Слово, произнесено от блаженопочиналия Български патриарх Кирил в столичната катедрала „Св. Неделя“ на Велики четвъртък, 22 април 1954 г.
Колко е величествена любовта! Как блестящо стои на най-високия престол на човешките копнежи през векове и хилядолетия! Как могъщо се издига като средоточие на най-голяма сила за възраждане на всичко, до което тя се докосне, на всичко, което бъде облъхано от нея. Какво дивно величие на любовта, която е над нас, над всяко време, над вековете като необятно небе, събрало всички надежди на човека за превъзмогване на слабостта, немощта и греха!
Коя любов не търпи? Има ли любов, която да не търпи? По своята същност любовта е дълготърпелива. Тя понася всички трудности, всички оскърбления, всички унижения. В това се състои нейното величие. Тъй както небето е за нас символ на оная божествена прегръдка, която всякога ни чака, за да обхване нас, блудните синове на земята, така и любовта, която е самото небе, търпи и понася всички оскърбления и унижения.
Любовта страда и няма по-прекрасна висина на човечността от това, да страда не зарад себе си, а за другите. В любовта човек излиза от своя малък и обикновено скрит свят, заживява за другите човеци и е готов да страда за тях. Най-човечно е страданието от обич към другите. А е най-човечно, защото е в същност божествено. Любовта е всякога жертва и ние не бихме могли да си я представим иначе, освен като жертва. Любовта е готова да отведе и отвъд пределите на тоя живот, защото може да приеме и последната жертва. Любовта е по-силна от смъртта.
Такава величествено светла и неизповедимо велика е Божията любов към човека. Бог търпи Своите размирни деца, разсеяни по земята, очаквайки да се върнат в бащиния дом, очаквайки с обич да ги приеме в Своята бащинска прегръдка. Колко милувки на любовта непрестанно се изливат върху човека по всички негови лични, общи и исторически друмища! Дали всякога човек е благодарен, или той оборва очи, за да не види блясъка на небето и да не почувствува силата на Божията любов?
Бог обича човека. Върховен израз на Божията любов е жертвата на Божия Син, както е казано: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан.3:16). И Божият Син, като най-благоуханна жертва на любовта, с живота и със смъртта Си яви любовта на Небесния Отец към човека.
Животът на Иисуса бе служение на любовта. А смъртта Му бе най-нежното благоухание на жертвеността. Каква пленително дивна любов, която затрогва дълбоко сърцето на вярващия човек! Кому е засвидетелствувана тая любов? На човека. А с какво ѝ отвърна човек? С любов отвърнаха тия, които бяха повярвали и бяха призовани към спасение. Но други не сториха това, а на любовта отвърнаха с гняв, невежество или със студено безразличие.
Погледнете — в Гетсиманската градина са излезли хора с ножове и колове, за да Го хванат. Сред размирната глъч на тая тълпа проехтява един глас не за милост от ония, на които Иисус бе раздавал Своите милости, а за укор. Това бе гласът на Иисуса: „Като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете; всеки ден седях с вас, поучавайки в храма, и Ме не хванахте“ (Мат. 26:55).
Кого хванаха като разбойник и вързаха? Оногова, Който освободи човеците, Който разкъса оковите на тяхната съвест, а заедно с това разкъса оковите и на техния живот и ги направи свободни човеци. Хванаха Оногова, Който със слово и със спасителното Си дело изпълни Своето божествено послание: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господни година“ (Лук. 4:18-19; Ис. 61:1-2).
Изведоха лъжесвидетели срещу Иисуса, за да обвинят и погубят Оногова, Който бе истината, що всичко просветлява и оживотворява. С лъжливи свидетелства ковяха козли срещу Оногова, Който със Своята истина освободи човека от всяко робство, от робството на греха и на лъжата. Изобличителят на лъжата и на измаменото човешко сърце бе обвинен от самата лъжа в престъпление. Може ли да бъде иначе, щом Иисус безмилостно събаряше всичките ѝ капища, тъй умилели на стария човек? Може ли да бъде иначе, щом лъжата насочи своето мъстително и отровно острие срещу Иисуса през цялото време на Неговото спасително служение? Кой е изобличителят на лъжата, що пленява и ума, и сърцето, и делото, и живота? — Иисус. Кой обвинява Иисуса, разрушителят на лъжата? — Лъжата. Отново лъжата е излязла на последна бран срещу Иисуса. Но тя отново ще покаже своето безсилие, защото Иисус ще я изобличи и на всички Свои ще завещае най-силното оръжие на истината. Каква божествена отплата на любовта!
Обвиниха Го, че учи срещу закона и пророците. Първо- свещеникът гневно извика: „Той богохулствува!“ Кой богохулствува? Оня ли, Който прослави Бога, като разкри съвършената Му воля пред човеците, даде живота Си като изкупителна жертва и с това изпълни закона и пророците? Оня ли, Който прослави Божието име и Сам бе прославен от Бога като Божий Син?
Погледнете унизения от човеците Иисус! Из невежа тълпа излязоха ожесточени хора, които Го заплюваха, биеха Го по лицето, удряха Го по главата. А сам Пилат нареди да Го бичуват и Го предаде на разпятие. Но нали Иисус възвеличи човека? Нали в Негово име човеците познаха ценността на своя живот и се осъзнаха като прекрасно Божие творение? Иисус възвеличи човека, издигна го до неговото достойнство на Божий син. А Него унизиха, поругаха се над величието на Единородния Син Божий.
Удари се сипят върху Иисуса, а любовта всякога отвръща с милост и милувка, защото кой друг така е милвал човека през тия две хилядолетия, както Иисус го милва? И всяка ръка, която се е вдигала да милва с обич човека, е била вдъхновена от Иисуса. И всяко сърце, което е горяло в огъня на любовта, е било запалено от Иисуса. Каква отплата на любовта?
Шибаха Иисуса и подигравателно Му думаха: „Проречи ни, Христе, кой те удари!“ А Той отвърна с обичта на пророк. Той направи човеците ясновидци и тайновидци. Не само им посочи настоящето и дълбочините на бъдещето, но им даде поглед всякога да се вглеждат в тия дълбочини и да ги разбират. Как могъщо любовта възнагради неблагодарността!
Облякоха на Иисуса багреница, та пак да се наприсмеят на Неговото царствено величие. А Иисус облече човеците в най-светлото одеяние на чистотата, на високата мисъл, на мъдрото сърце, на светлите пориви и на любовта, „която е свръзка на съвършенството“ (Кол. 3:12-15).
Сплетоха венец от тръни и го наложиха на главата Иисусова. Но любовта изплете венец от най-хубави и уханни цветя на добродетелта и на човечността и с тях увенча човека. Каква неизповедима отплата на любовта!
Дадоха му тръст в ръката, та да се подиграят с немощта на Разпнатия. А Иисус отговори с любов, като даде на всекиго могъщата опора на Своята сила. Не тръст даде на Своите, а силата на Духа Си, за да се опират на нея, да имат сили да вървят по най-светлите пътища на живота и да не бъдат тръст, която се люлее от вятъра.
След като Му облякоха багреница, на главата Му наложиха трънен венец и Му дадоха тръст в дясната ръка, войниците застанаха на колене и Му се присмиваха: „Радвай се, Царю Иудейски!“
Но какво стана? Не стоят ли много векове на колене пред Иисуса, изповядвайки Неговата божествена сила и царствена власт? Онемя присмехът пред величието на Великата Изкупителна Жертва и се превърна в смирено съкрушение, в искрено просителен вопъл.
И до днес се чува как „въздишат от притеснение на духа“ ония, които презряха Праведника; чува се гласът им: „Това е оня същият, който беше някога си за присмех и за приказна гавра помежду ни. Безумни, ние смятахме живота му за лудост и смъртта му – безчестна! А как е причислен към Божиите синове, и жребият му е със светиите“ (Прем. Сол. 5:3-5).
На кръста Му дадоха да пие оцет, смесен с жлъчка. Кому? На Оногова, Който даде на всички човеци новото питие на Новия Завет за спасение – питието на Своята Кръв.
И Го приковаха на кръст. Разпнаха Оногова, Който се отплати на човеците с това, че чрез кръста сближи далечните, на кръста прикова техния грях, тяхната вина и взаимната вражда на народите (вж. 1Петр. 2:24) и на размирното човечество откри пътя на добродетелта и на мира. Затова апостол Павел боговдъхновено написа, че в Христа Иисуса далечните станаха близки, преградата между народите бе разрушена, създаден бе нов човек на мира, като на кръста Иисус уби враждата (Еф. 2:13, 16).
Разпнаха Оногова, Който на кръста разпъна стария земен човек, изнемогващ в грях и безсилие, и от раната Иисусова дойде благословение за всички човеци, както е казано: „Чрез Неговата рана се изцерихте“ (1Петр. 2:24). Иисус умря на кръста, за да оживи всички, защото със силата на Неговия кръст ние възкръснахме за нов и безсмъртен живот.
Ние сме пред Кръста Христов и знаем спасителната му тайна. Колко е славна тая Голгота, която тъмнее и блести през векове пред погледа на вярващите! Не я ли виждате? Не виждате ли Голготския кръст, който осенява две хилядолетия, и отраженията на който като небесно благословение падат върху нашите души? Неизброими множества вярващи люде, живели през тия двадесет Христови века на Божията земя, са коленичили пред тоя кръст и молитвите им шумят като безбрежно море и искрят като светли звездни водопади.
Какво прочее да сторим? Да се смирим пред величието на Кръста, което изпълня небе и земя, и с покайна молитва да се поклоним, като очакваме скръбта ни да се превърне в радост в ранната утрин на Възкресението. Амин!
Източник: Кирил, патриарх Български. „Път Господен”, том I, Синодално издателство, С. 1957; с. 75-80.
Views: 0
