Автор: Ивайло Борисов
Богослужебните песнопения съпътстват Христовата Църква още от зората й. Потребността от музикален израз намира своето почетно място и в сферата на религиозната изява на първите последователи на Христа. Първоначално песнопенията, съпровождащи общественото богослужение, са се изпълнявали от всички християни – народа Божий. За да се осигури нужната стройност в богослужението (мелодическото богатство на песнопенията се разраствало), постепенно пеенето става приоритет на определена група, подготвена за това – църковните певци. В едно от правилата на поместния Лаодикийски събор от 363 г. четем – „Не трябва никой друг да пее в църквата, освен певци, които се броят в клира и пеят по книга…” . В така изпъкналата картина се вижда, че на певческото служение се е гледало като на дело с важно значение за християнското богослужение.
Древните летописци са описали интересна случка от десетото столетие: Покръстителят на руския народ св. княз Владимир, двоумейки се от къде да приеме кръщение, изпратил някои от своите първенци в Константинопол. Когато се върнали, те му разказали за службата, на която присъствали в храма „Св. София”: „и не знаем на небето или на земята се намирахме…, и не знаем как да разкажем за това, – само знаем, че там Бог пребивава заедно с хората…”. Несъмнено църковната музика е изиграла важна роля за произведеното въздействие върху пратениците на руския княз.
През 14 век (епохата на великия майстор на музиката св. Йоан Кукузел) авторитетът на църковните певци нараства значително, което е видно от участието им в дворцовия церемониал.
Дори след падането на Константинопол под чуждоверска власт (1453 г.) някои от видните цариградски църковни музикоучители и певци като Петър Пелопонески и Даниил (живели през 18 в.) са авторитети и в столичните светски музикални среди на Отоманската империя.
Църковните певци са тези, които създават „живото благолепие на храма” (Левкийски епископ Партений). В съвременната ни действителност положението с певческия кадър не е в най-цветущата си форма. Липсата на достатъчен брой църковно-певчески кадри се чувства осезателно (въпрос, повдигнат и на свещеническата конференция на Софийска епархия, проведена на 18 ноември т.г.). Знаем, че за изграждането на църковни певци са нужни години, през които певецът да се запознава с църковно-музикалната материя в нейните теоретични и практични измерения. Дай Боже с общи усилия ситуацията с певческия недостиг да се промени в положителна насока.
„Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб.” Навярно всички си спомняте думите на лисицата, казани на малкия принц във едноименното великолепно произведение на Екзюпери. За много от хората, които посещават храма, пеенето, изпълнявано в него, не им говори нищо. Когато обаче това изкуство е поднесено с нужната вещина и сериозност, то няма как да не намери отклик у душите на себеподобните. Няма как да не насочи мислите им към Този, чрез Когото всичко е станало (Срв. Йоан 1:3).
Безспорен факт е, че имаме талантливи и трудолюбиви певци, отдадени на църковно-музикалното изкуство. Един от тях, мой приятел (чието име ще пропусна), клиросен певец наскоро ми каза, че когато пее в храма, забравя, че е жив, т.е. той изцяло се потопява в молитвения опит на Църквата, облечен в музика. Това негово свидетелство ми направи силно впечатление, тъй като бе плод на пределна откровеност. Да се надяваме, че такива настроения и прояви ще бъдат по-често срещано явление на родния ни певчески клирос. От нашето изпълнение и поведение като църковни певци зависи както отношението и уважението на другите към благословения жребий на църковното певчество, така и към нас, неговите настоящи слуги.
Views: 6
