(Марк 15:43-48; 16:1-8)
В първия ден на седмицата, рано сутринта, едва що слънцето било изгряло, три жени влезли в градината на Йосиф Ариматейски и се упътили към изсечения в скалата гроб, в който е бил погребан Иисус в петък по мръкнало. Те били купили аромати и сега идвали да помажат тялото Иисусово.
„Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“ – питали се подранилите жени. Камъкът е голям, а те нямат сили да го отвалят и да влязат в гроба. В тоя ранен час градът още не се е пробудил за своя всекидневен живот, а тук, в градината, всичко е потънало в тишина. Чуват се само стъпките и шепотът на трите жени, по лицата на които е изписана голяма скръб. Тия последни дни те толкова мъки преживяха! Кой ли ще им отвали тежкия камък от гроба и още по-тежкия камък, що лежал на сърцата им от оня ден, в който започнаха страданията на Иисуса, Божия Син и Спасителя на света? Но, като наближили гроба, останали изненадани – камъкът бил отвален. Влезли вътре и отведнъж ги обзел трепет и ужас, защото отдясно седял момък в бели дрехи. Какво е станало и кой е тоя момък, облечен в бели дрехи? – от уплаха те и не питат. Изненадата е толкова голяма и тъй потресаващо им е подействала, че те не могли тозчас да си спомнят, какво бе казал приживе Иисус за Своята смърт. Момъкът, обаче, ги успокоил: „Не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.“
Три жени, три върни души, три любящи Бога сърца първи узнали великото чудо на Христовото възкресение. Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия бяха смирили сърцата си пред Бога и пред пратения от Него Иисуса Христа. Отколе те бяха с Иисуса в дружината на близките Му ученици, следваха Го неотстъпно, служеха Му и Го обичаха със силата на Своята вяра в Него като Син Божий. На Голгота те видяха кръстните Му страдания и жал разкъсваше сърцата им. Верни в следването на Иисуса, верни в страданията Му, верни и след погребението, те бяха купили аромати и бързаха да помажат Тялото на вечно благоуханния Спасител. И така те станаха мироносици Христови.
Но и преди това те бяха мироносици. Иисус ги бе направил такива с духовните благовония на вяра и обич, които изля в чистите и светли съсъди на душите им. Защото, оня, който приеме Христа с вяра и обич, става мироносец в света – носител на безсмъртните аромати на духа. От него лъха уханието на цъфнал живот и на свежа небесна пролет. Мислите, настроенията и делата му благоухаят. А оня, който не приеме или пък отхвърли Христа, неяма в себе си благовонията на духа. Затова мислите, настроенията и делата му не благоухаят. А нерядко те издават дъх на гнилота и разложение.
Кои мисли са благоухайни, кои не са, кои издават дъх на гнилота? Та това е лесно да се узнае, както е лесно да се узнае, кои цветя и треви благоухаят, кои не и кои издават лъх на разложение. Доста е само да се доближим до цветето и да го помиришем, за да знаем уханието му. Така е и с мислите. Трябва да се доближим до тях и да вдъхнем мириса, който им е присъщ, за да установим – разведряват ли настроението ни, жизненото ни чувство, погледа ни върху живота, освежават ли сърцето ни, правят ли го по-отзивчиво за доброто и красивото в света.
Вярно е, има хора, които не усещат мириса на цветята. Има други, които не се интересуват от нежния мирис на цветята и не дават цена на благоуханието в живота. Има и такива, които, подобно на някои животни, птици и насекоми, предпочитат мириса на гниенето. Но всички тия случаи не доказват, че ароматът на цветето е изгубил своята освежаваща приятност за човек с нормален усет. Така също бива и с мислите. За някои хора те са една безухайна пъстрота. Узнаят една, втора, трета мисъл, опознаят сто или хиляда мисли, но към всички имат едно и също отношение на безразличие, всички са им чужди и далечни, нито една не става тяхна. Дали само от липса на усет, или пък и от недоверие към човешката мисъл изобщо, но за тях всички мисли са еднакво интересни и еднакво чужди, всички представляват една гениална пъстрота, която е забавна, много забавна, ала без значение за самите тях. Тия хора никога нямат в себе си ароматите на духа, понеже нито една благоухайна мисъл не е станала тяхна в най-строг жизнен смисъл.
Има други хора, които не са лишени от здрав усет за мириса на мислите, могат да различават, благоухайната от безмирисната или от зловонната мисъл, но не си намират време да се отдават на приятни изживявания от високи и светли мисли.
Най-подир има и такива хора, на които повече се нрави гнилия мирис на някои мисли, изпитват по-голяма наслада от дъха на разлагащата мисъл. Такова състояние на болезненост се среща. То може да бъде дълбоко разстройство на духа, но по-често е временно боледуване.
Каквито и да са отклоненията от здравия усет, мислите си запазват своя присъщ мирис. Това именно всеки нормален човек лесно може да открие. Предложете му една мисъл и го накарайте да ви каже – благоухае ли, безмирисна ли е или отделя тежък дъх на гниене и зловоние. Напр. тая мисъл: „Милостта и състраданието са робски добродетели“. Или тая: „Любовта между хората е предразсъдък, омразата е закон на напредъка“. Или тая: „Човек требва да следва влеченията на своя естествен живот“. След това дайте му да подиша лъха на някоя Христова мисъл, напр.: „Това ви заповядвам: да любите един другиго“ (Иоан 15:17) или: „Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува“ (Иоан 6:63), или коя да е друга мисъл.
Нека накрай ви каже, кои мисли благоухаят като свежи ароматни цветя, и кои издават тежък мирис на гниене и разложение, кои мисли излъчват тиха радост и светлина, и кои убиват радостта и гасят малкото светлинки в живота. Вярвайте, че нормалният човек няма да сгреши, нито ще намери, че всички мисли са еднакво интересни багри на една пъстрота без значение за живота. Здравият усет ще различи благоухайните от зловонните мисли и ще предпочете първите. Такива са мислите, които се раждат от общение с „ума Христов“. Затова истинският християнин е мироносец в света — носител на чиста, красива, благоухайна и свежа мисъл.
От общението с Христа във вяра и обич се достига до благоуханен живот. Нравствената чистота се възприема като приятно ухание на свежесть и бодрость. Искреността, сърдечната топлота, добротата и благородството излъчват ведрина и жизненост, които се възприемат почти като усещане на приятно успокояващ аромат, като благоухание на китна пролет. Порочността пък разнася тежък и неприятен лъх на гниене и разложение. В една порочна среда сякаш самият въздух е напоен от изпаренията на покварата. Такъв въздух едва се диша, като че ли е развалени от разлагащ се живот. Представата за порочност предизвиква усещането на гнилеж. Животът е красив и благоуханен, когато не е в процес на тление и разлагане. Затова нравственото и духовното здраве е красота и благоухание, а боледуването и тлението на духа е грозота и зловоние. Да имаме живот в себе си, то значи да имаме красота и благоухание.
Нищо не може да премахне зловонието на тлението, докле самото тление съществува. То може да се прикрие, да се притъпи с външни средства – със силни миризми. Обаче и в такъв случай се получава един тежък и неприятен мирис. Пък и това е краткотрайно, защото тлението надделява. Така е и с зловонието на духовното тление. То може за известно време да се укрие с външни средства – изискан маниер, благовъзпитано държане, притворство и внушение. Колкото тия средства и да са съвършено и умело използвани, те не са в състояние да премахнат зловонието на нравственото и духовното тление. Те са одеяния, които, може би, ще успеят да прикрият картината на разложението, но зловонието му не могат да задържат. Скритата рана е все пак рана, и, може би, по-люта.
Трябва да се премахне духовното тление, за да се възстанови живота и благоуханието му. Това е единственото средство, което може да ни освободи от тежкия въздух на застоялост, поквара и разложение. Друго средство няма. Напразно бихме търсили това, което не съществува. Напразно бихме украсявали със свежи цветя един увяхващ и замиращ живот. И цветята, и животът ще имат една и съща участ – да окапят и да загинат в тление. Колко е суетен всеки труд под небето, който се напряга да възвърне благоуханието на живота – нравствена чистота, истинност, благородство, правда, обич, братство и взаимна помощ – без да влее жизненост в самия дух. А от степента на духовната жизненост зависи благоуханието на живота. Посърнал живота, пък искаме да благоухае и се чудим, къде му е свежестта, ведрината, бодростта, омаята на аромата, която здравето разлива на топли вълни.
Духът требва да намери пълния си живот, за да се изправи от своята унилост, недъгавост и нравствена безжизненост. Тогава ще заблагоухае аромата на светлите мисли, чистите чувства и настроения, благородните пориви и добри дела. Такъв живот е възможен чрез духовно общение с самия Живот – с Христа. Който има в себе си тоя Живот, той е станал мироносец – сам живее в благоухание, а и навред разнася аромата на своята жива душа.
Такива само аромати на истински живот, получени от Христа, можем да принесем Нему, защото Нетленният приема нетленното, вечният благоволи към неувяхващото. От Христа ще ги получим и пак ще Му ги принесем в благоуханието на нашата вяра и на собствения ни живот при едно условие: ако ги купим.
И жените мироносици бяха купили ароматите си, както духовните, тъй и веществените. И ние ще требва да ги купим. Да купим нещо, значи да направим размяна. Едно благо се разменя с друго. В духовния живот цената на едно благо се определя от вътрешната му ценност. Колкото тая ценност е по-голяма, толкова повече други блага требва да отстъпим, за да го придобием. Искаме ли да имаме справедливост, требва да я заплатим с цената на нашия егоизъм. Ще отстъпим егоизма, за да получим добродетелта на справедливостта. Искаме ли чистота, ще се откажем от моралната нечистота. Искаме ли братство, ще се отречем от себелюбието и завистта. Искаме ли да имаме любов към човека, ще я купим с цената на надменността, високомерието и самолюбието ни. Скъпа е тая цена, ала има и по-скъпа: да обикнем Бога повече от себе си, да бъдем всякога готови да дадем живота си заради Него. Бог е най-висшето благо, което се заплаща с най-скъпа цена – дори на живота.
Не можем да купим без да заплатим. Които нищо не заплащат, нищо и не купуват. Някои се заблуждават, като мислят, че са купили нещо, някакво духовно благо, пък нищо не с заплатили. Струва им се, обаче, че с го купили и го притежават. Къде е, щом с го купили? Ако внимателно проверят, ще видят, че са останали със своето старо благо и никаква полезна размяна не са извършили, ще разберат, че са се самоизлъгали.
Мъдрите хора, и особено мъдрите християни, постоянно се обогатяват. Те заменят по-малоценното с по-ценното, медта превръщат в сребро, среброто в злато, златото в скъпоценни камъни. Отказват се от много, за да придобият ценното. Те са добри търговци в царството на духа.
Ароматите на духа се купуват с цената на тленли блага. Ония, които се опиват от мириса на тленните блага, не могат да почувстват благоуханието на духовните аромати и не ги търсят. Но, които са Христови, те ги търсят и купуват, за да помажат себе си, понеже Благоуханният е в тях. Те са Негови членове (Еф. 5:30). Помазвайки себе си, те Него помазват. А които не ги търсят, нито купуват, те не са при Него, макар и да носят името Му. Къде са им ароматите? С какво ще помажат себе си, като скъпоценни членове на Христовото Тяло?
Колко силен дъх на земя и на тление издават хората, дори когато са в разцвета на физическото си здраве! Мислите им имат дъха на мокра пръст, сякаш из земята са изровени и слънце не ги е грейнало; чувствата им имат тежък дъх, сякаш се раждат в гниенето на живота; делата им пък отразяват тия мисли и чувства. Не ще ли рече това, че са ни потребни аромати, които да потекат от духа и да залеят с благоухание целия ни живот? Иначе ще се задушим, ще посърнем, ще отмалеем и тление ще ни разхити.
Преди всичко ни е потребен аромата на вярата в Христа, за да се обогатим с обновен живот. Проникне ли тоя аромат в душата ни, тя ще заблагоухае с нови мисли, чувства, желания и стремежи, и животът ни ще се обнови. Нови мисли, чувства, желания и стремежи са ни потребни, които да не миришат на земя и на гнила пръст, а на небе. Така ще променим атмосферата на нашето земно съществуване.
Кога ще дойде това време за всички, ние не знаем. Но за всекиго от нас то може бързо да дойде. Всеки може да заблагоухае на разцъфнал живот, да лъха здраве и свежа чистота на духа. Ето кое е най-важното, а не – кога ще се промени общата духовна атмосфера на тукашния ни живот. Християнинът трябва да бъжде мироносец, независимо от това, дали множеството се е пробудило от сънна дрямка. Той трябва да прилича на ония три мироносни жени, които са купили аромати и са ги понесли с обич, за да помажат Тялото Иисусово. Било е много рано, току след изгрев слънце, градът още не се бил пробудил от сън. И за нас Слънцето е изгряло, в светлината Му денят се е родил. Християнинът е ранобудник. Той не чака всички да се пробудят, а понася ароматите, които е купил за Христа, веднага след пробуждането си. Светло е, нощта е превалила, той ще тръгне към Христа, макар и сам. По глухите улици ще отекват, може би, само неговите стъпки, но това няма да го смути. Той няма да се спре нейде на стъгдата или на кръстопът, за да дочака целият град да се пробуди и да се оживят улиците и тържищата. Няма да чака и друг някой ранобудник да се зададе, а бързо ще закрачи из глухите улици, та по-скоро да стигне при Христа и да Му принесе своите аромати. Пътьом може и други ранобудни души да го застигнат, но той никого не чака, защото знае, че животът е кратък – отлита като ден. И най-дългият летен ден бързо се наклонява към залез.
Никой не бива да казва: „Рано е, хората още спят или лениво се протягат в леглата си, прозорците и вратите на къщите им още са затворени“. Така погледнато, наистина е рано. И кой знае докога все ще бъде рано. Рано е било преди двайсет века, рано е днес, рано ще бъде и утре. И понеже все е рано, утринни кошмарни сънища не престават да мъчат хората. Но за пробудения никога не е рано, защото той не иска да бъде зависим от духовното състояние на множествата. Той е бил в това състояние и се радва, че е превъзмогнал сънливостта си и че може да приеме топлата и светла ласка на изгрялото Слънце на живота.
Мироносците Христови всякога са подранили. Така мислят за тях ония, които не гледат дали Слънцето е изгряло, а дали е съмнало в душите на всички хора. И те все чакат, двайсет века чакат. Защо чакат? Искат всички хора да дойдат, да заудрят по вратите и прозорците им и да им кажат, че вече е съмнало и Слънцето е изгряло. Но, ако цял град така чака, кой ще им яви, че денят е дошъл? Затова, именно, тъй дълго чакат, а денят все още не иде. Не е ли по-разумно всеки да погледне навън и да види, че е светло, да отключи своя дом, да излезе от своята ленива затвореност и духовна ограниченост и да види Слънцето? Такива са мироносците Христови – те знаят, че да бъде ден зависи от Слънцето, а не от хората. Поради това, те се водят по Слънцето на живота, а не по мнението на хората. За тях никога не е рано да бъдат при Христа с ароматите на вярата и на обичта. Те знаят, че не са подранили, щом Слънцето вече е изгряло, но ги е страх да не би да са закъснели.
Мироносците Христови приличат на ония три избрани мироносици и по това, че не са малодушни и не се боят да купят и принесат на Христа ароматите на духа. Трите жени бяха видели омразата на Христовите врагове, чули бяха крясъците на една подивяла тълпа, подсторена от книжници и законници, за да се усили въздействието на Голготската драма; а на Голгота видяха и страданията Христови. Те знаеха, че времето е опасно за всеки, който изповядва вярата си в Разпнатия или открива любовта си към Него. Бурята не бе още преминала, макар с такъв ужас да се бе вече разразила на Голгота. И въпреки това, те отидоха да помажат с благовония Тялото Иисусово. Такива с мироносците Христови през всички времена: безбоязнено и с обич изповядват вярата си в Христа. А избраните измежду тях съставят свят лик на изповедници и мъченици, които са принесли на Христа благоуханната жертва на страданието и на всесъжението. Това изрядно жертвоприношение свидетелства, че гонителите на Христа от всички времена винаги празнуват една печална победа, че суетен е техният тържествуващ вой, когато се надсмиват на Христа, кога Го шибат, заплюват и окичват с трънен венец, когато Го повеждат към неизброимите Голготи на вековете, когато възбудено се събират на лобни места да се порадват на рядкото зрелище, което ненавистта към Бога на истината устройва, и да видят края на борбата между човека и Бога, когато с пъклено светнали очи и с шумни ликувания се спускат от потъмнелите Голготи, за да явят на хората, че Той е умрял. Но тоя тържествуващ вой е суетен още и затова, че вярата и любовта Христови винаги благоухаят с своя небесен аромат. А това показва, че животът е в тях. Където пък е животът, там е и крайната победа. Животът ще победи тлението и ще си възвърне радостта, красотата и благоуханието чрез Христа Иисуса. Ето, това е делото на ранобудните Христови мироносци в света.
Източник: Кирил, митрополит Пловдивски (блаженопочиналияτ Български патриарх Кирил). „При извора“, том I, Издателство „Братско слово“, Пловдив 1943; с. 248-258.
Hits: 0
