За поста – Неделя Сиропустна

Мат. 6:14-21.

 

 

Слово на блаженопочиналия Български патриарх Кирил, произнесено в столичната катедрала „Св. Неделя“,
на Сиропустна неделя, 18 март 1956 г. (По стенограма).

 

Влизаме в св. Четиридесетница и ни предстои да я изминем в пост, молитвено усърдие и добротворство; предстои ни да принесем принос Господу (Изх. 35:5) и в нова премяна на празнуващите души да влезем в пресветлия празник на свещената Пасха Господня. Погледът ни е насочен напред към настъпващата пролет на природата и на душите, получили нови жизнени подтици и сили от възкресението на Живота – Христа Иисуса. Пролетта ще дойде с красотата на своята младост и с радостната песен на цялата природа. Така ще настъпи и пролетта на душите – с духовната красота и с радостните химни на Възкресението.

Предстои ни обаче едно дълго, поприще на постнически подвиг, който трябва да бъде приятен Богу принос. А за да бъде такъв, потребно е да знаем, как да го изминем. Нека Иисус пак ни поучи.

Проповедта на Иисуса бе насочена против мрачината на душата и лицемерната набожност. Той възвестяваше светла, смирена, радостна и чиста набожност. Такъв трябва да бъде и постът. „Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:16-18).

Същинската цел на поста е да се угоди Богу, да се разчисти пътят до Него, сърцето да се доближи до Него, а не само усърдно да се изпълнят църковно-религиозните предписания.

Но има и такива хора, които постят, за да се покажат пред човеците. Техният пост не разчиства пътя им до Бога, а издига много висока стена, която стига до небето и им пречи да се доближат до Бога, пречи и на молитвата им да възлезе до Него. Те искат да бъдат видени от човеците. Това е тяхната награда. Нея може и да придобият, но другата, истинската награда, не могат да получат, защото не са я търсили. 

А има люде, които постят, за да угодят Богу. Те не искат да се покажат пред човеците, че постят, че са се отдали на особен подвиг на въздържаност и на упражнение в духовния живот. Техният пост и молитвеното им бдение са лично отношение към Бога, Който в скришно вижда и въздава наяве, т. е. праща Своя дар, защото вижда това, което се извършва в човешкото сърце, макар то и да е скрито от погледа на човеците.

Какъв е смисълът на поста? На поста биха могли да се дадат много определения в зависимост от това от коя страна ще се погледне на него, кой израз на поста имаме пред вид. Желал бих, възлюбени християни, да ви обърна внимание върху една страна на поста, а именно, че той е жертва, която ние принасяме, че той е упражнение в принасяне на тая жертва. А Великият пост, пред който сега се намираме, е едно продължително упражнение, продължително благоприятно за нашите души, установено от светата Църква, поприще, което трябва да извървим полезно и спасително за нас.

В какво се състои тая жертва? Малко би било, ако погледнем на нея като на въздържане от известни храни, ако бихме схванали поста само в неговия веществен смисъл, ако с въздържането от известни храни бихме изчерпили целия му смисъл. Наистина, постът е жертва, при която ние се отказваме от храни, удоволствия и приятности, и това вършим, за да угодим Богу, да стигнем до радостта на великата Пасха Господня, да усвоим спасителните плодове на Изкупителната жертва. Чрез една малка наша жертва ние искаме да станем наследници на Божественото обещание за всички, които приемат приношението Христово (Евр. 10:10).

Ние се упражняваме да принасяме тая жертва на въздържанието, за да стане нашата въздържаност траен навик и тъй да можем всякога да владеем и да обуздаваме нисшите стихии на нашето плътско съществуване. Малко ли е това? Малко е, даже е твърде малко. Ако изчерпим смисъла на поста с неговото значение като въздържане от храна, ако бихме го схванали външно, не ще достигнем до неговия дълбок смисъл, и следователно няма да разберем и думите на Иисуса как трябва да постим, за да угодим на Бога и да получим награда. И тъй, трябва да схванем поста и в неговия духовен смисъл като молитвен и добродетелен подвиг. „Ето постът, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; разделѝ хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий“ (Ис. 58:6-7).

Но трябва да принесем и друга жертва: да умъртвим самолюбието си, преголямото си честолюбие, надменността си, защото, ако ги не умъртвим, те ще ни умъртвят като пълноценни човеци и като синове Божии, като люде, които искат да се спасят, защото те ще ни лишат от най­големия дар, а именно от откупната цена на спасението – Кръвта на Господа Иисуса Христа и от постоянно действуващата в искрено вярващия човек Божия благодат.

Следователно, ние трябва да принесем една много тежка жертва. Знаете ли до какви предели стига тя? Не само да пожертвуваме самолюбието и надменността си, но и собствената си воля, като се откажем от нея. Не тя да ни води, защото не знаем в какъв път би ни отвела. Не ни ли често отвежда в сенките и мрачините на греха? Съблазнената воля бяга от верните и здрави пътища. Колко укори има в тия Божии думи към древните люде: „Когато постите, вие изпълнявате своята воля“ (Ис. 58:3).

Да се отказваме от собствената си воля, то ще рече да се подчиняваме на Божията воля. Тогава ние ще бъдем в състояние да вървим в пътя на спасението и попрището на поста ще бъде за нас полезно. То ще ни издига нагоре и ще ни изведе до светлите и радостни чертози на Пасхата Господня.

В духовен смисъл постът е едно постоянно упражнение в принасяне на тая жертва. Но ако древните, освен кръвни жертви, принасяха пред светия олтар и други избрани дарове, то и ние трябва Богу да принасяме дарове, да се явяваме пред Него всякога и особено през това благословено поприще на светата Четиридесетница с нашите приноси. Какви? Древните принасяха и животни, и птици, и плодове на своя труд – „всеки, що му сърце дава“ (Изх. 35:5). А ние какво да принесем, за да достигнем пълния смисъл на постническия подвиг? Да принесем своя ум и своето сърце. Нашият ум, принесен Богу, ще служи на високите мисли. Към тях ще се стреми, ще се стреми към божествената мисъл и нея ще отразява в своята дейност и в постиженията си. А нашето сърце, принесено Богу в дар, ще живее за доброто, ще осъществява високите стремежи и постижения на богопредания ум. Ето какво значи да принасяме Богу жертви и дарове, т. е. да постим духовно. Много ли е това? И то не е всичко, защото е наш основен дълг на послушание пред Бога, а наш дълг е и към човеците.

И тъй, като постим веществено и духовно, необходимо е да помним, че жертвата, която сме длъжни да принасяме Богу, е преди всичко „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“. Такова сърце „Бог няма да презре“ (Пс. 50:19). Това е жертвата, която с особено духовно просветление трябва да принасяме през дните на светата Четиридесетница, за да получи нашият пост своя истински смисъл.

Да постим прочее за Бога и пред Него, та да получим и награда от Него. Възможно ли е това?

Познавам един човек, който живее в плът, както и ние всички. Той не е нито монах, нито отшелник, макар че живее далече от човеците, той не ги отбягва. Живее в планината, но се мъчи да бъде полезен на всички човеци, които минават през ония места. Той е постник, не за определено време, а постоянно пости. Когато веднъж някой му бе предложил непостна храна, той не я отби, нито каза, че такава храна не употребява, понеже пости. Той я прие, но не я яде. Извини се с това, че не е гладен. Непременно каза истината, че в момента не е бил гладен. Подире не я подхвърли на своето куче, което обича, защото намери, че не е справедливо храната, която му е предложена, да подхвърли с пренебрежение на своето куче. Тя му е дадена в дар от добро сърце. Той извървя около три километра път в планината, отиде по-нависоко, там дето работеха дървари, хора измъчени, които нямат достатъчно храна, и им я даде като нему излишна. Казал им, че я споделя с тях. Не им казал обаче, отде е тая храна и защо той сам не я яде. Дали те са разбрали или не – не зная. С добро сърце, с усмихнато лице тоя постник постоял малко при тях и се върнал на своето място, не в някоя пещера, не сред някои скали, но в една барака, дето може да служи на човеците. Никой не разбра подвига на тоя човек, но Бог го видя.

Познавам друг въздържник, който не живее в планината, а в обществото, сред нас. Той пости също така постоянно. Пости за Бога. Когато не приема блажна храна, предлагана му от близки хора, с които всякога общува, това той върши с блага усмивка, с добро сърце, никого не засяга, никого не осъжда. Нека си спомним думите на св. апостол Павел, че и тия, които ядат, и ония, които не ядат, да се не осъждат (Римл. 14:3). Кой ти дава право да осъждаш чуждия слуга? (Римл. 14:4) Ако твоят слуга се е провинил, ти ще го съдиш. Но съвсем не е разумно вместо ти, твоят съсед да съди слугата ти, защото не бил изпълнил дълга си към тебе. А ние всички сме слуги Божии и, ако някой трябва да ни съди, то е нашият Господар, не ние един други да се съдим. Така и тоя въздържник никого не съди, правилно разбирайки думите на светия апостол, в които е отразена чистата възвишеност на Христовата мисъл за поста.

Познавам друг въздържник. И тоя човек следва едно златно правило в своя постнически подвиг. Знаете ли кое е то? Това са думи Господни, с които мнозина ленивци, нерадивци, немарливи хора се оправдават, когато не искат да постят: „Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изхвърля навън? А онова, що излиза от устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека“ (Мат. 15:17-20). А тоя постник правилно разбира Господните думи и се стреми да пази сърцето си чисто, но на поста в неговия материален смисъл, на въздържаността гледа като на средство да улесни очистването на сърцето си, та от него да не излиза нищо лошо и устата му да бъде чиста. И той никому лоша дума не казва, никого не осъжда, никого не кори, на ничия слабост не се спира , а винаги е недоволен от това, че не е успял в своята всекидневна бран да очисти достатъчно сърцето си.

Ето що значи да постим за Бога и пред Бога. Сега се открива пред нас портата на св. Четиридесетница, на това избрано поприще за молитвен и постнически подвиг. Нека влезем през нея с твърдо решение: какъвто и да бъде молитвеният ни и постнически подвиг, да бъде извършен пред Бога, а не пред човеците, та св. Четиридесетница да бъде за нас път, който ще ни води нагоре, докато ни доведе до оная висота, дето пред нас ще пламне в пълния си блясък тържеството на Христовото Възкресение.

Амин.

 

Източник: „Път Господен”, том II., Синодално издателство, С. 1959; с. 31-37.