нито от хубави слова, нито от строги и авторитарни думи, а се страхуват само от смирената и милостива любов, от горещата молитва и пост. Тоест, те се страхуват от присъствието на Св. Дух в човека, защото само Светият и Благ Дух може да изгонва нечистите и зли духове от обладаните хора. Така Господ Иисус Христос ни показва, колко необходими, живи и силни, освобождаващи от егоистични страсти и нечисти духове, от болест и немощи са молитвата и пост.

Четвъртата неделя на Великия пост е посветена и на св. Йоан Лествичник. Наричаме го учител на молитвата, поста и покаянието. А най-големите добродетели, които той описва в своята книга Стълба (Лествица) на добродетелите са смирението и любовта. Какво представляват добродетелите? Добродетелите са Божи дарове. В Църквата те не са цел, т.е. целта не е да ги придобием. Целта е да победим смъртта, като се съединим с Христос. Целта е единението с Христос, а добродетелите ще дойдат след това.

Братя и сестри,

Животът ни в Христа, изисква от нас преобразяване. Ако смирението ни не е истинско, ако вярата ни е само на думи, то и чудото на истинската ни промяна към Бога няма да се случи. Защото да вложим Христос в живота си е най-голямото нещо, да се чувстваме изкупени, утешени и опростени в св. Тайнства на Църквата, да приемаме пресвятото Тяло и Кръв на Господа и да не се страхуваме от ада и смъртта.

Пред нас е Пасхата Господня - преход от безсилие към сила, от отдалечаване към съпричастност с Бога. Днешното евангелско четиво е божествено свидетелство за всички нас, които постим и се молим, че духът на злобата може да бъде изгонен от душата на човека, ако следваме достойно пътя, ако непрестанно преобразяваме себе си, докато накрая всичко не стане Христос.  Амин!

Съставител: протойерей Божидар Маринов