Продължете към съдържанието

Кратък исторически преглед на Софийска епархия

1 20170228 1656186091

Появата на антична Сердика и християнството в нея. Археологическите находки и историческите извори категорично доказват, че най-старите заселници в Софийското поле са били траките от племето серди. Тези именно заселници образували селище около топлия минерален извор с името Сердонполис, или Сердика. 
През I в. пр. Хр. римската експанзия на Балканите се засилила и през 29 г. пр. Хр. римските воини преминали през земите на сердите, като скоро след това окончателно ги завладели. Животът на Сердика в пределите на огромната Римска империя се променил коренно – за три столетия градът станал красив, благоустроен и богат. И понеже се намирал на важен и стратегически кръстопът още през II в. бил укрепен. 
В живота на антична Сердика господствали различни религиозни култове, а езическите храмове били съществен елемент от архитектурния облик на града. Християнството проникнало в града сравнително рано. Според запазени писмени сведения и данни от археологически проучвания, новата религия имала свои привърженици още в края на първи век.

През първите десетилетия на IV в. в живота на Сердика се намесил и самият император Константин Велики (306-337), който бил родом от съседния Наисус (дн. град Ниш). Той често пребивал тук и изградил своя резиденция, като смятал да пренесе и столицата на империята. „Моят Рим е Сердика!“ – била крилатата фраза на императора. 
Чрез историческия Милански едикт от 313 г. Константин Велики дал право на християните от Римската империя да строят свои храмове и свободно да изповядват Христовата вяра. Поради липса на достатъчно място в крепостното пространство, първите християнски църкви били построени извън градските стени – край източната порта, в източния некропол (под днешната базилика „Св. София“ и в близост до сградата на Народното събрание), на височината на квартал „Лозенец“ (до ул. „Димитър х. Коцев“), а и по-далече в Драгалевци и Иваняне. Вътре в самата крепост големи храмове били построени покрай западната ѝ стена, а през V в. и VI в. в християнски църкви били преустроени една обществена сграда (останките ѝ са в двора на Президентството) и Ротондата, която била посветена на „Св. Георги Победоносец“. 
Постепенно Сердика станала оживен църковен център със седалище на епископ, а по-късно и на митрополит. Преминалият през 357 г. знаменит късноримски писател историк Амиам Марцелин определил града като „голям и прочут“. Видното място, което Сердика заемала в живота на раннохристиянската църква, определило града като седалище на прочутия Сердикийски събор от 343 г. По същество той бил продължение на Първия вселенски събор, свикан през 325 г. в малоазийска Никея. Според свидетелството на църковния историк Сократ Схоластик, на събора в Сердика присъствали около 300 епископи от целия православен Изток. Негов председател станал 85-годишният епископ Осий от Кордова (Испания), който бил преди това водещ и на Първия вселенски събор. По това време в Сердика имало епископска катедра и тогавашният сердикийски епископ Протоген е бил на страната на Православието и това несъмнено е повлияло на хода на съборните дискусии. Сердикийският църковен събор определил политиката на държавата спрямо Църквата и в частност към актуалната тогава арианска ерес. След ожесточени дискусии взела надмощие Никейската догма, която била вероопределение на държавата и официалната църква.
В източния некропол на Сердика първоначално бил издигнат малък параклис-мавзолей. В продължение на около два века там били надграждани няколко църкви, като последната, петата, навярно е от първата половина на VІ в. Новият храм бил трикорабна кръстовидна базилика с купол и изграден изцяло от тухли. Известен е под името „Св. София” (Божия Премъдрост). Сердикийци нарочно издигнали мощна църква-крепост, защото била извън крепостните стени на града и търпяла постоянни нападения.
 
Софийска епископия (митрополия) през VІІ – ХІІ в. Още от края на VІІ в. и началото на VІІІ в. стратегическото местоположение на Сердика се превръща в незаобиколим фактор в политиката на Византия и младата българска държава. Обстоятелството, че сердикийските митрополити липсват в списъците на Шестия (681 г.) и Седмия (787 г.) Вселенски събори има логично обяснение, което ни насочва към съответни български военни действия. През 681 г. това е войната на Аспарух с Константин ІV Погонат, завършила с „раждането“ на Дунавска България. Така или иначе, митрополията е продължила да функционира. В епархийски списъци от VІІІ в. Сердика е посочена като център на епархията Средна или Вътрешна Дакия.
През ранната пролет на 809 г. хан Крум успял да превземе с пристъп град Сердика, но император Никифор І Геник отново си го върнал. Повторното и окончателно превземане на Сердика от българите станало към лятото-есента на 809 г. От археологическите проучвания се установява, че българските власти заселили в Сердика и района ѝ славянско население. Трудно е да се допусне пълното изчезване и прогонване на местното „ромейско“ (късноантично) население. Неведнъж е отбелязвано, че в завзетата от българите Сердика продължили да функционират предишни сгради, на първо място църквите „Св. Георги“ (Ротондата) и „Св. София“ – категорично доказателство за търпимостта на хан Крум и неговите наследници към местната християнска общност. Езиковата доминация на старобългарския славянски език променила името на града от Сердика на Средец. То било преосмислено именно като „средищен“ град, като крепост в средата на обширната българска държава.
След приемането на християнството през 865 г. при княз Борис Средец запазил положението си на епископски център в новопокръстената страна и вероятно неговият архиерей имал голям авторитет. Не е случайно, че именно тук потърсил убежище последният български патриарх Дамян, който избягал от столицата Преслав при нашествието на византийците през 971 г. Така за известно време Средец, където управлявал комит Никола, се превърнал в седалище на Българската патриаршия. Вероятно по това време базиликата „Св. София“ претърпяла реконструкция, ставайки патриаршески катедрален храм. Седалището на Българската патриаршия по-късно се преместило във Воден, а след това в Преспа и накрая в Самуиловата столица Охрид. 
Около 989-992 г. мощите на св. Йоан Рилски били пренесени от Рилската пустиня в Средец. Това богоугодно деяние било извършено от цар Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Първоначално светите мощи били положени в „епископската църква“ – вероятно „Св. София“. Но във връзка с военните опасности раклата със св. мощи била преместена в полудървената църква „Св. Лука“ (на ул. „Позитано“). По-късно бил построен манастир на негово име, който бил разположен в северозападния край на крепостта (дн. на това място е Македонския културен дом). 
По време на византийското владичество Средец бил наричан Триадица и продължил да бъде център на епископия, но вече подчинена на новосъздадената Охридска архиепископия. Привилегиите на средецкия епископ били потвърдени от грамотата на император Василий ІІ от 1019 г., където епископията е посочена на 8-о място, а в съхранените надписи от църквата на о-в Св. Ахил ѝ е отредено 11-о място. В Средецкия манастир останали да се съхраняват мощите на рилския светец, считан за покровител на средецките жители. Към края на ХІ в. местният архиерей поискал да сложи ръка на манастирските имоти, но игуменът, чрез един свой монах, успял да се оплаче на Охридския архиепископ Теофилакт. Последният, като взел предвид царската грамота, която му била пратена от манастира в Средец, строго порицал средецкия епископ, задето бил отлъчил от църква игумена на светата Йоанова обител.
По това време Средец станал център на местна богомилска община начело с „дедец средечкий“. Богомилите имали влияние върху отседналите в софийското поле печенези. Именно с тяхна помощ някой си Лека вдигнал бунт през 1079 г. срещу средечкия византийски епископ Михаил, който бил убит по време на литургия.
Периодът на византийското владичество съвпаднал с първите три кръстоносни похода, които преминали през Средец. По същото време били активизирани византийските военни действия срещу нормани, печенеги, сърби и унгарци. В тези размирни времена градът и неговата околност били подлагани на военни реквизиции, грабежи и убийства. През 1183 г. Средец бил ограбен и съсипан от съюзените маджари и сърби. Тогава унгарците взели мощите на св. Йоан Рилски и ги отнесли в град Естергом (дн. Гран) на Дунава. Те били върнати обратно през 1187 г. при император Исак ІІ Ангел.
 
Софийска митрополия през Средновековието. След възобновяването на българското царство през 1185 г. Средец отново се издигнал като важно религиозно и духовно средище. Местната епископия била въздигната в митрополитско седалище и преминала на подчинение към Търновската архиепископия, а по-късно и към Търновската патриаршия. През 1195 г. българският цар Асен I наредил да отнесат мощите на рилския светец в новата столица Търново. Средец бил свързан и с българската царска фамилия, тъй като тук било седалището на областния управител. Известно е името на севастократор Калоян, който бил братовчед на цар Константин Асен (1257-1277). Калоян и жена му Десислава станали ктитори (дарители) на прочутата Боянска църква, която била стенописана през 1259 г.
По време на Втората българска държава при църквата „Св. София“ възникнала книжовна школа. Запазено е така нареченото Средецко евангелие, в което книжовникът Добрал изрично е отбелязано следното: „…Писа се това евангелие в Средечката митрополия „Св. София“ при митрополита Йоана, по времето на цар Михаил-Асен, в годината 6837 [ = 1329] 12 индикт“. В преддверието на църквата „Св. София“ били погребвани най-знатните жители на Средец. При археологически разкопки там били намерени златните пръстени-печати на болярите Витомир и Ходор.
От един пасаж на Бориловия синодик са известни имената на петима средецки митрополити от ХІІІ–ХІV в. – Дионисий, Дамян, Леонтий, Дометиан и Партений. За един от тях (Леонтий) се знае, че е взел участие в свикания през 1360 г. в Търново църковен съд срещу еретиците. 
През втората половина на ХІV в. наред с имената Средец и Триадица започнало да се употребява и налага и името София, което било заимствано от катедралния храм. За първи път това име се среща в една дубровнишка бележка от 1376 г. А най-ранното споменаване на името София в български паметник е в т. нар. Витошка грамота от 1382 г., издадена от цар Иван Шишман за Драгалевския манастир „Св. Богородица“. Съответният пасаж гласи: „…в града на царството ми, София…“. Обаче наименованията Средец и „средечки“ продължили да се употребяват още дълго време.
През Второто българско царство в Средец и близката му околност били построени множество манастири, което дава основание на редица съвременни изследователи да ги назовават „Средечката Света гора“.
Известно е, че ок. 1355 г. Иван Срацимир станал самостоен Видински деспот и за да подчертае независимостта си от Търново, където след смъртта на баща му се възцарил брат му цар Иван Шишман (1371-1393), решил да подчини Видинска епархия към диоцеза на Цариградската гръцка патриаршия. Още в начабото на 1371 г. Видинският митрополит помолил Цариградския патриаршески синод да му отстъпи администрацията на Триадица (София), което било и сторено. Така от 1371 г. Видинската митрополия (и причислената към нея Софийска епархия) престанала да се числи към Търновския патриаршески диоцез. Въпреки това цар Иван Шишман посещавал София, като там през 1382 г. издал Витошката грамота „…в града на царството ми, София…“.
 
Софийска митрополия през робството. Най-трагична в историята на средновековна София може би е годината 1382, когато османските завоеватели я превзели. През 1393 г. паднало Търновското царство, а през 1396 г. и Видинското. Не случайно турците направили София най-голямата административна единица на Балканите – т. нар. Румелийско бейлербейство (по-късно еялет). Въпреки че през ХV-ХVI в. София била голям градски център, то тя загубила средновековният си крепостен вид и придобила облика на типичен ориенталски град.
Османското завладяване на Балканите се отразило на църковния живот в София. През 1408 г. град Охрид бил вече в турски ръце и завоевателите проявили веротърпимост, като оставили иноверните религиозни общности да се самоуправляват. Така и Охридската архиепископия била не само запазена, но и получила възможност да се разширява. Първоначално към нея били включени Софийска и Видинска епархия, но преди 1532 г. те отпаднали и отново преминали към Цариградската гръцка патриаршия. 
Османският завоевател запазил вярата на поробените българи, но посегнал върху неговите православни храмове и ги преобърнал в джамии. Такава била и участта на митрополитския храм „Св. София“, за който имаме интересно сведение от месец декември 1443 г. Тогава сборна християнска кръстоносна армия под предводителството на Владислав ІІІ Ягело и унгарският военачалник Янош (Ян) Хуняди освободила за кратко време София. Напускайки града, турците изпокрили храните и скъпоценностите и опожарили някои сгради, а също и околните села. Хуняди поставил камбана в превърнатата в джамия „Св. София“, довел митрополита и духовенство и отслужили благодарствен молебен. След това поставил камбани във всички джамии, които били бивши православни храмове и оставил владиката за ръководител на града. Но след несполуката на този християнски освободителен поход, София била отново превзета от турците и по нареждане на пашата митрополитът, доста християнски първенци и духовници били обезглавени и главите им изпратени на падишаха в Одрин, който бил тогавашната османска столица. „Св. София“ отново била обърната в джамия.
След това голямо сътресение Софийска митрополия едва се съвзела и неин катедрален храм станал „Св. Георги“ (Ротондата). Просияването на светци или наличието на свети мощи в дадено селище се считало за залог за привличане на Божията благодат върху него и неговите жители. Светците пазели своя град и били застъпници пред Бога за благочестивите му жители. Затова по времето на митрополит Силоаний (или Силваний), който според Ив. Снегаров заемал Софийската митрополитска катедра между 1455 и 1469 г., било договорено и съгласувано пренасянето на мощите на св. Крал Стефан Милутин. Това пренасяне станало през 1460 г. с подобаваща тържественост, но исторически свидетелства за това не са запазени. В житието на светеца било записано, че при разкопаване на гроба и изваждане на мощите му те били нетленни и косите били запазени. В София те били поставени с старинната църква „Св. Георги“ (Ротондата), която по това време била митрополитска катедрала. Християните от града и околните селища започнали да се стичат да се поклонят на светеца и да изпросят изцеление, здраве и благодат.
А по времето на следващия митрополит Силвестър за няколко дни в София останали мощите на св. Йоан Рилски, които през 1469 г. специална процесия от рилски монаси пренасяла от Търново за Рилския манастир. Мощите на рилския светец били положени в храма „Св. Георги“, редом с мощите на сръбския крал. Присъствието на тези свети мощи привлякло много поклонници и затова те останали тук близо седмица. Изглежда това не се понравило на софийските мюсюлмани и осем години по-късно те обсебили и тази църква, превръщайки я в Гюл джами. Така от 1477 г. чак до края на 1877 г., в продължение на точно 400 години старинния храм „Св. Георги“ служил като джамия. Мощите на св. Крал Стефан били пренесени в църквата „Св. Марина“, която станала митрополитска. Намирала се в Калояновата махала, в непосредствена близост до митрополитския дом.
София може да се гордее, че оттук произлезли или тук извършили мъченически подвиг следните светци. Най-старият известен софийски светец е Георги Софийски Стари, който се родил тук през 1407 г., а пострадал заради православната си вяра в Одрин на 26 март 1437 г.
Друг светец със същото име е Георги Софийски Нови, който бил родом от Кратово, но живял и мъченически бил изгорен на клада в София на 11 февруари 1515 г. Мощите му тайно били погребани в тогавашната митрополитска църква „Св. Марина“, а софийският свещеник поп Пею му написал житието. 
Сведенията за друг софийски светец с подобно име – Георги Софийски Най-нови са не само непълни, но и доста противоречиви. Много често името и паметта му се смесват със съименника му св. Георги Софийски Нови. Той бил роден в София и заради православната си вяра бил обесен на главния площад в града на 26 май, вероятно 1534 г. Според някои източници бил погребан в църквата „Св. Георги“ (Ротондата), но това е било невъзможно, защото по това време тя била вече джамия. Предполагам, че мощите му били погребани в друга софийска църква, носеща името „Св. Георги“, и то тази, която се е намирала на мястото на днешната Съдебната палата.
Много популярен е друг софийски светец, който бил роден в Янина, а пострадал заради вярата си на 17 май 1555 г. в София. Това бил св. Николай Софийски Нови, който има подробно житие, написано от Матей Граматик. Оскъдните му мощи били положени в ковчега с мощите на св. крал Стефан в храма „Св. Безплътни сили“ („Св. Архангели“), където тогавашният софийски митрополит Яков свикал епархийски събор и го канонизирал за светец. В негова чест била построена и дървена църква, която била изгорена по време на кърджалийските размирици. Едва в края на XIX в. на мястото където е пострадал в Ючбунар била построена голяма каменна църква, осветена през 1900 г.
Според информация на чешкия историк Константин Иречек, стенописната украса на храма „Св. Безплътни сили“ била от 1547 г., т. е. осем години преди гибелта и канонизацията на св. Николай Нови Софийски. Според сведението на немския протестантски учен проф. Стефан Герлах, през месец юни 1578 г. мощите на сръбския крал вече са се намирали в отремонтираната митрополитска църква „Св. Марина“ – „засводена и цялата изрисувана, иконите са подновени. При вратата на олтара в един ковчег лежи тялото на св. Стефан…“ Това показва, че въпросните мощи винаги били поставяни в катедралния митрополитски храм, а през втората половина на XV в. и през XVI в. такива са били софийските църкви „Св. Георги“, „Св. Безплътни сили“ и „Св. Марина“. Пак според сведение на Стефан Герлах към църквата „Св. Марина“ имало българско училище, където се подготвяли бъдещите духовници.
Друг известен софийски светец е Пимен Софийски (Зографски), който не е мъченик, а преподобен. Предполага се, че е роден след 1550 г., а е починал скоро след 1618 г. Той бил известен като книжовник и зограф. Починал е в Черепишкия манастир, но по-късно мощите му били пренесени в Суходолския манастир.
Въз основа на оскъдни исторически сведения през ХVІ в. на Софийската митрополитска катедра стояли следните архиереи. Калевит е упоменат още от края на ХV-то столетие и бил ктитор на близкия Кремиковски манастир. По негово „повеление“ било изготвено т. нар. „Кремиковско евангелие“, както е упоменато в приписката от 1497 г. Той починал през 1503 г. и това било отбелязано на стената на манастирската църква „Св. Георги“. Следващ митрополит е Йеремия, който бил съвременник на Георги Софийски Нови и светителствал по времето на мъченическата му смърт. За митрополит Панкратий споменава книжовникът Матей Граматик, че той светителствал по време на мъченическата смърт на св. Георги Софийски Най-нови. Приема се, че това е станало на 26 май 1534 г. Вероятно след него катедрата е била заета от митрополит Нифон. След него е светителствал Яков, който канонизирал за светец мъченика-обущар Николай Софийски.
В запазени приписки от 1564 г. и 1565 г. е посочен митрополит Диомидий, упоменат също в недатирана приписка и под името Диамандий. След него на катедрата стояли Партений (споменат през 1580 г. и 1586 г.) и Григорий (1586 – 1601). 
За историята и големината на Софийска епархия през ХVІІ в. съдим от един запазен ферман от 1 юни 1670 г. Той е издаден от султан Мехмед ІV хан на „духовника-калугер Мелетий“, тогавашния Софийски митрополит. Във фермана било посочено, че „от направената щателна справка се оказало, какво Софийската епархия още от най-старо време, от деня на завоеванието на страната от дин-исляма е плащала десет хиляди акчета“. А Софийска епархия била съставена от 6 кази – на София, Пирот, Трън, Берковица, Брезник и Ихтиман.
През 1622 г. София станала седалище на новоучредената католическа архиепископия, но по политически съображения архиепископите ѝ резидирали в Чипровец.
 
Финансовото състояние на Софийска митрополия през XVII в. започнало да се влошава и направо станало драстично! Към 1652 г. дългът ѝ възлизал на 20 товара (или 2 милиона аспри), които според тогавашния курс се равнявали на 12 500 жълтици. В интерес на истината това била огромна сума при стойността на парите по онова време. Кредиторите на митрополията били „външни, големи и влиятелни лица“ – местни богати турски първенци: паши, бейове, сердари и пр. Поръчители на дълговете били духовници и миряни, които залагали цялото си недвижимо и движимо имущество. Големият лихвен процент (15 на сто) и просрочването на заемите направо съсипвало архиереите и техните поръчители. 
Митрополитите Григорий, Неофит, Йеремия, Мелетий, Игнатий, Йезекил, Игнатий, Даниил и др. толкова били изпаднали във финансова безизходица, че се наложило да продават на турци недвижимо и движимо църковно имущество, дори правата си да събират владичината!
За да стабилизира финансовото положение на Софийска епархия митрополит Даниил бил натоварен от Цариградската патриаршия да посети Русия, Влашко и Молдова със задача да изпроси финансова помощ. За тази цел цариградският патриарх Йоаникий го снабдил със съответни грамоти, издадени на 1 март 1652 г. Вероятно митрополитският дълг не е бил изплатен, защото през 1662 г. същият митрополит Даниил бил принуден да продаде митрополитския си дом за 60 000 акчета на софийския първенец Хаджи Мустафа паша. След тази продажба владиката бил принуден да живее „под наем“ в близка до митрополията къща, собственост на храма „Св. Неделя“.
От приведените кратки сведения се вижда в какъв финансов колапс попаднала Софийска митрополия през XVII в. Тя останала без свещоливница, без митрополитски дом, без много движими и недвижими църковни имоти, с разорен и изпаднал в нищета клир, с огромен дълг към кредиторите.
През XVII в. станали и някои беди и погроми, които също се отразили зле на състоянието на епархията. За тях научаваме от една авторска приписка в един ръкопис, наречен „Богородичник“, писан през 1636 г. в Етрополския манастир „Св. Троица“. Тя гласи: „В това време дойде в Етрополе огромно множество войска, а в София паша Чанпала оглу разруши църквите“. Посоченият паша „Чанпала оглу“ (Джанбунат заде) бил капуданпаша (адмирал) на султан Мурад IV Гази и по-късно бейлербей на Румелия със седалище в София. Известен бил с необуздания си характер и пословична жестокост. Колко и кои църкви разрушил в София не е известно. Тогава на митрополитската катедра бил Игнатий (1631 – 1640). 
Може би по повод на тези разрушения католическият епископ Петър Богдан през 1640 г. говори за значително намаляване на броя на православните храмове в София. Пак според сведения на същия епископ от 1670 г., тогавашната православна митрополитска църква „Св. Марина“ била съборена „преди няколко години от един паша или бейлербей…, било му донесено, че вътре били подновени рисунките. Това беше единствената причина тя да бъде разрушена“. Някои изследователи предполагат, че по всяка вероятност църквата била пострадала частично при земетресение от средата на XVII в. и била ремонтирана и отново стенописана, но без разрешение от местната османска власт. И по този повод Хаджи Мустафа паша, на когото митрополит Даниил дължал голяма сума пари, наредил да се „събори из основи“. Това събаряне вероятно е станало между 1663 и 1670 г. Руините на съборената църква били видими до към 1886 г. На нейно място по идея на патриарх Максим беше въздигнат параклис със същото име (осветен на 29 октомври 2009 г.).
 
След събарянето на „Св. Марина“ временна митрополитска църква станала „Въведение Богородично“ (или още „Св. Пречиста“). Според сведение на Л. Марсили от 1680 г., християните в София „имат митрополит с черква, посветена на Божията майка“ (т. е. на св. Богородица). По неизвестни причини близката църква „Св. Неделя“ (или още „Св. Крал“) бързо изместила „Св. Пречиста“ като митрополитска църква. А. Маврокордато пише, че на 7-8 април 1683 г. присъствал на Великденската служба в митрополитската църква „Св. Крал“ в София.
Наскоро след това митрополитският храм „Св. Неделя“ бил разрушен от турците при потушаването на Чипровското въстание (1688 г.) по времето на султан Мохамед ІV. Възобновяването му станало в самия край на ХVІІ в. чрез ходатайството на първенците на бакалския еснаф, подпомогнати от двама монаси таксидиоти от Синайския манастир. Както и други тогавашни софийски храмове, той е бил с каменни основи и стени до 2-3 м височина, а нагоре конструкцията била дървена. Бил е двупрестолен.
През ХVІІІ в. на Софийската митрополитска катедра се изредили четирима митрополити. За Анастасий е известно, че бил назначен на софийската катедра на 23 май 1701 г. и имал берат, издаден от султан Мустафа II (1695-1703). Две години по-късно султанът абдикирал и престолът бил зает от брат му Ахмед III (1703-1730). Новият султан също издал берат на софийския владика. 
От 28 юни 1728 г. митрополит Анастасий временно се намирал в Цариград (вероятно като член на патриаршеския синод) и бил назначен негов пълномощник – монахът Теофан, който заедно с представителя на Върховния съд Сеид Ахмед, в качеството на комисар, щели да обикалят шестте кази, които съставлявали Софийска епархия, за да събират църковните данъци.
По време на Австро-турската война от 1737 г. Самоковският митрополит Симеон Попович застанал начело на тайна подготовка за бунт. Но тогавашният Софийски митрополит Анастасий и неговият приближен Кирияки направили предателство и издали подготовката на турския военачалник Али паша Кюпрюлюоглу. Митрополит Симеон бил арестуван и жестоко измъчван, а след това доведен и обесен в София. Обесването му станало на 21 август 1737 г. в древните гробища зад превърнатата в джамия бивша митрополитска църква „Св. София“. Обесеният владика бил отнесен в Самоков и погребан в Бельовата църква „Св. Богородица“. След 2000 г. митрополит Симеон Самоковски е канонизиран като свещеномъченик за вярата, а денят на неговата кончина – 21 август, е обявен за празник на Самоков. 
Митрополит Анастасий стоял начело на епархията цели 42 години, чак до смъртта си през 1743 г. През месец май 1743 г. за нов Софийски митрополит бил избран Антим. Той си дал оставката в началото на 1754 г. На вакантния митрополитски престол на 14 април 1754 г. бил избран гъркът Йеремия. В началото на неговото светителстване били закупени за катедралния храм комплект минеи, печатани през 1750 г. в Москва.
През 1783 г. митрополит Йеремия починал и на неговото място Цариградската вселенска патриаршия изпратила Теофан, който заел Софийската катедра през месец септември с. г. Той се изявил като благ и достоен архипастир и останал в епархията си цели 39 години. Началото на неговото светителстване било съпроводено с лоши зими и голям глад. В края на 1797 г. по време на феодалните размирици в Османската империя, кърджалийски отряди превзели и ограбили София.
Деветнадесети век се характеризира като твърде бурен и драматичен – през него станали редица значими природни и политически събития, които се отразили върху цялостния живот на града и неговата околност. От едно запазено писмо от 8 юни 1822 г. на Софийския митрополит Теофан до врачанските първенци Тошо Ценов и Димитър Хаджитошев разбираме, че той бил доста болен и не можел да изпълнява обязаностите си като архиерей. Затова помолил двамата врачани да му съдействат пред Врачанския епископ Методий да ръкоположи един негов епархиот. 
Четири месеца по-късно митрополит Теофан починал. Ето какво откриваме за неговата кончина в една летописна бележка: „В лето 1822, месец октомври, има да се знае и в София – град Сардакия, кога се представи (в Господа) Софийски архиепископ митрополит кирион, кирион (господин, господин) Теофан, родом от Сакъс (Хиос). Предаде дух свой в ден събота у зори на един сахат (по турски – т. е. в 7 часа), месец октомври ден 26. Това писах аз, грешни Андон абаджия, епекчийски син – тука пишат вкратце 43 години (39 е вярната цифра), какво е бил пастир на софийския народ християнски“. Цариградската патриаршия изпратила на вакантната Софийска катедра митрополит Йоаким, който бил родом от Мелник. Той пристигнал в София на 24 ноември 1822 г. и останал тук осем години.
Софиянци доста негодували от владиката си и постоянно се оплаквали от него на Патриаршията в Цариград, а също и на Високата порта. Най-сетне през месец юни 1830 г. той бил преместен на Видинската катедра, а няколко месеца по-късно го изпратили чак в Янина. За нов Софийски митрополит през месец ноември 1830 г. Цариградската патриаршия изпратила Паисий, който се намесил в работите на катедралната си църква. По негова повеля била купена за митрополитската църква някаква къща, която била собственост на „низамите“ (т. е. войниците). По нареждане на митрополита бил заграден църковният двор (а той обхващал целия днешен площад „Св. Неделя“) с висок каменен дувар, като оставили две големи порти от западна и източна страна.
През месец април 1837 г. митрополит Паисий бил преместен на Смирненската катедра, а на неговото място пристигнал от Лариса (където бил там архиерей) „кривия Мелетий. Той отначало бил топли защитник на народа, пише в спомените си софиянецът Коста Михайлов, изпълнител на християнските догмати. Той направи от основа нова митрополия по изящна архитектура…“
За разлика от някои други големи градски средища, които също са били и митрополитски седалища, в София гръцкото културно и езиково влияние било незначително. По софийските църкви са запазени голям брой богослужебни книги (ръкописни и старопечатни) на църковнославянски език, а и съставът на низшия клир в града и казата бил предимно български. Дори кондиките на митрополитската църква „Св. Неделя“ били водени на български. А и обучението в училището при митрополитската църква също било водено на български, като за известни периоди е бил преподаван и гръцки език. 
Затова в началните десетилетия на църковно-националната борба негодуванието и протестите на софиянци били насочени главно срещу материалния гнет и някои злоупотреби на гръцките духовни пастири. Първата засвидетелствана сериозна акция била срещу гръцкия владика Мелетий през 1847 г. Фактически софиянци изпратили последователно три жалби до Цариград – на 12, 18 и 25 май 1847 г. И избавлението от митрополита станало още през есента на същата 1847 г. Обаче фанариотите от Цариград върнали в София предишния им владика Паисий. Неговото завръщане станало на 7 октомври 1847 г. Както го описва К. Михайлов, той бил „снажен, весел, здрав, беловлас… от прочутия тип „сребролюбец“.
В началото на 1849 г. Иван Н. Денкоглу дарил на Софийската църковна община крупната сума от 30 000 гроша за построяването на сграда на ново училище. Митрополит Паисий също побързал да се пише благодетел и подпомогнал българското просветно дело със сумата от 20 000 гроша. Разни имотни софиянци направили дарения от 140 до 1000 гроша. Така през 1849 г. пред църквата „Св. Неделя“ построили мъжкото училище, което било посветено на видния меценат Иван Н. Денкоглу.
Митрополит Паисий отново се писал благодетел, като предложил да се направи нов катедрален храм. За целта владиката свикал през месец декември 1852 г. многолюдно събрание в салона на митрополията. След доста бурни и емоционални дебати било взето решение да се въздигне нов, по-голям и величествен храм, който да задоволява нуждите на възраждащото се софийско православно население.
През лятото на 1853 г. митрополит Паисий бил вдигнат от София и преместен в Ефес. В средата на месец юли 1853 г. Цариградската вселенска патриаршия изпратила в София друг гръцки митрополит, Гедеон. Той бил титулярен Лампсакски епископ до 1841 г., а от август 1841 г. до 14 юли 1853 г. бил Мраморноостровен митрополит. Новият владика приел присърце разгорялата се кампания по събирането на средства за нов митрополитски храм и активно се включил в нея като дарил сумата от 15 000 гроша.
На 25 април 1856 г. ентусиазираните софиянци започнали да събарят старата и прогнила църква „Св. Неделя“ и да правят нова. Новият храм „Св. Неделя“, бил проектиран като трикорабна базилика с дължина (с олтарната абсида) – 35,50 м и ширина 19 м. Ръководител на строежа бил известният пещерски майстор Петър Казов, преселник от Македония. 
До есента на 1860 г. по строежа на храма софиянци изразходвали над половин милион гроша – една крупна за времето си сума. Станали и някои скандали между градските първенци заради обвинения в присвояване на църковни пари и работата замряла. Наложило се майстор Петър Казов да замрази строежа. Две години по-късно, през ранната пролет на 1863 г. софийските първенци се събрали и решили да доизградят църквата „Св. Неделя“. Този път сключили договор с брациговския майстор-строител Иван Боянин. Съгласно този договор, новият майстор се задължил да завърши църквата за Димитровден (26 октомври). Обаче украсяването на новата църква се проточило няколко години и след няколко поредни отлагания храмът бил осветен на големия общославянски празник 11 май 1867 г.
След Великденската акция от 3 април 1860 г., когато епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската патриаршия, и софиянци се присъединили към него. Те успели да склонят своя митрополит да изпълни народното желание, както това направил и Пловдивският митрополит Паисий. Обаче Патриаршията веднага отзовала митрополит Гедеон и го изпратила на заточение на о-в Родос. На 19 април 1861 г. за Софийски митрополит Цариградската патриаршия определила българина Доротей („Дорчо“), който не бил приет от софиянци и останал в града им като натрапник. В продължение на половин година в София се разразила такава ожесточена борба, че дори и местната турска власт не могла да се справи с положението. Затова „Дорчо“ бил отстранен на 6 декември 1861 г. и под стража изпратен за Цариград. Управлението на епархията преминало в ръцете на българската община, като Доротей се водел формално Софийски митрополит до ноември 1872 г., когато бил избран на Скопската катедра. Същият починал на 15 август 1875 г. в Цариград.
 
Софийска митрополия по време на Българската екзархия. След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца, Скопие и София, а по-късно и в Търново, през 1870 г. българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 г. султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. В София след получаването на телеграмата ликуващите граждани избрали една комисия, която изработила програма за тържеството, което било определено за 4 март 1870 г. Известието за решението на църковния въпрос „събра много народ граждани, селяни и от двата пола в църквата „Св. Крал“ на 4 март, четем в дописка, публикувана във в. „Турция“, всичките празнично облечени.“
Софийска епархия трябвало да изпрати за Първия църковно-народен събор двама кандидати. По това време тя се състояла само от три кази – Софийска, Брезнишка и Берковска, но последната отказала да изпрати свои избиратели и фактически се отцепила. На 5 януари 1871 г. избирателите и кандидатите за делегати на събора от двете кази се събрали в митрополията и под председателството на „поп Тоше Пиперков“ провели епархийски събор. От предложените девет кандидати чрез тайно гласоподаване били избрани хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов. Избраните делегати за събора били снабдени с необходимите сведения, документи и пари и заминали за турската столица.
След дълги разточителни преговори и перипетии на 20 август 1872 г. в София бил свикан епархийски избирателен събор, на който берковчани отново отказали да се явят. От тримата предложени кандидати (архимандритите Мелетий, Натанаил и Дамаскин) най-много гласове спечелил архим. Мелетий Зографски. Св. Синод единодушно одобрил софийския избор с известно закъснение – едва на 11 септември 1872 г. След това изчакал още месец и чак на 5 октомври 1872 г. обявил окончателното си решение на избраника и епархиотите му. След това на 15 октомври 1872 г. в българската дървена църква „Св. Стефан“ в Цариград четиримата нови екзархийски митрополити Доситей Самоковски, Симеон Варненско-Преславски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски хиротонисали Мелетий и го прогласили за каноничен Софийски митрополит.
Политическата обстановка била изключително неблагоприятна за заминаването на митрополит Мелетий за епархията му. От своя страна и Високата порта не бързала с издаването на берата му. Той му бил връчен едва на 23 февруари 1873 г. и след известна подготовка на 12 март 1873 г. Софийският митрополит се отправил за епархията си. Той пристигнал в София на 29 март 1873 г. , като първата св. Литургия отслужил на Връбница, 1 април 1873 г. 
През тригодишния си престой в София митрополит Мелетий се прочул колкото с конфликтите си със софиянци, толкова и с подкрепата си за задържаните и обвинените в противодържавни деяния. На 25 май 1876 г. той бил задържан в Берковица по подозрение за съучастие в подготовката на Априлското въстание. Едва на 19 август 1876 г. софийският митрополит бил окончателно освободен и се върнал в София. 
Той не спирал да информира редовно за извършваните насилия и духовното си началство в Цариград, и местните власти, и софийските консули. Това довело до крайно обтягане на връзките му със софийския мютесариф Махзар паша и през октомври 1876 г. Ловчанският митрополит Йосиф посетил София със специална помирителна мисия, но и това не помогнало и в края на ноември 1876 г. по настояване на османските власти екзарх Антим І наредил на Мелетий да напусне епархията и да отиде в Цариград за неопределено време. За свой заместник владиката оставил архимандрит хаджи Авксентий, игумен на Кремиковския манастир. Така София останала без владика цели 14 месеца, чак до месец февруари 1878 г.
На 3 ноември 1877 г. митрополит Мелетий успял да избяга от Цариград и след големи перипетии се озовал в Румъния, където се присъединил към руската освободителна армия. Смесеният екзархийски съвет разгледал случая на митрополит Мелетий на извънредно заседание на 7 ноември 1877 г., а на редовно заседание от 10 декември 1877 г. Св. Синод го отстранил от Софийската катедра и назначил за наместник на епархията Самоковския митрополит Доситей.
След като София била освободена от руските войски, митрополит Мелетий пристигнал най-тържествено и без разрешение на висшата духовна власт заел бившата си катедра. Времената били бурни и динамични и никой не обсъдил поведението му, а той от своя страна проявил лакейство и сервилничил с властите. Обаче по-късно с нетактичните си и неразумни постъпки възбудил паството, а и някои управляващи против себе си.
На 22 януари 1879 г. било учредено Софийското свещеническо братство „Св. Йоан Рилски“ по идея на руските военни свещеници Николай Пономарев и Александър Покровски. От 26 юни 1879 г. негов председател станал иконом Георги Забунов от Софийския катедрален храм „Св. Неделя“.
Независимо, че на 3 април 1879 г. София била избрана и обявена за столица на Княжество България, градът не станал седалище на Българската екзархия. По политически причини до края на месец ноември 1913 г. седалището на Екзархията било в Цариград.
По молба на българското правителство, на 11 февруари 1883 г. Св. Синод в Цариград, решил да се приведе в изпълнение решението си от 10 декември 1877 г., като митрополит Мелетий напусне епархията и се изпрати на упокой в Рилския манастир. Вечерта на 24 февруари 1883 г. той бил отстранен от София, но поради влошеното му здравословно състояние го настанили в Кюстендил.
В завещанието си митрополит Мелетий оставил на Св. Синод в София една значителна за онова време сума, лихвите от която били изразходвани главно за издаване на книги с религиозно-нравствено съдържание. По-късно по съвет на лекарите Мелетий заминава на лечение в Кайро. Починал там на 6 май 1891 г. и бил погребан в манастира „Свети великомъченик Георги“.
Съгласно приетия Екзархийски устав и решенията на Първия църковнонароден събор в Цариград през 1871 г., три екзархийски епархии трябвало да бъдат закрити след смъртта на титулярните им митрополити – това били Кюстендилска, Самоковска и Ловчанска. На 2 февруари 1884 г. починал Кюстендилският митрополит Иларион и епархията му била присъединена към съседната Софийска. По този начин Софийска епархия се разраснала, но липсата на архиерей до известна степен смущавала духовния живот.
След отстраняването на митрополит Мелетий за един период от девет години Софийска епархия останала в безначалие. Независимо, че временно управляващи били митрополитите Климент Търновски, Кирил Скопски и Григорий Доростоло-Червенски, това се отразило зле както върху религиозния живот на софиянци, така и върху духовенството от епархията. Апетити към Софийската митрополитска катедра проявявали различни екзархийски митрополити, но най-вече я желаел Доростоло-Червенският митрополит Григорий. Именно по негов сценарий бил разигран следният изборен фарс.
На 27 януари 1891 г. бил проведен избор на архиерей в Софийска епархия. В каталога на избираемите духовници били включени бившите митрополити Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Кирил Скопски, Величкия епископ Партений и архимандритите Василий, Методий Кусев, Антим Кънчев, Максим Пелов и йеродякон Иларион Пенчев. Най-много гласове получили Василий (32) и Антим (17). В екзархийския параклис „Св. Йоан Рилски“ в Цариград на 24 март 1891 г. от тези двама кандидати бил хиротонисан за канонически приемник на вдовстващата Софийска епархия архимандрит Василий. Изборът и хиротонията извършил екзарх Йосиф и делегираните от Св. Синод митрополити Григорий Доростоло-Червенски и Симеон Варненско-Преславски (съгласно решение на Св. Синод от 6 март 1891 г.). Новоизбраният митрополит след два дни отказал да приеме Софийската катедра „съзнавайки своите слаби сили и немощ, да отговори на задълженията, които изборът му налагал“. Зад този неприятен фарс стоял митрополит Григорий, който имал силно влияние над Василий. Наскоро подир този отказ за управляващ Софийска митрополия бил назначен Самоковският митрополит Доситей.
По настояване на тогавашния министър-председател Стефан Стамболов и по решение на Софийския епархийски духовен съвет бил определен втори избор. На 26 януари 1892 г. в София бил свикан избирателен събор от 36 избиратели – явили се 31. Духовните избиратели в присъствието на членовете на Софийския епархийски съвет избрали с тайно гласоподаване и вишегласие двама от предложените кандидати – Велички епископ Партений с 31 гласа и йеромонах Харалампий с 18 гласа. Изложението от тоя избор било подписано от всички присъствали избиратели и скрепено с подписите и печата на Софийския епархийски съвет. Официалният избор станал на 12 февруари 1892 г. в Екзархийския дом в Цариград от временния Св. Синод, съставен от екзарх Йосиф и княжеските митрополити Доситей Самоковски и Константин Врачански. Тези двама митрополити имали мнението и на другите двама синодални членове – Григорий Доростоло-Червенски и Симеон Варненско-Преславски. Членовете на Св. Синод разгледали подробно всички изпратени документи от София и намерили избора в епархията за редовно проведен и приели присърце бележката от страна на избирателите, да изберат и одобрят за канонически митрополит на Софийска епархия Партений. След като приключили заседанието, влезли в екзархийския параклис „Св. Йоан Рилски“ и след подобаващи молитви прогласили Партений за канонически Софийски митрополит.
По времето на митрополит Партений станало миропомазването на престолонаследника княз Борис. За целта пристигнал от Цариград екзарх Йосиф, който на 2 февруари 1896 г. в Софийския катедрален храм „Св. Неделя“ при голяма тържественост извършил миропомазването.
Под вещото ръководство на Партений през 1898-1902 г. било извършено коренно преустройство на Катедралния храм от българския архитект Никола Лазаров. Също по време на светителстването на митрополит Партений били построени и осветени повече от една дузина храмове, както в самата столица, така и в околните села. На 20 януари 1903 г. Партений осветил и новата сграда на Софийската духовна семинария.
На 14 юни 1907 г. починал Самоковският митрополит Доситей, като съгласно решенията на Първия църковно-народен събор неговата епархия престанала да съществува и от 1 януари 1908 г. била слята със Софийската. По този начин митрополит Партений трябвало да обгрижва значителен църковен диоцез.
За отпразнуване пълнолетието на престолонаследника княз Борис Търновски бил издаден „Манифест към българския народ“ от цар Фердинанд на 18 януари 1912 г. В тържествата по този повод в столицата взели участие редица европейски дворове и правителства. На 20 януари 1912 г. в катедралния столичен храм бил отслужен тържествен молебен, в който взел участие и митрополит Партений заедно с целия състав на Св. Синод.
Митрополит Партений бил член на Св. Синод от края на 1900 до 1904 г. и от 1909 г. до кончината си през 1918 г. След смъртта на екзарх Йосиф от 20 юни 1915 г. станал по старшинство наместник-председател на Св. Синод.
Митрополит Партений починал на 20 юни 1918 г. и бил погребан от северната страна до олтара на Катедралната църква „Св. Неделя“.
След Междусъюзническата война екзарх Йосиф І остава с много малко пасоми и то само в Турция (главно в Цариград, Одрин и Лозенград). Затова в края на месец ноември 1913 г. решил да премести седалището на Българската екзархия в София. Той уредил в Цариград т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през февруари 1945 г. от български архиереи. Екзархът прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагал усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не бил избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.
На 20 март 1921 г. в Катедралния столичен храм „Св. Неделя“ бил хиротонисан в епископски сан с титлата „Маркиянополски“ протосингелът на Св. Синод архимандрит Стефан. Година по-късно, на 26 март 1922 г., той бил избран в епархията, а на 2 април с. г. утвърден от Св. Синод за канонически Софийски митрополит.
Митрополит Стефан се очертал като добър пастир и администратор на Софийска епархия, която в продължение на три години и половина била вдовстваща. На 19 ноември 1923 г. тържествено била осветена новата сграда на Богословския факултет, която била строена цели 11 години. На 12, 13 и 14 септември 1924 г. новият Софийски митрополит взел дейно участие при освещаването на храм-паметника „Св. Александър Невски“. По негово време бил извършен кървавият терористичен акт в Катедралния му храм „Св. Неделя“, в който загинали около 200 души, а други 500 били ранени. Възобновяването на този храм срещнало съпротива от най-различни фактори и се проточило във времето. Били изразходвани много нерви, сили и средства, докато на 7 април 1933 г. възобновеният из основи катедрален храм бил осветен.
Поради липса на собствена сграда, десетки години Софийска митрополия се помещавала под наем в голяма двуетажна стара къща, собственост на катедралния храм „Св. Неделя“. В съседство се намирали полуизоставена стара арменска църква „Св. Богородица“ и много стари прогнили еврейски къщи. През 1890 г. Министерството на външните работи и изповеданията купило от братя Давичан Леви на ул. „Калоян“ голяма двуетажна стара къща и след лек ремонт я предоставило безвъзмездно на синодалните старци за Синодна палата. Така от есента на 1890 г. до края на месец октомври 1909 г. Св. Синод се помещавал в тази постройка. След това се преместил в новата (сегашната) Синодна палата, а освободената постройка била предадена на Софийска митрополия. Цели двадесет години Софийска митрополия се помещавала в тази стара и нехигиенична сграда. Едва от 1929 г. митрополит Стефан предприел поетапна мащабна строителна дейност, за да снабди Софийска митрополия с нови и подходящи сгради. Първо било построено митрополитското здание с канцеларии, което осветили на 4 ноември 1930 г. След това до него бил направен митрополитския дом, който бил осветен на 29 декември 1931 г. Старата арменска църква била отчуждена от Държавата с царски указ № 39 от 25 март 1910 г. за нуждите на Софийска митрополия. В продължение на цели 23 години арменците не опразвали полуизоставената си църква и пречели на бъдещото строителство. Тя била съборена чак през лятото на 1933 г. и на 14 септември с. г. бил положен основният камък на бъдещата нова епархийска свещоливница и на доходно здание. Новата свещоливница била триетажна постройка със салон и помещение за митрополитската библиотека. Тя имала топла връзка със съседното здание на Богословския факултет. Освещаването на свещоливницата и съседното доходно здание станало на 26 ноември 1936 г. (Сградата на свещоливницата била разрушена при бомбардировките през месец март 1944 г. и не била възстановена.)
Също така по времето на митрополит Стефан били построени и редица нови храмове в разрастващите се квартали на столицата. Докато при Освобождението (1878 г.) София имала само 8 църкви, през 1934 г. техният брой нараснал на 23.
 

2 20170228 1923267526

Софийска митрополия в ново време. След политическата промяна на 9-и септември 1944 г. Софийският митрополит Стефан на 15 октомври 1944 г. бил избран за наместник-председател на Св. Синод. Новото правителство дало разрешение да се избере и нов български екзарх.
Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм „Св. София“. Присъствали 90 избиратели с редовни пълномощия, които избирали екзарх измежду трима кандидати: митрополитите Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден български екзарх.
След избора на екзарх друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос бил вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела над БПЦ. Това станало с помощта на Руската православна църква, която обещала пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия. Делегатите на БПЦ се срещнали в Цариград с Вселенския патриарх и преговаряли с комисия на Патриаршията по условията на вдигането на схизмата. На 19 февруари 1945 г. бил подписан „Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква…“, а на 22 февруари с. г. бил издаден специален „Томос“ от страна на Вселенския патриарх. Така през февруари 1945 г. БПЦ получила признание на пълната си независимост (автокефалия) и заела място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, съставящи заедно Православната църква в световен мащаб.
След три години активна църковно-дипломатическа дейност новият екзарх се оказал неудобен на новата отечественофронтовска власт и бил разработен сценарий за неговото отстраняване. На 8 септември 1948 г. на заседание на Св. Синод бил разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно Политбюро на ЦК на БРП (к) одобрило решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24 ноември 1948 г. насилствено бил интерниран в с. Баня, Карловско, като бил лишен от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение. Починал на 14 май 1957 г. и бил погребан в Бачковския манастир.
В политбюро на управляващата партия била обсъдена необходимостта от изработването на един „нов, малък, демократичен устав“ на БПЦ. След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. Синод бил принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод. Неслучайно в протокола от заседанието на Св. Синод на тази дата било вписано: „Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага“.
Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод била свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. На 8 май 1953 г. в София тържествено бил открит Третият църковно-народен събор, на който присъствали 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминал в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приел с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължил дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определил с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрило. Това били Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дали своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит – 1 глас, а две бюлетини били обявени за недействителни. Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално била провъзгласена за патриаршия, а за патриарх бил избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явил макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство. 
В съответствие с решението на Третия църковно-народен събор патриарх Кирил станал и Софийски митрополит. Въпреки това той останал титулярен пловдивски архиерей до 9 март 1969 г. Изявил се като църковен историк и книжовник и заради това на 10 юли 1970 г. бил избран за редовен член на БАН – академик по национална културна история на българския народ през Възраждането. 
На 7 март 1971 г. патриарх Кирил починал и съгласно предсмъртната му воля бил погребан в ставропигиалния Бачковски манастир. За наместник-председател на Св. Синод бил избран Ловчанският митрополит Максим. На 25 юни 1971 г. Св. Синод в пълен състав избрал трима кандидати за патриаршеския престол – Ловчански митрополит Максим, Врачански митрополит Паисий и Доростоло-Червенски митрополит Софроний. На 4 юли 1971 г. в София бил свикан патриаршески избирателен събор с участието на 101 избиратели. За български патриарх бил избран Ловчанският митрополит Максим с 98 гласа, 1 глас получил Врачанският митрополит Паисий и 0 гласа за Доростоло-Червенският митрополит Софроний (2 от бюлетините били празни). Така на 4 юли 1971 г. бил избран за Български патриарх бившия Ловченски митрополит Максим, който станал и Софийски митрополит.
Патриарх Максим възглавява БПЦ цели 41 години и подобно на своя предшественик патриарх Кирил близо две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989 г.) е принуден да се съобразява с партийната и държавна политика. Въпреки острите нападки, отправени срещу него след 1990 г., въпреки разкола във върховната църковна власт и притесненията (в определени моменти) от страна на държавната власт, той продължи спокойно да ръководи Св. Синод като негов председател и Софийска епархия. 
За последен път той благослови любимото си паство в любимия му Троянския манастир на празника Успение Богородично, 15 август 2012 г. В 03:30 часа на 6 ноември 2012 г., шест дни след като навърши 98 години, Българският патриарх и Софийски митрополит Максим се представи в Господа. На 8 ноември с. г. софийското свещенство и осиротелите чада на овдовялата Софийска епархия се простиха в митрополитската катедрала „Св. Неделя“ със своя архипастир, който беше погребан на другия ден в Троянския манастир.
За наместник-председател на Св. Синод бе избран Варненско и Велико-Преславският митрополит Кирил, при когото беше подготвено свикването на патриаршески избирателен събор. Той беше проведен на 24 февруари 2013 г. Като кандидати за патриаршеския престол бяха определени Русенският митрополит Неофит, Ловчанският митрополит Гавриил и Старозагорският митрополит Галактион. За участници-избиратели в събора бяха определени 142 души, от които гласуваха 138. На първия тур Русенският митрополит Неофит получи 71 гласа, Ловчанският митрополит Гавриил – 43 гласа и Старозагорският митрополит Галактион – 22 гласа, а две от бюлетините бяха невалидни. На вторият тур за митрополит Неофит гласуваха 90 души, а за митрополит Гавриил – 47 и една бюлетина беше невалидна. Така с необходимото мнозинство гласове за нов патриарх беше избран Русенският митрополит Неофит, който стана Софийски митрополит. Тържествената му интронизация стана в патриаршеския ставропигиален катедрален храм-паметник „Св. Александър Невски“.
 
Доцент д-р Христо Темелски 
 

Visits: 100

Skip to content