5629 Троянски манастир "Успение Богородично"
тел. 06952/24 87; 06952/24 80
За контакт: 0876156500 – Деси Дочева, информационен център на св. обител
Игумен: Велички епископ Сионий
Официален сайт: www.troyanmonastery.com
Създаването и първите години от съществуването на най-големия ни старопланински манастир все още не са уточнени в историческите изследвания (1). Амплитудата в опитите за хронологизиране е твърде голяма – от XII до XVI в. (2) Включването на Троянския манастир в групата на манастирите, възникнали през XVII в., до голяма степен се дължи на факта, че запазените известия за историята на манастира произхождат предимно от Възрожденската епоха (3).
Единственият писмен паметник, в който се говори за основаването на манастира, е „Манастирската летопис". Досега тя е издавана 5 пъти: два пъти от К. Данов (4) – в 1891 и 1903 г., по веднъж от Й. Бакалов (5), П. Мутафчиев (6) и Драговитийския епископ Харитон (7), който следва преписа на П. Мутафчиев. Снемането на точен препис от нея заедно с всички приписки и бележки дължим на П. Мутафчиев, тъй като впоследствие тя е била изнесена от библиотеката на манастира. Известни различия между публикуваните текстове на манастирската летопис, както и някои други факти, дават основание за предположението, че е съществувала в следните различни преписи:
1. Манастирската летопис, ползвана през 1915 и през 1930 г. от П. Мутафчиев.
2. Текстът, публикуван от Й. Бакалов и от К. Данов, се отличава от този, издаден от П. Мутафчиев, не само по правопис, но и по съдържание.
3. Манастирската летопис, съдържаща сведения за основаването на манастира, липсващи в обнародваните текстове, взета от ловешкия учител М. Хаджинеделчев (8).
Според запазеното предание, което манастирското братство години наред е разказвало, манастирската летопис е била написана в 1835/36 г. от „някой си Огнянович”. Идентифицирането на автора се затруднява от липсата на конкретни факти. Сведенията, които К. Данов съобщава за него – „че същият е бил другар на Габровския войвода капитан Никола и секретар на търновския митрополит Иларион" (9), са със съмнителна достоверност (10). Липсват доказателства и за отъждествяването му с южнославянския писател Константин Огнянович (11). Възниква въпросът: Съществувал ли е наистина Огнянович и един или няколко са авторите на манастирската летопис? Единствен П. Мутафчиев е засегнал най-общо този проблем, като отбелязва при обстоен анализ на текста и правописа, че тя явно е била писана от няколко ръце (12).
Критичният анализ на сведенията от летописа за основаването на Троянски манастир показва, че до голяма степен те имат легендарен характер. Авторът е бил повлиян от познатите му „образци", отгласи от които срещаме и в други летописи, създадени по това време (13). Възникването на манастира е представено по начин, напомнящ за първите години от съществуването на най-големия наш манастир – Рилския, а подвизите на „стария духовен отец" ни връщат към най-почитания у нас светец – Иван Рилски (14). През X-XI в. много скитове са създадени по същия начин от пустиножители-аскети (15).
В разказа за създаването на манастира легендарното и конкретното дифузират в сложна амалгама. Начинът, по който авторът хронологизира събитието – „Троянската обител води своето начало от преди два века и половина, годината 1600” (16) – фиксира известно противоречие между годината на написване на манастирската летопис – 1835/36 и тази, която би се получила, ако направим обратното изчисление -1850. Годините 1835/36 са свързани с най-голям строителен подем в историята на манастира. От друга страна, последните приписки в летописа са от 1850 г. – годината, в която умира един от най-заслужилите дотогава игумени – Партений (17). Това съвсем не означава, че като съставител трябва да посочим споменатия игумен Партений, но подлага на съмнение авторството и годината на написване на летописа.
И ако личността на легендарния отец е свързана с много неизвестни, то за първия игумен, споменат след него, са посочени и името, и родното му място – „Калистрий, родом от Ловеч" (18), както и печалната му участ – заклан с меч от дошлите в килията му „разбойници исмаилтяни". Подобна е участта и на друг от игумените – Пахомий, жестоко убит „заради злато и сребро" (19) през 1785 г. След близо двувековно съществуване и известност грабителските намерения на похитителите към манастира са обясними. Но толкова скоро след възникването му? Явно, към първите десетилетия на XVII в. славата и богатствата на манастира са били известни извън пределите му.
За следващия игумен, Нектарий, е споменато само, че по време на риболов паднал в реката и се удавил. Може би това е станало към 1614 г., тъй като в една приписка от Бориловия синодик е отбелязано прииждане на река Осъм през тази година (20).
За голям период от време (между игуменството на Калистрий и Нектарий и на този след тях – Христофор) липсват каквито и да е сведения. Въпросният игумен Христофор се споменава през годините 1762, 1765, 1771, свързани с благоустройството и развитието на манастира като просветно средище. През 1765 г. в манастира пристига от Ново село известният даскал Никола Върбанов, родом от Сопот, „да учи манастирските послушници да четат и помагат на църковното правило" (21). За посочения период е известна само една приписка от 1743 г. в манастирско печатно евангелие, в която се отбелязва, че то е закупено от Москва от духовника Игнатий (22). Подобен характер има и приписка от 1775 г. от Пролог, съхраняван днес в манастирската библиотека под № 2587 (23):
Анализът на фактите налага предположението, че за първите десетилетия на XVIII в. авторът на манастирската летопис вероятно е разполагал с документи, които не са достигнали до нас. Това се потвърждава до известна степен и от забележката, която следва след изложението за игуменството на Калистрий: „…но и точно в коя година игуменуваше, не е известно, а това бе голяма грешка на преподобните отци от онова време, тъй като те нищо не написаха, за да споменава потомството" (25). Последвалата неизвестност за един дълъг период от време едва ли означава, че манастирът е бил изоставен и е стоял в запустение близо век и половина. Подобно твърдение трудно би обяснило цветущотото му състояние, връзките с поклонници дори от твърде отдалечени райони още при първия споменат след Нектарий игумен – Христофор.
Именно липсата на конкретни сведения става причина летописецът да представи основаването на манастира през 1600 г. Въпреки че още Ф. Каниц (26) намеква за по-ранното му основаване, някои изследователи го отнасят към началото на XVII в. Между изказаните впоследствие предположения за по-ранното създаване на манастира няма единство. В. Пандурски го отнася към края от съществуването на Втората българска държава (27), а авторите на научнопопулярния очерк за град Троян го свързват с първите години след османското завоевание, следвайки известния трафарет (28). Ив. Дуйчев (29) предполага, че Троянският манастир може би е съществувал още през Средновековието, във времето на Иван Александър, тъй като историческите документи сочат, че този край през XIV в. е бил включен в родовите му владения (30).
Текстът на манастирската летопис представя манастира като епархийски, включен в диоцеза на Ловчанската митрополия. До 1830 г., когато с грамота на Цариградската патриаршия му се дават ставропигиални права (31), изборът и ръкополагането на игумените са се извършвали от ловчанския митрополит. Но едва ли трябва да се търси само йерархичен порядък на взаимоотношенията във факта, че първият споменат след основателя на манастира игумен, Калистрий, е от Ловеч. Към това ни насочва и съдържанието на един малко известен и като че ли пренебрегван извор – разказ с интересни приписки, намиращ се в Ловчански ръкописен сборник от ХV/ХIV в. (32) В разказа е предаден фантастичен сън, свързан със странстванията на душата на един монах в отвъдния свят, като фантастичното се преплита с едно реално събитие, засягащо „траяновь монастирь". При своите странствания в голям и красив град около една трапеза монахът познал мнозина: „…миряни, иноци от тяхната обител и някои от царевите войни” (33). Не след дълго той трябвало да бъде отведен, защото „…за него много плачели близките му” (34), а на негово място по същия път – да бъде преведен монахът Атанасий „в обителта, наречена троянска" (35). След ред препятствия той се свестил и отишъл в „траяновь монастирь", където видял да изнасят отец Атанасий мъртъв от килията му. Разказът завършва с приписка, в която се казва, че двата манастира (този на отец Атанасий и този на автора) се обединили и били наставлявани от отец Козма (36).
Нито сборникът, нито пълният текст на приписката са издадени и това затруднява датирането и локализирането на събитието. Забележката на автора, че „познал миряни, иноци от тяхната обител и някои от царевите войни" до известна степен насочва към времето на Иван Александър, в чиито родови владения влизал и град Ловеч (37). През времето на Втората българска държава в Ловеч и околностите му са действали няколко манастира -„Св. Георги", разположен в самата крепост (38), „Св. Богородица", известен още като „Ястреб", който се намирал на около 4-5 км югоизточно от Ловеч (39) и „Св. Троица" в местността Кешиш Дереси (Кешишлика, Попинец), югозападно от Ловеч (40). Вероятно авторът на разказа е принадлежал към монашеското братство на един от тях.
Що се отнася до другия манастир, споменат като Траянов, възможно е това да е днешният Троянски манастир, въпреки географската отдалеченост от другия манастир, посочен от автора. М. Хаджинеделчев, който пръв публикува тези сведения, предполага, че авторът на разказа е бил игумен на манастира в Хлевенското землище („Св. Троица"), а под споменатия Траянов манастир трябва да се подразбира манастирът Ястреб. Аргументацията му е свързана с географската близост между двата манастира, задължителна според него за посоченото в приписката обединение между тях (41).
Историческите факти опровергават задължителната географска близост при подобни взаимоотношения. Така например между руския светогорски манастир „Св. Пантелеймон" и Рилския манастир в 1466 г. бил подписан договор, в който се отбелязвало, че тъй като двата манастира „някога са били едно", обновителите на Рилския манастир решили двата манастира „пак да са едно” (42). Същността на този договор била братята от единия манастир да имат право да живеят в другия, но игумените да се избират от съответното братство, а манастирските вещи и имоти да не се изнасят освен в краен случай. Може би в този смисъл трябва да тълкуваме споменатия текст, като конкретната причина, породила необходимостта от наставленията на отец Козма и за двата манастира, все още е твърде хипотетична (43). Трябва да добавим, че в нито едно писмено известие манастирът Ястреб не е споменат като Траянов (44).
Подобна идентификация допълнително аргументира тезата за създаването на Троянския манастир още през Втората българска държава (45). Разбира се, ако приемем, че причините за споменаването му като Траянов са чисто езикови. Друг въпрос е дали изобщо наименованието на манастира подсказва времето на създаването му, свързано ли е генетично с това на град Троян, което би поставило възникването на манастира в зависимост от времето на възникване и развитие на града.
През XIII и XIV в., когато Ловешкият край има важна роля в историческия живот на Втората българска държава, според Ив. Дуйчев край древния римски път е възникнало по-значително селище, свързано с движението по пътя и с отбраната му. Селището, както и пътят, с малка фонетична промяна, приело името на римския император Траян (46). С неголям доход то е отбелязано в зиамета на дворцовия чауш Мехмед в регистър от 1608/1609 г. (47) Много от запазените предания в Троянско обаче се отнасят за времето преди падането на България под турско робство, някои от тях дори са свързани с борбите против византийските нашественици, с пребиваването на българските царе по тези места (48). Най-рано датираното сведение за близкото до Троянския манастир с. Орешак е от 1631 г.49, а с. Колибите (сега Черни Осъм), другото селище в тясна близост с манастира, според А. Иширков е по-старо от Орешак (50).
Най-вероятно наименованието на манастира не произхожда от името на град Троян, а е свързано с император Траян, чието обаяние и през Средновековието е било толкова силно сред славяните, че името му е поставяно редом с имената на най-важните божества (51). Името му се превръща в своеобразен символ и с него са били свързани всички по-забележителни паметници от римската епоха. В народното предание с него са свързани различни неща: стари пътища, старинни градове и селища, мостове, укрепления, окопи, могили, дори реки и местности (52). Назоваването на пътя като Траянов е познато от VI в., макар че е съществувал още при Нерон (37-68), а при Траян получава важно значение (53). Всъщност Траяновият път не се е отклонявал към Троянския манастир, а е свързвал Троян със Сливешкия манастир Ястреб и с манастира „Св. Троица” (54). И ако при възникването на манастира наименованието му е свързано с името на пътя, респективно с това на император Траян, което обяснява и формата „траяновь", впоследствие развитието на Троян като значимо местно средище е довело до вторично влияние на названието му върху това на манастира, оттук по другия словообразователен модел – Троянски (55).
Едно предание за съдбата на манастира Ястреб по време на османското нашествие потвърждава хипотезата за непосредствена връзка на Троянския манастир с ловешките монашески братства (56). Преданието разказва, че по време на нашествието манастирът бил ограбен, църквата съборена, а килийните помещения опожарени. Спасила се само чудотворната икона на св. Богородица Троеручица, която не позволила на друговерците да се подиграват с образа й. Тя изхвръкнала изпод развалините като ястреб, отлетяла към планината и там в планинската пустиня се спряла при Черни Осъм на един орех. Близо до това място бил създаден сегашният Троянски манастир (57).
Всъщност манастирът Ястреб едва ли е бил разрушен по време на османското завоевание. В началото на XVI в. той е регистриран като манастир Ястреб със седем души монашеско братство към тимара на Али, син на Мехмед Гюхерджили (58), като е отбелязано, че манастирът бил „вписан в първия стар регистър" – сигурно доказателство за оцеляването му по време на нашествието. Отбелязаните данъчни задължения на манастира показват, че макар и да бил подвластен на посочения тимариот, на него му били обезпечени известни фискални облекчения (59). Вероятно именно този статут на манастира, заедно с отдалечеността му от Търново, център на цялата нахия, гарантирали по-голямо спокойствие и сигурност, което от своя страна създало благоприятни предпоставки за развитието на книжовна дейност в него през XVI и XVII в. (60) Не е известна годината на разрушение и пълно запустяване на манастира. Една приписка от 1661 г., в която като игумен е отбелязан йеромонах Петроний, свидетелства за съществуването на манастира и през втората половина на XVII в. (61)
Още в края на XV в. в кратък тимарски регистър на Никополски санджак с. Сливек е регистрирано към тимара на Мурад, син на Дорсун, владеещ го заедно със Сюлейман, син на Мурад, и Тимур хан, син на Атмаджа (62), с 44 домакинства, 9 неженени и 4 вдовици – не са отбелязани мюсюлмани. В подробен тимарски регистър на Никополски санджак от средата на XVI в. с. Сливек е регистрирано към тимара на Хасан Чавуш, с 12 мюсюлмански домакинства, 10 неженени мюсюлмани и 1 неженен немюсюлманин (63). През XVIII в. цялото землище на селото, наречено още Чифлика, е включено в турски имоти, за което е показателна и топонимията на района (64).
Манастирът Ястреб вероятно е пострадал в трудните години на последната четвърт на XVII в. През XIX и началото на XX век се правят няколко опита за възстановяването му, дори се събират значителни средства за целта, но поради различни причини тези опити са осуетени (65).
Рационалният елемент в преданието, изясняващо наименованието на манастира, трябва да се потърси преди всичко в потвърждаването на връзките между Троянския манастир и ловешките манастири, конкретно с манастира Ястреб. Взаимоотношенията между тях се потвърждават и в един от текстовете на манастирската летопис, в който по сведенията на архимандрит Инокентий (66) е било отбелязано, че „Троянският манастир бил основан от няколко монаси, които били братя на ловчанските манастири, отпосле запустели".
Съществуващите сведения за историческото развитие и на двата манастира не потвърждават задължителната връзка между възникването на единия и разорението на другия. Подобен е случаят с възобновяването на Батошевския манастир през 1809 г. от троянския монах Исайя и през 1836 г., когато пръв игумен на възстановения манастир става Макарий, бивш игумен на Троянския манастир". Според летописа на Троянския манастир тези години съвпадат с времето на развитието на манастира като книжовно и просветно средище (68).
Всичко това дава основание за предположението, че може би към 1600 г. след известен период на упадък и застой Троянският манастир е бил възстановен от монасите от манастира Ястреб. Към това насочва и идентичността на храмовия светец на двата манастира – св. Богородица. Трябва да добавим, че само първият известен по име игумен е от Ловеч. Всички останали, с изключение на Сисой, родом от Албания, игуменствал след Христофор през последната четвърт на XVIII в. (69), са от гр. Сопот, послушници на манастира „Св. Възнесение" – факт, който фиксира тесните връзки на манастира със Сопот и Сопотския манастир от втората половина на XVIII в.
В историческото ни развитие XVII в. се свързва и с активизирането на ислямизационния процес, с влошения режим на народностно-религиозна дискриминация. През 1689 г. през Северна България преминават войските на Селим Гирай, отиващи в помощ на османската армия във военните й действия срещу Австрия (70). Приписките от това време свидетелстват за отгласа на похода върху населението (71). За жестокостите на татарите в Ловешко се пее и в песента на хан Татар (Селим Гирай). При този разорителен поход ислямът е бил наложен над значителна част от българското население в Лудогорието и Герлово, в районите на Осъм, Вит, Панега и Искър. Тези обстоятелства безспорно са повлияли и върху съдбата на ловешките манастири и върху съдбата на Троянския манастир.
Октомври 1988 г., Велико Търново
Духовна култура, СИ, кн. 1/2001
(1) Много от публикациите са с популярен характер или са свързани с честването на различни годишнини. Липсват документи от най-ранния период. В района на манастира все още не са проведени археологически разкопки – най-старата запазена манастирска постройка е църквата в скита „Св. Никола" (от 1795 г.). Вж. В. Пандурски. Троянският манастир. С., 1968, с.10-11.
(2) Ив. Вътков, Ст. Стоянов. Троян. С., 1967, с. 106. Е. Георгиев. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, с. 253-254. К. Данов, Историята на Троянский ставропигиалний монастирь, Ловеч, 1903. Драговитийски епископ Харитон. Троянският манастир „Успение Пресв. Богородици". С., 1958. В. Пандурски. Пос. съч., с. 5. Ив. Пейковски. Троян, С., 1965, с. 51.
(3) История на България, т. IV. С., 1983, с. 265, 267.
(4) К. Данов. Историята на Троянский манастир. Ловеч, 1891, с. 6-17. Същият. История на… (1903 г.), с. 10-20.
(5) Й. Бакалов. Материали за историята на някои манастири в България. Сб. НУНК, кн. 12, С., 1895, с. 339-345.
(6) П. Мутафчиев. Из нашите старопланински манастири. Избрани произведения, т. II, С., 1973, с. 392-414.
(7) Драговитийски еп. Харитон. Пое. съч. с. 123-139.
(8) Пак там, с. 125. Вж. по-подробно по този въпрос К. Мутафова. Към историята на Троянския манастир. Манастирската летопис – предания и историческа достоверност. – Юбилеен сборник на възпитаниците на Историческия факултет, т. 2, В. Търново, 1985, с. 217-233.
(9) К. Данов. Историята на… (1891 г.), с. 17; Историята на… (1903 г.), с. 10.
(10) Драговитийски еп. Харитон. Пос. съч., с. 123, 124; Ив. Снегаров. Търновски митрополити в турско време, сп. БАН, С, 1935, кн. 2, с. 207-254.
(11) Драговитийски еп. Харитон. Пос. съч., с. 124.
(12) П. Мутафчиев. Пос.съч.,с.392,397.
(13) В. Начев, Н. Ферманджиев. Писахме да се знае, С., 1984, с. 319-320 (Летописа на Батошевския манастир).
(14) Й. Иванов. Св. Иван Рилски и неговия манастир, С., 1917, с. 21-30.
(15) Д. Цухлев. История на българската църква, т. 1, С., 1910, с. 530-531; Р. Поптодоров. Диоцез, устройство и управление. – В: Българската патриаршия през вековете, С., 1980, с. 62.
(16) П. Мутафчиев. Пос. съч., с. 392.
(17) Пак там, с. 404, 405; F. Kanitz, Donau Bulgarien und der Balkan, II Band, L., 1882, 101-110 Ф. Каниц отбелязва, че Партений бил почитан от монасите като светец, тъй като успял да възобнови манастира през 1835/36 г.
(18) П. Мутафчиев. Пос. съч., с. 395.
(19) Пак там, с. 396.
(20) Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, т. 1 С., 1910, с. 442. Сведения за прииждането на р. Осъм се срещат и в други ръкописни сборници. Вж. Б. Цонев, пое. съч., с. 431; В. Начев, Н. Ферманджиев, Пос. съч., 163, 345.
(21) П. Мутафчиев. Пос. съч., с. 395.
(22) В. Пандурски. Пос. съч., с. 8.
(23) През 1766 г., както е отбелязано в приписката на л. 1а под текста, Прологът бил подарен на Зографския манастир от един руски монах през 1776 г.
(24) Текстът на приписката се намира на л.2а, 3а, 4а, 5а, 6а, 7а, 8а.
(25) П. Мутафчиев. Пос. съч., 395.
(26) F. Kanitz. Пос.съч.
(27) В. Пандурски. Пос. съч., с. 5.
(28) Ив. Вътков, Ст. Стоянов. Пос. съч., с. 106.
(29) Ив. Пейковски. Пос. съч., с. 51.
(30) Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, т. 2, С., 1944, с. 68-69 – Авторът се позовава на приписката в т. нар. Ловчански сборник. Вж. и Ю. Трифонов. Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждската битка, сп. на БАН, 1930, т. 43, с. 66-78.
(31) Драговитийски еп. Харитон. Пос. съч., с. 46-49.
(32) Сборникът е бил притежание на ловешкия учител М. Хаджинеделчев, останал му в наследство от прадядо му – свещеник Гечо. Включвал е житията на светци, църковни слова и др. Още през 30-те години се загубват следите на притежателя му. Ст. Станимиров го датира към края на XV/ нач. на ХVI в.- Ст. Станимиров. Из черковната история на град Ловеч, В: Ловеч и Ловчанско, т. 2, С., 1930, с. 13; Вж. М. Хаджи-Неделчев. Загадка в една приписка, В: Ловеч и Ловчанско, т. 7, С., 1938, с. 187-195; Манастиръ Ястребъ, Ловеч и…, т. 2, С., 1930, с. 92; Г. Иванов. Исторически известия и предания в Ловешко, ИИД, 1915, т. 4, с. 207-217.
(33) Г. Иванов. Пое. съч., с. 208-209.
(34) Пак там, с. 215.
(35) Пак там.
(36) М. Хаджинеделчев. Манастиръ… с. 9.
(37) Ю. Трифонов. Пос. съч., с. 65-72.
(38) Ив. Никитов. За Ловчанската епархия, Л., 1932, с. 49; И. Чангова. Ловеч С., 1981., с. 16-18; М. Хаджинеделчев. Разкопки на Ловчанския хисар, В: Ловеч и Ловчанско, т. 1, С., 1929, с. 114-115.
(39) Г. Иванов. Пос. съч„ с. 208-209; Н. Тулешков. Архитектурата на българските манастири, С., 1988 – В картата на манастирите в България през ХII-ХIV в. е включен само манастирът Ястреб и един манастир в Ловеч.
(40) М. Хаджинеделчев. Манастиръ…, с. 94.
(41) Пак там, с. 95; Загадка в…, с. 188-195.
(42) Й. Иванов. Пос. съч., с. 42-43, 153.
(43) Е. Георгиев предполага, че в приписката вероятно става въпрос за известния презвитер Козма, автор на „Беседа против богомилите” – вж. пос. съч., с. 253-254.
(44) В приписките манастирът Ястреб е отбелязван най-често като Ястреб и по-рядко като Сливешкия манастир Ястреб и като „Св. Богородица" – вж. Б. Цонев. Пос. съч., с. 49; Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, С., 1923, т. 2, с. 20, 27.
(45) Вж. бел. 29.
(46) В. Аврамов. Траяновият път от Карпатите за Пловдив, ИБАД, 1914, т. 4, с. 228-240; Ив. Дуйчев. За най-старата история на град Троян, В: Град Троян, С., 1966, с. 17 – При употреба от страна на славяните, името получава фонетичната промяна – от Траян – Троян, съобразно общоприетия закон за промяна на чужди думи и имена на краткото неударено а в о.
(47) Б. Цветкова. Троян и Троянско през ХV-ХVIII в., В: Град Троян, С., 1968, с. 20.
(48) И. Койнаков. Исторически предания от Троян и Троянско, В: Троян, С., 1973, с. 134.
(49) Б. Цветкова. Пос. съч., с. 23.
(50) Ан. Иширков. Орешакът и манастирът „Успение на Пресв. Богородица", В: Сб. В чест на Пловдивския митрополит Максим, С., 1931, с. 63 – С. Черни Осъм е имало и по-старо име от Колибите – Драгнешко и още Манастирскьой.
(51) Ив. Дуйчев. Пос. съч. с. 16-17.
(52) Пак там, с. 15.
(53) Пак там.
(54) По сведенията на протойерей Д. Колев от с. Хлевене, VI енорийски свещеник към Ловешката епархия, проучил лично пътя от станция Состра (Ломец) до Ловеч. Пътят минавал покрай самия манастир Ястреб, като местното население го е наричало римски.
(55) К. Мирчев. Старобългарски език, С., 1985, с. 37, 48-49; Ст. Стоянов. Граматика на българския книжовен език, С., 1984, с. 247-248.
(56) М. Хаджинеделчев. Пос.съч., с.91.
(57) Пак там.
(58) ИБИ, т. 10, С., 1964, с. 50-51 – Приемаме корекцията на Ст. Димитров в датирането на регистъра не от ср. на XV в., а от началото на XVI в. (вж. Стр. Димитров. За датировката на някои османски регистри от XV в., ИБИД, 1968, т. 26.
(59) Б. Цветкова. Сведения за едно старо книжовно средище в българските земи, ИИЛ, 1965, кн. 16, с. 125-128. В регистъра е отбелязано „приход от десятъка върху ширата, кошерите, плодовете и водениците -130 акчета (ИБИ, т. 10, с. 51).
(60) През XVI в. в манастира е работил известният книжовник Петър Граматик. Вж. Б. Цонев. Пос. съч., т. 1, с. 49; т. 2, с. 24-27.
(61) Б. Цонев. Пос. съч., т. 2, с. 20.
(62) НБКМ, Ор. отд., Нк 12/9, л. 19а. Сведенията ми бяха предоставени от Р. Ковачев, който датира съставянето на регистъра през 80-те години на XV в.
(63) НБКМ, Ор. отд., ОАК 4/57, л. 30а. По превода на Р. Ковачев. Ст. Андреев датира съставянето на регистъра през 40-те години на XVI в.
(64) М. Хаджинеделчев. Пос. съч., с. 91.
(65) Около 1860 г. са събрани 10 000 гроша за възстановяването на манастира, но впоследствие са употребени в църковно-националните борби. През 1923 г. се създава „Комитет за възобновяване на манастира „Успение Пресв. Богородици" край гр. Ловеч", който е утвърден от Климент Врачански, управлявал по това време Ловчанската епархия. Остатъкът от събраните средства през 1967 г. обаче е само 3,53 – по сведенията на протойерей Д. Колев, който през 1963 г. е бил назначен за управител на манастирските имоти на Сливешкия манастир Ястреб. Парадоксалното е, че през 1956 г., при наличието само на запазени части от основите на манастирската църква, той е обявен за национален паметник на културата.
(66) Драговитийски еп. Харитон. Пос. съч., с 125.
(67) В. Начев, Н. Ферманджиев. Пос. съч., с. 319-320.
(68) П. Мутафчиев. Пос. съч., с. 397, 400-402.
(69) Пак там, с. 396.
(70) История на България, т. 4, С., 1983, с. 153.
(71) Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Светия Синод на Българската църква, С., 1900, с. 103.
{gallery}manastiri/troianski{/gallery}
Views: 6
