Помилуй мя Боже, помилуй мя

(Из канона на св. Андрей Критски)

 Четвърти ден измина от началото на св. Четиредесетница наречена „духовна пролет“.  Четвърта вечер, целият православен свят пее, чете или шепне: „Помилуй мя Боже, помилуй мя“, припев на покайния канон написан от св. Андрей Критски. Навсякъде по света, в тази първа седмица на Великия пост, от огромните катедрали до най-малките параклиси, където се извършва обществено богослужение, по време на Великото повечерие, се чете  канона на св. Андрей.

Канонът, разделен на четири части, се изпълнява през първите четири дни на първата седмица от поста, а целият в сряда вечер на петата седмица. Тази вечер бе последната четвърта част от последованието му.

Не случайно го четем в началото на поста. Четем го, за да може чрез слушането на текстовете, ние да се обърнем към Твореца с покайни сълзи и плачейки за греховете си да изпросим опрощението. Самият текст, написан от Критския архиепископ ни въвежда в цялата история на Св. Писание и човечеството, като ни показва колко много преди нас човеците са грешили, и колко са пристъпвали към Бога с покаяние. Той, Всемилостивият, е прощавал и въздигал от калта на греховността каещите се. Слушайки текстовете през тези дни ние се съкрушаваме, намираме в себе си в множество примери, но за да се появи покайното чувство в нас, трябва да заговори съвестта ни. Имeнно за това в храмовете се чете покайният Велик канон.

Съвест!!! Що е това съвест? Съвестта, възлюбени е Божият глас в човека. Никоя друга наука освен богословието не може да обясни съвестта. Всички науки определят съвестта като съзнание, но то – съзнанието, не е тъждествено на съвестта. Съвестта не е съзнание изобщо, а нещо по-особено, по- специално. В понятието съвест се влагат определени морални тенденции. Самата дума: съвест, означава знание с другиго. Човек в съвестта си, се съзнава обвързан с Божията воля.

Съвестта е централен орган на нравствения живот, без който не е възможно никакво нравствено съвършенство. Съвестта дава познание за добро и зло, за съдържанието на нашия дълг; тя прави преценки на подбудите на човешките постъпки, тя оценява висотата на достойнството на човешкото поведение, на човешката воля и на самата човешка личност. Съвестта е орган за нравствено познаване. Когато съвестта проговори в нас, не намираме никакъв покой.

На всеки се е случвало извършвайки някой грях, да не може " да си намери място", да няма вътрешен мир и да не намира покой. Само и единствено, когато човек начене да пролива покайни сълзи и да се моли за прошка, тогава започва да се утешава. Душата плаче за очистване, а съвестта ни изобличава, осъжда и подтиква да се каем. Само тогава ние намираме покой, когато прибегнем с вяра и покаяние към Бога – Всемилостивия, Всеблагия.

Нашата вяра ни пази от всяко зло и винаги, кагато ни е притискала неволя, нашата вара ни помага. Кагато този свят ни се струва като тъмница, без врати и прозорци, нашата вяра ни казва: Не бой се! Творецът държи всичко в своята власт.  Той ни нарича синове и иска ние да го наричаме Баща.

Когато съгрешим и людете видят нашия грях, осъждат ни и ни захвърлят като непотребна вещ в този свят, нашата вяра е тази, която пази душата ни и ни казва: Христос умря за грешниците на кръста. Той е платил нашия грях пред Бога и ние сме за Бога много ценни и скъпи.

Когато ни сполетят нещастия и загубим чеда, имот и пари, и нямаме къде да подслоним морната си глава, нашата вяра ни пази от мрачни сили и тъги, като казва, че всичко, което е изпаднало от ръцете ни е паднало в ръцете на Нашия Отец, Чийто са всички богатства и имена, всички блага, на всички светове.

Нашата вяра ни пази от болести и в болести, в мъки и от мъки, в мрак и от мрак, в отчаяние и от отчаяние, в самота и от самота, в смъртта и от смъртта. Наистина и от смъртта, от която безверниците дори не знаят, че има отбрана. И от безверие ни пази нашата вяра, от онази напаст, която стои над всички напасти, от онзи мрак, който е по-гъст от всеки мрак и от онзи мраз, който е по-студен от всеки мраз. Неверието е „жива“ смърт за людете и народа. Всяка смърт е мъртва, но неверието е „жива“ смърт. От тази „жива“ смърт ни пази нашата вяра. Кое може да ни запази от тази „жива“ смърт, която носи маската на живота? Само нашата вяра в живия Бог и Творец, в Христа Спасителя.

Нашата вяра ни пази от зли и глупави помисли, грешни желания и пагубни намерения. Ние сме длъжни да пазим нашата вяра, както тя ни пази от всички злини на този свят, така и ние трябва да я пазим и съхраним.

С вяра в Триединния Бог – Отец, Син и Святия Дух, ние пристъпваме в тези дни в храма – Божия дом и с вяра и надежда възкликваме: „Помилуй мя Боже, помилуй мя“ (Из покайния канон на св. Андрей Критски). С  надежда, че Всемилостивият Бог ще прояви милостта си към нас и не ще зачита греховете и злодеянията ни. С надежда, че ще ни помилва и в съдния ден ще чуем Всеблагия Му глас, че сме Негови чеда. С надеждата, че ще влезем в царството Му, във вечното блаженство.

Имайки тази надежда ние сме длъжни тук, в днешния свят, в който живеем, да сме милостиви, справедливи, смирени, кротки, братолюбиви, обладаващи Христовата любов да живеем по християнски на дело, не само на думи.

Пристъпвайки на молитва, ние вярваме, че Бог ще ни помилва. Особено вярваме, че чрез добродетелен живот ще ни се прости всяко едно прегрешение, но има условие - да спазваме Божия закон. Знаем десетте Божии заповеди, дадени ни чрез Мойсей в Стария завет. Знаем и другите две заповеди, дадени ни от нашия Спасител Христос – да обичаме Бога от цялото си сърце, и да обичаме ближния, както себе си. Това трябва да вършим, и всичко това в името на любовта. За можем по-лесно да разберем и изпълним тези заповеди,  Христос ни е дал и златното правило на християнския живот: „Всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям“ (Мт. 7:12) От тук всеки може да си направи равносметка и сам да избере как трябва да живее и постъпва. С още
по-голяма сила ни вдъхновява и призовава за непоколебима вяра и постоянство, и следният евангелски текст. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Мт. 7:7-8).

Сега ни се отдава благодатна възможност да се осъзнаем и вразумим. През дните на „духовната пролет“ – Великия пост, да съумеем да променим себе си за живот и то за живот по Бога. Всеки един от нас може да се поправи, да се промени, да се обнови със стремеж към духовно усъвършенстване, стига да пожелае. Само трябва да пристъпи плахо, тихо, кротко, смирено с покаяние и молитва към Бога, и да възкликне: „Помилуй мя Боже, помилуй мя“.

/Произнесено на 14 март 2019 г., в храм "Св. Георги Победоносец", гр. София, на Великото повечерие с Покайния канон на св. Андрей Критски/