Статистика

Потребители: Потребители
22
Статии
821
Брой прегледи на статиите
730785

Неделни проповеди

Светите мироносици(Марк 15:43-48; 16:1-8)
 
В първия ден на седмицата, рано сутринта, едва що слънцето било изгряло, три жени влезли в градината на Йосиф Ариматейски и се упътили към изсечения в скалата гроб, в който е бил погребан Иисус в петък по мръкнало. Те били купили аромати и сега идвали да помажат тялото Иисусово.
„Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“ – питали се подранилите жени. Камъкът е голям, а те нямат сили да го отвалят и да влязат в гроба. В тоя ранен час градът още не се е пробудил за своя всекидневен живот, а тук, в градината, всичко е потънало в тишина. Чуват се само стъпките и шепотът на трите жени, по лицата на които е изписана голяма скръб. Тия последни дни те толкова мъки преживяха! Кой ли ще им отвали тежкия камък от гроба и още по-тежкия камък, що лежал на сърцата им от оня ден, в който започнаха страданията на Иисуса, Божия Син и Спасителя на света? Но, като наближили гроба, останали изненадани – камъкът бил отвален. Влезли вътре и отведнъж ги обзел трепет и ужас, защото отдясно седял момък в бели дрехи. Какво е станало и кой е тоя момък, облечен в бели дрехи? – от уплаха те и не питат. Изненадата е толкова голяма и тъй потресаващо им е подействала, че те не могли тозчас да си спомнят, какво бе казал приживе Иисус за Своята смърт. Момъкът, обаче, ги успокоил: „Не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.“

Притча за 11. Неделя след Петдесетница (Мат. 18:23-35)Поучение на 11. Неделя след Петдесетница (Мат. 18:23-35)
 
... Като се смили, …прости му дълга. (Мат. 18:27)
 
Навярно хората ще станат по-просветени, по-учени и по-културни. Може би ще се създадат по-лесни средства за управление и създаване на земни блага. Но, ако те не култивират в себе си чувството на правда и братолюбие, на прощаване и човещина, между тях братско благоволение и мирно благоденствие никога няма да има. Христовото учение с това превъзхожда всички други философски учения за морал и човещина, защото влага в душите ни благодатни сили, за да се създават именно тези високи добродетели. Чрез силата на вярата в Бога, то смекчава загрубелите сърца, облагородява душите и предразполага хората да се обичат като братя; да си помагат и взаимно да си прощават. За да ускори процеса на творческото преобразяване на личността и за да посочи по-нагледно големите истини и необходимите условия за човешкото земно добруване, Христос често пъти си служил с притчи. Твърде поучителна е притчата, която чухме от прочетеното Евангелие (Мат. 18:23-35). 

 
 
Слово на блаженопочиналия Български патриарх Кирил, произнесено в столичната катедрала „Св. Неделя“,
на Сиропустна неделя, 18 март 1956 г.
(По стенограма).
 
Влизаме в св. Четиридесетница и ни предстои да я изминем в пост, молитвено усърдие и добротворство; предстои ни да принесем принос Господу (Изх. 35:5) и в нова премяна на празнуващите души да влезем в пресветлия празник на свещената Пасха Господня. Погледът ни е насочен напред към настъпващата пролет на природата и на душите, получили нови жизнени подтици и сили от възкресението на Живота – Христа Иисуса. Пролетта ще дойде с красотата на своята младост и с радостната песен на цялата природа. Така ще настъпи и пролетта на душите – с духовната красота и с радостните химни на Възкресението.

Иисус с 10-е прокажениНеделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени
(Лука 17:12-19)

 

Помилуй ме, Боже! - това е най-кратката и силно изразителна покайно просителна молитва, дълбок стон на сърцето, което търси Божията милувка. Това е най-чи- стият и най-човешкият молитвен устрем възнебе — към Бога. Както и да изразим тая молитва, с каквито и още думи да я украсим, с каквато и различна дълбочика да я изживяваме, каквото и различно осветление да има в своята простота, тя е най-смирената и истински човешка молитва, защото безпомощното сърце се обръща към Бога за милост. В нея най-кратко и чистосърдечно е изразена естествената човешка слабост и ограниченост в сравнение с безкрайната Божия сила и милост. Тя е отношение на дете към своя баща: то търси бащината силна десница, за да го предпази от изпитания, или ако е попаднало в тях, да го избави от страдание.

Помилуй ме, Боже! - тоя молитвен шепот се отронва от сърцето и устата на болния човек, който страда и не може да си помогне, но вярва в Божията сила. Помилуй ме, Боже! - това са тихи вопли, които се изливат от сърцето на вярващия човек при несполуки, загуби, беди, разочарования, мъки, нравствени страдания. А несполуките са много повече от успехите, загубите много повече от придобивките, бедите много по-чести от щастливите часове, разочарованията много по-постоянни, отколкото безоблачната вяра в човека и в живота. Мъките и страданията на сърцето кой ли е могъл да избегне? Тогава вярващият човек търси да облекчи и разведри сърцето си в прегръдката на Божията милувка. Тихата молитва на страдащия е: Помилуй ме, Боже!

Кръщение на Господ Иисус Христос в река ИоарданНеделя преди Богоявление (Марк 1:1-8)

 

Има нещо много трогателно в начина, по който българинът празнува Нова година. То стои, разбира се, зад голямото пиянство, зад многото бомбички и техния грохот. То е съвсем тихо и е в пожеланията, които си отправяме един към друг. Българинът подрежда в сърцето си и изважда от килерите на вътрешността си последните трошици надежда, за да ги даде на близките си. Събира ги внимателно с ръка, така че нито една от тях да не падне на земята и ги подава на тези, които обича.  А те се радват, все едно са гладни птичета, измръзнали от зимата на световната безчувственост. Разбира се, това се случва просто в условните граници на времето и всички неща, които си пожелаваме, едва ли ще се сбъднат. Въпреки всичко, трогателно е, че си ги пожелаваме. Това все пак е знак, че още сме способни да даваме и да дирим надежда, че не сме я изгубили безвъзвратно. Макар и да търсим упование в толкова дребни неща, като разликата между 31-ви декември и 1-ви януари. Надяваме се, че някои от бурите, които непрекъснато заливат сушинката на нашия живот, ще ни отминат. Защото сушинката все повече намалява, а бурите стават все повече и по-силни. Човек с основание се страхува, че може и да не издържи на някои от следващите напори на вятъра. На бурята на безпаричието, на бурята на уплахата, на бурята на излъганите и отново излъганите очаквания, на бурята на пазарите, на бурята на използвания евтино на безценица наш труд и на хитрите хора, които умело се възползват от него. Ние имаме надеждата, че през Новата година ще се случи нещо различно. Това е обикновено емоционално пиянство. Всяка година се опиваме така, очаквайки. Очаквайки нещо да се промени и вятърът да утихне. После изтрезняваме. И делникът отново ни награбва като безскрупулен началник. Всичко си продължава по старому. Нещата в живота ни не се променят, а напротив – задълбочават се. Тогава човек си казва: „Има друг свят. Има някакъв реванш. Има утеха някъде… Някъде има утеха…”