Продължете към съдържанието

Очакванията на Православните църкви по отношение на Светия и Велик Събор

SinaksisJeneva6Митрополит на Зимбабве и Ангола Серафим (Кикотис)

По повод Синаксиса на Предстоятелите на Православните църкви в Женева, си заслужава да изчетем историческата реч по дадения въпрос на приснопаметния митрополит на Мира г-н Хризостом Константинидис (по-сетнешен Владика Ефески и екзарх на цяла Азия, 1921-2006), която той изнесе през 1972 г. на конференция на Солунския Богословски факултет, за да се даде възможност и на по-младите, както и в по-общ план на православните вярващи да научат повече за значението от дейността на Светия и Велик Събор. ***

„В продължение на доста години много се говори за Светия и Велик Събор на Православната ни църква. Широк план по подготовката за този Събор е вече поел по пътя на изпълнението.

 

Нямам желание тук да правя някакво подробно описание на онези фази от него, които вече сме изминали по отношение на шестте теми, избрани от широкия списък с теми на Първата Всеправославна Конференция в Родос през 1961 г. Шест от тези теми вече са в процес на предсъборно уточняване. И това, след щателната работа, която извърши Всеправославната Подготвителния Комисия, която имах честта да председателствам. Междувременно се очаква съответната реакция на нашите Църкви, на православната йерархия и православните богослови, на духовенството и вярващите православни. С една дума, на  всеки човек, който ще има основателна причина или възможност да изрази мнение по извършената вече работа. И всичко това, за да може (след извършване на необходимите корекции на подготвените текстове) да се стигне до по-точни определения, които ще дадат възможност на нашите Църкви да продължат към други, следващи фази от подготовката на Събора.

Както ясно се вижда, това е огромна задача. Предвижда се подготовката на един многостранен проект. Фазите и последователните етапи на една предсъборна и съборна, в тесния смисъл, активност е нещо, което трябва да бъде внимателно огледано и което ще отнеме дълго време. Във всеки случай, нашите Църкви са вече в действие. Цялото Православие е в състояние на подготовка. А вярващите, от своя страна, са в пълно очакване. Епископите вече са предприели най-същественото дело от своите апостолски отговорности, тоест делото, което съставлява тяхната колективна съвместна отговорност. Утешителят (Дух Светий, б.пр.) вдъхновява. И целият християнски свят е насочил своето внимание към това, което се случва в Православието. Именно Православието, което ще трябва да е в пълно съзнание за възможно най-голямата църковна действителност – един Вселенски събор в XX век. [Всъщност през ХХ век Великият и Свят Събор не можа да бъде свикан. Той предстои да се свика през XXI век – бел. гл. ред.]

Въпреки това човек разумно се чуди: Какво очаква най-вече Православието, но  и целият  християнски свят от един Свят и Велик Събор на Православната църква? И за да бъдем по-точни: какво е това, което очакват Православните църкви и вярващите им от това огромно задвижване, което ще доведе до подобен Събор, бил той наречен с името „Вселенски Събор" или просто „Свят и Велик Събор"?

Преди всичко ние трябва, мисля, да поставим тук следния въпрос: Като говорим за Православните църкви, които са в очакване за "нещо важно" по въпроса за Събора, можем ли да кажем, че те самите са имали възможността да определят официално и с точност своята позиция и «въжделения» по този въпрос? Това е въпрос, на който трудно може да се отговори с конкретен отговор, положителен или отрицателен. И все пак има някои данни. Нека ги представим накратко.

Да си припомним по начало как и с каква искреност, ще се осмеля да кажа, и с колко смелост Всеправославната Подготвителната комисия за Светия и Велик Събор, на която бе възложена цялата подготвителна работа и всички съответни отговорности, повдигна въпроса за „очакванията" на Православието по отношение на Събора. Като цяло, през първото заседание на Комисията, през юли 1971 г., всички от нас, които сме участвали в нея, въпреки че бяхме напълно наясно с факта, че нашата работа ще трябва да се извършва с много внимание по отношение на детайлите, със смел дух и то дълбоко балансиран по отношение на проучването на темите, имахме чувството, че тази дейност няма да отговори на очакванията на верните на нашите Църкви, ако ние предварително не дефинираме с точност целите на това предсъборно усилие. По тази причина и с пълно съзнание за поетата отговорност, аз тогава казах следните думи в изказването си като председател на Междуправославната Комисия при откриването на нейната работа:

„Православната църква в своята цялост се изправя срещу конкретни проблеми чисто богословски, но също и практически, които съвсем не са от второстепенно значение, предвид че те се отнасят до живота, нравствеността и делата на Църквата в най-актуалните и жизненоважни нейни дейности и функции. Както и към съграждането на вярващите. Тоест към по-доброто служение на Църквата в света за тях, за полза на човека като цяло. Освен това и за първи път Тя е призована да изготви съборно и съвместно становище върху конкретните вече текстове. Разбира се, те са подготвени от човеци, но без да излизат извън православното предание и църковно учение, бидейки отзвук на преживяното във вярата и истината, на предаваното в Църквата нейно учение. И така предопределени – и това е важно и чудо Сионово – да облекат свещените укази на богочовешката и неразрушима институция на Църквата, в която чрез тях, въздигащи се и невидими, чрез вярата мислени и чрез писанията предавани, опазваме и тълкуваме, тъчейки и осигурявайки нейния ход към есхатона … ".

Това са точките, на които акцентирах в речта си при откриване работата на Междуправославната Подготвителната комисия относно мисията, която един такъв Събор е призован да поеме в рамките на Православието. Намерението бе да стане този Събор истинско свидетелство за Светия Дух в Православието и чрез Православието.

Това, от страна на Подготвителната комисия за Събора.

От другата страна обаче, се питат: По какъв начин останалите Православни църкви изразяват своите идеи и позиции по горещия въпрос за православните "очаквания" по отношение на Събора? Да разгледаме някои примери.

Антиохийската църква чрез патриарх Илия IV, Гръцката църква чрез архиепископ Йероним, Руската църква чрез устата на патриарх Пимен, Финландският архиепископ Павел и други, са намерили начин да формулират и изразят очакванията на своите Църкви относно Събора. Наскоро дори Вселенският патриарх, като предлага на сестри Църкви отлагането на Първата Предсъборна Всеправославна Конференция, предвидена за 1973 г., се изрази ясно относно значението на делото, което е подето и относно това какво може някой в Православието да очаква от един подобен Събор, който, по своето еклисиологическо и вселенско значение, би трябвало да е добре подготвен и ориентиран към спасителните решения, които би трябвало да се вземат както за Църквата, така и за вярващите. Вселенската патриаршия знаеше добре чувствата на вярващите относно един такъв Събор и подчертаваше при всеки удобен случай отговорността на Православните църкви, които би трябвало неизбежно да се покажат на по-високо ниво от всякакви очаквания, ако те наистина са искали да бъдат, за още един пореден път и дори повече от всеки друг път, прости и истински органи в служба на човека и на разположение на Утешителя.

Но ние знаем много добре, че имаше и определени представители на православното богословие, които се изразиха ясно и честно върху същия въпрос за очакванията на православните. Мненията, които се изразиха, не бяха нито напълно положителни, нито напълно отрицателни. Помагат обаче, като цяло, да се създаде по-здравословна атмосфера и по-дълбоко осъзнаване от Църквите и верния народ на въпроса за Събора, така че последният да може да излезе от своя, така да се каже, "бюрократичен" характер и да стане наистина едно духовно и в по-широк план, едно пневматократично събитие, от което Православната църква днес се нуждае повече от всякога.

Ще се спра на имената на богословите, които се споменават най-често в скорошната библиография по въпроса за Събора.

Отец Юстин Попович, една изключителна личност от православното сръбско богословие, бе първият, който показа предпазлива и консервативна нагласа към Събора, в случай, че този Събор се превърне в събрание, пренатоварено от задължения и усилия чисто антропоцентрични и несъмнено светски. Защото, ако наистина това се случи, нищо няма да гарантира, през целия ХХ век, духовния характер на Събора. Ще се стигне, напротив, до истинска "арена на конфликти" за всички Православни църкви.

Подобни възгледи изказа и Христос Янарас, гръцки богослов, смел, но и остър, който многократно се занима с въпроса за Събора, подчертавайки концентрираното внимание, което винаги съществува към една подобна среща. Такива рискове, твърди той, са резултат от възможността да излезе Съборът извън пневматократичните си рамки, ставайки събрание просто на "мъже от Църквата", събрание на което тактиката, която ще се следва, или проблематиката, която ще се избере, или дори различните компромиси, ще изложат непоправимо Православието в очите на неправославните и ще предизвикат вреда на цялото Православие.

Професор Оливие Клеман от Париж откри и той многократно възможността да оправи своите конструктивни възгледи по същата тема, като посочва областите, по които Съборът ще трябва да вземе позиция, ако иска да даде отговори на съвременните нужди на Православието, нужди, които сам той не пропусна да подчертае и да изброи в своите публикации.

В същия дух също се изразиха също професор о. Йоан Майендорф от Ню Йорк, митрополитът на Ливан Георги Ходр, както и пишещият тези страници, по много поводи. Всички те изразяват безпокойството, което вероятно ще възникне от един момент в друг в рамките на Православието, ако Съборът не се вземе на сериозно, предвид "очакванията" на верния народ, за които вече говорихме, и реши случайно да се ограничи изключително до теоретичното и, бих казал, само до умственото поле, напълно игнорирайки практичното и пастирското. Нещо, което би означавало, че в работата на Събора няма да бъде засегната отблизо нито една от съвременните и спешни нужди на Православието.

Още трябва да се спомене и подходът на Генералния секретариат на Световната православната младеж "Синдесмос", който напоследък адресира подробен списък с въпроси към много личности на Църквата и на православното богословие, като ги помоли да дефинират «очакванията», както и актуалните тенденции, които съществуват в рамките на Православната църква по отношение на Събора.

Трябва накрая да си припомним, че и православната младеж на Франция, по време на годишната си среща в Анси през 1971 г., адресира до всички православни църкви, един изключително интересен текст, с който поиска да даде на всички да разберат колко души на православни младежи се интересуват от проблема за Събора и да напомни, че колкото повече този интерес се взима под внимание, толкова повече работата на Събора ще бъде реалистична и позитивна и ще покрие горещите нужди на Православието.

Към всичко това трябва да добавим и онова, което е казано или написано от гледна точка на не-православни /…/. Всички списания за теология и църковни новини са посветили множество колони и страници не само за да предоставят нужната информация, необходима за подготовката на Събора ни, но също така да упоменат основните моменти от работата, с която той се е захванал. Църковните и институционалните трудности, които съществуват, юрисдикционните безизходици, които се появят по причина на сегашната структура на Православието, както и областите, върху които Съборът ще трябва да се сведе, така че православният свят да може да преоткрие древната си жизненост, изпълвайки отговорностите си като една Църква, която е на път да се притече насреща на толкова измъчения човек от нашия век ….

Като казахме всичко това, нека да анализираме сега, по-специално, някои от тези православни «очаквания» по въпроса за Светия и Велик Събор.

1. В областта на теологията, основното очакване е това, което се стреми да установи в Православната църква едно вярно и задълбочено "съборно съзнание". Особено след дългия  период на "отчуждение" на нашите Църкви от многоважния, но много далечен опит на Вселенските събори от ранните векове. Този съборен опит на Православието предполага, разбира се, много по-широкия въпрос на православната еклисиология и като такъв той има за имплицитна основа пневматологията, която, ще трябва ясно да признаем, е много малко развита в православното богословие на нашето време. И ние не трябва да забравяме, че точно в този момент, когато Православието е призовано да преживее съборната реалност, своя Вселенски събор, ако добре съчетаем това развитие на съборното съзнание с пневматологичното учение на Православната църква, това, което се получи, ще е несъмнено една еклисиология по-малко институционална и повече пневматоцентрична, от която Православието има крайна нужда.

2. Първият този момент ни води към един втори, който е с по-пастирски характер, практичен и морален, и който е свързан с конкретната отговорност на Църквата да подготвя добре душите и да образова духовете на православното изпълнение така, че то да придобие онова съборно съзнание, за което ние говорихме. Вярвам, че опитът, който е имала Църквата по време на Съборите от ранните векове, както Вселенски, така и Поместни, със сигурност има все още нещо значимо да предложи и наложи на всички нас към настоящия момент. Това е безспорно. От друга страна, ние ще трябва да потърсим и да приемем нови форми за подготовка на тези души. Форми, които са наистина адаптирани към съвремието и които могат да помогнат на днешния верен да придобие онова съборно съзнание, което е така необходимо, за да се случи Събор. В противен случай, нашите църкви в настоящата си институционална форма, с "каноничните си дефицити", юрисдикциите, на които всички ние сме горки свидетели, ще се окажат много далеч от чувствата на своите вярващи и вярващите, от тяхна страна, ще се окажат и те в крайна невъзможност да следват своите църкви. Православната традиция има, без друго, да ни каже и ни научи и в този момент на някои исторически истини, както също и да ни представи множество конкретни и красноречиви случаи, така че да избегнем несполучливите стъпки. Православната традиция (Предание) изисква днес, повече от всякога, пълна координация на контракциите в съборното съзнание на вярващите, които контракции оказват всякакво влияние върху развитието на църковните ни институции. Само че тук някой ще се запита: отдават ли Поместните ни църкви дължимото внимание върху този толкова значим момент? Събитията и времето ще покажат.

3. Очакваме от Светия и Велик Събор на Православната църква да се окаже смел, не само по този или онзи въпрос от църковната актуалност, но особено смел по отношение на следното: дали по различните въпроси, които ще бъдат предложени за дискусия, ще се опитаме да проучим и разрешим специално тези, които се явяват най-горещите за днешното Православие. Като казваме "горещи", влагаме в тази дума нейното истинско значение. Разрешаването на тези проблеми ще помогне без друго на Православието да излезе от безизходицата си, поемайки така по пътя към възстановяване на спокойните условия на живот всред света и сред хомогенните институции на християнството. Ще си отдъхнат в същото време и душите на вярващите, които преживяват криза на съвестта и са скандализирани, когато срещнат в Православната си църква, в която са не само институционално обвързани, но най-вече в която вярват, състояния аномални и неестествени. Теми като напр. диаспора, или автокефалност, или избраност, като каноничната и историческа привилегия на Вселенската патриаршия на Константинопол, или дори тълкуването на 28-мо правило на Четвъртия Вселенски събор и т. н., са теми наистина трънливи. Но в същото време и значими, доколкото техните последствия са нещо повече от отрицателни за цялото Православие поради своята сложност. Ще трябва, следователно, на всяка цена, Светият и Велик Събор да има смелостта да се изправи пред тях, да ги проучи в дълбочина и да ги реши, и това – за велика полза на православното изпълнение и на самото Православие.

4. Това обаче означава, че все още е налице необходимостта Православните църкви да уточнят и следващата точка: Кои сред темите, които са изброени в дългия списък от теми на Първата Всеправославна Конференция в Родос, 1961 г., са тези, които непосредствено занимават Църквата? Кои други теми трябва да бъдат добавени към този списък? Кои са по-малко интересни и кои, като такива, може и трябва да отпаднат? Какво отразяване трябва да приемат, за да могат да улеснят живота и мисията на Православната църква в света? Ще трябва ли да се занимаем с проучването и публикуването на теми на вярата и догматите или напротив, непосредствено вълнуват вярващите и Църквите ни главно практическите теми, канонически и литургически? Всичко това са въпроси, които се обсъждат днес широко в Православието. Какво мисли Съборът и какво ще реши? Православната традиция е предначертала едно състояние на нещата, ще трябва да  зачетем което съответно е достигнало до нас. Но до каква степен можем да считаме традицията като възспиращ фактор и пречка за търсене и проучване на нашите богословски или практически проблеми? Или обратно, до каква степен може традицията да бъде приета безусловно като движеща сила в Православната църква? Между тези два възгледа, кой е правилният? И кой е най-подходящ за Църквата?

5.  Това, което особено се очаква от Събора, е да се избегне всяка грандиозност по време на работата му. Съборът, както знаем, е висша духовна реалност. Той е присъствието на Утешителя в Църквата и като такъв е длъжен да поддържа абсолютно своя непретенциозен, скромен, смирен и сериозен характер. Той трябва да служи на "индивида", т.е.  на човека християнин в нашия секуларизиран свят, а не на "индивиди", различни многоважни дейци в църковния живот, които за съжаление днес не са никак малко. Съборът принадлежи на Църквата, а не на "църквите" ни, всяка една от които съответства на късогледните човешки и земни наши състояния. Позволете ми да кажа тук, че съборният "шум", причинен от всякакъв вид църковни събирания през последните години, от конференции, срещи, заседания, връзки  между институциите и др., като се започне със Световния съвет на Църквите и Bтория Ватикански събор, и се продължи към "Събор на младежта", за който се прави опит да се свика в Тезе или другаде, цялото това широко "съборно" движение създаде в душите на християните едно безпрецедентно насищане. Православната традиция ще трябва за пореден път да ни научи, че ние и нашите Поместни църкви и епископи ще трябва да останем трезви, скромни, смирени, сериозни, разумни и свети пред голямото събитие Събор на Православието, готови  да чуем какво ще ни каже Духът, както някога на седемте църкви от Откровението.

6. Един друг въпрос, по който трябва да имаме ясно мнение, е избягването на "конвенционални", така да се каже, решения, или с други думи, на религиозни компромиси, които принизяват свръхестественото измерение на Събора на по-ниско ниво, на нивото на една проста конференция. Става въпрос точно за компромиси, които преди малко споменахме и които „прогонват" – да си говорим директно – Утешителя от всеки реален събор. Светият Дух не "вдъхва" – макар и да сме уверени в това – нищо на нашите "съборни структури", които не са нищо повече от чист плод на човешки усилия и вдъхновение, идващи "от този свят". Ще трябва, в този точка, да изясним добре нещата: Или ще имаме един събор наистина Православен, или напротив, ще имаме едно "събиране на църковници мъже" от Православието, разпокъсани според мерките ни. Може би става въпрос за това? Да не забравяме обаче, че Православното Предание ще ни съди утре най-строго, ако предпочетем втория вариант, т.е. версията на едно събрание просто от църковници мъже.

7. Някой би очаквал още от един Свят и Велик Събор окончателни решения, а не не-решения, които обикновено оставят проблемите нерешени. Съборът или ще трябва да служи на истината и само на истината, и в този случай ще бъде точен и резултативен в това, което артикулира и проповяда, или ще се ограничи до решения от колеблив и спорен характер, нещо, което е еквивалентно на "самоосъждане "на Православието. Само че никой няма правото да действа по този начин, по този въпрос. И не трябва да имаме съмнения за това. Всяка липса на решение по теми, с които съборът се е занимал, всяка липса на точност, ще има негативни последици, както и последващи и неизбежни последици за цялото Православие.

8. Накрая, това, което се изисква – ако мога да се изразя така – от Събора е абсолютното зачитане на всеки традиционен елемент в Църквата и в православното ни богословие. Но разбира се, че това уважение ще трябва да се основава на реален и конструктивен дух, който се стреми към желаното и в същото време, премерено обновление и възраждане на Църквата. Подготвяме се и, още повече, живеем днес великата реалност на Свят и Велик Събор. Да не забравяме обаче, че в момента ние сме в подготвителния период на този събор. Само в продължението му истината, верността на християнската вяра и живот – на "право – славието" и "право – правенето", в истинския смисъл на тези две думи – ще намерят своя върховен смисъл, и това, когато достигне своята завършеност сиянието на Събора. Това е безспорно. В крайна сметка, ако не стояха така нещата, необходимостта от цялата тази подготовка не би се считала за необходима.

И така – напред към тази реалност на Събора ние дължим да поставим честно въпроса: Нима това, което искаме, не е да създадем едно Право-славие, което да е едновременно и по-активно и по-напреднало в поемането на задължения за свидетелство и служение в съвременния, обезобразен от секуларизма и от всякакъв вид разделения и смущения свят? Това не е ли желанието ни:  да имаме Православие, което да е в състояние да отговори на належащите проблеми на всеки православен като индивид, но и на Православието в неговата цялост? И накрая: Убеждение на всички ни не е ли, че това трябва да става с дух на честен и искрен живот и вяра?

Но за да се осъществят всички тези неща, или, по-просто, за да може да се създаде атмосфера, която да отговаря на такова желание и вървеж на Църквата, ние трябва да обединим православната смелост със светоотеческата мъдрост на Православието, онази смелост, която винаги е била разбирана и прилагана правилно, и онази мъдрост, която е била по-добре оценявана и съзнателно използвана в миналото.

Ако обаче нещата стоят така, ще трябва да кажем с цялата си сериозност: В това точно велико и основно дело, толкова трудно и сложно и определено вертикално за Църквата – дело, което е същевременно резултат от една чисто православна традиция, защото то точно е дело дълбоко духовно и харизматично  – в това, повтарям, велико дело са призовани днес Православните Църкви в светлината на Светия и Велик Събор. Да се изправим добре."

*** Вижте повече в книгата на митр. Серафим Кикотис, Единство и свидетелство на Православната църква в съвременния свят, стр. 152-186 и 431-441, изд. „Панагопулос", Атина, 2005.

www.amen.gr (23 януари 2016)

Превод: Анула Христова

 

Visits: 0

Skip to content