Слово, произнесено от блаженопочиналия Български патриарх Кирил в столичната катедрала „Св. Неделя“ след вечернята в Неделя на всеопрощението, 18 март 1956 г. (По стенограма)
Господ Иисус Христос казва: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:14-15).
Прошката е божествен дар. По същност тя е божествена, защото е израз на любовта, а Бог е любов. Всеки, който може да прости, да изживее в сърцето си прошката, той се докосва до божествените сфери, в които би могъл да влезе, вживявайки се в любовта като Божие битие. А вживее ли се в любовта, от него ще бликнат потоци на истинска човечност.
Ние не би трябвало молитвено да пристъпяме към Бога, ако не Го молим преди всичко за прошка. Всички наши молитви имат за основен предмет и за дълбоко оправдание прошката, защото знаем, че нито една наша молитва не ще бъде чута, ако преди всичко не изпросим от Бога прошка за нашите грехове, а то ще рече – ако не съзнаем собствената си греховност. Да просим от Бога да ни прости rреховете и да ни помилва, то ще рече: добре да съзнаваме своето нравствено и духовно състояние, да сме недоволни от себе си, да скърбим, задето не сме могли да се освободим от греховете, задето оставаме грехът да ни напада и поваля, задето постоянно той излива смъртоносното си жило в сърцето ни, задето сме осквернени от нечистотата на греховността. Ако не застанем пред съвестта си и пред Бога с искрена просба: „прости и помилуй!“, не бихме могли да разтворим сърцето си за молитва.
Обръщаме ли се към Бога с блаrодарност за добрините, които ни прави, първом трябва да изпросим Неговата милост и прошка, че сме застанали със синовно дръзновение пред Небесния си Отец и с искрено сърце искаме да Му благодарим за незаслужените от нас Негови добрини. Благодарността ни ще бъде толкова по-чистосърдечна, колкото по-силно бъде съзнанието за нашето недостойнство, за нашата виновност пред Бога. Затова благодарим ли Му в молитва, първом да Го молим: „прости и помилуй!“
Отправяме ли славословие към Бога, величаем ли Неговото име, естествено е предварително да сме изживели Неговото безкрайно величие. А това непременно ще изтръгне от сърцето ни възхита и смирена молитва: „прости и помилуй!“ Пък и как с грешните си уста ще славословим и величаем Божието всесвето име, ако първом със синовно дързновение не Го молим да ни прости и ни помилва? „Прости и помилуй, Боже!“ – това е същността, душата на молитвата.
Молитвата ни се устремява към Бога според мярката на нашето съзнание за греховността ни и на разкаянието. Дали ще открием пред Бога повече или по-малко нашите грехове, от това не зависи молитвата ни да бъде по-лека, да има полет нагоре. Не от нашите грехове, от множеството наши грехове, не от тежината на нашата греховност зависи полетът на молитвата. Греховете на някого може да са по-малко и все пак молитвата му да бъде лишена от полет и да не възлиза нагоре. Греховете на другиго може да бъдат много и по-тежки, и все пак молитвата му с лекота да политне възнебе. Бог я е притеглил. Защо е така? Дълбокото разкаяние дава полет на молитвата. То е нейното действено крило, което ѝ дава полет. Нека да се изразим по-точно: разкаянието е едното крило на молитвата в нейния полет нагоре към престола на Божието милосърдие, а другото крило е прошката към човеците. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“. Затова се молим Богу: „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 5:12). Какво ще рече това: Той ли да прилича на нас – Безкрайният, Съвършеният, самата Любов? Не, не Той да прилича на нас, а ние трябва да приличаме на Него, защото сме Негов образ и подобие. А ние Го молим, според мярката на нашето разкаяние и на прошката ни към човеците, и Той да ни прости. Могъщо е второто крило на искрената молитва към Бога: „прости и помилуй!“.
Как се молим и намира ли молитвата ни благоволение у Бога? Прощаваме ли ние, за да бъдем простени? Малко прощаваме, защото нещо силно ни свлича на земята – то е нашето самолюбие. Отпуснати люде сме и твърде много обичаме себе си, поради това малко обичаме другите. Тези, които обичат Бога най-много и повече от себе си, могат да обичат и човеците като себе си (Марк 12:33).
Нашето самолюбие бива толкова голямо, че забравяме любовта на Небесния свой Отец, забравяме и нашите ближни и установяваме отношения с тях само дотолкова и такива, доколкото и каквито биха били нам полезни, удобни и приятни. Нашето самолюбие е причина за това тъжно духовно и нравствено състояние, че да виждаме сламката в окото на брата си, а гредата в собственото си око да не усещаме (Мат. 7:3).
Колко сме снизходителни към себе си! Всичко си прощаваме, защото себе си силно обичаме, но на човеците не прощаваме, или не прощаваме с пълна мярка и с искрено сърце. А щом е така, как ще застанем пред Бога с молитвата: „прости и помилуй“? С какво дръзновение ще стоим пред Него? Но ако все пак имаме дръзновението на неразумни люде, то поне с каква надежда ще стоим пред Бога, коrато на шъпота на нашето сърце: „прости и помилуй!“ – чуваме отзвука на Самата Божия любов: „А ти прости ли?“
Иисус казва: „Когато стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви“ (Марк 11:25). И още: „Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника, и иди първом се примири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24).
Нека при тия думи, които са тъй лъчезарни, че осветляват и умовете и сърцата, да си отговорим на един въпрос: като дойдохме в тая благословена вечер тук, в Божия дом, да принесем нашия дар на разкаяние и да просим Небесният Отец да ни помилва, опростихме ли се с всички свои ближни? Или поне пътем спомнихме ли си, дали някому не дължим прошка? Спомнихме ли си за тия, с които отношенията ни не са добри? Върнахме ли се и отидохме ли при тях с молба да ни простят, а и ние да им простим, или с натежали от ненадмогнати лоши чувства сърца, със сърца обикновени и всекидневни дойдохме тук, в молитвения дом, да просим от Бога прошка?
Възлюбени в Господа,
Ако някой от нас е пропуснал поради някаква причина да се сдобри със своя ближен, и е дошъл в Божия дом, нека сега още в сърцето си да се придобри с него, а щом излезе от Божия дом, в задъхан напрег да избърза при него и да го моли взаимно да се опростят. Вратата на разкаянието е отворена за всички и не бива да изостанем навън, а да влезем в светлия свят на разкаянието.
Какъв прекрасен църковен и народен обичай е установен от благочестието и светостта, които живеят в нашата родна Църква: сродниците, приятелите, близките пред Заговезни да се прощават. Простихме ли се с всички, и то не за да запазим църковно-народния обичай, но за да усвоим неговата мъдрост и чрез нея да изживеем в сърцето си силата на прошката и на обединяващата любов? Ние сме грешни и трябва да молим Бога да ни прости, трябва да молим и нашите ближни да ни простят. Пpeд тях трябва да изповядаме нашата духовна отмала, слабостта на нашето сърце и да ги молим: простете! Да не стоим надменно пред човеците и да не искаме да разчистваме сметките си с тях, защото, речем ли да сторим това, сами ще останем длъжници Богу, и ще се намерим в духовна тъмница, докле не изплатим и последната стотинка от нашия дълг (Мат. 18:23-35).
Затова, драги християни, като смирявам и аз сърцето си пред Бога, смирявам се и пред вас и ви моля да ме простите, ако с нещо някого съм огорчил, оскърбил, съблазнил, смутил в неговата съвест и вяра. Простете ме, та и Бог да ме помилва и прости.
И тъй, взаимно опростени, всички да влезем в това свето поприще на Великия пост, за да се трудим според силите си, но с Божията благодатна помощ, за духовен издиг и за щастливо достигане до светлата радост на великата Пасха Господня. Амин.
Източник: „Път Господен”, том II., Синодално издателство, С. 1959; с. 38-42.
Views: 38
