Архивни статии

Слова и послания

Предстоящи събития

Вход

За регистрация се обърнете към администратор в раздел "контакти". За момента регистрацията е само за свещенослужители.

Статистика

Потребители: Потребители
21
Статии
724
Брой прегледи на статиите
584792
Помен за починалитеНад всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите. Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля...
Бог е любов. Любовта никога не умира. Светата Православна църква, като чадолюбива майка, има в своите грижи не само живите човеци, но също така и починалите, за които тя се моли да ги упокои Господ „в място светло, в място тревисто, в място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка“. Това тя върши по-специално няколко пъти в годината, в специални молитвени дни, наречени задушници. В тия дни Светата Църква отправя горещи заупокойни молитви към Бога за всеки вярващ, който по повелята на Господаря на живота и смъртта, е завършил земния си живот. В своите молитви тя не забравя да помене и всички ония, които са дали живота си за свободата на родната земя, приютени по бойните поля в знайни и незнайни гробове. И моли се тя, защото смъртта е общ наш жребий. Всички сме подчинени на неизбежния неин закон. И само чрез молитвата и нашия заупокоен помен в тия дни на свето единение, тяхната задгробна участ се подобрява и нашата скръб се облекчава.
Кой смъртен на земята не е почувствал парливата мъка по загубата на близък човек? Има ли човешко сърце, което да не се е късало от болка пред зиналия гроб, готов да прибере в студените си обятия близък нему човек?
Идете в такъв ден на гробищата – града на мъртвите – и там ще видите как бледа майка е склонила колене и ридае над пресен гроб на единствено чедо. Ще видите също по-нататък, как млад човек е склонил глава и тихо рони сълзи за изгубена другарка в живота. Така дълбока и всеобща, скръбта като черен саван, покрива челата на всички. Гнети и измъчва сърцето мъката по свидна загуба.
Има ли изобщо човек, който да не питае свето чувство към тези свои близки, с които е делил и радости, и скърби, но които са си отишли преди него? И човек изживява тия свои чувства не само вътрешно, но и външно, с извършване на разни религиозни обреди. В такива дни християнските гробове са обкичени с цветя и отрупани с плодове, хляб и варено жито, което е символ, по думите на ап. Павел, на това, че което посеем, няма да оживее, ако не умре (1Кор. 1:5). Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите.
Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля. Бог е любов. Любовта никога не умира.
Но не са само външните форми, които изразяват скръбните чувства на човека към близките покойници. Човек винаги ги изживява сам в себе си; в такъв момент той чувства колко слаб и малък е по отношение на смъртта, и колко суетно и преходно е всичко земно.
И както студената ноемврийска нощ за миг попарва свежестта на очарователното цвете, което със своята красота гали и радва душата на човека, така и смъртта покосява внезапно живота на човека. И ако блясъкът и красотата на дивното цвете така безславно отминава, то за красотата на човека, образа и подобието Божие, Бог – поради безграничната Си милост и човеколюбие – е приготвил нещо много по-съвършено – една щастлива вечност на блажен покой. И колкото човек повече вярва и повече е убеден в безсмъртието на душата, по думите на Иисуса Христа: „Които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:29), толкова смъртта на такъв човек е по-спокойна, защото е придружена от несъмнената увереност, че смъртта не е смърт, а само преминаване от временния към вечния живот и едно щастливо връщане в Божия дом.
Така са гледали на смъртта всички праведници и угодници Божии, като са я посрещали с чудно спокойствие и с твърдата увереност в „живота на бъдещия век“. Всеки, който гледа на смъртта така, устройва земния си живот имайки предвид винаги бъдещия свят.
На земята остават само нашите дела. Ако те са били добри и пропити с духа на Христовата любов, ще ни послужат за оправдание.
 
Архимандрит Александър
„Църковен вестник“, брой 39 от 8 ноември 1958 г.