На 9 март Българският патриарх Неофит получи премията за 2015 г. на Международния обществен фонд "Единство на православните народи". Той беше отличен за изключителните си заслуги за укрепване единството на Православието и утвърждаването на християнските нравствени ценности в обществото.

Церемонията по награждаването се състоя в залата на храма „Христос Спасител” в Москва, в присъствието на висши духовници, политици и общественици от различни православни страни.

Заедно с главата на Българската църква бяха отличени президента на Р Сърбия Томислав Николич и Сергей Наришкин, председател на Държавната Дума на Руската федерация.

В своето слово на официалната церемония, патриарх Неофит каза:

„Всесърдечно благодарим на Ваше Светейшество, като Председател на Попечителския съвет на Международния обществен фонд за единство на православните народи, на президента проф. Алексеев, на Президиума, Попечителския съвет и Комисията на Международния обществен фонд, за удостояването ни с премията за 2015 г. за укрепване единството на православните народи и утвърждаване на християнските ценности в обществото! Приемаме тази чест с ясното съзнание, че „нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте” (1Кор. 3:7) и че един полага основа, „а друг зида върху нея; ала всеки” трябва „да внимава, как зида” (1Кор. 3:10).

В днешното размирно време, когато са заплашени християнските основи на европейската цивилизация, когато се подлагат на дискусия вековните представи за морал, ние, православните – духовници, политици и общественици от различни страни, и всички хора с добра съвест, трябва да обединим своите усилия в защита на изконните християнски нравствени ценности и норми на поведение.

Ставаме свидетели на това как честта, честността, саможертвата в името на другите сякаш са останали далече в миналото и днес са загубили своята актуалност и ценност. От това губим всички ние и като общество, и като личности, защото Бог е създал човека да живее добродетелно в общност и така, чрез себежертвената любов, да възраства в съвършенството.

Мнозина от нашите съвременници, за жалост, са израснали без вярата в Бога, без да познават дълбокия смисъл и високото назначение на човешкия живот, които Творецът е вложил при сътворението. Хората се лутат без посока, заети със суетни грижи и собственото си себеутвърждаване, без готовност за саможертва, без волята да претърпят неудобства, утеснения, лишения в името на ближния. Като откъснати клонки от Лозата на живота.

Нашето патриаршеско служение от самото ни избиране и интронизация беше белязано от масови национални протести и недоволство срещу гражданската власт в страната, от криза в държавността и дълбоко разединение в обществото. Последваха тежки изпитания за нашия народ: природни катаклизми и катастрофи, нанесли много щети и взели човешки жертви. Отчаянието, загубата на ясни ориентири за целта и смисъла на живота доведоха и до серия публични самозапалвания на наши сънародници. И както става в такива случаи, очите на хората се обърнаха към Църквата, готови да чуят нейния глас, търсещи утеха, упование, надежда.

Страданията, изпитанията от различно естество са неизбежни в този увреден от греха свят, но когато човек има ясно съзнание кое е важно и кое – маловажно, кое е преходно и кое – непреходно, какви са смисълът и целта на човешкия живот; когато знае, че има Бог – Бог всемогъщ, но и любещ и милостив, Който държи всичко в ръцете Си, ще преминава и през най-тежките изпитания, без да губи вяра, надежда и душевния си мир. Унинието, отчаянието, малодушието, чувството за безизходица, за празнота и безсмисленост на живота и съществуванието ни избуяват там, където оскъдява вярата.

В мирни дни на съзидание и в дни на тежки изпитания, ние, православните духовници, няма да се уморим да призоваваме към боголюбие и братолюбие, защото любовта е основата и законът на битието. Ако нашите убеждения, културната ни, социална, политическа, национална принадлежност са повод за разделение, то любовта е онази сила, която истински може да ни направи единни, целенасочени и силни. Стабилно и преуспяващо е онова общество, което е сплотено от общи високи идеали, ценности и цели.

Църквата с нейното неподвластно на времето и непреходно учение е призвана да бъде съвестта на народа. Тя е носител на богооткровените истини за живота и света и ни разкрива нравствения идеал, въплътен в Личността на Богочовека Христос, към който трябва да се стремим и който трябва да следваме. В този смисъл не християнството трябва да се приспособява към духа на времето, а духът на времето трябва да се съизмерява с християнството и висотата на евангелските истини.

Единството, както в Църквата, така и в обществото, трябва да се запазва и продължава „чрез връзките на мира” (Еф. 4:3), като превъзмогваме в себе си гордостта и себелюбието и се усилваме в любовта. Единството е постижимо дотолкова, доколкото сме способни на такава любов, каквато ни се разкрива в съвършената Личност на Богочовека Иисус Христос. Доколкото сме придобили Христов нрав, доколкото сме очистили душите си от всичко неприсъщо на Христа.

На православния дух са чужди омразата, етнофилетизма и расизма. Свойствено му е да защитава онеправданите и страдащите и да отстоява, въпреки всичко, любовта към другия. От тези евангелски принципи трябва да се ръководим всички ние.

Приемаме тази номинация като едно признание за нашите скромни трудове в този дух, но и като потвърждение, че в дни на всеобщо отстъпление от вярата, морала и любовта не бива да забравяме християнските идеали и да се стремим да се ръководим от тях, защото от това доколко даден човек или даден народ въплъщава и осъществява в битието си тези истини, зависи доколко достоен и устойчив на превратностите на времето ще бъде той.

Човек така е устроен, че не може да живее без вяра. Но човек разумно и внимателно трябва да избира в какво да вярва, защото от това в какво вярваме, зависи как ще възприемаме хората и света около нас и как ще премине животът ни.

Православната вяра наистина носи отговора на всички социални и екзистенциални проблеми, с които се сблъсква съвременният човек. При това, православната вяра и животът в Църквата не само ни учат как да живеем, но ни дават и вътрешни духовни сили и вдъхновение, за да живеем достойно и пълноценно. Но най-важната мисия на Църквата Христова в този свят си остава тази: да ражда небесни жители. Защото, каква полза от Църква, която е богата, силна, влиятелна в обществото, популярна, дори милосърдна, ако хората не се освещават и спасяват в нея, ако не прави своите пасоми не само по-добри хора, но и жители на Царството Божие.

Нека всички участници в обществените процеси, всеки, според званието и силите си, и особено онези от нас, на чиито плещи е възложена повече власт и отговорност, да помним, че пред Божието лице са делата, мислите и намеренията ни и пред Неговия нелицеприятен Съд ще даваме отчет за тях, а “комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука. 12:48).

Нека „Бог на любовта и на мира” (2 Кор. 13:11) да бъде с всички нас!”

Снимки: Здравко Кънев