Празнични проповеди

Благослови, отче!

Да се веселят небесата и да се радва земята! Защото Иисус разруши преградата, що беше посред, както казва Павел, Бога и човешкия род, въдвори мир и събра в едно небесното и земното, най-висшето с най-нисшето. Затова, прочее, ние, земните, нека възкликнем: "Днес Христос, върхът и началото на нашата плът, се възнесе на небесата!" Апостолът казва: "възкреси Го от мъртвите и Го постави на небесата". Казва го за Иисуса Христа, за там, откъдето някога изпадна злият дявол, откривател на греха, обидчив и високомерен горделивец. Иисус, със своето велико човеколюбие въведе в онова място човека, изгонен, поради измамата на дявола, от рая. Затова и този велик празник е удостоен с всякаква чест и всякаква радост духовна.

Имаме, побратими, за днешния ден, т.е. за Възнесението Христово на небесата, такъв разказ. Давид така казва за Него, като говори за първото слизане на земята: "Наклони небесата и слезе, мракът беше под нозете Му". А за днешното възкачване прорече: "И седна на херувим и полетя и се понесе на ветрени крила". "На херувим", рече, защото, бидейки на небесата заедно с Отца, за престол имаше херувимите. И когато ходеше по земята заедно с човеците, никога не се отлъчи от небесния херувимски престол. И като казва "ветрени крила", разбира облаците, на които се възнесе. В Деянията апостолски пък се казва: "И облак го подзе изпред очите им". И казва се още: "И докле гледаха към небесата, когато Той се възнасяше, удивление и ужас обзеха апостолите, защото бяха смъртни по природа и не бяха свикнали на такива гледки. И ужас обхвана умовете им". Но ще рече някой, че и преди Петър, Иаков и Иоан бяха видели Преображението, защото видяха преобразилия се Господ, и как облак Го осеняваше. Но тогава не видяха облака, който Го издигна нагоре във въздуха, и издигна в небесата Владиката. И онова е чудо, и това е дивно. Но чудо от чудото е по-голямо. Това чудо е по-голямо от онова, макар че и в това, и в онова беше силата Божия. Тогава Моисей и Илия се явиха на Петровите люде, беседващи с Господа. А днес видяха херувимския престол, сиреч невидимата сила, покриваща облака, която долетя внезапно и въздигна на небето Владиката, който беседваше с рабите. Тогава Петър дръзна да рече: "Господи, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за тебе един, за Моисея един и един за Илия". А днес учениците дума не можаха да кажат, нито уста да отворят, но с огромен страх се ужасиха и боязън ги обзе. И разказва Писанието: "Ето застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: "Мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Това велико чудо ли ви ужаси? Забравихте ли Оня, Който каза: "отивам при вашия и при моя Отец"? И не ви ли казваше затова: "Няма да ви оставя сираци". И пак: "Мир ви оставям; моя мир ви давам". Не ви ли обеща Иисус, възкачил се на небето, да ви изпрати Светия Дух и пак да дойде с облаците небесни със слава и сила. Той ще дойде в годината, когато ще съди праведно света, защото Отец Му предостави изцяло да съди. Не помните ли, че и на вас Той казваше: "даде ми се всяка власт на небето и на земята". Тогава апостолите, като дойдоха на себе си, върнаха се, като пееха и благославяха Бога в очакване на божествените дарове, сиреч идването на Пресветия Дух. И се изпълни казаното от Давид: "Бог възлезе при възклицания, Господ възлезе при тръбен звук". Под "възклицания" разбира оня непрестанен глас, трисветата хвала, която херувимите въздигат към Бога. А под "тръбен звук" - гласа на архангелите, който ознаменуваше Неговия възход на небето. А Светият Дух повеляваше на висшите сили, като казваше: "Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!". А силите отвръщаха: "Кой е тоя Цар на славата?". И Дух Свети отговаряше: "Крепкият и силният Господ, силният на война Господ", защото победи ратника и се въоръжи с човешка плът. Победи мъчителя - сатаната и угаси нажеженото му оръжие. И бе разпнат на кръст. И като вкуси смъртта, победи ада, и като го завладя, възкръсна от мъртвите. И като обърна заблудените овце към истината, ето, възнася се към деветдесетте и девет, носейки на плещите си онези, които не бяха заблудени, а живеят горе, сиреч в небето. Крепкият и силният Господ, силният на война Господ. И пак говори на силите: "Този е Царят на славата". И силите, като слушаха Господаря на силите, единогласно запяваха обичайното славословие, приемаха Господа и Го съпровождаха до високия и превишния престол. И изпълни се пророчеството на Давид: "Рече Господ Господу моему: Седи от дясната ми страна, докле туря твоите врагове подножие на нозете ти". На кое естество рече: "Седи от дясната ми страна"? Не на онова ли, което прие плът душевна, сиреч от пресветата Мария, понеже нашата плът днес седна на висок престол?

Затова, да се радваме, братя! Защото днес единородният Син Божий - началото на нашата плът, която прие от нас, се възнесе при Отца. Днес змията биде разсечена. Днес човешкият грях биде потъпкан. Днес прокуденият поради непокорството си Адам влиза като втори Адам - не в рая земен, а в Царството небесно. И кои са свидетелите на Христовото Възнесение? Дванадесетте ученици. Или не вярваш, евреино, на апостолите Христови, които с очите си са видели възнасящия се на небето Господ? Щом не вярваш на толкова свидетели, то и на Моисея не вярваш. Защото Мойсей рече: "При думите на двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко дело!". О, покварени евреино, Моисей трима свидетели обявява за достатъчни за всяко слово, а Лука - четирима или трима свидетели смята за достоверни. И тям ли не вярваш, губителю и погубени човече? Но нека говори пророк Исаия за тебе! По-скоро от Бога чрез Исаия ние разбрахме, че си твърдоглав и непокорен. И шията ти е желязна жила, а челото ти е от мед. Не вярваш ли на нашите дванадесет свидетели, които са очевидци на Божието Възнесение? От тях дори само Даниил пророк ще ти затвори устата. Ако и много пъти да искаш да му възразяваш, но няма да можеш! Нека послушаме онова, което Даниил казва за Възнесението Господне, като пророчествува: "Видях, - рече, - ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий". Подобно на първия възход е и второто Му идване. Както Деянията апостолски свидетелствуват: "И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: "Мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето".

Внимавай много, брате, как пророкът чрез образ ни явява нещата! Той рече: "на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него". Да разберем и края на пророчеството: "И Нему бе дадена власт и слава", защото беше единосъщен с Отца. Бог бе Слово и тази слава и власт Синът винаги я има заедно с Отца, но тя се дава на Оня, Който чрез Дева Мария се е съединил с душевната плът, сиреч с тялото на възнасящия се върху облак на небето. Защото Бог е дивен и човек съвършен и Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царството Му не ще се разруши.

Засрамете се, евреи! Вие, които почитате пророците, а не искате да познаете Христа, за Когото пророците говореха и Комуто ние, грешните, като Го познахме, се кланяме. О, чудеса предивни! Оня, от Когото раят беше заключен, от Него небето се отключи днес! Този, Когото Пилат осъди, Той днес седи на небето като съдия. Този, Комуто евреите се присмиваха, Него ангелските сили славят. О, пречистий уме Давидов! Макар че не видя този ден, ти казваше: "Рече Господ Господу моему: "Седи от дясната ми страна!". Тям слава, чест и власт с Пресветия и животворящ Дух сега, всякога и вовеки веков. Амин!

Автор: Йоан Екзарх

 

Свети Григорий Палама е най-големият православен богослов на XIV век и един от най-великите богоносни догматици в цялата история на Православната църква.

Роден е през 1296 г. в Константинопол. Баща му, Константин Палама, бил член на синклита и близък сътрудник на император Андроник II Палеолог. Когато Палама бил някъде около 7-годишен, баща му починал, но той самият бил отгледан в императорския двор и получил богато образование. Докато императорът го подготвял за високи държавни служби, Григорий предпочел аскетичния живот. Отдал се на умната молитва, която научил от св. Теолипт Филаделфийски.

През 1316 г., на двадесетгодишна възраст, заедно с двамата си по-малки братя - Макарий и Теодосий, заминал за Света Гора, където стигнал след кратък престой в планина Папикион (Орлица). (Планината е от родопската верига в Гръцка Тракия. Намира се на българо - гръцката граница, край Комотини. По византийско време е известна като приютяваща първия монашески град, който след набезите на франки и българи постепенно се преместил на Атонския полуостров, дн. Света Гора.)

През първите три години на Света Гора св.Григорий Палама бил под духовното ръководство на подвижника Никодим, който се подвизавал в хълмовете край манастира „Ватопед”. След неговата кончина Григорий се преместил в киновията на Великата лавра, където останал в продължение на три години, а после се отдалечил в исихастко пустинничество при скита „Глосия”.

През 1325 г. Григорий се принудил да напусне Света Гора поради турските нашествия. В търсене на ново място заедно с други монаси той посетил Солун, където на тридесетгодишна възраст бил ръкоположен в свещенически сан. После съвместно с още десетима монаси се оттеглил в околностите на Верия, край старинния скит „Св. Йоан Предтеча”. Пребивавал там в пустинничество в продължение на пет години, усилвайки подвига си. Пет дена от седмицата стоял затворен в колибата си, намираща се в скална пещера, и само в събота и неделя излизал навън, за да вземе участие в св. Литургия, да се причасти с другите монаси и да им даде наставления.

Така здравата основа на неговото учение била спойката от литургичен живот и исихастки опит.

През този период той бил известен за кончината на своята майка. Тогава заедно с двамата си братя се върнал в Константинопол, където се погрижил за двете си сестри и по тяхно желание ги настанил в манастир във Верия, където те приели монашество.

През 1331 г. сръбските нашествия го принудили да напусне околностите на Верия и да се завърне на Света Гора. Там пак заживял исихастки в пустинята на свети Сава, край Великата лавра, с изключение на един кратък период (най-вероятно от 1333 до 1336 г.), когато се наложило да поеме игуменството на манастира „Есфигмен”.

В пустинята на св. Сава той научил за възгледите на Варлаам – монах, който бил философ от елински произход и живеел в Италия. В богословските дискусии с представители на папата, провеждани в периода 1333-1334 за подготовка на обединяването на Църквите, Варлаам представлявал Православната църква. Наистина, той отхвърлял Филиоквето, но отричал и употребата на метод за приемане от човека на Дух Светий, като наричал Бога: непостижим, неоткриваем и непознаваем.

Този агностически характер в богословието на Варлаам обезпокоило множество православни богослови, които виждали в него опасността от изпадане в догматическа относителност. Затова и те поискали от св. Григорий  Палама вярното изложение на православните разбирания. В послушание към светогорските отци, Палама съставил своите две слова за приемането от човека на Дух Светий „За произхождението на Дух Светий, в които анализира относителността на учението на латините на базата на светоотеческото предание. Така той отхвърлил методологията на Варлаам, само че без да споменава името му.

Влизането в директна открита борба между двамата мъже станало, когато Варлаам агресивно се нахвърлил срещу аскетичния метод на исихастите. Като се основавал само на някакви елементарни информации относно ползвания психосоматичен метод при исихастката молитва, без обаче сам да притежава някакъв личен аскетичен опит, той се нахвърлил върху исихастите, назовавайки ги: „късогледци, слепоци, масалианци (богомили, еретици)”.

Защитата на исихастите поел тогава св. Григорий Палама. Отначало от пустинята на св. Сава, а после и от Солун, където уседнал. За тази цел той написал и знаменития си труд „За свещенобезмълстващите”, където представил богословската обосновка на духовния живот на исихастите.

Позициите на Палама отначало били обследвани от Църквата, а после били утвърдени със съборни решения, които са от особена важност за Православната църква.

Първото официално признаване на учението на Палама, със съответното осъждане на възгледите на Варлаам, станало чрез Светогорския Томос, съставен през 1340 г. от самия него и подписан от всички светогорски отци. През м. юни 1341 г. Съборът в Константинопол утвърдил Томоса и осъдил позициите на Варлаам, който изповядал заблудата си и съответно бил принуден да се върне на Запад.

Смъртта на императора Андроник Трети обаче, която настъпила непосредствено след приключване дейността на Събора, преди той да успее да подпише решенията на Събора, както и политическият развой около неговия приемник, отложили окончателното разрешение на този проблем.

Така за св. Григорий Палама започнал нов период на борба, сега с противника му Григорий Акиндин, която продължила до 1347 г.

Със започването на гражданската война през октомври 1341 г., постоянното усилие на Палама било помиряването на двете враждуващи партии. Но неговите помирителни опити останали безрезултатни и дори станали повод той да изпадне в ред изпитания. През това време силната личност на деня в Константинопол бил патриарх Йоан Калека. Съответно Палама бил заточен, затворен и отлъчен от Църквата (1344 г.). Докато неговият противник Акиндин, макар да бил осъден през м. август 1341 г., сега бил реабилитиран от патриарх Калека и ръкоположен за свещеник.

Въпреки напрежението от външните изпитания, Палама продължил да опазва вътрешния си мир – исихията. През пролетта на 1342 г., когато пустинножителствал край Константинопол и избягвал да пише, той след като настойчиво бил помолен, написал съчинението Къммонахиня Ксения”, което отразява възможно най-пълно органичната връзка между аскетичния живот и богословието.

Междувременно тактиката, която следвал патриарх Калека, го свалила от трона. Майката на невръстния император Йоан V - Анна Палеологина (Савойска), признала правилността на учението на Палама и го освободила.

Съборът, свикан в началото на 1347 г., осъдил патриарх Калека, като през същото това време Кантакузин влизал в Константинопол като император. На патриаршеския престол застанал исихастът Исидор, а Палама бил избран за архиепископ Солунски. Но партията на зилотите, които имали превес в Солун и отказвали да признаят Кантакузин, възпрепятствали архиепископа да влезе в града.

Така Палама поел своите архипастирски задължения едва в началото на 1350 г., когато Кантакузин се утвърдил и в Солун.

Първата грижа на Палама като архиепископ Солунски било да възстанови мира сред паството си. Още при влизането си в града, той отправил молитва към Бога за възстановяване на спокойствието сред вярващите и започнал проповедническото си дело с прекрасното слово „За мира ни към другите”. Като цяло сборникът с омилии на св. Григорий Палама е именно от този му период на Солунски архиепископ.

Нов Събор, свикан в Константинопол, отново оправдал Палама и утвърдил учението му, и то особено учението му във връзка с различаването на същност и енергии у Бога.

През 1354 г. на път за Константинопол той бил заловен от турците и близо година останал в завладяната от тях Малоазийска територия. Тогава влязъл в контакт с тамошните християнски общности и съответно - в дискусии с мюсюлмани-богослови.

Когато за него бил платен откуп, той бил освободен и стигнал в Константинопол, където сега влязъл в публичен диспут с Никифор Григора. Това ново църковно предизвикателство го принудило да състави четирите си слова „Срещу Григора”, които представляват и последните му писани творения.

През 1355 г. се завърнал в Солун, където продължил пастирската си дейност. През есента на 1359 г. се преставил в Господа с думите: „В гъсто множество небесното е на небесата” (биографът му Филотей Кокин, Надгробно слово, PG150).

*

Паметта му се празнувала на 13 ноември заедно с паметта на св. Йоан Златоуст. Но по-късно се утвърдило да се празнува на следващия ден - 14 ноември, след паметта на светия Златоуст. И то не за друго, а защото св. Григорий Палама бил определян като Новия Златоуст.

Празнува се също и на Втора Неделя от Великата св. Четиридесетница, като този празник на практика се явява продължение на Неделя Православна, указвайки така особената важност на неговото учение за Православната църква. С други думи, на Втората Неделя се отбелязва Второто Тържество на Православието.

Нещо повече, на този празник литургично се засвидетелства и събитието на Преображението, което в чисто хронологичен план се е осъществило преди момента на Разпятието Христово и което се обосновава богословски именно чрез учението на св. Григорий Палама - богослова на Преображението, на православната антропология, която е ключът към правилния и чист път на спасението.

*

Въпреки че е живял в смутното време на XIVвек (на вътрешна гражданска война и външни нападения), той никога не направил богословски компромиси по политически причини, нито някога обвързал богословието с някакъв политически избор.

Като Солунски архиепископ порицал престъпленията на зилотите, които възпрепятствали влизането му в града. Но с много по-голям патос порицал онези, които чрез заеманото в обществото високо положение и самочувствие подстрекавали тези противодействия на зилотите.

Тази изключителна мирна политика, осъществена в гражданското общество чрез присъствието на Палама, продължила и след смъртта му, като повлияла върху целия период на турското робство.

Само че небогословският и късоглед поглед върху неговото учение и трудове довели някои изследователи до погрешни мнения, които в продължение на векове днес онеправдават историческата истина. Така например, неговото учение за исихастката традиция било наречено „идеология на бездействието”. Докато на практика именно чрез исихазма се вливали онзи живот и се подавала тази сол, които са били нужни, за да се запазят живи православните верни през времето на петвековното робство, което последвало на Балканите.

Защото исихия не означава немъжественост и бездействие, а бодърстване и подготовка за автентична дейност и творчество. Подобно както Боговъплъщението, което обнови света, е „тайна, умълчавана от вечни времена, а сега явена”(Рим. 14:25), и както Христос е Слово „от безмълвие произхождащо” (св. Игнатий Богоносец), така и християнският живот и истина се раждат в тишината - исихия. Чрез молитвата на ума се възпира неговото блуждаене,  възстановява се изначалното единство на душевните сили и се постига „учението за Бога - богословието”. Така човек изцяло предоставя себе си съгласно първата и най-голяма заповед: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и от всичкия си разум” (Марк. 12:28).

Така исихията е изначалната утроба на Православието. В нея е живял, нея е защитавал и нея е изразил св. Григорий Палама в своите писания.

*

Личността и учението на св. Григорий Палама бързо се разпространяват по целия православен свят, решително повлиявайки църковния и обществения живот. Значителна част от трудовете му още приживе нему е преведена на сръбски език, с което се обяснява и голямото отражение на учението му в Сърбия.

Днес богословието на исихазма се намира в епицентъра на богословските дискусии на православните и е най-значимият катализатор за цялото християнско богословие на Изток и Запад, чрез който богословието да успее да преоткрие дълбината и реалната си динамика сред предизвикателствата на нашето време.

След св. Йоан Дамаскин (VIII век), който синоптично представил догматичното богословие и христоцентричния характер на християнския живот, започнал един нов период: от една страна, на продължаване на опитното богословие, а от друга - на развиване на формалния консерватизъм и хуманизъм „в името” Христово. Срещу хуманистите-богослови на Х век, които напълно изключвали възможността Божията благодат да бъде позната от човека сетивно, решаваща роля изиграло полемичното богословие на св. Симеон Нови Богослов.

Сега, духът на същия формален консерватизъм и хуманизъм, се представлявал от Варлаам Калабрийски, Акиндин и Григора. Свети Григорий Палама отрекъл тяхното богословие на основата на живото предание на Църквата.

ТОЙ СТАНАЛ ГЛАСЪТ НА ПРЕДАНИЕТО – БОГОСЛОВЪТ НА СВЕЩЕНОТО ПРЕДАНИЕ.

Който глас в новата епоха с нейните нови проблеми трябвало също да бъде нов, за да се чуе богословът „препатил божественото”, както е и с всички свети отци.

Стъпили върху фундамента на светоотеческото богословие и учението на Палама днес ние притежаваме опита от Божието присъствие вътре в хода на историята. И този опит от общението с божествената личност не подлежи на логически анализи, а на богопристойно приемане на Божието домостроителство в света.

Старецът Софроний Сахаров казва, че без св. Григорий Палама не бихме могли да отговорим на предизвикателствата на съвременната епоха. Неговото богословие е мерилото за православното ни самосъзнание, защото то е изражението на православното свидетелство в света. Именно него са въплъщавали в себе си св. Серафим Саровски, Йоан Кронщадски, школите на Юстин Попович (Сърбия) и отец Димитру Станилоае, които са наречени „неопаламисти”.

Римокатолическото богословие поначало е отрицателно и вражески настроено спрямо учението на Палама. В съвременните университети масово се преподава православно богословие със западна методика. Когато богословието не се свързва с опита на Църквата, а се развива като интелектуална наука с гностически предмети, които често пъти нямат връзка дори помежду си, то не само че се отчуждава от своя жив извор, но е застрашено и да изгуби своята сериозност, чисто методично погледнато. Академичното богословие по западен образец в повечето случаи е безразлично или премълчаващо опитното богопознание.

Истинското богословско възраждане настана едва чрез обръщането към светоотеческото предание и основните учения на православното богословие (различието на същност и енергии у Бога, причастност на нетварната Божия енергия, съзерцаване на нетварната светлина, обожествение), за разлика от западното, т. нар. „нео-православие”, което се опитва да обвърже догматико-аскетичното православно учение със съвременната секуларизация.  То беше съпроводено и с разцвет на светогорското монашеството с първия Йосиф Исихаст и следващите старци исихасти - Порфирий, Паисий, Ефрем Светогорец, Яков Цаликис, Юстин Попович, Софроний Сахаров и т. нат., което повлия значително и на академичното богословие.

Съставител: Анула Христова

"Отвори ми дверите на покаянието, Животодателю..."  (стихира гл.8)

Братя и сестри,

Днес е Неделя Сиропустна - Неделя на прошката. И ето ни сега пред прага на онзи благодатен период за нашето духовно израстване, с който Бог ни удостояваи през тази година - времето на Великия пост.

В Църквата имаме древна традиция. Преди началото на Великия пост да си искаме и даваме прошка. Всъщност да си прощаваме е естествено състояние на душата на християнина, защото Спасителят ни казва да прощаваме 70 пъти по 7, и ако пак ни поискат прошка, пак да я дадем. Т.е. да прощаваме винаги и на всички и така и ние ще сме убедени, че и на нас Бог ще ни прости. Чрез прошката разбираме до каква степен обичаме Бога, ближния, врага ни и самите себе си. А тези добродетели: любовта и прошката,  ги получаваме тук, в храма в Божествената литургия, в молитвата, слушането на Божието Слово и най-вече чрез великото тайнство на светото Причастие. Ние, православните християни, постим почти половината дни от годината, но в дните на Великия пост се разкриват в пълнота смисъла и целта на постенето. Да, ние знаем какво е постът, но Църквата непрестанно ни напомня за неговата дълбочина.

Днес чуваме евангелския откъс според ев. Матей (6:14-21), в който Господ ни дава напътствия за възрастването в Божията благодат. За тази цел е необходимо да придобиваме и постоянно да увеличаваме богатеенето в Бога, чрез прошката и поста. „Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“, казва Господ. В утринното богослужение ние пеем в едно от песнопенията следното:

Нека да постим с пост приятен, на Господа благоугоден. Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението. Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен. (Стиховна стихира за понеделника от I седмица на Великия пост). Такъв пост ни препоръчва Христос – пост, който води към спасение, в който няма лицемерие. Животът на всеки един от нас е пост, в най-дълбокия смисъл на тази дума, т.е. той е подготовка и очакване, съсредоточено очакване на Възкресението.

Постът е време за нашия личен подвиг, време за смирение и послушание. Той е средство, което ни води някъде. Къде? Води ни до Голгота, но и до празния гроб, до Пасха. Ако чрез смирението стигаме до покаяние и до връзка с Бога, не трябва да губим надежда. Той е време да бъдем истински, а това означава да си поставим граници, напр. въздържание в храненето - да не ядем някои неща всъщност е нормално. Но трябва да помним, че такива неща не ни правят духовни герои. Първо те трябва да ни направят човеци.

Самото постене не е закон, както знаем, то е само средство и една от целите му е да ни помага да се молим. И тогава молитвата ни става по-лека и ни приближава до Любимия, започваме да усещаме и радостта, и болката по-остро от преди. Така и преподобният св. Серафим Саровски ни учи, че постът, молитвата и милостинята са само средства за най-важното, а то е добиването на благодатта на Светия Дух.

Братя и сестри, наистина началото на Великия пост е трудно. Защото, макар и да сме се опитвали да живеем през всички дни богоугодно, като християни, сега  ни е още по-трудно през настъпващите дни да се откажем от всички ежедневни лекомислени привички, които сме превърнали в начин на живот.

Нека, не само по време на Великия пост, но и през останалото време да мислим за Бога и ближния, а не за храната. „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Нека постът ни носи радост и мир и израстване в любовта към Бога и ближния и това да личи, да просветва в нас като истинска светлина и да се разпростира отвъд нас, като свидетелство за Божията слава.  

Амин!

автор: протойерей Божидар Маринов

Икони на св. Климент Охридски в Богословския факултет“Със словата си ти поучи езичниците на Божията вяра,
а с делата си се възвиси до Божествения безпечален живот,...
затова, Клименте, славим твоята божествена памет.” 
(Тропар, гл.4)
 
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Така св. ни Църква на днешния ден възпява св. Климент Охридски. Ние почитаме и славим св. Климент като първия български светител, като първия българин-йерарх на родната ни църква, като личност свята и като творец-светия.

Архангелски събор - стенопис от Бачковския манастир, дело на Захари Зограф. Снимка: Мартин МитовПочитатели на празниците, 
Настана пресветлото тържество на безплътните сили, което превишава всяко слово и всякакъв разум, озарявайки с пресветлите си зари целия свят. Като не са с телесна природа, но с природа неосезаема и духовна, те светят със светлина от самия Бог. С трепет те стоят около божия престол и трепетно покриват с криле лицата си. С непреставащ глас възнасят към Бога трисветата песен и казват: „Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!“ (Ис. 6:3).
Удостоени с тази радост поради божествения блясък, едни от тях се наричат престоли — върху тях почива силата и властта на триипостасния безначален Бог; други пък се именуват херувими и серафими, които са шестокрили, четиризрачни и многооки; трети се наричат сили и власти; четвърти — господства и начала; а други — ангели и архангели, безчислени войнства. Всички служат според своето предназначение и за всяка служба те имат свой ред. Едни стоят винаги пред божията слава, а други биват изпращани на служение при живеещите на земята; някои — за наказание и възмездие на нечестивите, а други — да напътват верните към спасение и радост. Например, някога в Синайската планина чрез ангел беше показан на боговидеца Моисей образът на пресвета Богородица — къпината, която гори в огън, но не изгаря (по Изх. 3:2). И пак на същия Моисей Бог показа в планината — като разкри чрез ангел — устройството на скинията, показа и двата херувима, осеняващи двете страни на олтара. Бог пак се яви на същия този Моисей, когато той му се молеше и казваше: „Господи, ако съм спечелил благоволение пред тебе, яви ми се сам, за да те видя ясно и да разбера, че съм намерил милост пред тебе“. А Господ му рече: „Това, за което се помоли, ще сторя, защото ти спечели благоволение пред мене“. А Мойсей рече: „Господи, покажи ми славата си, и ще разбера, че съм се удостоил с милост пред тебе“. Господ му отговори: „Не можеш да видиш лицето ми: защото е невъзможно за човек да види лицето ми, и да остане жив. Но ето място при мене: застани на скалата и аз ще те покрия с ръката си, докато отмина; и когато си сваля ръката, ти ще ме видиш откъм гърба, а лицето ми няма да бъде видимо за тебе“. И когато Мойсей видя задната страна на божията слава, лицето му засия по-силно от слънчевото сияние. Той закри лицето си с покривало и така говореше на народа, защото не можеха да гледат лицето му поради блясъка (по Изх. 33:13-23; 34:33-35).